Нощна сянка

19.

— Ако адът изглежда така — каза тихо Матю в седмицата след срещата ни с Хабърд, — Галоуглас ще бъде горчиво разочарован.

И наистина, имаше много малко огън и жупел около четиринайсетгодишната вещица, която стоеше пред нас в салона.

— Шшшт — прекъснах го, защото знаех колко са чувствителни децата на тази възраст. — Отец Хабърд обясни ли ти защо си тук, Ани?

— Да, госпожо — отвърна тъжно момичето. Беше трудно да се определи дали бледността на кожата ѝ бе естествена за нея, или бе някаква комбинация от страх и недохранване. — За да ви служа и да ви придружавам из града по работа.

— Не, уговорката ни не беше такава — обади се нетърпеливо Матю и ботушът му се стовари тежко върху дървения под. Ани трепна. — Имаш ли някакви способности и познания, или Хабърд си прави шега с нас?

— Имам известни способности — заекна Ани. Светлите ѝ сини очи контрастираха на бледността ѝ. — Но имам нужда от дом и отец Хабърд каза…

— О, мога да си представя какво ти е казал отец Хабърд — изсумтя презрително Матю. Но в погледа, който му хвърлих, имаше такова силно предупреждение, че той премигна и млъкна.

— Дай ѝ възможност да обясни — срязах го, преди да се усмихна окуражително на момичето. — Продължавай, Ани.

— Освен да ви служа, отец Хабърд каза, че трябва да ви заведа при леля си, когато тя се върне в Лондон. Тя в момента помага при раждане и отказва да си тръгне, докато жената има нужда от нея.

— Значи леля ти е акушерка и вещица? — попитах мило аз.

— Да, госпожо. Добра акушерка и много способна вещица — отвърна гордо Ани и изправи гръб. Тогава изпод полата ѝ се показаха кльощавите ѝ глезени. Андрю Хабърд обличаше синовете си в топли и хубави дрехи, но дъщерите му не получаваха толкова много грижи. Потиснах раздразнението си. Щеше да се наложи Франсоаз пак да се развърти с иглата.

— И как стана част от семейството на отец Хабърд?

— Майка не беше праведна жена — промълви Ани и се уви по-плътно в тънкото си наметало. — Отец Хабърд ме намери в криптата на църквата «Света Ана» край портата Олдъргейт, а майка ми лежеше мъртва до мен. Леля ми скоро се бе омъжила и не след дълго си роди свои бебета. Бях на шест години тогава. Съпругът ѝ не искаше да ме гледат заедно с неговите синове, защото се боеше, че ще ги покваря с греховността си.

Значи Ани, която вече бе девойка, бе прекарала с Хабърд половината си живот. Мисълта ме смрази, а и изобщо не разбирах как шестгодишно дете ще може да поквари някого, но историята обясняваше както ужасния ѝ вид, така и странното име на момичето: Ани Крипта.

— Докато Франсоаз ти приготви нещо за ядене, ще ти покажа къде ще спиш. — Тази сутрин се бях качила до третия етаж, за да огледам малкото легло, трикракото столче и вехтата ракла, в която вещицата щеше да държи вещите си. — Ще ти помогна да си занесеш багажа.

— Госпожо? — ахна Ани объркана.

— Тя няма багаж — обади се Франсоаз и хвърли неодобрителен поглед към най-новия член на домакинството ни.

— Няма значение. Скоро ще има. — Усмихнах се на Ани, която изглеждаше несигурна.

През уикенда с Франсоаз се погрижихме Ани да светне от чистота, да бъде облечена и обута както подобава и да научи достатъчно елементарна аритметика, за да може да ми прави покупки. За проверка я пратих до близката аптека да ми купи пера за едно пени и фунт восък за запечатване на писма. (Филип беше прав: Матю хабеше канцеларски материали с притеснителна скорост.) Тя се върна с точното ресто.

— Той искаше цял шилинг! — оплака се Ани. — Този восък не става дори за свещи, нали?

Пиер се привърза към момичето и търсеше всякакви начини да зърне сладката ѝ свенлива усмивка. Научи я да играе на котешка люлка и сам пожела да се разходи заедно с нея в неделя, когато Матю направи недвусмислен намек, че иска двамата да останем сами за няколко часа.

— Нали той няма… да се възползва от нея? — попитах Матю, докато той разкопчаваше любимата ми дреха: момчешки елек от фина черна вълна. Носех го заедно с пола и фуста, когато си бяхме у дома.

— Пиер? Мили боже, не. — Матю изглеждаше развеселен.

— Въпросът е уместен. Мери Сидни не е била много по-голяма, когато са я омъжили за този, който е предложил най-много.

— И аз ти дадох правдив отговор. Пиер не спи с малки момичета. — Ръцете му замръзнаха, когато разкопча и последното копче. — Каква приятна изненада. Не носиш корсет.

— Неудобен е, а и бебето е виновно.

Той махна елека от тялото ми с одобрително сумтене.

— И няма да позволи на други мъже да я тормозят?

— Този разговор не може ли да почака? — попита Матю с явно раздразнение. — В такъв студ няма да се разхождат дълго.

— Много си нетърпелив в спалнята — отбелязах и пъхнах ръце в отвора на ризата му.

— Нима? — Матю изви аристократичните си вежди с престорено учудване. — А пък аз си мислех, че проблемът е в достойното ми за възхищение въздържание.

През следващите часове се постара да ми покаже колко безгранично може да бъде търпението му в празна къща в неделя. Когато всички се върнаха, и двамата бяхме приятно изтощени и в доста по-добро настроение.

Ала в понеделник всичко се върна към обичайното си състояние. Матю стана разсеян и раздразнителен веднага щом пристигна първото писмо призори и изпрати извинения на графиня Пембрук, когато установи, че многото му професионални ангажименти няма да му позволят да ме придружи на обяд у тях.

Мери не беше никак изненадана, докато ме слушаше как обяснявам причината за отсъствието на Матю, премигна срещу Ани като леко заинтригувана сова и я прати в кухнята под грижите на Джоан. Хапнахме вкусна храна и докато ядяхме, Мери разказа подробности за личния живот на всички във и около Блекфрайърс. След обяда се оттеглихме в лабораторията ѝ с Джоан и Ани, които ни асистираха.

— Как е съпругът ти, Даяна? — попита графинята, докато запряташе ръкави, забила поглед в книгата пред себе си.

— В добро здраве е — отвърнах. Бях научила, че това е елизабетинският еквивалент на «добре».

— Новина, която се радвам да чуя. — Мери се обърна и разбърка вещество, което изглеждаше вредно и миришеше дори още по-лошо. — Боя се, че много неща зависят от това. Кралицата разчита на него повече отколкото на който и да е друг мъж в кралството, с изключение на лорд Бъргли.

— Ще ми се аз да можех повече да разчитам на доброто му настроение. Матю е много променлив напоследък. В един миг е обсебващ, в следващия не ми обръща внимание, а след това направо ме третира като част от пейзажа.

— Мъжете се държат така с всичко, което притежават. — Тя взе кана с вода.

— Не съм му собственост — казах с равен глас.

— Това, което ние с теб знаем, няма нищо общо с разпоредбите на закона, а пък начинът, по който Матю се чувства, е съвсем отделно нещо.

— Не бива да е така — отвърнах бързо, готова да споря. Мери ме накара да млъкна с мила примирена усмивка.

— На нас с теб ни е по-лесно със съпрузите ни, отколкото на другите жени, Даяна. Имаме книгите си и свободно време, в което да се отдадем на интересите си, слава на бога. Повечето нямат подобна свобода. — Мери разбърка колбата за последно и изсипа съдържанието ѝ в друг стъклен съд.

Замислих се за Ани: майка ѝ умряла в мазето на църква, леля ѝ не можела да се грижи за нея заради предразсъдъците на съпруга си, животът ѝ е предложил малко утеха и надежда.

— Учиш ли прислужниците си да четат?

— Естествено — отвърна веднага Мери. — А също и да пишат и да смятат. С тези умения по-лесно ще си намерят добри съпрузи, които могат да печелят пари, а не само да ги харчат. — Тя махна на Джоан, която ѝ помогна да преместят чупливия стъклен съд, пълен с химикали, до огъня.

— Тогава и Ани трябва да се научи — казах и кимнах към момичето. То се криеше в сенките, приличаше на призрак с бледото си лице и сребристоруса коса. Образованието щеше да повиши увереността ѝ. Определено бе станала по-наперена след спора си с мосю Дьо Лон за цената на восъка.

— След време ще ти благодари — увери ме Мери. Лицето ѝ беше сериозно. — Ние, жените, не притежаваме абсолютно нищо, освен лъжите в главите си. Добродетелта ни първо принадлежи на бащите ни, след това на съпрузите ни. Посвещаваме се на семейството си. Ако Ани владее думите и има идеи, винаги ще притежава нещо, което е само нейно.

— Защо не си мъж, Мери — поклатих глава. Графиня Пембрук можеше да сложи в джоба си повечето хора, независимо от пола им.

— Ако бях мъж, щях да ръководя имението си, да гостувам на Нейно Величество в двореца като Хенри или да върша работа като Матю. А тъй като не съм, мога да съм тук, в лабораторията си с теб. В крайна сметка оставам с убеждението, че ние сме по-добре, макар понякога да ни слагат на пиедестал или да ни бъркат с кухненски стол. — Кръглите очи на Мери проблеснаха дяволито.

— Може и да си права — засмях се аз.

— Ако някога си била в двореца, изобщо няма да се усъмниш в това. Ела — повика ме Мери и се върна към експеримента си. — Сега ще чакаме първичната материя да се нагрее. Ако сме се справили добре, трябва да се получи философски камък. Да прегледаме следващите стъпки от процеса и да се надяваме, че опитът ни ще успее.

Винаги губех представа за време, когато около мен имаше алхимични ръкописи, затова бях като замаяна, когато вдигнах глава и видях Матю и Хенри да влизат в лабораторията. С Мери бяхме потънали в разговор за изображенията в една колекция от алхимични трудове, известни като «Pretiosa Margarita Novella» — «Безценната нова перла». Наистина ли вече беше късен следобед?

— Не може да е станало време да си тръгвам. Не още — протестирах аз. — Мери има един ръкопис…

— Матю познава книгата, защото брат му ми я даде. Ала след като вече има образована съпруга, може би съжалява — подхвърли Мери през смях. — В зимната градина ни чакат закуски и напитки.

— Много мило от твоя страна, Мери — каза Матю и ме целуна по бузата за поздрав. — Очевидно вие двете още не сте стигнали до етапа с оцета. Миришете на сулфат и магнезиев окис.

Оставих неохотно книгата и се измих, докато Мери довършваше записките си за днешната работа. Когато се настанихме в зимната градина, Хенри вече не можеше да сдържа вълнението си.

— Време ли е вече? — попита той графинята и се размърда на стола си.

— Обичаш да даваш подаръци също като младия Уилям — засмя се тя. — С Хенри сме приготвили подарък за вас за новата година и за сватбата ви.

А ние не бяхме донесли нищо за тях. Погледнах Матю с неудобство.

— Желая ти късмет, Даяна, ако смяташ да се състезаваш с Мери и Хенри в подаръците — каза той тъжно.

— Глупости — махна с ръка Мери. — Матю спаси живота на брат ми Филип и имението на Хенри. Никакви подаръци не могат да се отплатят за това. Не ни разваляйте удоволствието с подобни приказки. По традиция на младоженците се дават подаръци, а е и Нова година. Какво подари на кралицата, Матю?

— След като тя прати на горкия крал Джеймс още един часовник, за да му припомни да прекарва кротко времето, аз реших да ѝ подаря кристален пясъчен часовник. Мислех, че ще е добро напомняне за относителната ѝ смъртност.

Хенри го погледна с ужас.

— Не, не си го направил!

— Мислех си го в миг на гняв — призна Матю. — Подарих ѝ бокал, разбира се, като всички останали.

— Не забравяй нашия подарък, Хенри — напомни Мери, която вече бе станала нетърпелива колкото него.

Хенри извади кадифена торбичка и ми я подаде. Аз си поиграх с връзките ѝ и най-накрая извадих от нея тежък медальон на също така масивна верижка. Лицевата му страна беше филигранно изработена, обсипана с рубини и диаманти и на нея беше изобразена луната на Матю със звезда в средата. Обърнах го и ахнах пред изящния седеф и цветята и виещите се лози по него. Отворих го внимателно и срещу мен се появи портрет на Матю.

— Господин Хилард направи първоначалните скици, докато беше тук. По празниците е толкова зает, че се наложи помощникът му Айзък да помогне с изрисуването — обясни Мери.

Стиснах миниатюрата в ръката си и я залюлях. Матю бе нарисуван така, както изглеждаше у дома, когато работеше до късно вечер в кабинета си до спалнята. Ризата му бе отворена на шията и поръбена с дантела, срещаше погледа на гледащия с вдигната дясна вежда в познатата комбинация от сериозност и ирония. Черната му коса бе отметната назад, но в обичайния си безпорядък, а дългите пръсти на лявата му ръка държаха медальон. Това беше изненадващо правдив и еротичен за времето си портрет.

— Харесва ли ти? — попита Хенри.

— Обожавам го — промълвих, неспособна да откъсна поглед от новото си съкровище.

— Айзък е доста по-… дързък в композициите си от своя учител, но когато му казах, че е сватбен подарък, той ме убеди, че подобен медальон ще си остане специалната тайна на съпругата и би могъл да разкрива по-личен, а не толкова публичен образ на мъжа ѝ. — Мери погледна през рамото ми. — Приликата е поразителна, но ми се ще господин Хилард да се научи по-добре да рисува човешката брадичка.

— Идеален е, ще го нося винаги.

— А това е за теб — каза Хенри и подаде на Матю същата торбичка. — Хилард сметна, че може да го покажеш на някого или да го носиш в двореца, затова е някак си по-… ъъъ… предпазлив.

— Това да не е медальонът, който Матю държи в моята миниатюра? — попитах и посочих характерния млечен камък в простата златна рамка.

— Така мисля — каза тихо той. — Това лунен камък ли е, Хенри?

— И то много древен — изтъкна гордо Хенри. — Беше сред моите вещи и исках да ти го дам. Виж, има изображение на богинята Диана.

Миниатюрата вътре беше по-прилична, но въпреки това поразително неофициална. Бях облечена в червеникавокафявата рокля с гарнитура от черно кадифе. Лицето ми бе обградено от нежна яка, която не покриваше блестящите перли на шията ми. И точно прическата даваше да се разбере, че това е интимен подарък, подходящ за новия ми съпруг. Косата ми се спускаше по раменете и гърба ми като див водопад от червеникавозлатисти къдрици.

— Синият фон подчертава очите на Даяна. А във формата на устните ѝ има голяма прилика. — Матю също бе очарован от подаръка си.

— Поръчах им поставка — каза Мери и даде знак на Джоан, — за да ги държите в нея, когато не ги носите. — Беше плитка кутия с две овални ниши, облицовани с черно кадифе. Двата медальона прилягаха идеално в тях и така приличаха на два портрета.

— Много мило от страна на Мери и Хенри да ни направят тези подаръци — сподели Матю по-късно, когато се прибрахме в «Еленът и короната». Прегърна ме изотзад и сплете пръсти на корема ми. — Дори нямах време да те снимам. Не съм си представял, че първият твой портрет, който ще притежавам, ще е дело на Никълъс Хилард.

— Портретите са прекрасни — отвърнах и покрих ръцете му с моите.

— Но?… — Матю се отдръпна и наклони глава.

— Миниатюрите на Никълъс Хилард са много търсени, Матю. Тези няма да изчезнат заедно с нас. И са толкова великолепни, че няма да понеса да ги унищожим, преди да тръгнем. — Времето беше като моята яка. Първоначално е гладко парче стегнато изтъкан плат. След това го завъртат, режат и прегъват. — Не спираме да се докосваме до миналото по начини, които задължително ще оставят следа в настоящето.

— Може би точно това трябва да направим — предположи Матю. — Може би бъдещето зависи от това.

— Не виждам как.

— Сега не. Но е възможно един ден да погледнем назад и да открием, че тези миниатюри са променили нещо много важно. — Той се усмихна.

— Представи си какво ще стане, ако намерим Ашмол 782. — Вдигнах очи към него. Пъстрите алхимични книги на Мери върнаха в мислите ни мистериозния том и нашата отчаяна гонитба след него.

— Джордж не можа да го открие в Оксфорд, но трябва да е някъде в Англия. Ашмол е придобил нашия ръкопис от някого. Вместо да търсим книгата, по-добре да потърсим човека, който му я е продал.

— В тези времена има голямо движение на ръкописи. Ашмол 782 може да е навсякъде.

— Или пък точно под носа ни — настоях аз.

— Може и да си права — съгласи се Матю. Но виждах, че мислите му бяха заети с по-непосредствени тревоги от изплъзващия се том. — Ще пратя Джордж да разпита търговците на книги.

Но всички умувания за Ашмол 782 се изпариха от главите ни на следващата сутрин, когато пристигна бележка от видната акушерка, лелята на Ани. Беше се върнала в Лондон.

— Вещицата не би дошла в дома на известен кръвопиец и шпионин — каза Матю, след като прочете за безпокойствата ѝ. — Съпругът ѝ е против, страхува се, че това ще съсипе репутацията му. Ние трябва да ходим при нея на Гарлик Хил, до църквата «Сейнт Джеймс». — Когато аз не реагирах, Матю се намръщи и продължи: — В другия край на града е, на една ръка разстояние от бърлогата на Андрю Хабърд.

— Ти си вампир — припомних му. — Тя е вещица. Не бива да се смесваме. Съпругът ѝ е прав да е предпазлив.

Матю настоя да ни придружи с Ани през града. Кварталът около църквата «Сейнт Джеймс» бе значително по-проспериращ от Блекфрайърс, с широки и добре поддържани улици, големи къщи, оживени магазини и подреден църковен двор. Ани ни заведе до алея срещу църквата. Макар и тъмна, тя бе чиста и спретната.

— Тук е, господин Ройдън — съобщи момичето. Насочи вниманието на Матю към табела с мелница на нея, а след това се втурна заедно с Пиер напред, за да предупреди домочадието, че пристигаме.

— Няма нужда да оставаш — казах на Матю. Посещението беше достатъчно изнервящо и без той да се върти наоколо и да гледа подозрително.

— Никъде няма да ходя — отвърна той мрачно.

На вратата ни посрещна жена с кръгло лице, чип нос, деликатна брадичка, гъста кестенява коса и кафяви очи. Изражението ѝ бе спокойно, макар очите ѝ да се стрелкаха раздразнено. Тя спря Пиер на място. Само Ани бе допусната в къщата. Момичето наблюдаваше смутено от прага.

Аз също спрях на място и зяпнах от изненада. Лелята на Ани беше копие на Софи Норман, младата демонка, на която помахахме за довиждане в къщата на семейство Бишъп в Мадисън.

— Dieu — промърмори Матю и ме погледна удивен.

— Леля ми Сюзана Норман — прошепна Ани. Реакцията ни я бе притеснила. — Тя казва…

— Сюзана Норман? — повторих аз, неспособна да откъсна очи от лицето ѝ. Името ѝ бе същото като на Софи, не можеше да е съвпадение.

— Както вече племенницата ми каза. Май сте извън своята стихия, господин Ройдън — заяви госпожа Норман. — И не сте добре дошъл тук, кръвопиецо.

— Госпожо Норман — поздрави я Матю с поклон.

— Получихте ли писмото ми? Съпругът ми не иска да има нищо общо с вас. — Две момчета изскочиха през вратата. — Джефри! Джон!

— Това той ли е? — попита по-големият. Разгледа Матю с интерес, след това насочи вниманието си към мен. Детето имаше магически способности. Макар да бе още много малко, недисциплинираната му сила вече наелектризираше въздуха около него.

— Използвай дарбата, която Бог ти е дал, Джефри, и не задавай излишни въпроси. — Вещицата ме огледа изпитателно. — Наистина сте наострили ушите на отец Хабърд. Много добре, заповядайте. — Когато понечихме да влезем, Сюзана вдигна ръка. — Не и вие, кръвопиецо. Имам работа с жена ви. В «Златната гъска» има прилично вино, ако сте решили да се навъртате наоколо. Но за всички ще е по-добре, ако оставите вашия човек да изпрати госпожа Ройдън до вкъщи.

— Благодаря за съвета, госпожо. Сигурен съм, че ще намеря нещо задоволително в странноприемницата. Пиер ще чака в двора. Студът не му пречи. — И Матю се усмихна с вълча усмивка.

Сюзана изглеждаше кисела, но се завъртя изящно.

— Идвай тук, Джефри — извика тя през рамо. Джефри подбра по-малкия си брат, хвърли един последен заинтригуван поглед към Матю и тръгна. — Когато сте готова, госпожо Ройдън.

— Не мога да повярвам — прошепнах аз, когато семейство Норман се изгубиха от погледа ми. — Трябва да е прапрабаба на Софи.

— Софи трябва да е потомка или на Джефри, или на Джон. — Матю поглади замислено брадичката си. — Едно от тези момчета е липсващото звено в нашата верига, която води през Кит и сребърната шахматна фигурка към семейство Норман и Северна Каролина.

— Бъдещето наистина само се грижи за себе си — изтъкнах.

— Винаги съм вярвал, че е така. А колкото до настоящето, Пиер ще е пред къщата, аз също ще съм наблизо. — Тънките бръчици около очите му се задълбочиха. Не искаше да се отделя на повече от педя от мен и в най-добрите времена.

— Не съм сигурна колко ще се забавя — казах и стиснах ръката му.

— Няма значение — увери ме Матю и леко ме целуна. — Стой колкото трябва.

Вътре Ани припряно взе наметалото ми, върна се при огъня и се приведе над нещо в огнището.

— Внимавай, Ани — предупреди Сюзана притеснено. Ани внимателно вдигна плитка тенджера от металната поставка над жарта. — Дъщерята на вдовицата Хакет иска тази отвара, за да ѝ помогне да заспи, а съставките са скъпи.

— Не мога да я разгадая, мамо — обади се Джефри, взрян в мен. Очите му бяха обезпокояващо умни за толкова малко дете.

— Нито пък аз, момчето ми, нито пък аз. Сигурно точно затова е тук. Заведи брат си в другата стая. И пазете тишина. Баща ви спи и така трябва да си остане.

— Да, мамо. — Джефри взе два дървени войника и корабче от масата. — Този път ще те оставя ти да си Уолтър Рали и да спечелиш битката — обеща той на брат си.

В тишината, която настъпи, Сюзана и Ани се взираха в мен. Слабите магически пулсации на Ани вече ми бяха познати. Но не бях подготвена за силния заряд, който Сюзана насочи към мен. Третото ми око се отвори. Най-накрая някой събуди вещерското ми любопитство.

— Колко неловко — промълвих и извърнах глава, за да се скрия от пронизващия поглед на Сюзана.

— Навярно — каза тя спокойно. — Защо ви трябва помощта ми, госпожо?

— Омагьосана съм. Не е каквото си мислите — добавих, когато Ани отскочи назад. — И двамата ми родители бяха магьосници, но никой от тях не е проумял същността на способностите ми. Не са искали да пострадам, затова са ме омагьосали. Ала тази магия отслабва и ми се случват странни неща.

— Какви? — попита Сюзана и посочи на Ани един стол.

— Призовавала съм вещерска вода няколко пъти, макар не наскоро. Понякога виждам цветове около хората, но невинаги. Докоснах една дюля и тя се спаружи. — Внимавах да не спомена по-живописните ми магически пристъпи. Нито странните сини и кехлибарени нишки в ъглите, както и изчезването на букви от книгите на Матю и бягството на животните от обувките на Мери Сидни.

— Кой от родителите ви е владеел водната магия? — попита Сюзана, като се опитваше да намери някаква логика в историята ми.

— Не знам — признах си. — Умряха, когато бях много малка.

— Тогава може би ви бива за вещица. Макар че мнозина желаят да владеят суровите магии на водата и огъня, те рядко се срещат — каза Сюзана с нотка съжаление. Леля ми Сара вярваше, че вещиците, които разчитат на магии със стихиите, са дилетанти. Сюзана пък бе склонна да смята, че заклинанията са по-нисша форма на магическо познание. Потиснах една въздишка, предизвикана от тези странни предразсъдъци. Нали всички сме все вещици?

— Леля ми не успя да ме научи на много заклинания. Понякога мога да запаля свещ. Способна съм да карам предмети да идват при мен.

— Но вие сте голяма жена! — отбеляза Сюзана с ръце на кръста. — Дори Ани има повече умения от вас, а е само на четиринайсет. Можете ли да правите любовни еликсири от растения?

— Не. — Сара искаше да ме научи да приготвям отвари, но аз отказах.

— Лечителка ли сте?

— Не. — Започвах да разбирам уплашеното изражение на Ани.

Сюзана въздъхна.

— Не знам защо Андрю Хабърд е поискал моята помощ. Имам си достатъчно работа с пациентите, нестабилния ми съпруг и двамата ми малки синове. — Взе една пукната купа от полицата и кафяво яйце от поставка до прозореца. Сложи ги на масата пред мен и дръпна един стол. — Седнете и си затиснете ръцете под краката.

Озадачена, направих каквото поиска.

— С Ани отиваме до дома на вдовицата Хакет. Докато ни няма, ще трябва да извадите съдържанието на яйцето в купата, без да използвате ръцете си. За целта трябват две магии: за движение и за отваряне. Синът ми Джон е на осем и вече може да го прави, без да се замисля.

— Но…

— Ако яйцето не е в купата, когато се върна, никой не може да ви помогне, госпожо Ройдън. Родителите ви може би са били прави да ви омагьосат, ако способностите ви са толкова слаби, че да не можете да счупите едно яйце.

Ани ме погледна извинително, докато взимаше тенджерата. Сюзана захлупи съда.

— Хайде, Ани.

Седях сама във всекидневната на семейство Норман и се съсредоточавах върху яйцето и купата.

— Ама че кошмар — прошепнах, надявайки се, че момчетата са прекалено далеч, за да ме чуят.

Поех дълбоко дъх и мобилизирах енергията си. Знаех думите и на двете заклинания и исках да преместя яйцето, ужасно много го исках. То подскочи на масата веднъж и се укроти. Повторих тихо заклинанието. Отново и отново.

След няколко минути единственият резултат от усилията ми беше потта по челото ми. Трябваше само да вдигна яйцето и да го счупя. А се бях провалила.

— Съжалявам — промърморих на плоския си корем. — С известен късмет ще се метнеш на баща си. — Стомахът ми се преобърна. Нервите и бързо променящите се хормони се отразяваха тежко върху храносмилането ми.

Дали кокошките имаха сутрешно гадене? Наклоних глава и погледнах към яйцето. Семейство Норман бяха лишили някоя нещастна кокошка от неизлюпеното ѝ пиленце. Гаденето ми стана по-силно. Може би трябва да си помисля дали да не стана вегетарианка, поне по време на бременността.

Но може би вътре изобщо нямаше пиленце, успокоих се аз. Не всяко яйце беше оплодено. Третото ми око надникна под черупката през гъстия слой на белтъка. По жълтъка имаше тънки червени нишки, следи от живот.

— Оплодено е — казах с въздишка. Размърдах се върху ръцете си. Ем и Сара гледаха известно време кокошки. На яйцата им трябваха само три седмици мътене, за да се излюпят. Три седмици топлина и грижи и ето ти го пиленцето. Не ми се струваше честно аз да чакам с месеци, преди нашето дете да види бял свят.

Грижи и топлина. Колко прости неща, а от тях се раждаше живот. Какво бе казал Матю? Всичко, от което децата се нуждаят, е любов, възрастен, който да поеме отговорността за тях, и меко легло. Същото се отнасяше и за пиленцата. Представих си какво е в топлите пера на майката кокошка, на сигурно място, далеч от удари и наранявания. Дали и нашето дете се чувстваше така, докато плуваше в дълбините на утробата ми? Ако не, имаше ли магия за това? Някоя, изтъкана от отговорност, която щеше да обвие бебето в грижи, топлина и любов, като същевременно е достатъчно нежна, за да му даде и сигурност, и свобода?

— Това е истинското ми желание — прошепнах.

Чу се писукане.

Огледах се. В много домове пилетата кълвяха около камината.

Ново писукане. Идваше от яйцето на масата. То се счупи и от него се показа човка. Уплашени черни очички премигнаха към мен от влажната перушинеста глава.

Някой зад гърба ми ахна. Обърнах се. Ръката на Ани бе на устата ѝ. Момичето се взираше в пиленцето на масата.

— Лельо Сюзана — повика Ани и отпусна ръка. — Това… — Млъкна и посочи мълчаливо към мен.

— Да. Това е сиянието, останало от новата магия на госпожа Ройдън. Върви. Доведи баба Алсъп. — Сюзана обърна племенницата си и я побутна към вратата.

— Не можах да счупя яйцето в купата, госпожо Норман — извиних се аз. — Магиите не проработиха.

Все още влажното пиленце изписука възмутено много пъти в знак на протест.

— Не проработиха? Започвам да си мисля, че нямаш никаква представа какво е да си вещица — каза смаяната Сюзана.

Вече вярвах, че е права.