Нощна сянка

15.

— Прилича на бавноразвиващ се таралеж — отбелязах. Елизабетинският Лондон беше пълен с тънки кули, които стърчаха от всички сгради. — Какво е това? — ахнах и посочих към голяма каменна стена с високи прозорци. Над дървения покрив се издигаше нещо обемисто и обгоряло, което правеше пропорциите на сградата да изглеждат напълно сбъркани.

— Катедралата «Свети Павел» — обясни Матю. Ала не беше елегантният шедьовър с бял купол на Кристофър Рен, който в огромната си част бе скрит зад модерните офис сгради. Старата катедрала «Свети Павел» бе кацнала на най-високия хълм в Лондон и се виждаше веднага цялата.

— Кулата ѝ беше ударена от мълния и дървеният покрив се подпалил. Англичаните смятат за чудо, че цялата катедрала не е изгоряла до основи — продължи той.

— А пък французите вярват — и това никак не е изненадващо, че Божията ръка се е намесила малко по-рано в това събитие — подхвърли Галоуглас. Той ни бе посрещнал в Дувър, бе взел лодка от Саутуарк и сега гребеше срещу течението. — Без значение дали Бог е отговорен, той не е осигурил пари за ремонта.

— Нито пък кралицата. — Матю бе насочил вниманието си към кейовете по брега и ръката му почиваше върху дръжката на сабята.

Нямах представа, че старата катедрала «Свети Павел» е била толкова голяма. Ощипах се отново. Правех го, откакто видях Тауър (този дворец също изглеждаше огромен без небостъргачите край него) и Лондонския мост (който функционираше и като своеобразен базар). Много гледки и звуци ме бяха очаровали, откакто пристигнахме в миналото, но нищо не бе спирало така дъха ми, както Лондон.

— Сигурен ли си, че не искаш първо спрем в центъра? — Галоуглас намекваше, че така е най-разумно да се постъпи, още откакто се бяхме качили в лодката.

— Отиваме в Блекфрайърс — бе категоричен Матю. — Всичко друго може да почака.

Племенникът му не изглеждаше убеден, но продължи да гребе, докато не стигнахме най-западната точка на стария, обграден с крепостна стена град. Там спряхме лодката под стръмно каменно стълбище. Най-долните му стъпала бяха потопени в реката и си личеше, че нивото ще продължи да се покачва, докато и останалата част не се потопи. Галоуглас хвърли въжето на як мъж, който прочувствено му благодари, че му е върнал собствеността цяла.

— Ти май пътуваш само с чужди лодки, Галоуглас — подхвърлих сприхаво. — Може би Матю трябва да ти подари твоя собствена за Коледа.

— И да ме лиши от едно от малкото ми удоволствия? — Зъбите на вампира блеснаха в брадата му. Той благодари на лодкаря и му хвърли монета, чиито размер и тежест прогониха тревогата на бедния човечец и го накараха да грейне от благодарност.

От мястото, на което акостирахме, минахме под една арка и излязохме на Уотър Лейн, тясна, извита уличка, претъпкана с къщи и магазинчета. Всеки следващ етаж на къщите бе издаден повече от долния над улицата, приличаха на скринове с издърпани горни чекмеджета. Ефектът се усилваше от чаршафите, килимите и дрехите, висящи от прозорците. Всички се възползваха от необичайно хубавото време, за да проветрят покъщнината.

Матю ме хвана здраво за ръката, а Галоуглас вървеше от дясната ми страна. Към нас от всички посоки се втурваха гледки и звуци. Колелата на файтоните развяваха наситено червени, зелени, кафяви и сиви поли и наметала, които се закачаха за багажите и оръжията на минувачите. Звън от чукове, цвилене на коне, далечно мучене на крава и удар на метал в камък се състезаваха за вниманието ни. Десетки табели с ангели, черепи, инструменти и ярки фигури, митологични животни се поклащаха на вятъра и поскърцваха. Дървена табела висеше точно над главата ми на метален прът. Беше украсена с бял елен, на чиито елегантни рога имаше златна панделка.

— Пристигнахме — оповести Матю. — «Еленът и короната».

Постройката бе наполовина дървена, като повечето на тази улица. И от двете страни на прохода имаше витрини. От едната страна обущар бе потънал в работа, а на отсрещната жена наглеждаше няколко деца, приемаше клиенти и се грижеше за голямата счетоводна книга. Тя кимна на Матю.

— Съпругата на Робърт Холи управлява чираците и клиентите с желязна ръка. Нищо не се случва в «Еленът и короната» без знанието на Маргарет — обясни ми той. Отбелязах си наум да се сприятеля с тази жена при първа възможност.

Проходът свършваше във вътрешния двор на сградата — истински лукс в гъсто населен град като Лондон. Можеше да се похвали с още нещо рядко: кладенец, осигуряващ чиста вода за живеещите там. Някой се бе възползвал от южното изложение на двора и бе махнал старите павета, за да засади градина, чиито подредени празни лехи сега чакаха пролетта. Група перачки си вършеше работата в стар навес до общия клозет.

Извита стълба вляво от нас водеше до стаите ни на втория етаж. Франсоаз ни посрещна на широката стълбищна площадка. Отвори масивната врата към апартамента, в който имаше бюфет с дупки отстрани. Оскубана гъска с прекършен врат висеше на една от дръжките на бюфета.

— Най-накрая. — Появи се и Хенри Пърси, целият грейнал. — Чакаме ви от часове. Милата ми майка ви праща гъска. Чула, че в града няма никакви птици, и се разтревожила да не останете гладни.

— Радвам се да те видя, Хал — радушно се засмя Матю и посочи с глава към гъската. — Как е майка ти?

— Винаги е свадлива по Коледа, благодаря. По-голямата част от семейството си намериха извинения да отидат някъде другаде, но мен ме задържаха тук по прищявка на кралицата. Нейно Величество изкрещя в залата за аудиенции, че не може да ми се има доверие да ходя чак в П-п-петуърт. — Хенри заекна и пребледня при спомена.

— Повече от добре дошъл си да прекараш Коледа с нас, Хенри — казах аз, свалих си наметалото и влязох навътре, където аромат на подправки и прясно отсечена елха изпълваха въздуха.

— Много мило от твоя страна да ме поканиш, Даяна, но сестра ми Елинор и брат ми Джордж са в града и не бива да бъдат оставяни да се срещнат с нея сами.

— Остани с нас поне тази вечер — настоя Матю и го поведе надясно, където ни мамеше топлината на огнището. — Разкажи ни какво се случи, докато ни нямаше.

— Всичко тук е спокойно — докладва радостно Хенри.

— Спокойно? — Галоуглас нахлу от стълбите и изгледа ледено графа. — Марлоу е в «Кардиналската шапка», пиян като моряк, и разменя стихове с бедния писар от Стратфорд, който го следва по петите с надеждата да стане драматург. Засега Шекспир изглежда доволен, че се е научил да подправя подписа ти, Матю. Според собственика на странноприемницата си обещал да платиш стаята и храната на Кит миналата седмица.

— Тръгнах си оттам само преди час — възрази Хенри. — Кит знаеше, че Матю и Даяна трябва да пристигнат този следобед. С Уил обещаха да се държат прилично.

— Това обяснява всичко — промърмори саркастично Галоуглас.

— Това твое дело ли е, Хенри? — Надзърнах от коридора във всекидневната. Някой бе украсил камината, прозорците и дъбовата маса в средата със зеленика, бръшлян и елхови клонки. Огнището бе пълно с дърва и веселият огън пукаше и съскаше.

— С Франсоаз искахме първата ви Коледа да е празнична — каза Хенри и порозовя.

«Еленът и короната» представяше най-добрата страна на градския живот през 16-и век. Салонът бе обширен, но въпреки това уютен и удобен. Западната му стена бе цялата в прозорци с двойни стъкла, които гледаха към Уотър Лейн. Беше идеална наблюдателница, в основата ѝ бе вградено канапе, покрито с множество възглавници. Резбовани ламперии, украсени с увивни растения и лози, стопляха стените.

Мебелите в стаята бяха малко, но добре изработени. Дълга пейка и две дълбоки кресла ни очакваха край камината. Дъбовата маса в средата беше необичайно изящна, не повече от шейсет сантиметра, а дългите ѝ крака ѝ бяха оформени като кариатиди и херми. Над нея висеше свещник. Той се вдигаше и сваляше с добре работеща система от въже и скрипец, прикрепена на тавана. Резбовани лъвски глави се зъбеха от предната част на огромния бюфет, в който имаше всякакви видове чаши и бокали, но пък много малко чинии, както подхождаше на вампирско домакинство.

Преди да седнем да вечеряме печена гъска, Матю ми показа новата ни спалня и личния му кабинет. И двете стаи бяха от другата страна на коридора, срещу салона. Техните прозорци с триъгълна горна част гледаха към вътрешния двор и правеха и двете помещения светли и изненадващо просторни. В спалнята имаше само легло с балдахин и резбована табла, висок шкаф за спално бельо и ниска ракла под прозореца. Последната беше заключена и Матю ми обясни, че в нея се намират доспехите му и няколко оръжия. Хенри и Франсоаз бяха минали и оттук. Колоните на балдахина бяха увити с бръшлян, а на таблата беше завързана зеленика.

И докато спалнята изглеждаше полупразна, кабинетът на Матю очевидно доста се ползваше. Там имаше кошове хартия, торби и чаши с пера, мастилници и достатъчно восък за няколко десетки свещи, кълба канап и толкова чакаща кореспонденция, че сърцето ми се свиваше само като си помислех за нея. Удобен стол с полегата облегалка и извити подлакътници бе поставен пред разтегателна маса. Като изключим тежките издути крака на масата, всичко друго беше просто и практично.

Макар че аз пребледнях от купищата работа, които очакваха Матю, той не изглеждаше притеснен.

— Всичко това може да почака. Дори и шпионите почиват на Бъдни вечер — засмя се той.

На вечеря говорихме за последните пътешествия на Уолтър и ужасяващото състояние на движението в Лондон. Пазехме се от по-сериозни теми, като последния запой на Кит и амбициозния Уилям Шекспир. След като ометохме чиниите си, Матю дръпна от стената една малка маса. Взе от чекмеджето под плота ѝ колода карти и продължи да ме учи как да играя хазарт в елизабетински стил. Хенри току-що бе убедил Матю и Галоуглас да играят «флапдрагън» — притеснителна игра, в която се палеха стафиди в чиния с бренди и участниците се обзалагаха кой може да погълне най-много от тях — когато от улицата се чуха коледни песни. Не всички пееха в тон, а тези, които не знаеха текста, прибавяха скандални подробности за личния живот на Йосиф и Мария.

— Ето, милорд — каза Пиер и подаде на Матю кесия с монети.

— Имаме ли кейк?

Франсоаз го погледна така, сякаш си е загубил ума.

— Разбира се, че имаме. В новия шкаф за храна на площадката, където миризмата няма да притеснява никого — отвърна тя и посочи към стълбите. — Миналата година им дадохме вино, но не вярвам, че тази вечер ще искат.

— Аз ще дойда с теб, Мат — прояви инициатива Хенри. — Обичам коледните песни на Бъдни вечер.

Слизането на Матю и Хенри направи хора още по-гръмогласен. Когато песента стигна до малко неравния си финал, Матю благодари на певците и им раздаде монети. Хенри разпредели кейка. Имаше много поклони и приглушени благодарности към милорд, когато стана ясно, че това графът на Нортъмбърленд. Певците продължиха към следващата къща. Имаха си някакъв специален ред, който се надяваха да им донесе най-добрите почерпки и най-много пари.

Скоро вече не можех да потискам прозевките си и Хенри и Галоуглас започнаха да си търсят ръкавиците и наметалата. И двамата се усмихваха като доволни сватовници, когато тръгнаха към вратата. Матю дойде при мен в леглото и ме държа в прегръдките си, докато заспя. Пееше ми тихичко коледни песни и ми обясняваше коя камбана звъни на кръгъл час.

— Това е «Дева Мария» — каза, заслушан в звуците на града. — И «Света Екатерина».

— А това «Свети Павел» ли е? — попитах, когато чух провлачен звън.

— Не. Мълнията, която унищожи кулата, съсипа и камбаните — обясни той. — Всъщност е «Христос Спасител». Минахме покрай нея, когато идвахме насам. — Останалите лондонски църкви забиха камбаните си в синхрон с катедралата на Саутуарк. Някакъв скитник заудря с метален предмет навън и това бе последният звук, който чух, преди сънят да ме погълне.

Посред нощ се събудих от разговор, долитащ от кабинета на Матю. Опипах леглото, но него го нямаше при мен. Кожените каиши, които прикрепяха дюшека, проскърцаха и се опънаха, когато скочих на студения под. Потреперих и се наметнах с шал, преди да изляза от стаята.

Ако се съдеше по разтопения восък по свещниците, Матю работеше от часове. При него беше Пиер, застанал до полиците, поставени в ниша до огнището. Приличаше на човек, когото са влачили през калта на Темза по време на отлива.

— Обиколих целия град с Галоуглас и ирландските му приятели — промърмори Пиер. — Ако шотландците знаят нещо повече за директора на училището, те не искат да го кажат, милорд.

— Какъв директор на училище? — намесих се още с влизането си в стаята. Тогава забелязах малката врата в дървената ламперия.

— Извинявайте, мадам. Не исках да ви събудя. — Уплахата на Пиер си личеше дори под мръсотията, с която бе покрит, а от вонята, която я придружаваше, очите ми се насълзиха.

— Няма нищо, Пиер. Върви. Ще те намеря по-късно. — Матю изчака прислужника да избяга със скърцащите си обувки. Очите му се преместиха към сенките до камината.

— Стаята, в която се влиза от тук, не бе включена в обиколката ми за добре дошла — отбелязах и се доближих до него. — Какво е станало?

— Още новини от Шотландия. Осъдили са на смърт магьосник на име Джон Фиан, директор на училище от Престънпанс. Докато ме е нямало, Галоуглас се опитал да разбере дали има някаква истина зад ужасните обвинения: поклонничество пред Сатаната, разчленяване на трупове, излизане в открито море заедно с дявола и Агнес Сампсън с цел саботаж на политиката на краля. — Матю хвърли лист хартия на бюрото пред себе си. — Доколкото успях да разбера, Фиан е просто това, което наричаме темпестарий и нищо повече.

— Магьосник, който владее вятъра и вероятно и водата — преведох аз непознатата дума.

— Да — съгласи се Матю и кимна. — Фиан допълвал учителската си заплата, като предизвиквал бури по време на суша и ранно топене на леда, когато изглеждало, че шотландската зима не иска да свършва. Съселяните му го обожавали, така твърдят всички. Дори и учениците му само го хвалели. Може би е бил и ясновидец — твърди се, предсказвал смъртта на хората, но това може и Кит да си го е измислил, за да украси историята като за пред английска публика. Той е обсебен от допълнителните сетива на магьосниците, както си спомняш.

— Вещиците са уязвими за променливите настроения на съседите си, Матю. В един миг сме приятели, а на следващия бягаме от глада или дори по-лошо.

— Случилото се с Фиан е определено по-лошо — каза мрачно Матю.

— Мога да си представя — въздъхнах аз и потреперих. Ако Фиан е бил измъчван като Агнес, сигурно се е зарадвал на смъртта. — Какво има в тази стая?

Матю помисли дали да не ми каже, че е тайна, но разумно се отказа. След това стана.

— По-добре да ти покажа. Стой до мен. Все още е тъмно, а не можем да внесем свещ в тази стая, защото някой може да ни види отвън. Не искам да се спънеш. — Кимнах мълчаливо и го хванах за ръката.

Пристъпихме през прага и се озовахме в дълга стая с много тесни прозорци, почти като срезове, скрити под стрехите. След малко очите ми се приспособиха и започнаха да различават сиви очертания в мрака. Два стари градински стола от върбови клонки стояха един срещу друг, облегалките им бяха извити напред. Ниски изпочупени пейки бяха поставени в две редици в средата на стаята. На тях имаше странна сбирщина от предмети: книги, листове, писма, шапки и дрехи. Вдясно проблесна метал: забити вертикално саби. На пода до тях лежеше купчина ками. Чуваше се скърцане и тупкане на крачета.

— Плъхове. — Матю го каза делово, но аз не се въздържах и придърпах нощницата около краката си. — С Пиер правим каквото можем, но е невъзможно да се отървем напълно от тях. Те намират всяка хартия за неустоима. — Посочи нагоре и аз чак тогава забелязах странните гирлянди по стените.

Приближих се, за да ги огледам по-добре. Висяха на тънки връвчици, окачени на забити в стената пирони с квадратни глави. На всеки канап бяха нанизани през горните им леви ъгли множество документи. Така се образуваше нещо като книжен венец.

— Един от първите архиви в света. Казваш, че крия прекалено много тайни — каза той тихо, пресегна се и хвана един от гирляндите. — Можеш да прибавиш и тези към бройката.

— Но те са хиляди. — Дори вампир на хиляда и петстотин години не можеше да притежава толкова много.

— Така е — съгласи се Матю. Наблюдаваше ме как оглеждам стаята и архива, който той пазеше. — Ние помним това, което другите същества искат да забравят и затова Рицарите на Лазар могат да защитават тези, за които се грижат. Някои от тайните са от властването на дядото на кралицата. Повечето по-стари документи вече са преместени в Сет-Тур.

— Толкова много следи, оставени на хартия — промълвих, — и всичките водят към теб и семейство Дьо Клермон. — Стаята изчезна и аз вече виждах само извивките на буквите, които се сливаха в дълги сложни плетеници. Образуваха схема на връзките между теми, автори и дати. Имаше нещо, което трябваше да разбера за тези пресичащи се линии…

— Преглеждам книжата откакто заспа, търся някаква препратка към Фиан. Мислех, че може да е споменат някъде другаде — каза Матю и ме поведе обратно към кабинета. — Нещо, което да обясни защо съседите му са се обърнали срещу него. Трябва да има някакъв модел, който да ни покаже защо обикновените хора се държат по този начин.

— Ако го намериш, моите колеги историци няма да имат търпение да го разберат. Но разгадаването на случая с Фиан не гарантира, че ще можеш да предотвратиш подобно нещо да се случи и с мен. — Потрепването на мускул на челюстта на Матю ми показа, че думите ми бяха улучили целта. — И съм сигурна, че никога преди не си се ровил толкова дълбоко в този проблем.

— Вече не съм онзи човек, който можеше да си затвори очите пред всички страдания, и не искам пак да се превръщам в него. — Матю дръпна стола и се отпусна тежко. — Все трябва да има нещо, което да мога да направя.

Прегърнах го. Дори седнал, беше толкова висок, че главата му се притисна в гърдите ми. Той се сгуши в мен. Утихна, след това бавно се отдръпна и очите му се втренчиха в корема ми.

— Даяна, ти си… — И млъкна.

— Бременна. И аз така си мислех — отвърнах делово. — Цикълът ми е нередовен откакто играх Жулиета, затова не бях сигурна. Повръщах по пътя от Кале до Дувър, но морето беше бурно и рибата, която ядох, преди да тръгнем, със сигурност беше съмнителна.

Той продължи да се взира в корема ми. Аз продължих нервно да дрънкам:

— Учителката ми по здравна култура в гимназията се оказа права. Наистина можеш да забременееш още първия път, когато правиш секс с някой мъж. — Бях направила изчисленията и бях сигурна, че зачеването се е случило по време на сватбения уикенд.

Той продължаваше да мълчи.

— Кажи нещо, Матю.

— Това е невъзможно. — Гледаше като ударен от гръм.

— Всичко при нас е невъзможно. — Свалих трепереща ръка към корема си.

Матю сплете пръсти с моите и най-накрая ме погледна в очите. Бях изненадана от това, което видях: страхопочитание, гордост и съвсем малко паника. След това се усмихна. На лицето изгря чиста радост.

— Ами ако не съм добър родител? — попитах несигурно. — Ти си бил баща, знаеш какво да правиш.

— Ще си прекрасна майка — увери ме той веднага. — Всичко, от което се нуждаят децата, е любов, някой по-възрастен да се поеме отговорността за тях и меко легло. — Матю премести преплетените ни ръце върху корема ми и нежно го погали. — С първите две ще се справим заедно. Последното е твоя грижа. Как се чувстваш?

— Физически съм малко уморена и замаяна. Емоционално — не знам откъде да започна. — Поех колебливо дъх. — Нормално ли е едновременно да съм уплашена, яростна и нежна?

— Да, както и развълнувана, разтревожена и ужасена до смърт — добави той тихо.

— Знам, че е абсурдно, но непрекъснато се тревожа да не би магическите ми способности да наранят бебето, макар че хиляди вещици раждат всяка година. — Но те не са омъжени за вампири.

— Това не е нормално зачатие — каза Матю, сякаш бе прочел мислите ми. — Въпреки това не мисля, че имаш основание да се тревожиш. — През погледа му премина сянка. Направо го видях как прибави още една тревога към списъка си.

— Не искам да казваме на никого. Не още. — Спомних си стаята зад онази врата. — Можеш ли да добавиш още една тайна към живота си, поне за малко?

— Разбира се — веднага се съгласи той. — Бременността ти няма да си проличи още месеци. Но Франсоаз и Пиер ще разберат веднага по миризмата ти, ако вече не са. Хенкок и Галоуглас — също. За щастие вампирите обикновено не задават лични въпроси.

Засмях се тихо.

— Излиза, че аз ще издам тайната. Ти си страхотен закрилник, по поведението ти никой няма да се досети какво крием.

— Не бъди толкова сигурна — поклати глава той и се усмихна широко. Стисна пръстите ми. Това беше определено закрилнически жест.

— Ако продължаваш да ме докосваш така, хората бързичко ще се досетят — укорих го малко сприхаво и прокарах пръсти по рамото му. Той потрепери, а аз се усмихнах. — Не бива да трепериш, когато те докосва нещо топло.

— Не затова потреперих. — Матю се изправи и скри светлината от свещите.

Сърцето ми прескочи. Той се усмихна, като чу леката промяна в пулса ми, и ме повлече към леглото. Свалихме си дрехите, хвърлихме ги на пода, където те образуваха две бели петна, привличащи сребристата светлина, струяща през прозорците.

Докосването на Матю бе леко като перце, докато движеше ръце по малките промени, които вече се извършваха в тялото ми. Застоя се по всеки сантиметър изтръпнала плът, но хладният му допир увеличаваше копнежа, вместо да го потушава. Всяка негова целувка беше сложна като чувствата ни към това да имаме общо дете. Но в същото време думите, които шепнеше в мрака, ме окуражаваха да се съсредоточа само в него. Когато вече не можех да чакам повече, Матю влезе в мен и започна да се движи бавно и нежно, точно както ме целуваше.

Извих гръб в опит да увелича контакта между нас и Матю застина. Тази моя поза му помогна да стигне до входа на утробата ми. И в този кратък миг, в тази частица вечност баща, майка и дете бяха толкова близо, колкото изобщо е възможно за три същества.

— Цялото ми сърце, целият ми живот — обеща той и продължи да се движи в мен.

Извиках и Матю ме притисна, докато спра да треперя. След това започна да ме целува, като тръгна от вещерското ми трето око, продължи с устните, шията, гърдите, слънчевия сплит, пъпа и завърши с корема.

Взря се в мен, поклати глава и се ухили като хлапак.

— Направихме дете — извика, обезумял от щастие.

— Да — съгласих се аз и се усмихнах в отговор.

Матю се пъхна между бедрата ми и ги разтвори. Уви едната си ръка около коляното ми, а с другата прегърна другия ми крак, след това отпусна глава на корема ми като на възглавница и въздъхна доволно. Напълно притихнал се заслуша в движението на кръвта, която сега хранеше нашето дете. Когато го чу, вдигна глава и очите ни се срещнаха. Той се усмихна искрено и ослепително, след това продължи да слуша.

Под светлината на свещите в сумрака на коледната сутрин усетих тихата сила, която идваше от споделянето на любовта ни с още едно същество. Вече не бях самотен метеор, който се движи през времето и пространството, бях част от сложна планетарна система. Имах нужда да се науча как сама да излъчвам гравитация, докато ме привличат по-големи и по-силни от мен тела. Или с други думи — Матю, семейство Дьо Клермон и нашето дете, както и Паството, можеха да ме извадят от орбита.

Времето, което прекарах с майка си, беше прекалено кратко, но за седем години тя успя да ме научи на много неща. Помнех безусловната ѝ любов, прегръдките, които сякаш траеха с дни, как винаги беше права, когато имах нужда да е права. Както казваше Матю: децата се нуждаят от любов, надежден източник на спокойствие и възрастен, готов да поеме отговорността за тях.

Време беше да спра да разглеждам пътешествието ни тук като семинар за напреднали по шекспирова Англия и да призная, че това е последният ми и най-добър шанс да разбера коя съм, за да знам как да помогна на детето си да разбере своето място в живота.

Но първо трябваше да намеря вещица.