Нощна сянка

14.

— Изабо, добре ли си?

— Разбира се. — Изабо разтвори кориците на безценна стара книга и я разтръска със страниците надолу.

Емили Мадър я изгледа подозрително. Библиотеката беше в пълен хаос. Останалата част от замъка беше като по конец, но през това помещение сякаш беше минало торнадо. Навсякъде бяха пръснати книги. Някой ги бе свалил от полиците и ги бе разхвърлял по всяка налична повърхност.

— Тука някъде е. Той трябва да е знаел, че децата са заедно. — Изабо хвърли книгата и посегна към друга. Библиотекарската душа на Емили се гърчеше от болка пред това грубо отношение към книгите.

— Не разбирам. Какво търсиш? — Тя взе зарязания том и внимателно го затвори.

— Матю и Даяна се връщат в 1590 година. Аз тогава не бях у дома, а в Трир. Филип сигурно е знаел за новата съпруга на Матю. Трябва да ми е оставил послание. — Косата на Изабо обрамчваше лицето ѝ и стигаше чак до кръста. Тя я отмахна нервно, за да не ѝ пречи. След като погледна под гръбчето на книгата и разлисти страниците на последната си жертва, сряза корицата с острия нокът на показалеца си. И там не намери нищо скрито и изфуча отчаяно.

— Но това са книги, не писма — каза внимателно Емили. Не познаваше добре Изабо, но бе чувала ужасни легенди за нея и за действията ѝ в Трир, а и на други места. Матроната на семейство Дьо Клермон не бе приятелка на вещиците и макар че Даяна ѝ имаше доверие, Емили още не смееше да ѝ се довери.

— Не търся писмо. Криехме си малки послания между страниците на книгите. Претърсих всеки том в библиотеката, когато той умря, исках да събера и последното парченце, останало от него. Но трябва да съм пропуснала нещо.

— Може би тогава не е било тук — чу се равен глас от сенките край вратата. Червената коса на Сара Бишъп стърчеше на всички страни и лицето ѝ бе бледо от недоспиване. — Март ще припадне, когато види неразборията. И добре, че и Даяна не е наоколо. Щеше да ти прочете лекция за опазването на книгите, която щеше да ти досади до смърт. — Табита ходеше навсякъде със Сара и сега се шмугна между краката ѝ, хипнотизирана от полюшващата се коса на Изабо.

Но вампирката изглеждаше объркана.

— Какво искаш да кажеш?

— Времето е измамно. Дори всичко да е минало по план и Даяна да е завела Матю в първия ден на ноември 1590 година, може да е прекалено рано да търсиш послание от съпруга си. А преди няма как да си намерила, защото Филип все още не се е бил запознал с племенницата ми. — Сара млъкна. — Мисля, че Табита дъвче тази книга.

Доволна, че се намира в дом с изобилие от мишки и тъмни ъгли за криене, Табита се бе научила да се катери по мебелите и завесите. Сега се бе качила на една от полиците и гризеше ъгъла на подвързан с кожа том.

— Kako gati! — извика Изабо и се втурна към рафтовете. — Това е една от любимите на Даяна.

Табита никога преди не бе бягала от сблъсък с друг хищник, като се изключи Мириам. Бутна книгата и тя падна на пода. Котката скочи след нея и започна да я обикаля като лъвица, пазеща особено ценна придобивка.

— Това е една от онези алхимични книги с картинки — каза Сара и освободи томчето от опеката на домашния си любимец. Прелисти страниците и подуши корицата. — Е, нищо чудно, че Табита иска да я дъвче. Мирише на мента и кожа, също като любимата ѝ играчка.

На пода падна парче хартия, прегънато много пъти. Тъй като я лишиха от книгата, Табита хвана с острите си зъби хартийката и се промъкна към вратата.

Изабо я чакаше. Хвана Табита за козината на врата, вдигна я и взе листчето от устата ѝ. После целуна изненаданото животинче по носа.

— Умна котка. За вечеря ще имаш риба.

— Това ли търсеше? — Емили погледна презрително парчето хартия. Не си струваше заради него да обръща стаята наопаки.

Отговорът на Изабо беше ясен от начина, по който го пипаше. Разгъна го внимателно. Пред очите ѝ се появи квадрат със страна десетина сантиметра. И двете му страни бяха ситно изписани.

— Кодирано е на гръцки. — Ръката ѝ трепереше, докато оглаждаше хартията.

— Какво пише? — попита Сара.

— Сара — скара ѝ се Емили. — Това е лично.

— От Филип е. Видял ги е — обясни задъхано Изабо и погледът ѝ трескаво се плъзна по текста. Ръката ѝ и се вдигна към устата и невярващото ѝ изражение се смени с облекчение.

Сара чакаше вампирката да свърши да чете. Отне ѝ две минути, което беше с деветдесет секунди повече, отколкото би изчакала някой друг.

— Е?

— Били са при него за празниците. «Сутринта на първия ден от святата Коледа се сбогувах със сина ти. Той най-накрая е щастлив, събрал се е с жена, която следва стъпките на богинята и заслужава любовта му» — прочете Изабо на глас.

— Сигурна ли си, че става дума за Матю и Даяна? — Емили смяташе изказа за странно официален и уклончив, неподходящ за общуване между съпруг и съпруга.

— Да. Матю винаги е бил детето, за което се тревожехме, макар братята и сестрите му да се замесваха в много по-големи неприятности. Единственото ми желание беше да видя Матю щастлив.

— А изразът «жена, която следва стъпките на богинята» е съвсем ясен — съгласи се Сара. — Не може да назове името ѝ и да я идентифицира като вещица. Ами ако някой друг го намери?

— Има и още — продължи Изабо. — «Съдбата все още има способността да ни изненадва, умница е тя. Страхувам се, че на всички ни предстоят тежки времена. Ще направя каквото мога във времето, което ми остава, за да подсигуря безопасността ти и тази на децата и внуците — тези, на чието благословено присъствие вече се радвам, и тези, които още не са родени.»

Сара изруга.

— Неродени, а не незаченати?

— Да — прошепна Изабо. — Филип винаги внимателно си е подбирал думите.

— Значи се опитва да ни каже нещо за Матю и Даяна.

Изабо се отпусна на дивана.

— Преди много, много време се носеха слухове за същества, които били по-различни — безсмъртни, но и много силни. Някъде около времето, когато е било подписано споразумението, се твърдеше, че вещица е родила бебе, което плачело с кървави сълзи като вампир. Винаги когато го правело, от морето духали страховити ветрове.

— Никога не съм чувала подобно нещо — каза Емили и се намръщи.

— Смяташе се за мит, легенда, създадена, за да всява страх сред свръхестествените същества. Малцина от нас си спомнят за нея и още по-малко вярват, че е истина. — Изабо докосна листчето в скута си. — Но Филип беше сигурен, че е вярна. Разбирате ли, той е държал детето в ръце и знае какво е било.

— Кое? — попита поразена Сара.

— Кръвопиец, роден от вещица. Бедното дете е умирало от глад. Семейството на вещицата взело момченцето от майката и отказало да го храни с кръв, смятали, че ако принудително го хранят само с мляко, то няма да стане като нас.

— Със сигурност Матю е чувал тази история — вметна Емили. — Разказала си му я заради изследванията му, ако не заради Даяна.

Изабо поклати глава.

— Не беше моя работа да му я разказвам.

— Ти и твоите тайни — подхвърли горчиво Сара.

— Ами ти и твоите тайни, Сара? — извика Изабо. — Вярваш ли наистина, че вещиците, същества като Сату и Питър Нокс, не знаят нищо за детето кръвопиец и неговата майка?

— Престанете и двете — сряза ги остро Емили. — Ако тази история е вярна и другите свръхестествени същества я знаят, тогава Даяна е в сериозна опасност. Както и Софи.

— И двамата ѝ родители са магьосници, а тя е демон — промълви Сара, като си мислеше за младата двойка, която се появи на прага им в Ню Йорк в деня преди Вси светии. Никой не разбираше каква бе ролята на двамата демони в цялата работа.

— Такъв е и съпругът на Софи, но дъщеря им е вещица. Тя и Натаниъл са още едно доказателство, че не разбираме как вещиците, демоните и вампирите се размножават и предават способностите си на децата си — каза разтревожена Емили.

— Софи и Натаниъл не са първите същества, които имат нужда да се пазят от Паството, Даяна и Матю също. Добре е, че са на безопасно място в миналото, а не тук. — Сара беше мрачна.

— Но колкото по-дълго останат в миналото, толкова по-вероятно става да променят настоящето — заключи Емили. — Рано или късно Даяна и Матю ще се издадат.

— Какво имаш предвид? — попита Изабо.

— Времето трябва да се нагласи, и то не по мелодраматичния начин, за който хората си мислят — да се избегнат войни и да се променят резултати от президентски избори. Става въпрос за малки неща като тази бележка, които ще започнат да изскачат тук и там.

— Аномалии — прошепна Изабо. — Филип все търсеше аномалии. Затова все още чета всички вестници. Стана ни навик да ги преглеждаме всяка сутрин. — Затвори очи, за да изгони спомена. — Той обожаваше спортната страница, разбира се, четеше и образователните статии. Филип се тревожеше какво ще учат децата на бъдещето. Основа стипендия за изучаване на гръцки и философия и правеше дарения на женски колежи. Винаги ми се е струвало странно.

— Търсил е Даяна — натърти Емили с убедеността на човек, благословен с допълнително сетиво.

— Може би. Веднъж го попитах защо толкова се вълнува от новините и какво толкова се надява да открие във вестниците. Филип каза, че ще го познае, като го види — каза Изабо. Усмихна се тъжно. — Обичаше мистериите и подхвърляше, че би искал да е детектив като Шерлок Холмс, ако има тази възможност.

— Трябва да се погрижим да намерим всички тези малки изкривявания във времето преди Паството — отсъди Сара.

— Ще кажа на Маркъс — съгласи се Изабо и кимна.

— Трябваше да кажеш на Матю за бебето от смесен произход. — Сара не можа да скрие упрека в гласа си.

— Синът ми обича Даяна и ако знаеше за детето, щеше да предпочете да ѝ обърне гръб, вместо да поставя нея и бебето в опасност.

— Семейство Бишъп не се плашат лесно, Изабо. Ако Даяна иска сина ти, ще намери начин да го има.

— Е, тя наистина го иска и те вече си принадлежат — изтъкна Емили. — Но не ще споделим тази новина само с Маркъс. Софи и Натаниъл също трябва да знаят.

Сара и Емили излязоха от библиотеката. Спяха в старата стая на Луиза дьо Клермон надолу по коридора. На Сара ѝ струваше, че в някои периоди от деня вътре ѝ мирише на Даяна.

Изабо остана в библиотеката, събра книгите и ги подреди по местата им. Когато стаята придоби отново нормалния си вид, тя се върна на дивана и взе бележката от съпруга си. В нея не пишеше нищо повече от това, което бе споделила с вещиците. Тя препрочете последните редове.

«Но стига за тези мрачни проблеми. Трябва да се пазиш, за да се насладиш на бъдещето с тях. Минаха два дни, откакто не съм ти напомнял, че държиш сърцето ми в ръцете си. Ще ми се да го правя непрекъснато, за да не го забравяш, нито името на мъжа, който ще те обича завинаги.»

Филип

В последните дни от живота му имаше мигове, в които той не можеше да си спомни собственото име, да не говорим за нейното.

— Благодаря ти, Даяна — прошепна Изабо в мрака, — че ми го върна.

След няколко часа Сара чу странен звук над главата си — беше като музика, но и нещо повече. Тя се измъкна от стаята и откри Март в залата, завита в стар плюшен халат с избродирана жаба на джоба. Изражението ѝ беше едновременно весело и тъжно.

— Какво е това? — попита Сара и погледна нагоре. Този красив и трогателен звук нямаше как да е човешко творение. Сигурно на покрива имаше ангел.

— Изабо пак пее — отвърна Март. — Правила го е само веднъж след смъртта на Филип, когато племенницата ти беше в опасност и имаше нужда да бъде върната обратно в този свят.

— Добре ли е? — Във всяка нота имаше толкова мъка и загуба, че сърцето на Сара се сви. Нямаше думи, с които да се опише този звук.

Март кимна.

— Музиката е хубаво нещо, знак, че траурът ѝ може най-накрая да свърши. Чак тогава Изабо ще започне да живее отново.

Двете жени — вампирката и вещицата — слушаха, докато и последните ноти не заглъхнаха.