Нощна сянка

18.

Следващия следобед Матю ме чакаше в просторната зимна градина на Мери в замъка Бейнард и се взираше в Темза развеселено. Обърна се, когато наближих, и се усмихна широко на елизабетинската версия на лабораторна престилка, която покриваше златистокафявите ми корсаж и пола. Белите ръкави под нея бяха абсурдно бухнали, но яката беше малка и незабележима и правеше тоалета един от най-удобните, които имах.

— Мери не може да се откъсне от експеримента си. Обеща, че ще успее да дойде навреме за вечеря в понеделник. — Прегърнах го през шията и го целунах шумно. Той се отдръпна.

— Защо миришеш на оцет?

— Мери се мие с него. Почиства ръцете по-добре от сапун.

— Излезе от къщата ми ухаеща на хляб и мед, а графиня Пембрук те връща миришеща на туршия. — Матю завря носа си зад ухото ми и въздъхна доволно. — Знаех си, че ще намеря място, където оцетът не е проникнал.

— Матю — промърморих предупредително. Прислужницата на графинята, Джоан, стоеше зад нас.

— Държиш се като суха и скучна викторианка, а не като дръзка жена от елизабетинската епоха — подхвърли Матю през смях. Погали ме за последно по шията и се изправи. — Как мина следобедът ти?

— Виждал ли си лабораторията на Мери? — Смених безформената сива престилка с наметалото си, преди да отпратя Джоан да си гледа задълженията. — Окупирала е една от кулите на замъка и е нарисувала по стените изображения на философски камък. Все едно се намирам в свитък на Рипли[65]! Виждала съм копието на Байнек в «Йейл»[66], но то е само шест метра. Стенописите на Мери са два пъти по-големи. Заради тях трудно се съсредоточавах върху работата.

— Какъв експеримент правихте?

— Лов на зеления лъв — отвърнах гордо. Имах предвид онзи етап в алхимичния процес, в който се смесват два киселинни разтвора и се получават цветови трансформации. — Почти го хванахме. Но после нещо се обърка и колбата експлодира. Беше фантастично.

— Добре, че не работиш в моята лаборатория. По принцип експлозиите трябва да се избягват, когато използваш азотна киселина. Следващия път се заемете с нещо по-управляемо, например дестилация на розова вода. — Матю присви очи. — Нали не сте работили с живак?

— Не се тревожи. Не бих направила нищо, което би могло да навреди на бебето — казах аз отбранително.

— Всеки път, когато кажа нещо за здравето ти, ти решаваш, че се тревожа за друго. — Веждите му смръщиха. Заради тъмната брада и мустаците — с които бях започнала да свиквам — изглеждаше още по-заплашително. Но не ми се спореше с него.

— Извинявай — казах бързо и смених темата. — Следващата седмица ще смесваме първична материя. В нея има живак, но обещавам да не я докосвам. Мери иска да види дали от нея до края на януари ще се образува алхимична жаба.

— Звучи ми като добър старт на новата година — усмихна се Матю и придърпа наметалото върху раменете ми.

— Какво гледаше? — попитах и надникнах през прозореца.

— Някой стъква огромен огън за новогодишната нощ от другата страна на реката. Всеки път, когато пратят каруцата за още дърва, местните разрушават каквото е направено. Купчината става по-малка с всеки изминал час. Все едно гледам как Пенелопа разплита погребалния саван.

— Мери твърди, че утре никой няма да работи. О, и да не забравя да кажа на Франсоаз да купи още манше — това е хляб, нали? — да го накисне в мляко и мед, за да омекне за неделната закуска. — Това беше типична елизабетинска закуска, само името ѝ беше френско. — Мисля, че Мери се притеснява да не гладувам в къщата на вампирите.

— Лейди Пембрук не пита, когато става въпрос за свръхестествени същества и техните навици — отбеляза Матю.

— И изобщо не споменава случилото се с обувките ѝ — добавих замислено.

— Тя оцелява както правеше и майка ѝ: затваря си очите за всяка неудобна истина. На хората от семейство Дъдли им се е налагало да го правят.

— Дъдли? — намръщих се аз. Това семейство, прословуто със склонността си да създава неприятности, сякаш нямаше нищо общо с благовъзпитаната Мери.

— Майката на лейди Пембрук беше Мери Дъдли, приятелка на Нейно Величество и сестра на фаворита на кралицата Робърт. — Матю изви устни. — Беше великолепна, точно като дъщеря си. Главата на Мери Дъдли беше пълна с толкова идеи, че в нея не остана място за предателството на баща ѝ и грешките на братята ѝ. Когато се разболя от едра шарка от благословения ни суверен, Мери Дъдли никога не призна, че след това кралицата и собственият ѝ съпруг предпочитаха компанията на други хора и не искаха да виждат обезобразеното ѝ лице.

Бях шокирана.

— Какво стана с нея?

— Умря сама и огорчена, като повечето жени от семейство Дъдли преди нея. Най-големият ѝ триумф беше да омъжи петнайсетгодишната си дъщеря, която носи нейното име, за четиридесетгодишния граф на Пембрук.

— Мери Сидни се е омъжила на петнайсет? — Тази опърничава и жизнена жена управляваше огромно домакинство, отглеждаше цял куп енергични деца и бе отдадена на алхимичните си експерименти, и правеше всичко като че ли без усилие. Сега разбирах защо. Лейди Пембрук бе по-млада от мен с няколко години, което означаваше, че ако сега бе на трийсет, половината от живота си бе жонглирала с тези задължения.

— Да. Но майка ѝ даде всички необходими инструменти, за да оцелее: желязна дисциплина, дълбоко чувство за дълг, най-доброто обучение, което може да се купи с пари, любов към поезията и страст към алхимията.

Докоснах корсажа си, мислех си за живота, който растеше в мен. Какви инструменти щяха да му трябват, за да оцелее в този свят?

По пътя към вкъщи си говорихме за алхимия. Матю ми обясни, че кристалите, над които Мери бдеше като квачка, са оксидирана желязна руда и смята да ги дестилира, за да получи сярна киселина. Винаги се бях интересувала повече от символизма на алхимията, отколкото от практичните ѝ аспекти, но следобедът с графиня Пембрук ми показа колко интригуващи връзки може да има между двете.

Скоро вече бяхме на сигурно място в «Еленът и короната» и пийвахме топла отвара от мента с лимон. Оказа се, че елизабетинците имат само билкови чайове. Продължавах да бъбря за Мери, когато забелязах Матю да се усмихва.

— Какво ти е толкова смешно?

— Преди не съм те виждал такава — отговори той.

— Каква?

— Толкова оживена, пълна с въпроси и разкази какво си правила. И с всички тези планове, които Мери е направила за теб за следващата седмица.

— Харесва ми отново да се уча — признах. — Отначало е трудно, когато нямаше всички отговори. През годините бях забравила колко забавно е да имаш само въпроси.

— И тук се чувстваш свободна както никога в Оксфорд. Тайните са самотно занимание. — Очите на Матю бяха пълни със съчувствие, когато ме погали с пръсти по брадичката.

— Никога не съм била самотна.

— Напротив. Мисля, че още си — каза той тихо.

Преди да формулирам отговора си, Матю ме вдигна от стола и ме притисна до стената край огнището. В стаята изникна Пиер, който само миг преди това никакъв го нямаше.

Тогава се чу почукване. Раменете на Матю се стегнаха и на бедрото му проблесна кама. Кимна, а Пиер отиде до вратата и рязко я отвори.

— Носим съобщение от отец Хабърд. — Бяха двама вампири в скъпи дрехи, които не бяха по джоба на повечето вестоносци. Никой от тях не надхвърляше петнайсет години. Никога не бях виждала вампири на такава възраст и си бях мислела, че е забранено да бъдат превръщани толкова млади.

— Господин Ройдън. — По-високият от двамата подръпна носа си и огледа Матю с индиговите си очи. След това премести поглед към мен и кожата ми изтръпна от студ. — Госпожо. — Матю стисна дръжката на камата си, а Пиер застана между нас и вратата.

— Отец Хабърд иска да ви види — съобщи по-дребният вампир и погледна с презрение оръжието в ръката на Матю. — Елате, когато часовникът удари седем.

— Кажи на Хабърд, че ще отида, когато ми е удобно — отвърна Матю язвително.

— Не само вие — поправи го по-високият.

— Не съм виждал Кит — каза Матю нетърпеливо. — Ако е загазил, вашият господар знае по-добре от мен къде да го търси, Корнър. — Името му подхождаше. Юношеското му тяло бе доста ъгловато.

— Марлоу прекара целия ден с отец Хабърд. — Гласът на Корнър бе отегчен до смърт.

— Нима? — изгледа го Матю с леден поглед.

— Да. Отец Хабърд иска вещицата — добави придружителят на Корнър.

— Ясно — каза с равен тон Матю. Нещо сребристо просветна в мрака и след миг лъскавата кама трептеше забита в рамката на вратата близо до окото на Корнър. Съпругът ми тръгна към двамата вампири и те неволно отстъпиха крачка назад. — Благодаря за съобщението, Ленард. — И затвори с ритник вратата.

Пиер и Матю се спогледаха мълчаливо, докато стъпките на невръстните пратеници отекваха надолу по стълбите.

— Хенкок и Галоуглас — нареди съпругът ми.

— Веднага. — Пиер изскочи от стаята и за малко да се сблъска с Франсоаз. Тя извади камата от рамката на вратата.

— Имахме посетители — обясни ѝ Матю, преди тя да замърмори, че е повредил дървото.

— Какво беше това? — попитах аз.

— Отиваме да се видим със стар приятел. — Гласът му бе зловещо спокоен.

Погледнах камата, която вече лежеше на масата.

— Този стар приятел вампир ли е?

— Вино, Франсоаз. — Матю сграбчи няколко листа хартия и разбута внимателно подредените ми купчини. Едвам се въздържах да протестирам, когато взе едно от перата ми и започна да пише с яростна бързина. Не беше ме поглеждал, откакто се почука на вратата.

— Има прясна кръв от месаря. Може би трябва…

Матю вдигна очи, устата му бе стисната в тънка резка. Франсоаз му наля бокал с вино, без да каже нищо повече. Когато приключи, той ѝ подаде две писма.

— Занеси това на графа на Нортъмбърленд в Ръсел Хаус. Другото на Рали. Той ще е в Уайтхол. — Франсоаз тръгна веднага, а Матю отиде до прозореца и огледа улицата. Косата му се бе заплела във високата ленена яка и изведнъж ми се прииска да я оправя. Но положението на раменете му ме предупреди, че този собственически жест няма да му хареса.

— Отец Хабърд? — припомних му аз. Ала мислите на Матю бяха другаде.

— Ще направиш така, че най-накрая ще те убият — изсумтя той грубо, все още с гръб към мен. — Изабо ме предупреди, че нямаш никакви инстинкти за самосъхранение. Колко пъти трябва да се случи нещо подобно, докато ги развиеш?

— Какво съм направила пък сега?

— Искаше да те видят, Даяна — каза той строго. — Е, видяха те.

— Престани да гледаш през прозореца. Омръзна ми да говоря на тила ти. — Изрекох го тихо, макар да исках да го удуша. — Кой е отец Хабърд?

— Андрю Хабърд е вампир. Той управлява Лондон.

— Как така управлява Лондон? Това значи ли, че всички вампири в града му се подчиняват? — През 21-ви век лондонските вампири бяха известни с верността си към глутницата, нощния си живот и лоялността си. Поне така бях чувала от други вещици. Не бяха ярки и темпераментни като вампирите в Париж, Венеция и Истанбул, нито кръвожадни като тези в Москва, Ню Йорк и Пекин. Лондонските вампири бяха добре организирана общност.

— Не само вампирите. Вещиците и демоните също. — Матю се обърна към мен, очите му бяха хладни. — Андрю Хабърд е бивш свещеник, образованието му е недостатъчно, но познанията му по теология му стигат, за да създава проблеми. Стана вампир, когато чумата връхлетя Лондон за първи път. До 1349 година бе уморила половината град. Хабърд оцеля при първата вълна на епидемията, грижеше се за болните и погребваше мъртвите, но с времето се пречупи.

— И някой го е спасил, като го е превърнал във вампир.

— Да, макар да не успях да разбера кой. Носят се много легенди, повечето гласят, че възкресението му е чудотворно. Когато се уверил, че ще умре, хората разправят, че си изкопал гроб в двора на църквата и легнал в него да чака Бог да го прибере. Само след часове станал и тръгнал сред живите. — Матю млъкна. — Смятам, че оттогава не е съвсем с всичкия си. Събира изгубени души — продължи той. — По онова време имаше много такива. Прибираше ги — сираци, вдовици, мъже, изгубили целите си семейства за седмица. Болните превръщаше във вампири, покръстваше ги отново и се грижеше да имат дом, храна, работа. Смята ги за свои деца.

— Дори вещиците и демоните?

— Да — потвърди троснато Матю. — Прекарва ги през ритуал на осиновяване, но не като онзи на Филип. Той опитва кръвта им. Твърди, че тя разкрива съдържанието на душите им и дава доказателство, че Бог ги е поверил на грижите му.

— Но също така му разкрива и тайните им — казах провлачено.

Матю кимна. Нищо чудно, че искаше да стоя възможно най-далече от отец Хабърд. Ако вампир опиташе кръвта ми, щеше да разбере за бебето и кой е баща му.

— Филип и Хабърд постигнаха споразумение, което изключва семейство Дьо Клермон от неговите семейни ритуали и задължения. Вероятно трябваше да му кажа, че си ми съпруга, преди да влезем в града.

— Но ти предпочете да не го правиш — изтъкнах тихо, стиснала юмруци. Сега вече знаех защо Галоуглас бе поискал да акостираме някъде другаде, а не на Уотър Лейн. Филип беше прав. Понякога Матю се държеше като идиот или като най-самодоволния човек на земята.

— Хабърд не ми се пречка, аз също не му се пречкам. Веднага щом разбере, че си от семейство Дьо Клермон, ще те остави на мира. — Той забеляза нещо на улицата. — Слава богу! — Тежки стъпки отекнаха по стълбите и сред минута Галоуглас и Хенкок вече стояха в салона. — Много се забавихте.

— Здравей и на теб, Матю — укори го за липсата на поздрав Галоуглас. — Значи Хабърд най-накрая е поискал аудиенция. И преди да си го предложил, дори не си помисляй да го ядосваш, като оставиш леля тук. Какъвто и да е планът, тя трябва да дойде с теб.

Нетипично за него, Матю прекара ръка през цялата си коса.

— Мамка му — изруга Хенкок, докато следеше пръстите на Матю. Очевидно да си разроши косата като гребен на петел беше още един от издайническите знаци. Той означаваше, че изобретателността му за избягване на неприятности и измисляне на полуистини се е изчерпала. — Планът ти е бил да избягваш Хабърд. И нямаш резервен. Никога не сме били сигурни дали си само смел, или просто глупак, Дьо Клермон, но мисля, че това може да даде отговор на въпроса и той няма да е в твоя полза.

— Планирах да заведа Даяна при Хабърд в понеделник.

— След като си в града от десет дни — отбеляза Галоуглас.

— Нямаше нужда да бързаме. Даяна е от семейство Дьо Клермон. Пък и ние не сме точно в града — добави бързо Матю. Когато го погледнах объркано, той обясни: — Блекфрайърс не е част от Лондон.

— Няма да ходя в бърлогата на Хабърд, за да споря отново с него за географията на града — подчерта Галоуглас и удари с ръкавиците си по бедрото. — Той не се съгласи с този ти аргумент, когато ти поиска да настаниш братството в Тауър, след като пристигнахме да помагаме на династията Ланкастър през 1485-а, няма да го приеме и сега.

— Да не го караме да чака — обади се Хенкок.

— Имаме достатъчно време — заяви надменно Матю.

— Никога не си разбирал приливите и отливите. Предполагам, че ще пътуваме по вода, защото смяташ, че и Темза не е част от града. В такъв случай може вече да сме закъснели. — Галоуглас посочи с палец към вратата.

Пиер ни чакаше там и подръпваше черните си кожени ръкавици. Беше сменил обичайното си кафяво наметало с черно, което бе прекалено дълго, за да е по модата. На дясното му рамо бе избродирана сребърна змия, увита около кръст, и полумесец в горния квадрант. Това бе полумесецът на Филип, който се отличаваше от Матювия само по липсата на звезда и хералдическа лилия.

След като и Галоуглас се нагласи като Пиер, Франсоаз метна подобна пелерина и на раменете на Матю. Тежките ѝ дипли допираха пода и го правеха да изглежда по-висок и дори още по-внушителен. Когато четиримата застанаха един до друг, гледката беше плашеща и би била достоверно вдъхновение за всички хорски разкази за вампири в черни наметала, писани някога.

В края на Уотър Лейн Галоуглас огледа наличните плавателни съдове.

— Тази може да издържи всички ни — прецени той и посочи дълга лодка с гребла, след това изсвири оглушително. Когато лодкарят попита къде отиваме, вампирът му даде сложни указания за маршрута ни, на кой док ще акостираме и кой ще гребе. Накрая се разкрещя и бедният човечец избяга към лампата на носа и започна да поглежда нервно през рамо.

— Като плашим всеки срещнат лодкар, няма да стоплим отношенията със съседите си — подхвърлих аз, докато Матю се качваше. Хенкок ме вдигна безцеремонно и ме предаде на съпруга ми. Лодката пое през реката и Матю ме стисна още по-здраво. Дори лодкарят ахна пред скоростта.

— Няма нужда да привличаме вниманието към себе си, Галоуглас — скастри го остро съпругът ми.

— Искаш ли ти да гребеш, а аз ще топля жена ти? — Матю не отговори и племенникът му поклати глава. — И аз така си помислих.

Меките отблясъци на лампите по Лондонския мост проникваха през мрака пред нас. С всяко загребване на Галоуглас звукът от движещата се покрай нас вода ставаше по-силен. Матю огледа брега.

— Спри при стълбите край «Старият лебед». Искам да се върна на тази лодка и да отплаваме преди падането на нивото.

— Тихо — прошепна настойчиво Хенкок. — Нали щяхме да изненадаме Хабърд? Направо да бяхме тръгнали по Чийпсайд с тромпети и знамена, щом ще вдигате толкова шум.

Галоуглас се обърна назад към кърмата и загреба силно два пъти с лявата си ръка. Още няколко загребвания ни отведоха до кея — всъщност просто паянтово стълбище, закрепено за пилони.

Изкачихме се до улицата и тръгнахме мълчаливо през виещи се алеи, шмугвахме се между къщи и прекосявахме малки градини. Вампирите се движеха безшумно като котки. Аз вървях по-неуверено, спъвах се в отронени камъни и стъпвах в пълни с вода дупки. Накрая се озовахме на широка улица. От далечния ѝ край долиташе смях, а от големите прозорци се разливаше светлина. Потрих ръце, привлечена от топлината. Може би бяхме стигнали. Може би всичко щеше да е много просто: ще се срещнем с Андрю Хабърд, ще му покажем венчалната ми халка и ще се приберем у дома.

Но Матю ни поведе по улицата към усамотен църковен двор, чиито надгробни камъни се бяха наклонили един към друг, сякаш мъртвите се опитваха да си общуват. Пиер носеше масивна метална халка с много ключове и Галоуглас пъхна един от тях в ключалката на вратата до камбанарията. Поехме през порутения неф и минахме през дървена врата вляво от олтара. Тясно каменно стълбище се виеше надолу и чезнеше в мрака. С ограниченото си зрение на топлокръвно същество нямаше как да се ориентирам, тъй като се въртяхме през тесния проход и пресичахме пространства, които миришеха на вино, плесен и разложена човешка плът. Преживяването бе като извадено от легендите, които прогонваха хората от криптите на църквите и гробищата.

Навлязохме по-дълбоко в лабиринт от тунели и подземни стаи и влязохме в зле осветена крипта. Празни очни орбити се взираха в нас от купчината черепи в малката костница. Вибрациите в каменния под и приглушеният звън на камбани показаха, че някъде над нас часовниците отброяват седем. Матю ни подкани да побързаме през друг тунел, в чието дъно се виждаше мек блясък.

Стигнахме до края му и пристъпихме в изба за съхранение на вино, разтоварено от корабите по Темза. Край стените имаше няколко бурета и свежият дъх на дървени стърготини се бореше с аромата на старо вино. Проследих източника на първата миризма: прилежно складирани ковчези, подредени по размери — от дълги сандъци, в които можеше да влезе Галоуглас, до миниатюрни за бебета. В далечните ъгли на помещението се движеха сенки, а в средата му, сред тълпа от свръхестествени същества се извършваше някакъв ритуал.

— Моята кръв е твоя, отче Хабърд. — Мъжът, който говореше, беше уплашен. — Давам я по своя воля, за да опознаеш сърцето ми и да ме причислиш към своето семейство. — Настъпи тишина, нарушена от болезнен вик. Въздухът се изпълни с напрегнато очакване.

— Приемам твоя дар, Джеймс, и обещавам да те закрилям като свое дете — отговори груб глас. — В замяна ти ще ме почиташ като свой баща. Поздрави братята и сестрите си.

Сред глъчта от поздрави кожата ми се вледени.

— Закъсня. — Гръмовен глас процепи шумотевицата и накара косата ми да настръхне. — Виждам, че се движиш с цялата си свита.

— Невъзможно е да закъснея, след като нямаме уговорка. — Матю ме стисна за лакътя, а десетки погледи се впиха в мен и кожата ми пламна, затрептя и се охлади.

Останалите ни наобиколиха с тихи стъпки. Висок слаб мъж застана точно пред мен. Срещнах втренчения му поглед, без да мигна, защото знаех, че е по-добре да не показваш страха си на вампир. Очите на Хабърд бяха вкопани под масивното чело, а около тъмносивите му ириси се виждаха сини, зелени и кафяви жилки.

Очите на вампира бяха единственото цветно нещо. Иначе беше неестествено блед, с бяло-руса коса, късо остригана по черепа му, почти невидими вежди и мигли и широка хоризонтална цепка вместо уста на гладко избръснатото си лице. Дългото му черно палто, кръстоска между тога на учен и свещеническо расо, подчертаваше мъртвешкия му вид. Без съмнение имаше много сила в широките му и леко приведени рамене, но във всичко останало приличаше на скелет.

Усетих раздвижване и тогава груби мощни пръсти сграбчиха брадичката ми и обърнаха главата ми настрани. В същия миг ръката на Матю обви китката на вампира.

Студеният поглед на Хабърд докосна тила ми и се спря на белега там. За първи път ми се искаше Франсоаз да ми бе сложила най-голямата яка, която можеше да се намери. Застигна ме леденият му дъх, който миришеше на живак и бор, после широката му уста се стегна и ъгълчетата на устните му станаха от бледопрасковени напълно бели.

— Имаме проблем, господин Ройдън — каза Хабърд.

— Имаме няколко проблема, отче Хабърд. Първият е, че държите нещо, което е мое. Ако не си махнете ръката, до изгрев-слънце ще разруша тази бърлога. А това, което ще се случи после, ще накара всяко същество в града — демон, човек, кръвопиец или магьосник — да си помисли, че е дошъл краят на дните. — Гласът на Матю трепереше от гняв.

От сенките изникнаха и други същества. Видях Джон Чандлър, аптекаря от Крипългейт, който дръзко срещна погледа ми. И Кит беше там, застанал до друг демон. Когато ръката на приятеля му се плъзна в сгънатия му лакът, Кит леко се отдръпна.

— Здравей, Кит — поздрави Матю с мъртвешки глас. — Мислех, че вече си избягал и си се скрил.

Хабърд подържа още малко брадичката ми, като извиваше главата ми назад, докато застанах лице в лице с него. Гневът ми към Кит и магьосника, които ни бяха предали, сигурно си бе проличал, защото вампирът поклати предупредително глава.

— «В сърцето си не враждувай против брата си»[67] — промърмори той и ме пусна. Очите му се плъзнаха из помещението. — Оставете ни.

Матю обгърна с длан лицето ми и пръстите му погладиха брадичката ми, за да изтрият миризмата на Хабърд.

— Върви с Галоуглас. Скоро ще съм при теб.

— Тя остава — каза Хабърд.

Мускулите на Матю се стегнаха. Не беше свикнал да го командват. След продължително мълчание той нареди на приятелите и роднините си да изчакат навън. Хенкок беше единственият, който не се подчини веднага.

— Баща ти казва, че мъдър човек може да види повече от дъното на кладенец, отколкото глупакът от планински връх. Да се надяваме, че е прав — промърмори Хенкок, — защото ни завря в наистина адска дупка тази вечер. — Погледна го още веднъж и последва Галоуглас и Пиер. Тежката врата се затвори и настъпи тишина.

Тримата стояхме толкова близо, че чувах тихото свистене на въздуха в дробовете на Матю. Колкото до Хабърд, чудех се дали чумата не е направила с него нещо повече от това да го побърка. Кожата му беше по-скоро восъчна, отколкото порцеланова, сякаш все още страдаше от болестта.

— Може ли да ти припомня, Дьо Клермон, че си под моя опека. — Хабърд седна на единствения стол в помещението. — Въпреки че представляваш Паството, аз позволявам присъствието ти в Лондон само защото баща ти поиска. Ала ти наруши традициите ни и позволи на жена си да влезе в града, без да я представиш на мен и моята общност. Имаме и проблеми с рицарите ти.

— Повечето от рицарите, които ме придружиха, живеят в града по-дълго от теб, Андрю. Когато настоя да се присъединят към «общността» ти или да напуснат пределите на града, те се преместиха отвъд стените. Аз — не.

— И си мислиш, че децата ми ги е грижа за тези подробности? Видях пръстените и знаците на наметалата им. — Хабърд се наведе напред, очите му бяха заплашителни. — Докладваха ми, че си на половината път към Шотландия. Защо не си още там?

— Може би не плащаш достатъчно на информаторите си — предположи Матю. — Кит е много закъсал с парите напоследък.

— Не купувам любов и вярност, нито прибягвам към сплашване или изтезания, за да постигна каквото искам. Кристофър по своя воля прави каквото искам от него, както постъпват всички божии чеда, когато обичат баща си.

— Кит има прекалено много господари, за да е верен на когото и да е от тях.

— Нима същото не може да се каже и за теб? — След като хвърли предизвикателството си към Матю, Хабърд се обърна и демонстративно вдиша миризмата ми. Издаде тих тъжен звук. — Но да поговорим за брака ти. Някои от децата ми смятат, че връзката между кръвопиец и вещица е осъдителна. Но Паството и неговото споразумение вече не са добре дошли в града, също като отмъстителните рицари на баща ти. Всички те се месят в божията воля да живеем като едно семейство. Но пък жена ти може да пътува през времето — подчерта Хабърд. — Не одобрявам подобни същества, защото те изкушават мъжете и жените с идеи, които нямат място тук.

— Идеи като избор и свобода на мисълта? — намесих се. — От какво се боите…

— Освен това — прекъсна ме Хабърд, без да отклонява вниманието си от съпруга ми, все едно бях невидима, — проблем е, че си се хранил от нея. — Очите му се преместиха върху белега, който Матю бе оставил на шията ми. — Когато вещиците го узнаят, ще поискат разследване. Ако жена ти бъде призната за виновна, че по своя воля е предложила кръвта си на вампир, тя ще бъде изключена от общността и прогонена от Лондон. Ако пък ти бъдеш обявен за виновен, че си пил от кръвта ѝ без нейно съгласие, ще бъдеш убит.

— Ама че семейни чувства — промърморих.

— Даяна — предупреди ме Матю.

Хабърд сплете пръсти и огледа още веднъж Матю.

— И накрая, тя е бременна. Бащата на детето ще дойде ли да я търси?

Това накара всички отговори да се изпарят от главата ми. Хабърд още не бе разгадал най-голямата ни тайна — че Матю е бащата на детето ми. Опитах се да потисна паниката. Мисли и остани жива. Може би съветът на Филип щеше да ни измъкне от тази беда.

— Не — отвърна кратко Матю.

— Значи бащата е мъртъв — по естествени причини или от твоята ръка — заключи свещеникът. — В такъв случай детето на вещицата ще се присъедини към моята общност, когато се роди. Майка му пък ще стане мое дете още сега.

— Не — повтори Матю. — Няма да стане.

— И колко дълго смяташ, че двамата ще оцелеете извън Лондон, когато останалите от Паството чуят за тези прегрешения? — Хабърд поклати глава. — Жена ти ще е в безопасност, ако стане член на моето семейство и двамата повече не си обменяте кръв.

— Няма да подлагаш Даяна на извратената си церемония. Кажи на «децата» си, че тя ти принадлежи, щом трябва, но няма да пиеш от кръвта ѝ, нито от тази на детето ѝ.

— Няма да лъжа поверените ми души. Защо, синко? Тайните и враждебността са единствените ти реакции, когато Бог ти изпрати предизвикателство. А те водят само до разрушение. — Гласът на Хабърд потрепери. — Бог дава спасение на тези, които вярват в нещо по-голямо от тях самите.

Преди Матю да успее да му отговори, аз го хванах за ръката, за да го накарам да млъкне.

— Извинявайте, отче Хабърд — казах. — Ако правилно съм разбрала, семейство Дьо Клермон е изключено от вашата опека?

— Така е, госпожо Ройдън. Но вие не сте част от семейство Дьо Клермон. Просто сте омъжена за един от тях.

— Грешите — заявих, като продължих да стискам здраво ръкава на съпруга си. — Чрез кръвна клетва съм дъщеря на Филип дьо Клермон, както и съпруга на Матю. Аз съм два пъти член на семейството и нито аз, нито детето ми някога ще ви наричат татко.

Андрю Хабърд изглеждаше като ударен от гръм. Докато сипех наум благословии върху Филип, задето винаги беше три стъпки преди всички ни, раменете на Матю най-накрая се отпуснаха. Макар и далеч във Франция, баща му бе осигурил безопасността ни.

— Проверете ако искате. Филип беляза челото ми ето тук — казах и докоснах мястото между веждите си, където беше магическото ми трето око. То в момента спеше, не беше никак заинтригувано от вампирите.

— Вярвам ви, госпожо Ройдън — продума накрая Хабърд. — Никой не би имал нахалството да лъже за нещо подобно в божия дом.

— Тогава може би ще ми помогнете. Аз съм в Лондон и търся помощ от някого, който владее добре магиите и заклинанията. Кое от вашите деца ще ми препоръчате за тази задача? — Молбата ми изтри самодоволната усмивка на Матю.

— Даяна — изръмжа той.

— Баща ми би бил много доволен, ако ми помогнете — продължих спокойно, без да му обръщам внимание.

— И как ще се изрази това доволство? — Андрю Хабърд също бе ренесансов принц и се интересуваше от всички стратегически преимущества, които можеше да спечели.

— Първо, баща ми ще е доволен да разбере, че сме прекарали новогодишната нощ спокойно у дома — натъртих и срещнах погледа му без да трепна. — Всичко друго, което му пиша в следващото си писмо, ще зависи от вещицата, която изпратите в «Еленът и короната».

Хабърд обмисли предложението ми.

— Ще обсъдя нуждите ви с децата си и ще реша кой ще ви свърши най-добра работа.

— Когото и да прати, той ще ни шпионира — предупреди ме Матю.

— Ти също си шпионин — отбелязах. — Уморих се. Искам да си вървя у дома.

— Работата ни тук приключи, Хабърд. Вярвам, че Даяна, също като всички членове на семейство Дьо Клермон, е в Лондон с твое одобрение.

— Дори и вие трябва да внимавате в този град — извика след нас Хабърд. — Не го забравяйте, госпожо Ройдън.

Матю и Галоуглас разговаряха тихо по обратния път към дома ни, но аз мълчах. Отказах помощ, като слизах от лодката, и се заизкачвах по Уотър Лейн, без да ги чакам. Но въпреки това Пиер стигна преди мен до прохода на «Еленът и короната», а Матю се озова до рамото ми. Вътре ни чакаха Уолтър и Хенри. Те веднага скочиха на крака, когато влязохме.

— Слава богу! — възкликна Уолтър.

— Дойдохме веднага щом чухме, че сте в беда. Джордж е болен и е на легло, не успяхме да намерим нито Кит, нито Том — обясни Хенри като местеше тревожно поглед от мен на Матю.

— Съжалявам, че ви повиках. Безпокойството ми е било прибързано — извини се Матю и свали със замах наметалото от раменете си.

— Ако е нещо, което се отнася до ордена… — започна Уолтър, като хвърли поглед към наметалото.

— Не е — увери го Матю.

— Отнася се за мен — намесих се. — И преди да измислите нов план, обречен на провал, разберете едно: вещиците са моя грижа. Матю е под наблюдение, и то не само от Андрю Хабърд.

— Той е свикнал с това — вметна дрезгаво Галоуглас. — Не обръщай внимание на любопитковците, лельо.

— Трябва да си намеря учител, Матю — продължих аз. Ръката ми се спусна надолу към мястото, където корсажът ми покриваше корема. — Никоя вещица няма да се престраши да се раздели с тайните си, докато някой от вас е замесен. В тази къща влизат само кръвопийци, философи и шпиони. Което означава, че всеки може да ни предаде. Бъруик може и да ви се струва далеч, но паниката се разпространява.

Погледът на Матю беше леден, но поне ме слушаше.

— Ако си поръчаш вещица, тя ще дойде. Матю Ройдън винаги постига каквото иска. Но вместо помощ, ще получим още едно представление като на вдовицата Бийтън. Не това ми трябва.

— А още по-малко ти трябва помощта на Хабърд — каза кисело Хенкок.

— Нямаме много време — напомних на Матю. Хабърд не знаеше, че бебето е на Матю, а Хенкок и Галоуглас все още не бяха доловили промяната в миризмата ми. Но събитията от тази вечер ни бяха накарали да осъзнаем колко рисковано е положението ни.

— Добре, Даяна. Ще оставим вещиците на теб. Но никакви лъжи — реши Матю — и никакви тайни. Един от хората в тази стая ще трябва да знае къде си във всеки един момент.

— Матю, не можеш… — възрази Уолтър.

— Доверявам се на преценката на жена си — заяви твърдо съпругът ми.

— Така казва и Филип за баба — промърмори Галоуглас под нос. — Точно преди да се изсипе адът на земята.