Нощна сянка

26.

Верен дьо Клермон седеше в дома си в Берлин и се взираше невярващо във вестника.

«Индепендънт»

1 февруари 2010 г.

Жена от Съри е открила ръкопис, принадлежал на Мери Сидни, прочутата елизабетинска поетеса и сестра на сър Филип Сидни.

«Беше в шкафа на майка ми на стълбищната площадка», каза за «Индепендънт» 62-годишната Хенриета Барбър. Госпожа Барбър разчиствала вещите на майка си, когато нещо ѝ направило впечатление. «Приличаше ми на раздърпана стара купчина листове.»

Според експерти ръкописът е работна алхимична тетрадка, водена от графинята на Пембрук през зимата на 1590-1591 г. Досега се смяташе, че научните записки на графинята са унищожени при пожар в резиденцията Уилтън през 17-и век. Не е ясно как документът се е оказал притежание на семейство Барбър.

«Помним Мери Сидни основно като поетеса — коментира представител на аукционната къща «Сотбис», който ще предложи находката на търг през май, — но по нейно време е била доста известна алхимичка.»

Ръкописът представлява особен интерес, тъй като показва, че графинята е имала помощник в лабораторията си. В един от експериментите, наречен «Създаване на дървото на Диана», тя отбелязва асистента си с инициалите ДР. «Може и никога да не установим самоличността на мъжа, който е помагал на графиня Пембрук — обясни историкът Найджъл Уорминстър от университета «Кембридж», — но въпреки това този документ ще ни разкрие много за екпериментаторската работа по време на научната революция.»

— Какво е това, Schatz[76]? — Ернст Нойман постави чаша вино пред съпругата си. Тя изглеждаше прекалено сериозна за вторник вечер. Това по принцип беше петъчната физиономия на Верен.

— Нищо — промърмори тя, но очите ѝ още бяха впити в напечатаните редове пред нея. — Недовършена семейна работа.

— Болдуин замесен ли е? Да не е загубил милион евро днес? — Шуреят му беше подарък, който не бе искал, и Ернст му нямаше много доверие. Болдуин го бе обучил в тайнствата на международната търговия, когато Ернст беше съвсем млад, а сега вече беше почти на шейсет и всички приятели му завиждаха за младата съпруга. Снимките от сватбата им, на които Верен изглеждаше също като днес, а той бе двайсет и пет годишна своя версия, бяха скрити на сигурно място.

— Болдуин никога не е губил милион евро, нито нещо друго в живота си. — Ернст забеляза, че Верен всъщност не отговори на въпроса му.

Той дръпна английския вестник към себе си и прочете написаното там.

— Защо се интересуваш от някаква стара книга?

— Нека първо се обадя по телефона — отвърна тя потайно. Ръцете ѝ държаха стабилно апарата, но Ернст разпозна изражението в необичайно сребристите ѝ очи. Беше гневна и уплашена, мислеше си за миналото. Бе виждал този поглед миг преди Верен да спаси живота му и го измъкне от мащехата си.

— На Мелизанд ли се обаждаш?

— На Изабо — поправи го автоматично Верен, докато набираше номера.

— Да, Изабо — повтори Ернст. Беше му трудно да свикне, че матроната на семейство Дьо Клермон има друго име, а не онова, което бе използвала, когато уби бащата на Ернст след войната.

На Верен ѝ отне необичайно много време, за да се свърже. Ернст чуваше странни кликвания, сякаш разговорът непрекъснато се пренасочваше. Накрая се свърза. Телефонът иззвъня.

— Кой е? — попита младежки глас. Звучеше като американец или англичанин, но почти без акцент.

Верен затвори незабавно. Хвърли телефона на масата и скри лице в дланите си.

— О, боже! Наистина се случва, точно както предрече баща ми.

— Плашиш ме, Schatz — каза Ернст. Беше виждал много ужасии в живота си, но не и като тази, която тормозеше Верен в редките случаи, когато наистина успяваше да поспи. Кошмарите с Филип стигаха, за да разклатят иначе овладяната му съпруга. — Кой вдигна?

— Не който трябва — отвърна тя с приглушен глас. Сивите ѝ очи се вдигнаха към него. — Матю трябваше да вдигне, но не беше той. Защото не е тук. А е там. — И тя погледна към вестника.

— Верен, говориш несвързано — каза Ернст строго. Никога не се бе срещал с този проблемен брат — интелектуалеца и черната овца на семейството.

Тя вече набираше отново. Този път успя веднага да се свърже.

— Чела си днешните вестници, лельо Верен. От часове очаквам да ми звъннеш.

— Къде си, Галоуглас? — Племенникът ѝ беше скитник. В миналото пращаше картички само с телефонни номера на тях от всички пътища, по които скиташе в момента: аутобаните на Германия, магистрала 66 в Щатите, планинския път на троловете в Норвегия, тунела Гуолин в Китай. Откакто настъпи ерата на международните мобилни разговори, получаваше по-малко от тези кратки съобщения. При наличието на джипиес и интернет можеше да открие племенника си навсякъде. Обаче на Верен пощенските картички ѝ липсваха.

— Някъде край Уорнъмбул — отвърна неясно Галоуглас.

— Къде, по дяволите, е Уорнъмбул? — попита Верен.

— В Австралия — казаха едновременно Ернст и Галоуглас.

— Немски акцент ли чувам? Да не си намерила ново гадже? — подразни я Галоуглас.

— Внимавай, паленце — тросна му се Верен. — Може и да си ми роднина, но това няма да ми попречи да ти прережа гърлото. Това е съпругът ми, Ернст.

Ернст се наклони напред и поклати предупредително глава. Не му харесваше, когато съпругата му се заяждаше с мъж-вампир, макар да бе по-силна от повечето от тях. Тя му махна с ръка, че няма за какво да се тревожи.

Галоуглас се засмя и Ернст реши, че може би не бива да се страхува от този непознат вампир.

— Моята страшна леля Верен. Радвам се да чуя гласа ти след толкова години. И не се преструвай, че си по-изненадана от тази история, отколкото аз от обаждането ти.

— Все се надявах, че е бълнувал — призна Верен, като си спомни нощта, в която двамата с Галоуглас бяха седели край леглото на Филип и бяха слушали брътвежите му.

— Да би да си мислиш, че е заразно и аз също бълнувам? — изсумтя Галоуглас. Напоследък звучеше все повече като Филип, забеляза Верен.

— Всъщност се надявах да е така. — Беше ѝ по-лесно да повярва в това, отколкото в алтернативата: че невероятният разказ на баща ѝ за пътуваща през времето вещица е истина.

— Ще изпълниш ли обещанието си? — попита тихо Галоуглас.

Верен се поколеба. Беше само за миг, но Ернст го забеляза.

Съпругата му винаги изпълняваше обещанията си. Когато беше ужасено треперещо момче, тя му бе обещала, че ще порасне и ще стане мъж. Ернст се бе вкопчил в това уверение, когато беше на шест години, точно както се вкопчваше и в обещанията ѝ след това.

— Не си виждала Матю с нея. Щом веднъж ги видиш…

— Ще реша, че доведеният ми брат е по-големият проблем. Невъзможно.

— Дай ѝ шанс, Верен. И тя е дъщеря на Филип. А той имаше отличен вкус за жени.

— Вещицата не му е истинска дъщеря — възрази бързо Верен.

На шосето някъде край Уорнъмбул Галоуглас стисна устни и отказа да отговори. Верен може и да знаеше повече за Даяна и Матю от който и да било друг в семейството, но не и колкото него. Щяха да имат достатъчно възможности да обсъждат вампирите и техните деца, след като двойката се върнеше. Нямаше нужда да спорят за това сега.

— Освен това Матю го няма — продължи Верен, докато гледаше вестника. — Обадих му се. Вдигна друг, но не беше Болдуин. — Затова бе затворила толкова бързо. Щом Матю не ръководеше братството, телефонният номер трябваше да е предаден на единствения оцелял кръвен син на Филип. Филип го бе избрал: 917, в чест на рождения ден на Изабо на 17 септември. С всяка нова технология и съответна промяна на националната и международната телефонна система телефонът се осъвременяваше.

— Вдигнал ти е Маркъс. — Галоуглас също се бе обадил.

— Маркъс? — Верен се втрещи. — Бъдещето на семейство Дьо Клермон зависи от Маркъс?

— Дай му и на него шанс, лельо Верен. Той е добро момче. — Галоуглас млъкна. — А бъдещето на семейството ни зависи от всички нас. — Филип го знаеше, иначе нямаше да ни накара да обещаем да се върнем в Сет-Тур.

Филип дьо Клермон беше поставил напълно конкретни искания пред дъщеря си и внука си. Те трябваше да наблюдават за знаци: истории за млада американска вещица с огромни способности на име Бишъп, алхимия, бум от странни исторически находки.

Чак тогава Галоуглас и Верен трябваше се върнат в седалището на рода Дьо Клермон. Филип не искаше да каже защо е толкова важно семейството да се събере, но Галоуглас знаеше.

И чакаше от десетилетия. След това чу за вещица от Масачузетс на име Ребека, една от потомките на Бриджит Бишъп от Салем. Говореше се много за способностите ѝ, бързо се разпространи и вестта за трагичната ѝ смърт. Галоуглас издири оцелялата ѝ дъщеря в южната част на щат Ню Йорк. Проверяваше от време на време момичето, наблюдаваше как Даяна Бишъп си играе на катерушките на детската площадка, как ходи на рождени дни, как завършва колеж. Галоуглас беше горд като родител, когато тя издържа устния си изпит в «Оксфорд». И често заставаше зад камбаните на кулата Харкнес в «Йейл», звънът им вибрираше през цялото му тяло, докато младата преподавателка се разхождаше из кампуса. Облеклото ѝ бе различно, ала не можеше да сбърка походката на Даяна, нито раменете ѝ, независимо дали бе с корсет и широка яка или в панталони и грубо мъжко сако.

Галоуглас се опитваше да спазва дистанция, но понякога се налагаше да се намесва — както в деня, когато енергията ѝ привлече един демон и той започна да я преследва. Вампирът обаче се гордееше с всичките случаи, в които се бе въздържал да се втурне надолу от камбанарията на «Йейл», да прегърне професор Бишъп и да ѝ каже колко се радва да я види след толкова много години.

Когато разбра, че Болдуин е извикан спешно в Сет-Тур по заръка на Изабо заради нещо, свързано с Матю, викингът осъзна, че е само въпрос на време да се появят и странните исторически аномалии. Бе видял съобщението за откриването на неизвестни до този момент елизабетински миниатюри. Докато стигне до «Сотбис», те вече бяха купени. Изпадна в паника, като си помисли, че може да са попаднали в погрешни ръце. Но бе подценил Изабо. Когато сутринта говори с Маркъс, синът на Матю потвърди, че са на безопасно място на бюрото на Изабо в Сет-Тур. Бяха минали повече от четиристотин години, откакто Галоуглас ги бе скрил на сигурно място в къща в Шропшър. Щеше да е хубаво да ги види отново, както и двете същества, изрисувани на тях.

Междувременно се готвеше за задаващата се буря както винаги: като пътуваше възможно най-далече и най-бързо. Някога бродеше по моретата, а сега по суша с мотоциклета си — по остри завои и планински пътища. Вятърът вееше рошавата му коса, коженото му яке бе здраво пристегнато на шията, за да скрие факта, че по кожата му нямаше и следа от тен — така Галоуглас се готвеше да изпълни дълга си и отдавна даденото обещание да брани семейство Дьо Клермон, каквото и да му струва това.

— Галоуглас? Още ли си там? — Гласът на Верен долетя по телефона и го извади от унеса.

— Още съм тук, лельо.

— Кога тръгваш? — Тя въздъхна и подпря главата си с ръка. Още не можеше да се застави да погледне към Ернст. Горкият Ернст, беше се оженил съвсем съзнателно за вампир, но така се бе замесил в объркана история за кръв и страст, която се вихреше и точеше векове наред. Бе обещала на баща си и въпреки че Филип бе мъртъв, Верен нямаше намерение да го разочарова.

— Казах на Маркъс да ме чака вдругиден. — Галоуглас не би признал, че изпитва облекчение от решението на Верен, както и тя не би признала, че се двоуми дали да изпълни клетвата.

— Ще се видим там. — Така Верен щеше да има време да съобщи на Ернст новината, че ще трябва да поживее под един покрив с мащехата ѝ. Нямаше да е никак доволен.

— Лек път, лельо — успя да каже Галоуглас, преди тя да затвори.

Викингът прибра телефона в джоба си и се взря в морето.

Веднъж претърпя корабокрушение на този австралийски бряг. Харесваше брега, на който изплува тогава, беше като земноводно, изпълзяло от водата по време на буря, за да установи, че може да живее и на сушата. Посегна за цигарите си. Също като карането на мотор без каска, и пушенето беше начин да вири нос пред вселената, която му бе дала безсмъртие с едната ръка, но с другата му бе отнела всички, които обичаше.

— И това ще ми вземеш, нали? — попита той вятъра. Той изсвистя в отговор. Матю и Маркъс бяха много твърди по отношение на пасивното пушене. То нямало да ги убие, но това не означавало, че трябва да изтребват всички останали.

— Ако избием всички, какво ще ядем? — бе желязната логика на Маркъс. Странни идеи за вампир, но Маркъс бе прочут с тях, а и Матю не му отстъпваше. Галоуглас отдаваше тази им склонност на прекаляването с образование.

Допуши си цигарата и извади от джоба си малка кожена торбичка. В нея имаше двайсет и четири диска с диаметър два сантиметра и половина и половин сантиметър дебелина. Бяха отрязани от клон, който бе откършил от един ясен край дома на предците му. Всеки имаше един прогорен на повърхността знак, азбука на език, който вече никой не говореше.

Винаги бе изпитвал уважение към магията, дори преди да се запознае с Даяна Бишъп. По земята и моретата вилнееха сили, които никое същество не разбираше, и Галоуглас знаеше, че е по-добре да извърне глава, когато го наближат. Но не можеше да устои на руните. Те му помагаха да се движи през опасните води на съдбата.

Прокара пръсти по гладките дървени кръгчета и ги остави да се изсипят от ръката му като вода. Искаше да знае накъде духа вятърът — попътно за семейство Дьо Клермон или насреща?

Пръстите му застинаха и той изтегли руната, която щеше да му каже как стояха нещата. Нид — руната за отсъствие и желание. Галоуглас бръкна пак в торбичката, за да разбере по-добре какво носи бъдещето. Одал — знакът за дом, семейство и наследство. Извади и последната руна, тази, която щеше да му покаже как да осъществи изгарящото го желание да принадлежи някъде.

Рад. Тази руна беше объркваща, защото значеше едновременно пристигане и заминаване, началото и края на едно пътуване, първа среща и дългоочаквано завръщане. Шепата на Галоуглас се затвори около парченцето дърво. Този път значението му беше ясно.

— Лек път и на теб, лельо Даяна. И да доведеш и чичо ми — каза Галоуглас на морето и небето, преди да се качи пак на мотора си и да потегли към бъдещето, което вече нито можеше да си представи, нито да отлага.