Нощна сянка

27.

— Къде ми са червените чорапи? — Матю слезе по стълбите и изгледа намръщено сандъците, пръснати по целия първи етаж. Настроението му се бе сринало безвъзвратно по средата на четириседмичното ни пътуване, когато се разделихме с Пиер, децата и багажа си в Хамбург. Изгубихме още десет дни само защото влязохме в католическа държава, която отмерваше времето по различен календар. В Прага беше 11 март, а децата и Пиер още ги нямаше.

— Никога няма да ги намеря в тази бъркотия! — заяви Матю и изля гнева си върху една от моите фусти.

След като седмици наред бяхме живели с това, което можеше да се побере в дисагите ни и един-единствен общ куфар, вещите ни най-накрая бяха пристигнали три дни след нас във високата тясна къща, кацнала на стръмна улица, водеща към пражкия замък, известна като «Споренгасе». Немските ни съседи я наричаха още улица «Шпора», защото това бе единственият начин да накараш кон да я изкачи.

— Не знаех, че имаш червени чорапи — казах аз и се изправих.

— Имам. — Матю започна да рови в сандъка с моето бельо.

— Е, няма как да са тук — отбелязах очевидното.

Вампирът скръцна със зъби.

— Търсих навсякъде другаде. — Изгледах напълно благоприличните му черни чорапи.

— И защо червени?

— Защото се опитвам да привлека вниманието на императора на Свещената Римска империя! — Матю разрови още една купчина мои дрехи.

Кървавочервени чорапи щяха да направят нещо повече от простото привличане на блуждаещ поглед, тъй като човекът, който се канеше да ги надене, беше метър и осемдесет висок вампир и по-голямата част от ръста му бяха крака. Но нищо не можеше да отклони Матю от плана му. Съсредоточих се и поисках чорапите сами да се покажат, след това последвах червените нишки. Способността да издирвам хора и предмети беше непредвидена допълнителна екстра на факта, че бях тъкачка, и по време на пътуването ми се предоставиха няколко възможности да се възползвам от нея.

— Пристигна ли пратеникът на баща ми? — Матю хвърли още една фуста върху белоснежната планина, която растеше между нас, и продължи да рови.

— Да. Това, което остави, е до вратата, каквото и да е то. — Прегледах съдържанието на един пропуснат от него сандък: метални рицарски ръкавици, щит с двуглав орел върху него, богато украсена чаша. Триумфално измъкнах дългите червени чорапи. — Намерих ги!

Матю бе забравил за чорапите. Пакетът от баща му сега обсебваше цялото му внимание. Погледнах да видя какво толкова го е заинтригувало.

— Това… Бош ли е? — Познавах творчеството на Йеронимус Бош, защото използваше алхимични средства и символи. Платната му бяха покрити с летящи риби, насекоми, огромни домакински съдове и плодове, на които придаваше чувственост. Много преди психеделичното да стане модерно, Бош виждаше света в ярки цветове и обезпокояващи комбинации.

Също като картините на Холбайн в «Старата ложа», и тази творба не ми беше позната. Беше триптих от три съединени дървени панела. Триптихите се правеха, за да се поставят на олтар, и се държаха затворени, освен ако нямаше някаква специална религиозна церемония. В съвременните музеи рядко показваха външната им част. Почудих се какви ли още невероятни изображения съм пропуснала.

Художникът бе покрил външната страна на панелите с кадифено черна боя. На два от тях бе нарисувано изсъхнало дърво, което блестеше на лунната светлина. В корените му бе приклекнал малък вълк, а на най-горните му клони бе кацнала сова. И двете животни гледаха многозначително в зрителя. Десетки други очи искряха от земята около дървото, безплътни и втренчени. Зад мъртвия дъб се виждаха измамно нормални дървета с бледи стволове и яркозелени листа, които хвърляха повече светлина върху композицията. Когато се взрях по-внимателно, забелязах ушите, които растяха от тях, сякаш се вслушваха в нощните звуци.

— Какво означава това? — попитах, загледана в творбата на Бош.

Матю си закопчаваше дублета.

— Илюстрира стара фламандска поговорка: «Гората има очи и уши; затова виждам, мълча и слушам». — Думите идеално описваха тайнствения живот на Матю и ми напомниха за девиза, който Елизабет наскоро си бе избрала.

Във вътрешността на триптиха бяха изобразени три взаимосвързани сцени: паднали ангели, нарисувани на същия кадифено черен фон. На пръв поглед приличаха на морски кончета с искрящите си криле, но имаха човешки тела, а главите и краката им бяха извити от болката при падането от небесата. На отсрещния панел мъртвите възкръсваха за Страшния съд в сцена, много по-мрачна от фреските на Сет-Тур. Зяпналите челюсти на риби и вълци бяха входове към ада, които засмукваха прокълнатите и ги обричаха на вечни болки и агония.

В средата обаче се виждаше много различен образ на смъртта: възкръсналият Лазар спокойно излизаше от ковчега си. С дългите си крака, тъмната коса и сериозното изражение той доста приличаше на Матю. Централният панел беше обрамчен с повехнали лози, на които растяха странни плодове и цветове. От някои капеше кръв. Други раждаха хора и животни. И не се виждаше никакъв Исус.

— Лазар прилича на теб. Нищо чудно, че не желаеш да попадне в ръцете на Рудолф. — Подадох на Матю чорапите. — Бош трябва да е знаел, че си вампир.

— Йероен — или Йеронимус, както ти го знаеш — видя нещо, което не биваше — обясни ми мрачно Матю. — Нямах представа, че е станал свидетел как се храня, докато не видях скиците, които бе направил на мен и едно топлокръвно. Оттогава реши, че всички същества имат двойствена природа — наполовина човеци, наполовина животни.

— А понякога са и отчасти плодове — добавих, докато разглеждах голата жена с ягода вместо глава и череши вместо ръце, която бягаше от дявол с вила, който си бе сложил щъркел вместо шапка. Матю тихо се засмя. — Рудолф знае ли, че си вампир, както са наясно Елизабет и Бош? — Започвах все повече да се тревожа от броя хора, допуснати до тази тайна.

— Да. Императорът знае и че съм член на Паството. — Той завърза червените чорапи на възел. — Благодаря ти, че ги намери.

— Кажи ми отсега, ако имаш навика да си губиш ключовете за колата, защото няма да се примиря с подобна паника всяка сутрин, преди да тръгнеш на работа. — Прегърнах го през кръста и опрях буза на сърцето му. Бавният му стабилен пулс винаги ме успокояваше.

— И какво ще направиш, ще се разведеш с мен ли? — Матю също ме прегърна и отпусна глава върху моята. Двамата се съчетавахме идеално.

— Ти ми каза, че вампирите не се развеждат. — Стиснах го. — Ще приличаш на анимационен герой, ако си сложиш червени чорапи. На твое място бих останала с черните. Въпреки това ще се отличаваш.

— Вещица — промърмори Матю, целуна ме и ме пусна.

Изкачи хълма, на който беше замъкът, обут в прилични черни чорапи. Носеше дълго завъртяно послание (отчасти в рими), с което предлагаше на Рудолф прекрасна книга за неговата колекция. След четири часа излезе оттам с празни ръце, бе успял само да предаде бележката на императорски слуга. Не бе получил аудиенция при императора. Бяха го накарали да чака заедно с всички други пратеници за височайшия прием.

— Все едно бях затворен в кола за превоз на добитък с всички онези топлокръвни, скупчени край мен. Опитах се да отида някъде да подишам чист въздух, но съседните стаи бяха пълни с вещици.

— Вещици ли? — Слязох от масата, на която се бях качила, за да прибера сабята на Матю на безопасно място в най-горната част на гардероба. Готвех се за пристигането на Джак.

— Десетки вещици — уточни Матю. — Оплакваха се от случващото се в Германия. Къде е Галоуглас?

— Отиде да купи яйца и да намери икономка и готвачка. — Франсоаз направо бе отказала да се присъедини към нашата експедиция в Централна Европа, която смяташе за земя на безбожници лутерани. Беше се върнала в «Старата ложа» и глезеше Шарл. Галоуглас ми служеше за паж и момче за всичко, докато пристигнат останалите. Владееше отлично немски и испански, което го правеше незаменим при набавянето на провизии. — Разкажи ми още за вещиците.

— Градът е убежище за всички същества в Централна Европа, които се страхуват за сигурността си — демони, вампири и вещици. Но вещиците са особено добре дошли в двора на Рудолф, защото той копнее да придобие познанията им. И способностите им.

— Интересно — отбелязах. Веднага щом се почудих за самоличността им, пред третото ми око се появиха множество лица. — Кой е магьосникът с червената брада? А вещицата с едно синьо и едно зелено око?

— Няма да останем тук толкова дълго, че да има значение кои са — каза Матю злокобно на път към вратата. След като изпълни задълженията си към Елизабет за деня, сега се отправяше към Стария град на Прага, за да върши работа за Паството. — Ще се видим преди залез. Остани тук, докато Галоуглас се върне. Не искам да се изгубиш. — Всъщност по-вярното бе, че не искаше да се срещам с вещици.

Галоуглас се върна на «Споренгасе» с две вампирки и един геврек. Подаде ми тестеното кръгче и ми представи двете ми нови прислужници.

Каролина (готвачката) и Тереза (икономката) бяха част от голям вампирски клан от Бохемия, отдаден на служба на аристокрацията и важни чуждестранни гости. Също като семейство Дьо Клермон, те бяха спечелили репутацията си — и необичайно високите си заплати — заради свръхестественото си дълголетие и вълча вярност. На съответната цена бяхме успели да купим и уверението на старейшината на клана, че всичко ще се пази в тайна. Жените бяха пратени при нас от резиденцията на папския наместник. Посланикът великодушно се бе съгласил да ни ги предостави от уважение към семейство Дьо Клермон. Все пак те бяха помогнали при последния избор на папа и той знаеше кой се грижи за интересите му. За мен пък беше важно, че Каролина умееше да приготвя омлети.

След като въведохме ред в домакинството, Матю започна да се качва всяка сутрин до замъка, докато аз разопаковах багажа, срещах се със съседите от квартала в подножието на дворцовите крепостни стени, който се наричаше Мала Страна, и чаках отсъстващите членове на семейството. Липсваше ми жизнерадостта и невинността на Ани, както и умението на Джак винаги да се забърква в неприятности. Витата ни улица бе пълна с деца на всякаква възраст и от разни националности, тъй като много посланици живееха на нея. Оказа се, че Матю не е единственият чужденец в Прага, когото императорът държи на дистанция. Всеки, с когото се срещах, разказваше на Галоуглас как Рудолф пренебрегвал някоя важна персона, за да прекара часове с начетен антиквар от Италия или скромен миньор от Саксония.

В късния следобед от първия ден на пролетта, в който къщата бе изпълнена с уютни аромати на свинско и кнедли, едно непослушно осемгодишно момченце ме дръпна за ръкава.

— Госпожо Ройдън! — извика Джак и лицето му се завря в корсажа му, а ръцете му ме обгърнаха. — Знаеш ли, че Прага е всъщност четири града в един? Лондон е само един град. И има дворец и река. Утре Пиер ще ми покаже воденицата.

— Здравей, Джак — поздравих го и го погалих по главата. Дори по време на уморителното вледеняващо пътуване до Прага бе успял да порасне на височина. Пиер сигурно го бе тъпкал с храна. Вдигнах поглед и се усмихнах на Ани и Пиер. — Матю много ще се зарадва, че всички сте пристигнали. Липсвахте му.

— И той ни липсваше — каза Джак и вдигна глава, за да ме погледне. Под очите му имаше тъмни кръгове и изглеждаше изтощен.

— Да не си боледувал? — попитах и пипнах челото му. Настинките можеха да бъдат смъртоносни в този суров климат, а се говореше и за отвратителна епидемия в Стария град, която според Матю беше грипна.

— Не можеше да спи добре — отвърна тихо Пиер. По сериозния му тон познах, че има и още нещо, но то можеше да почака.

— Е, тази нощ ще се наспиш. В стаята ти има огромно пухено легло. Върви с Тереза, Джак. Тя ще ти покаже къде са ти нещата и ще те изкъпе преди вечеря.

В името на вампирското благоприличие топлокръвните щяха да спят заедно с мен и Матю на третия етаж, тъй като къщата беше тясна и на първия етаж имаше място само за всекидневна и кухня. Това означаваше, че вторият бе запазен за приемане на гости. Останалите вампири от домакинството си бяха заплюли мансардата на четвъртия етаж, от който се откриваше прекрасна гледка, а прозорците му можеха да се отварят и да пускат стихиите вътре.

— Господин Ройдън! — изкрещя Джак, хвърли се към вратата и я отвори, преди Тереза да успее да го спре. Беше пълна мистерия как забеляза облечения в тъмносиви вълнени дрехи Матю в припадащия мрак.

— Спокойно — каза Матю и хвана момчето, преди да успее да се нарани, като се блъсне в яките му вампирски крака. Галоуглас му свали шапката, когато то мина покрай него, и му разроши косата.

— За малко да замръзнем. В реката. И шейната се обърна веднъж, но кучето не беше ранено. Ядох печен глиган. А Ани си заклещи полата на колелото на каруцата и за малко да падне от нея. — Джак едвам смогваше да изговори всички подробности от пътуването. — Видях падаща звезда. Не беше много голяма, но Пиер каза, че трябва да споделя за нея с господин Хариът, когато се върнем у дома. Нарисувах я, за да може да я види. — Джак пъхна ръка в мръсния си дублет и извади също толкова мръсен лист хартия. Подаде го на Матю с благоговение, каквото обикновено се отдаваше на светини.

— Много добре — похвали го Матю, докато оглеждаше рисунката внимателно. — Харесва ми как си предал извивката и опашката. И си нарисувал и други звезди край нея. Браво, Джак. Господин Хариът ще остане доволен от наблюдателността ти.

Джак се изчерви.

— Това беше последният ми лист. В Прага продават ли хартия? — В Лондон Матю зареждаше Джак с купчина листове всяка сутрин. Как малкият ги хабеше толкова бързо — можехме само да предполагаме.

— Пълно е с хартия тук — каза Матю. — Пиер ще те заведе до магазина в Мала Страна утре.

След това вълнуващо обещание се оказа трудно да качим децата горе, но за щастие Тереза притежаваше достатъчно от онази смесица от нежност и твърдост, необходима за справянето със задачата. Така четиримата възрастни получихме възможност да поговорим на спокойствие.

— Джак боледувал ли е? — попита смръщеният Матю.

— Не, милорд. След като тръгнахте, не можеше да спи добре. — Пиер се поколеба. — Мисля, че ужасите от миналото му го преследват.

Сбръчканото чело на Матю се отпусна, но той продължаваше да изглежда притеснен.

— Но иначе пътуването мина според очакванията, нали? — Това бе уклончивият му начин да попита дали не са били нападнати от бандити или измъчвани от свръхестествени същества.

— Беше дълго и мразовито пътуване — отвърна делово Пиер, — а децата непрекъснато бяха гладни.

Галоуглас щеше да се пръсне от смях.

— Е, на мен ми звучи напълно в реда на нещата.

— А вие, милорд? — Пиер погледна косо господаря си. — Прага оказа ли се такава, каквато очаквахте?

— Рудолф още не ме е приел. Според слуховете Кели се е качил на Прашна брана[77] и взривява дестилатори и бог знае още какво — съобщи му Матю.

— А Старият град?

— Той си е такъв, какъвто винаги е бил. — Матю говореше с лековат и весел тон, сигурен признак, че нещо го тревожи.

— Стига да не давате ухо на клюките от еврейския квартал. Според тях някаква вещица направила същество от глина, което нощем обикаляло улиците. — Галоуглас извърна невинен поглед към чичо си. — Като изключим това, всичко на практика си е както последния път, когато идвахме тук, за да помогнем на император Фердинанд да опази града през 1547 г.

— Благодаря ти, Галоуглас — процеди Матю. Тонът му бе станал хладен като вятъра над реката.

Със сигурност трябваше нещо повече от обикновено заклинание, за да се направи същество от кал, което може да се движи. Подобни слухове можеха да означават само едно: някъде в Прага имаше тъкачка като мен, която можеше да се движи между света на живите и света на мъртвите. Но нямаше нужда да се карам на Матю, че не е споделил тази тайна. Племенникът му ме изпревари.

— Нали знаеш, че не можеш да криеш новината за глиненото същество от леля? — Галоуглас поклати учудено глава. — Не прекарваш достатъчно време на пазара. Жените от Мала Страна знаят всичко, включително и какво е закусвал императорът, както и че отказва да те приеме.

Матю прокара пръсти по изрисуваната дървена повърхност на триптиха и въздъхна.

— Ще трябва да занесеш това в двореца, Пиер.

— Но това е от олтара в Сет-Тур — възрази прислужникът. — Императорът е известен с предпазливостта си. Въпрос на време е да ви приеме.

— Времето не ни достига, а и семейство Дьо Клермон има достатъчно украси за олтар — отвърна тъжно Матю. — Нека напиша послание до императора и след това можеш да тръгваш.

Малко по-късно той изпрати Пиер с триптиха. Слугата се върна с празни ръце също като господаря си и без уверение за бъдеща среща.

Навсякъде около мен нишките, които свързваха различните светове, се обтягаха и премятаха в тъкан, която бе прекалено голяма, за да я схвана и разбера. Но в Прага назряваше нещо. Усещах го.

Същата нощ се събудих от тихи гласове в стаята до спалнята ни. Матю не беше до мен и не четеше, както го бях оставила, преди да потъна в сън. Отидох да видя кой е при него.

— Кажи ми какво се случва, когато засенча лицето на чудовището отстрани. — Ръката на Матю започна да се движи бързо по големия лист хартия пред него.

— То изглежда още по-далеч! — прошепна Джак, поразен от преобразяването.

— Опитай и ти — предложи Матю и му подаде перото. Момчето го стисна съсредоточено с изплезен език. Матю го погали по гърба, за да накара стегнатите мускули на слабото му телце да се отпуснат. — Колко много чудовища — промърмори той и ме погледна в очите.

— Искаш ли да нарисуваш и твоите? — Джак побутна листа към Матю. — Тогава и ти ще можеш да спиш.

— Твоите чудовища прогониха моите — отвърна Матю и погледна момчето със сериозно изражение. Сърцето ме болеше за детето и за всичко, което бе изтърпяло в краткия си живот.

Матю срещна очите ми отново и с леко кимване на главата ми даде да разбера, че всичко е под контрол. Пратих му въздушна целувка и се върнах в топлото пухено гнезденце на нашето легло.

На следващия ден получихме бележка от императора. Беше запечатана с дебел восък и вързана с панделка.

— Картината свърши работа, милорд — каза извинително Пиер.

— Така излиза. Много я харесвах. Е, сега ще имам достатъчно време, за да си я върна — отвърна Матю и се облегна на стола си. Дървото изскърца в знак на протест. Той протегна ръка за писмото. Почеркът беше много усукан, с толкова завъртулки и ченгелчета, че почти не се четеше.

— Защо почеркът е толкова сложен? — почудих се аз.

— Баща и син Хуфнагел[78] пристигнаха от Виена и нямат с какво да си запълват времето. Колкото по-завъртян е почеркът, толкова по-красив е, поне така смята Негово Величество — обясни Пиер.

— Този следобед отивам при Рудолф — съобщи Матю с доволна усмивка, докато сгъваше писмото. — Баща ми ще е доволен. Той ми прати пари и бижута, но май семейство Дьо Клермон този път ще мине тънко.

Пиер му подаде друго по-малко писмо, адресирано с по-прост почерк.

— Императорът е добавил и послепис. Собственоръчно.

Надникнах през рамото на Матю, докато той го четеше.

— Bringen das Buch. Und die Hexe. — Долу се виждаше сложният подпис на императора с украсено «Р», завъртени «д» и «л» и двойно «ф».

Немският ми бе поръждясал, но посланието бе ясно: донеси книгата и доведи вещицата.

— Май прибързах с изказванията — промърмори съпругът ми.

— Казах ти да го примамиш с големите платна на Тициан от Венеция, които дядо взе от крал Филип, въпреки че жена му възразяваше — отбеляза Галоуглас. — Също като чичо, и Рудолф незнайно защо си пада по червенокоси. И по неприлични картини.

— И вещици — промълви съпругът ми под носа си. Хвърли писмото на масата. — Не картината го е привлякла, а Даяна. Може би трябва да откажем поканата.

— Това е заповед, чичо — изтъкна Галоуглас и се смръщи.

— А Ашмол 782 е у Рудолф — добавих аз. — Книгата няма просто ей така да се появи пред «Трите гарвана» на «Споренгасе». Ще трябва да я намерим.

— Да не би да ни наричаш гарвани, лельо? — попита Галоуглас, като се направи на обиден.

— Говоря за табелата на къщата, глупако. — Като всяка постройка на улицата, и нашата имаше символ на вратата, а не номер. След пожар в града в средата на века дядото на императора поискал да се измисли начин къщите да се различават и по нещо друго, освен по украсата на външните стени.

Галоуглас се ухили.

— Много добре знам за какво говориш. Но обичам да те гледам как сияеш, когато аурата ти се усили.

Завих се в предпазващата магия и намалих сиянието си до по-приемливи човешки нива.

— От друга страна — продължи Галоуглас, — сред моите хора се смята за голям комплимент да те сравнят с гарван. Аз ще съм Мунин, а Матю ще наречем Хугин[79]. А ти ще си Гьондул[80], лельо. От теб ще излезе хубава валкирия.

— Какво говори той? — попитах Матю, тъй като нищо не разбрах.

— За гарваните на Один. И за дъщерите му.

— О, благодаря ти, Галоуглас — казах с известна неловкост. Сигурно не е лошо да те сравняват с дъщерите на бога.

— Дори книгата, която притежава Рудолф, да е Ашмол 782, не сме сигурни дали в нея се съдържат отговорите на нашите въпроси. — Случката с ръкописа на Войнич още притесняваше Матю.

— Историците никога не знаят кой текст ще им даде отговорите. Ако тази книга не успее, то тогава в резултат ще имаме по-точни въпроси — изтъкнах аз.

— Ясно. — Устните на Матю потрепнаха. — След като не мога да отида при императора без теб, а ти няма да си тръгнеш от Прага без книгата, няма какво да му мислим. Отиваме в двореца.

— Закачи се на собствената си въдица, чичо — подхвърли развеселено Галоуглас. И ми намигна.

В сравнение с отиването ни до Ричмънд пътят нагоре по улицата към императора приличаше повече на отбиване у съседите за чаша захар — макар и в официално облекло.

Съпругата на папския наместник беше горе-долу с моя ръст и гардеробът ѝ ми осигури разкошни, но същевременно и сдържани дрехи като за съпруга на виден англичанин — или като за жена от семейство Дьо Клермон, веднага добави тя. Харесвах стила на добре поддържаните жени в Прага: семпли високо закопчани рокли, камбановидни поли, бродирани палта с широки ръкави, поръбени с кожа. Малките яки, които носеха, бяха още една добре дошла бариера между студа и мен.

За моя радост Матю се бе отказал от мечтите си за червени чорапи в полза на обичайните сиво-черни с акценти в наситенозелено, цвета, който най-много му отиваше. Този следобед той се показваше през прорезите на бухналите му панталони и през отворената яка на жакета му.

— Изглеждаш великолепно — одобрих, след като го разгледах.

— А ти приличаш на истинска бохемска аристократка — върна ми комплимента той и ме целуна по бузата.

— Вече можем ли да тръгваме? — Джак танцуваше нетърпеливо край нас. Някой му бе намерил костюм с ливрея в черно и сребристо с пришит кръст и полумесец на ръкава.

— Значи отиваме като семейство Дьо Клермон, не като семейство Ройдън — произнесох бавно.

— Не, ние сме Матю и Даяна Ройдън — уточни Матю. — Просто пътуваме с прислугата на семейство Дьо Клермон.

— Това ще обърка всички — отбелязах, докато излизахме от къщата.

— Точно така — съгласи се Матю с усмивка.

Ако отивахме като обикновени граждани, щеше да се наложи да изкачим стъпалата по стените на двореца. Само че ние тръгнахме по «Споренгасе» на коне, както се полагаше на пратеници на кралицата на Англия, което ми даде възможност да разгледам къщите и техните скосени основи, пъстри стенописи и ярки табели. Минахме покрай «Червеният лъв», «Златна звезда», «Лебедът» и «Две слънца». На върха на хълма направихме остър десен завой към квартал, пълен с резиденции на аристократи и дворцови служители, който се наричаше Храдчани.

Не виждах двореца за първи път, зърнах го кацнал на върха още когато пристигнахме в Прага, а и стените му се виждаха от прозорците ни. Но никога не бях стигала толкова близо до него. Замъкът беше дори още по-голям и разлят отблизо, отколкото от разстояние, като напълно самостоятелен град със своя търговия и производство. Пред нас бяха готическите остри покриви на катедралата «Свети Вит» и кръглите кули на крепостната стена. Макар и строени с отбранителни цели, в кулите сега се бяха приютили работилниците на стотици занаятчии, които живееха в двореца на Рудолф.

Стражите ни пуснаха през западната порта във вътрешен двор. След като Пиер и Джак поеха конете, въоръженият ни ескорт ни поведе към група постройки, прилепени към стените на замъка. Те бяха издигнати сравнително скоро и камъните им бяха блестящи и с остри ръбове. Приличаха на канцеларии, но зад тях се виждаха високите покриви на средновековни каменни сгради.

— Какво стана току-що? — прошепнах на Матю. — Защо не отиваме към двореца?

— Защото там няма нито един важен човек — каза Галоуглас. Той държеше Ръкописа на Войнич, добре опакован и вързан, за да не се повредят страниците от студеното време.

— Рудолф намира стария кралски дворец за хладен и мрачен — обясни Матю, докато ми помагаше да вървя по хлъзгавия калдъръм. — Новият му дом е с южно изложение и гледка към частна градина. А и е по-далеч от катедралата и свещениците.

Залите на резиденцията кипяха от живот, хора се щураха насам-натам и крещяха на немски, чешки, испански и латински, в зависимост от коя част на империята на Рудолф бяха. Колкото повече приближавахме към императора, толкова по-припряна ставаше дейността им. Минахме през помещение, пълно с хора, които спореха за някакви архитектурни чертежи. Друга стая бе приютила оживен дебат за достойнствата на изкусно направена купа от злато и скъпоценни камъни, която бе замислена да прилича на мида. Накрая стражите ни оставиха в уютен салон с тежки кресла, облицована с плочи камина, от която лъхаше топлина, и двама потънали в разговор мъже. Те се обърнаха към нас.

— Добър ден, стари приятелю — поздрави на английски любезен мъж на около шейсет години. И се усмихна на Матю.

— Тадеаш. — Матю стисна с топлота ръката му. — Изглеждаш добре.

— А ти изглеждаш млад. — Очите на мъжа проблеснаха. Погледът му не предизвика никаква издайническа реакция по кожата ми. — Ето я и жената, за която всички говорят. Аз съм Тадеаш Хайек. — Човекът се поклони, а аз направих реверанс в отговор.

Строен господин със смугла кожа и тъмна почти колкото Матювата коса тръгна към нас.

— Господин Страда — кимна му Матю и се поклони. Не се зарадва на този мъж както на предишния.

— Тя наистина ли е вещица? — Страда ме разгледа с интерес. — Ако е така, сестра ми Катарина ще иска да се срещне с нея. Чака дете и бременността ѝ е тежка.

— Сигурен съм, че Тадеаш, дворцовият лекар, най-добре ще се погрижи за раждането на императорското дете — каза Матю. — Или обстоятелствата около сестра ти са се променили?

— Императорът все още цени сестра ми — процеди ледено Страда. — Само по тази причина прищевките ѝ трябва да бъдат задоволявани.

— Виждал ли си Йорис? Той не говори за нищо друго, освен за триптиха, откакто Негово Величество го отвори — вметна Тадеаш, за да смени темата.

— Не, все още не. — Очите на Матю се стрелнаха към вратата. — Императорът тук ли е?

— Да. Разглежда новата картина на господин Спрангер[81]. Тя е много голяма и… детайлна.

— Още един портрет на Венера — каза Страда и изсумтя.

— Тази Венера прилича много на сестра ви, сър — усмихна се Хайек.

— Ist das Matthaus hore ich?[82] — произнесе един носов глас от далечния край на стаята. Всички се обърнаха и направиха дълбоки поклони. Аз автоматично приклекнах в реверанс. Следенето на разговора щеше да се окаже истинско предизвикателство. Очаквах Рудолф да говори на латински, не на немски. — Und Sie das Buch und die Hexe gebracht, ich verstehe. Und die norwegische Wolf.[83]

Рудолф беше дребен мъж с непропорционално издадена напред брадичка и силно изразена обратна захапка. Пълните месести устни на Хабсбургите подчертаваха още повече доминиращата долна половина на лицето му, макар тя донякъде да се уравновесяваше от бледите му изпъкнали очи и дебелия сплескан нос. От годините добър живот и качествените питиета се бе окръглил, но краката му бяха останали тънки и жилави. Тръгна към нас с червените си обувки с високи токове, украсени със златни орнаменти.

— Доведох съпругата си, Ваше Величество, както ми наредихте — каза Матю и леко натърти на думата «съпруга». Галоуглас преведе английските думи на Матю на безупречен немски, сякаш съпругът ми не знаеше езика — а бях сигурна, че го говори, тъй като бях пътувала с него от Хамбург през Витенберг до Прага с шейна.

— Y su talento para los juegos tambien[84] — каза Рудолф, като с лекота премина на испански, сякаш това можеше да убеди Матю да разговаря с него директно. Огледа ме бавно, като задържа поглед върху извивките по тялото ми толкова настоятелно, че ми се прииска да си взема душ. — Es una lastima que se caso en absoluto, pero aun mas lamentable que ella esta casada con usted.[85]

— За жалост, Ваше Величество — отвърна остро Матю, настоявайки да говори на английски, — ние сме венчани по всички правила. Баща ми настоя. Както и дамата. — Тази забележка само накара Рудолф да ме разгледа с още по-голям интерес.

Галоуглас се смили над мен и стовари книгата на масата.

— Das Buch.[86]

Това отклони вниманието на всички. Страда я разопакова, докато Хайек и Рудолф обсъждаха колко прекрасна може да се окаже тази нова придобивка за императорската библиотека. Когато тя се разкри пред погледите им обаче, въздухът се сгъсти от горкото им разочарование.

— Това някаква шега ли е? — сопна се Рудолф на немски.

— Не съм сигурен, че разбирам какво имате предвид, Ваше Величество — отвърна Матю. И изчака Галоуглас да му преведе.

— Имам предвид, че вече познавам тази книга — каза, пръскайки слюнка, Рудолф.

— Това не ме изненадва, Ваше Величество, тъй като сте я дали на Джон Дий по погрешка. Поне така ми бе казано. — И Матю се поклони.

— Императорът не прави грешки! — обади се Страда и бутна книгата с отвращение.

— Всички правим грешки, синьор Страда — отбеляза меко Хайек. — Сигурен съм обаче, че има и друго обяснение защо тази книга се връща при императора. Може би д-р Дий е разкрил тайните ѝ.

— Това са само някакви детински рисунки — тросна му се Страда.

— Затова ли тази книга с картинки се е озовала в багажа на д-р Дий? Да не би да сте се надявали, че той ще разбере това, което вие не сте успели? — Думите на Матю явно засегнаха Страда, който стана морав. — Може би вие сте взели назаем книгата на д-р Дий, синьор Страда, онази с алхимичните рисунки от библиотеката на Роджър Бейкън, с надеждата, че тя ще ви помогне да разгадаете тази. Доста по-благоприятно предположение от това, че сте измамили д-р Дий и сте му взели съкровището. Разбира се, Негово Величество няма как да знае за тази злина. — Усмивката на Матю бе ледена.

— А книгата, за която говориш, да не би да е единствената ми скъпоценност, която искаш да отнесеш в Англия? — попита остро Рудолф. — Или алчността ти се простира до лабораториите ми?

— Ако имате предвид Едуард Кели, кралицата има нужда от уверение, че е тук по своя собствена воля. Нищо повече — излъга Матю. След това поведе разговора в по-безопасна посока. — Харесва ли ви новият ви олтар, Ваше Величество?

Матю бе дал на императора достатъчно време, колкото да прегрупира силите си и да запази авторитета си.

— Творбата на Бош е изключителна. Чичо ми много ще се натъжи, когато разбере, че съм я придобил. — Рудолф се огледа. — Уви, тази стая не е подходяща, за да я изложа. Исках да я покажа на испанския посланик, но тук не можеш да се отдалечиш достатъчно от картина, за да я видиш както трябва. Това е произведение, което трябва да се възприема бавно, да оставиш детайлите му да се появят от само себе си. Елате. Вижте къде я сложих.

Матю и Галоуглас застанаха така, че да не мога да се приближавам прекалено до Рудолф и в този ред минахме през вратата и влязохме в зала, която приличаше на склад на претъпкан музей, на който не му достигат кадри. По полиците и в шкафовете имаше толкова много раковини, книги и вкаменелости, че заплашваха да се изсипят на земята. Огромни платна, сред които и новият портрет на Венера, който беше не просто подробен, но и откровено еротичен, бяха облегнати на бронзови статуи. Това трябва да бе прочутото хранилище за скъпоценности на Рудолф, залата му за чудеса и странни предмети.

— Ваше Величество има нужда от повече пространство… или от по-малко експонати — коментира Матю и хвана една порцеланова ваза, която заплашваше да се стовари на пода.

— Винаги ще намеря място за новите си скъпоценности. — Погледът на императора отново се спря върху мен. — Строя четири нови помещения. Можете да видите как върви работата. — И той посочи през прозореца към две кули и дълга сграда, която вече почти ги свързваше с покоите му, както и още една нова постройка отсреща. — Докато станат готови, Отавио и Тадеаш ще каталогизират колекцията ми и ще предават на архитектите изискванията ми. Не възнамерявам да преместя всичко в новата Зала на изкуствата, а после и тя да ми отеснее.

Рудолф ни поведе през лабиринт от допълнителни складове и накрая стигнахме до дълга галерия с прозорци от двете страни. Тя бе изпълнена със светлина и след мрачните и прашни предишни помещения влизането в нея бе като да вдишаш чист въздух с пълни гърди.

Гледката в средата на галерията ме накара да застина на място. Триптихът на Матю бе отворен върху дълга маса, покрита с дебел зелен филц. Императорът беше прав: не можеш да се насладиш напълно на цветовете, ако застанеш прекалено близо до тази творба.

— Каква красота, доня Даяна. — Рудолф се възползва от изненадата ми и ме сграбчи за ръката. — Забележете как възприятието ви се променя с всяка крачка. Само вулгарните предмети могат да бъдат осмислени веднага, защото не крият никакви тайни.

Страда ме погледна с откровена враждебност, а Хайек — със съжаление. Матю изобщо не ме гледаше, защото бе впил очи в императора.

— Та като стана въпрос, Ваше Величество, може ли да видя книгата на Дий? — Изражението му беше съвсем невинно, но никой в стаята не се заблуждаваше нито за миг — вълкът в него бе пуснат на свобода.

— Кой знае къде е. — Рудолф трябваше да пусне ръката ми, за да махне към помещенията, от които току-що бяхме дошли.

— Синьор Страда сигурно пренебрегва задълженията си, щом такъв безценен ръкопис не може да бъде намерен, когато императорът поиска — каза мило Матю.

— Отавио е много зает в момента с важни дела! — Рудолф изгледа зверски съпруга ми. — А аз нямам доверие на д-р Дий. Твоята кралица трябва да внимава с фалшивите обещания.

— Но вие се доверявате на Кели. Може би той знае местонахождението на книгата?

При тези думи императорът извърна неспокойно поглед.

— Не желая Едуард да бъде безпокоен. Той е в много деликатна фаза на своята алхимична работа.

— Прага има много забележителности, а и на Даяна ѝ поръчаха да купи някои алхимични стъкленици за графинята на Пембрук. Ще се заемем с тази задача, докато сър Едуард е в състояние да приема посетители. Може би синьор Страда ще успее дотогава да намери липсващата книга.

— Тази графиня на Пембрук не е ли сестра на героя на кралицата сър Филип Сидни? — попита Рудолф заинтригуван. Когато Матю отвори уста, за да му отговори, Рудолф го спря с вдигната ръка. — Това е работа на доня Даяна. Нека я оставим тя да отговори.

— Да, Ваше Величество — отвърнах аз на испански. Произношението ми беше отвратително. Надявах се, че това ще намали интереса му.

— Колко чаровно — промърмори Рудолф. По дяволите. — Много добре тогава, доня Даяна може да посети моите работилници. С удоволствие ще изпълня желанията на една дама.

Не беше ясно коя дама имаше предвид.

— Колкото до Кели и книгата — ще видим. Ще видим. — Рудолф се обърна с гръб към триптиха. — Ще гледам, ще мълча и ще слушам. Това не е ли поговорка?