Нощна сянка

39.

Баща ми напусна Лондон, без да се сбогува. Бях твърдо решена да си тръгна по друг начин. В резултат последните ми дни в града представляваха сложна тъкан от думи и желания, заклинания и магия.

Сянката на баба Алсъп ме очакваше тъжно в края на алеята, когато посетих за последен път дома на учителката си. Зарея се вяло над мен, докато изкачвах стълбите до покоите на вещицата.

— Значи ни напускаш — каза баба Алсъп от стола си до огнището. Носеше вълнени дрехи и шал, а огънят гореше с пълна сила.

— Трябва. — Наведох се и целунах сухата ѝ като хартия буза. — Как си днес?

— Донякъде по-добре, благодарение на церовете на Сюзана. — Баба Алсъп се закашля и усилието преви крехкото ѝ тяло надве. Когато се успокои, тя ме изгледа с блестящите си очи и кимна. — Този път бебето е хванало корен.

— Да. — Усмихнах се. — И прилошаването го доказва. Искаш ли да кажа на другите? — Не желаех баба Алсъп да носи допълнителен товар на крехките си рамене, бил той емоционален или физически. Сюзана се тревожеше за слабостта ѝ, а Елизабет Джаксън вече беше поела някои от задълженията, изпълнявани обикновено от старейшината на сборището.

— Не е нужно. Катрин ми съобщи. Каза, че Кора долетяла преди няколко дни и бърборела, както прави, когато има някаква тайна.

Бяхме се разбрали с моя огнедишащ дракон, че ще излиза да лети на открито веднъж седмично, при това само нощем. С неохота се съгласих на втора нощ по време на новолуние, когато рискът някой да я види и да я вземе за огнен предвестник на Апокалипсиса бе най-малък.

— Ето значи къде е отишла — разсмях се. Кора намираше компанията на вещицата за успокояваща, а Катрин обичаше да я предизвиква на състезания по бълване на огън.

— Всички се радваме, че Кора си намери и други занимания, освен да се вре в комините и да крещи по духове. — Баба Алсъп посочи стола насреща. — Защо не поседиш с мен? Богинята може и да не ни даде друга възможност.

— Чу ли новините от Шотландия? — попитах я, докато сядах.

— Не съм чувала нищо, откакто ми каза, че бременността не е спасила Юфемия Маклейн от кладата. — Състоянието на баба Алсъп започна да се влошава от вечерта, когато ѝ съобщих, че една млада вещица от Бъруик е била изгорена въпреки усилията на Матю.

— Матю най-сетне е убедил останалите от Паството, че спиралата на обвиненията и екзекуциите трябва да спре. Две от обвинените вещици са се отказали от показанията си и са заявили, че са изтръгнати с мъчения.

— Явно Паството е трябвало да се замисли, щом един варг говори от името на вещица. — Баба Алсъп ме погледна остро. — Той ще се издаде, ако останеш. Матю Ройдън живее в свят на полуистини, но никой не може завинаги да се измъква от изобличаването. Заради бебето трябва да внимавате повече.

— Ще внимаваме — уверих я аз. — Между другото, още не съм напълно сигурна, че осмият ми възел е достатъчно силен за бродене във времето. Не и с Матю и бебето.

— Дай да го видя — подкани баба Алсъп и протегна ръка. Наведох се напред и поставих вървите в дланта ѝ. Щях да използвам и деветте по време на пътуването и да направя общо девет различни възела. Никоя магия не използваше повече.

С опитни движения баба Алсъп направи осем премятания на червената връв и върза краищата така, че възелът не можеше да се развърже.

— Аз го правя така. — Възелът беше възхитително прост, с открити клупове и завъртания, подобно на каменните плетеници на прозорец на катедрала.

— Моите са различни. — Засмях се тъжно. — Аз все въртя и суча.

— Всяка плетка е уникална като създателя си. Богинята не иска да имитираме някакъв идеал за съвършенство, а да бъдем истински.

— Е, значи при мен всичко е бъркотия. — Посегнах към вървите да разгледам по-добре.

— Мога да ти покажа още един възел — предложи баба Алсъп.

— Още един? — Намръщих се в недоумение.

— Десети. Невъзможно ми е да го направя, макар че би трябвало да е най-простият. — Баба Алсъп се усмихна, но брадичката ѝ трепереше. — Моята учителка също не можеше, но въпреки това ми го предаде с надеждата, че може да се появи тъкачка като теб.

Тя развърза току-що направения възел с едно движение на съсухрения си пръст. Върнах ѝ червената коприна и тя направи прост клуп. За момент връвта се сля в непрекъснат пръстен. Щом обаче тя извади пръста си от него, клупът се развали.

— Но ти събра краищата само преди минута, при това с много по-сложно тъкане — обърках се аз.

— Има ли пресичане на връвта, мога да вържа краищата и да завърша заклинанието. Но само тъкач, който стои между световете, може да направи десетия възел — отвърна тя. — Опитай. Използвай сребристата коприна.

Озадачена, съединих краищата на връвта в кръг. Нишките се свързаха и образуваха клуп без начало и без край. Вдигнах пръста си, но кръгът си остана.

— Чудесна плетка — със задоволство рече баба Алсъп. — Десетият възел улавя силата на вечността, плетката на живота и смъртта. Той е като змията на съпруга ти или като начина, по който Кора носи опашката си в устата си понякога, когато започне да ѝ се пречка. — Тя вдигна десетия възел. Той бе още един уроборос. Усещането за нещо необичайно изпълни стаята и накара косъмчетата на ръката ми да настръхнат. — Сътворението и унищожаването са най-простите магии, но и най-мощните, също както най-простият възел е най-труден за правене.

— Не искам да използвам магия, за да унищожавам каквото и да било — заявих. Родът Бишъп винаги се стараеше да не причинява вреда. Леля ми Сара вярваше, че всяка вещица, която се отклони от това фундаментално правило, ще открие, че в крайна сметка ще я връхлети зло.

— Никой не иска да използва даровете на богинята като оръжие, но понякога това е необходимо. Твоят варг го знае. След случилото се тук и в Шотландия ти също го осъзнаваш.

— Може би. Но моят свят е различен — отбелязах. — Има много по-малко нужда от магически оръжия.

— Световете се променят, Даяна. — Баба Алсъп насочи вниманието си към някакъв далечен спомен. — Учителката ми, майка Урсула, беше велика тъкачка. Спомних си едно нейно пророчество в навечерието на Вси светии, когато започнаха ужасните събития в Шотландия — и когато ти дойде да промениш нашия свят.

Гласът ѝ стана напевен.

Нито полъх, нито пукане от огнището не смути тишината, която последва. Баба Алсъп пое дълбоко дъх.

— Разбери, всичко е едно. Смърт и раждане. Десетият възел е без начало и край, змията на варга. Пълната луна, която светеше в началото на седмицата, и сянката на Кора върху Темза като предвестник на заминаването ти. Старият свят и новият. — Усмивката ѝ трепна. — Радвах се, когато дойде при мен, Даяна Ройдън. А когато си тръгнеш, както трябва да сториш, сърцето ми ще ридае.

— Обикновено Матю ме уведомява, когато напуска града ми. — Белите ръце на Андрю Хабърд почиваха върху украсените облегалки на стола му в криптата на църквата. Високо над нас някой се приготвяше за наближаващата служба. — Какво ви води тук, госпожо Ройдън?

— Дойдох да поговоря с вас за Ани и Джак.

Странните очи на Хабърд ме изучаваха, докато изваждах малка кожена кесия от джоба си. Вътре имаше достатъчно пари за издръжка и на двамата за пет години.

— Напускам Лондон. Бих искала вие да се грижите за тях. — Протегнах парите към него. Той дори не помръдна.

— Не е необходимо, госпожо.

— Моля ви. Бих ги взела със себе си, ако можех. Тъй като е невъзможно, трябва да знам, че някой ще се грижи за тях.

— И какво ще ми дадете в замяна?

— Че как… парите, разбира се. — Отново му протегнах кесията.

— Не искам и не се нуждая от пари, госпожо Ройдън. — Хабърд се облегна назад в стола си и бавно затвори очи.

— Тогава какво… — Млъкнах. — Не…

— Бог не прави нищо напразно. В Неговите планове няма случайни неща. Той е пожелал да дойдете днес тук, защото иска да е сигурен, че никой от вашата кръв не трябва да се страхува от мен или от моята кръв.

— Имам достатъчно закрилници — възразих аз.

— А същото може ли да се каже и за съпруга ви? — Хабърд погледна към гърдите ми. — Кръвта ви е по-силна във вените му сега, отколкото когато пристигнахте. Освен това трябва да се има предвид и детето.

Сърцето ми прескочи. Когато върнех Матю в нашето настояще, Андрю Хабърд щеше да е един от малцината, които щяха да знаят бъдещето му — и че в него има вещица.

— Не бихте използвали факта, че знаете за мен, срещу Матю. Не и след онова, което направи, не и след промяната му.

— Нима? — Суровата усмивка на Хабърд ми подсказа, че той би направил всичко необходимо, за да защити подопечните си. — Между нас има доста сметки за уреждане.

— Ще намеря друг начин да се погрижа за децата — казах аз, решена да се махна оттук.

— Ани вече е мое дете. Тя е вещица и част от семейството ми. Ще се погрижа за нея. Джак Блекфрайърс е друго нещо. Той не е създание и ще трябва да се оправя сам.

— Та той е дете — малко момче!

— Но не и мое дете. Нито пък ваше. Не дължа нищо нито на него, нито на вас. Приятен ден, госпожо Ройдън. — Хабърд ми обърна гръб.

— А ако беше от семейството ви, тогава какво? Щяхте ли да се отзовете на молбата ми за Джак? Щяхте ли да припознаете Матю като един от вашите и следователно под ваша закрила? — Мислех си за онзи Матю от 16-и век. При връщането ни в настоящето този друг Матю щеше да си остане в миналото.

— Ако ми предложите кръвта си, нито Матю, нито Джак, нито нероденото ви дете ще има защо да се страхува от мен или от моите хора. — Хабърд съобщи това безстрастно, но в погледа му долових онази жажда, която бях видяла и в очите на Рудолф.

— И колко от кръвта ми ще ви е нужна?

«Мисли. Остани жива.»

— Съвсем малко. Не повече от капка. — Вниманието на Хабърд не се отклоняваше нито за миг.

— Не мога да ви позволя да я вземете директно от тялото ми. Матю ще разбере — в края на краищата, ние сме двойка.

Погледът на Хабърд се стрелна към гърдите ми.

— Винаги вземам данъка от шията на децата си.

— Не се и съмнявам, отец Хабърд. Но разбирате защо в случая това е невъзможно и дори нежелателно. — Замълчах с надеждата, че жаждата на Хабърд за сила, за познаване на Матю и мен, за нещо, с което да разполага срещу Дьо Клермон, ако някога му потрябва, ще победи. — Можете да ми дадете чаша.

— Не — поклати глава той. — Кръвта ще се опетни. Трябва да бъде чиста.

— Тогава сребърна чаша — предложих, сещайки се за лекциите на готвача в Сет-Тур.

— Ще отворите вената на китката си над устата ми и ще оставите кръвта да потече от нея. Няма да се докосваме. — Хабърд се намръщи. — В противен случай ще се усъмня в честността на предложението ви.

— Добре, отец Хабърд. Приемам условията ви. — Развързах връзката на десния си маншет и запретнах ръкава. Докато го правех, отправих мислена молба към Кора. — Къде искате да го направим? Преди видях как децата ви коленичат пред вас, но това няма да е подходящо, щом трябва кръвта да капе в устата ви.

— Това е тайнство. За Бог няма значение кой коленичи. — За моя изненада Хабърд се отпусна на колене пред мен. Подаде ми нож.

— Не ми е необходим. — Прокарах пръст над сините нишки на китката си и промърморих проста магия за разделяне. Появи се алена резка. Кръвта се насъбра.

Хабърд отвори уста, без да откъсва поглед от лицето ми. Очакваше да не удържа на думата си или да го измамя по някакъв начин. Аз обаче смятах да се подчиня на буквата на това съглашение, ако не и на духа му. «Благодаря, бабо Алсъп» — мислено благодарих аз и я благослових, че ми е показала как да се справя с Хабърд.

Задържах китката си над устата му и стиснах юмрук. Капка кръв се търкулна по кожата и полетя надолу. Очите на Хабърд се затвориха, сякаш искаше да се съсредоточи върху посланието на кръвта ми.

— Не повече от капка. — Вятърът бе изсушил останалата кръв върху кожата ми в плетеница от червени черти над сините вени. — Вие сте човек на Бог и на думата си, нали, отец Хабърд?

Бавно дръпнах ръка. На Хабърд му се прииска да я сграбчи и поднесе към устата си. Видях мисълта да преминава през ума му така ясно, както бях видяла как Едуард Кели се чуди дали да не ме пребие с бастуна си. Но вампирът се овладя. Прошепнах още едно просто заклинание за затваряне на раната и безмълвно се обърнах, за да си вървя.

— Следващия път, когато дойдете в Лондон — тихо рече Хабърд, — Бог ще ми прошепне, че сте тук. И ако Той повели, ще се срещнем отново. Но запомнете едно. Където и да отидете оттук нататък, дори на оня свят, някаква малка частица от вас ще живее в мен.

Спрях и погледнах назад към него. Думите му бяха заплашителни, но изражението на лицето му бе замислено, дори тъжно. Ускорих крачка, когато излязох от криптата. Исках да бъда колкото се може по-далеч от Андрю Хабърд.

— Сбогом, Даяна Бишъп — извика той след мен.

Бях се отдалечила на половин град разстояние, преди да осъзная, че колкото и малко би могла да разкрие една капчица кръв, отец Хабърд вече знаеше истинското ми име.

Уолтър и Матю си викаха един на друг, когато се върнах в «Еленът и короната». Конярят на Рали също ги чуваше. Беше на двора, държеше повода на черния кон на Уолтър и слушаше разправията им през отворените прозорци.

— Това ще означава смъртта ми — а също и нейната! Никой не бива да научава, че е с дете. — Странно, но говореше Уолтър.

— Не можеш да изоставиш любимата си жена и собственото си дете, за да останеш верен на кралицата, Уолтър. Елизабет ще открие, че си я предал, и Бес ще бъде съсипана завинаги.

— Какво очакваш да сторя? Да се оженя за нея ли? Ако го направя без разрешението на кралицата, ще ме арестуват.

— Ще оцелееш, каквото и да се случи — с равен глас рече Матю. — Но не и Бес, ако я оставиш без закрила.

— Как можеш да се преструваш, че те е грижа за честност в брака, след всички лъжи, които наговори за Даяна? Понякога настояваше, че сте женени, но ни караше да се закълнем, че ще го отричаме, ако някоя непозната вещица или варг започне да души и да задава въпроси. — Гласът на Уолтър се сниши, но яростта му не се уталожи. — Нима очакваш да повярвам, че ще се върнете там, откъдето сте дошли, и ще я признаеш за своя жена?

Вмъкнах се в къщата незабелязано.

Матю се поколеба.

— Така си и знаех — процеди Уолтър. Тъкмо слагаше ръкавиците си.

— Така ли искате да се сбогувате? — попитах ги.

— Даяна — кимна ми Уолтър.

— Здравей, Уолтър. Конярят ти е долу с коня.

Той тръгна към вратата, но спря.

— Бъди разумен, Матю. Не мога да изгубя цялото доверие на двора. Бес разбира по-добре от всички колко опасен може да бъде гневът на кралицата. В двора на Елизабет добруването е мимолетно, а изпадането в немилост — завинаги.

Матю гледаше как приятелят му слиза по стълбите.

— Господи, прости ми. Първия път, когато чух този план, му казах, че е мъдър. Горката Бес.

— Какво ще се случи с нея, когато си тръгнем? — попитах.

— С наближаването на есента бременността на Бес ще започне да личи. Двамата ще се оженят тайно. Когато кралицата попита за отношенията им, Уолтър ще отрече. Многократно. Репутацията на Бес ще бъде съсипана, съпругът ѝ ще бъде разобличен като лъжец и двамата ще бъдат арестувани.

— А детето? — прошепнах.

— Ще бъде родено през март и ще умре следващата есен. — Матю седна на масата и се хвана за главата. — Ще пиша на баща си и ще го помоля Бес да получи закрилата му. Може би Сюзана Норман ще се погрижи за нея по време на бременността.

— Нито баща ти, нито Сюзана могат да я защитят от удара, че Рали се отрича от нея. — Отпуснах ръце върху ръкава му. — А ти ще отречеш ли, че сме женени, когато се върнем.

— Не е толкова просто — смънка Матю и ме погледна измъчено.

— Уолтър каза същото. А ти заяви, че не е прав. — Спомних си пророчеството на баба Алсъп. — «Стар свят умира и нов се ражда.» Идва времето, когато ще трябва да избираш между сигурността на миналото и обещанието на бъдещето, Матю.

— Ала миналото не може да се поправи, колкото и да се опитвам — каза горчиво той. — Повтарям го на кралицата всеки път, когато тя се терзае какво решение да вземе. Отново попадам в собствения си капан, както не би пропуснал да посочи Галоуглас.

— Изпревари ме, чичо. — Галоуглас беше влязъл безшумно в стаята. — Купих хартия. И пера. А също и тоник за гърлото на Джак.

— Ето какво се получава, когато прекарва цялото си време по кулите и си приказва за звездите с Том. — Матю разтърка лицето си. — Ще трябва да се погрижим Том да е осигурен, Галоуглас. Уолтър няма да може да го държи още дълго на служба. Хенри Пърси ще трябва да опере пешкира за пореден път, но трябва да направя нещо и за неговата издръжка.

— Като стана дума за Том, виждал ли си чертежите му за едноокото му средство за наблюдаване на небето? Двамата с Джак го наричат звездно стъкло.

Скалпът ми се опъна, когато нишките в стаята забръмчаха от енергия. Времето тихо запротестира в ъглите.

— Звездно стъкло. — Опитвах се да говоря спокойно. — Какво представлява то?

— Питай го сама — предложи Галоуглас и обърна глава към стълбите. Джак и Рошльо се втурнаха в стаята. Том ги следваше разсеяно с чифт счупени очила в ръка.

— Определено ще оставиш белег върху бъдещето, ако се набъркаш в това, Даяна — предупреди ме Матю.

— Вижте, вижте, вижте. — Джак размахваше дебело парче дърво. Рошльо следеше движенията му и се мъчеше да захапе пръчката. — Господин Хариът каза, че ако издълбаем това и сложим лупите в краищата, ще можем да виждаме далечните неща като близки. Знаете ли как да дялкате, господин Ройдън? Ако не, мислите ли, че дърводелецът на «Сейнт Дънстън» ще може да ме научи? Има ли още кифлички? Стомахът на господин Хариът курка цял следобед.

— Дай да видя това — казах и протегнах ръка за дървото. — Кифличките са в шкафа при стълбите, Джак, където са си винаги. Дай една на господин Хариът и вземи една за себе си. И не — продължих, преди да е отворил устата си, — няма да я делиш с Рошльо.

— Добър ден, госпожо Ройдън — отнесено поздрави Том. — Щом едни прости очила помагат на човек да види Божието слово в Библията, със сигурност би могло да се направят и по-сложни, които да ни помогнат да видим Божиите дела в Книгата на природата. Благодаря, Джак. — Той разсеяно захапа кифличката.

— И как ще ги направите по-сложни? — полюбопитствах, без да смея да си поема дъх.

— Бих комбинирал вдлъбнати и изпъкнали лещи, както препоръчва синьор Дела Порта в една книга, която ми попадна миналата година. Ръката ми не може да ги държи раздалечени на подходящото разстояние. Затова се опитваме да увеличим разстоянието с това парче дърво.

С тези свои думи Томас Хариът промени историята на науката. И изобщо не се наложи да се бъркам в миналото — само трябваше да се погрижа това минало да не бъде забравено.

— Но това са просто хрумвания. Ще си ги запиша и ще помисля по-късно върху тях — въздъхна Том.

Това беше проблемът при учените от началото на модерната епоха — те не разбираха нуждата от публикуване. В случая с Томас Хариът идеите му определено умряха поради липсата на издател.

— Мисля, че сте прав, Том. Но тази пръчка не е достатъчно дълга. — Усмихнах му се лъчезарно. — Колкото до дърводелеца, мосю Вален ще ви помогне повече, ако се нуждаете от дълга куха тръба. Какво ще кажете да идем при него?

— Да! — извика Джак и заподскача. — Мосю Вален има всякакви колелца и пружинки, господин Хариът. Даде ми една и я пазя в кутията си за съкровища. Моята не е толкова голяма като на госпожа Ройдън, но побира достатъчно. Ще тръгваме ли?

— Какво е намислила леля? — озадачено и предпазливо попита Галоуглас чичо си.

— Мисля, че си отмъщава на Уолтър, че не обръща достатъчно внимание на бъдещето — меко рече Матю.

— О! Значи всичко е наред. А аз си помислих, че подушвам неприятности.

— Винаги има неприятности — каза Матю. — Сигурна ли си, че знаеш какво правиш, ma lionne?

Бяха се случили толкова много неща, които не можех да поправя. Не бих могла да върна първото си дете или да спася вещиците в Шотландия. Бяхме домъкнали Ашмол 782 чак от Прага, за да открием, че ръкописът не може да бъде взет в бъдещето. Бяхме се сбогували с бащите си и се канехме да напуснем приятелите си. Повечето от тези преживявания щяха да изчезнат без следа. Но аз много добре знаех как телескопът на Том да оцелее.

Кимнах.

— Миналото ни е променило, Матю. Защо и ние да не го променим?

Той взе ръката ми и я целуна.

— Тогава идете при мосю Вален. Нека да ми прати сметката.

— Благодаря. — Наведох се и прошепнах в ухото му: — Не се безпокой. Ще взема Ани със себе си. Тя ще смъкне цената. Пък и кой знае колко пари да поиска за телескоп през 1591-ва?

И тъй, една вещица, един демон, две деца и едно куче посетиха мосю Вален през онзи следобед. В края на деня разпратих покани на приятелите ни да ни гостуват следващата вечер. Тогава щяхме да ги видим за последен път. Докато се занимавах с телескопи и плановете за вечеря, Матю достави в Мортлейк «Verum Secretum Secretorum» на Роджър Бейкън. Не исках да виждам как Ашмол 782 се озовава у Джон Дий. Знаех, че ръкописът трябва да се върне в огромната библиотека на алхимика, за да попадне у Елиас Ашмол през 17-и век. Но въпреки това не ми беше лесно да дам книгата на грижите на друг, също както ми бе трудно да дам на Кит малката фигурка на богинята Диана, когато пристигнахме. Практическите детайли около заминаването оставихме на Галоуглас и Пиер. Те пълнеха сандъци, изпразваха ковчежета, разпределяха средства и пращаха лични вещи в «Старата ложа» с ефективност, която показваше колко пъти са го правели и преди.

До заминаването ни оставаха часове. Връщах се от мосю Вален с неудобен пакет, увит в мека кожа, когато се заковах при вида на десетгодишно момиченце, което стоеше на улицата пред една пекарна и гледаше като омагьосано изложените на витрината стоки. Напомни ми на самата мен на нейната възраст, от рошавата, руса като слама коса до ръцете, които бяха твърде дълги за цялата ѝ фигура. Момичето се вцепени, сякаш знаеше, че го гледат. Когато очите ни се срещнаха, разбрах защо — тя беше вещица.

— Ребека! — извика някаква жена, излизаща от магазина. Сърцето ми подскочи при вида ѝ. Приличаше на смесица от майка ми и Сара.

Ребека не каза нищо, а продължи да се взира в мен, сякаш беше видяла призрак. Майка ѝ се обърна да види какво е привлякло вниманието на момичето и ахна. Погледът ѝ погъделичка кожата ми, докато се плъзгаше по лицето и тялото ми. Жената също беше вещица.

Заповядах на краката си да тръгнат към магазина. Всяка стъпка ме приближаваше до вещиците. Майката придърпа детето в полите си и Ребека се опита да се освободи.

— Прилича на баба — прошепна тя, като се опитваше да ме разгледа по-добре.

— Шшш — изшътка майка ѝ и ме погледна извинително. — Знаеш, че баба ти е мъртва, Ребека.

— Казвам се Даяна Ройдън. Живея в «Еленът и короната».

— Но в такъв случай сте… — Очите на жената се разшириха и тя придърпа Ребека още по-близо до себе си.

— Аз съм Ребека Уайт — обади се момичето, без да обръща внимание на реакцията на майка си, и направи лек, неуверен реверанс. Това също ми се видя познато.

— За мен е удоволствие да се запознаем. Отскоро ли сте в Блекфрайърс? — Исках да продължа разговора колкото се може повече, дори само за да мога да гледам познатите им и същевременно чужди лица.

— Не. Живеем до болницата на пазара Смитфийлд — обясни Ребека.

— Аз приемам пациенти, когато отделенията им са пълни. — Жената се поколеба. — Казвам се Бриджит Уайт, а Ребека е моя дъщеря.

Дори без познатите имена Ребека и Бриджит, разпознах двете създания с мозъка на костите си. Бриджит Бишъп беше родена около 1632 г., а първото име в гримоара на Бишъп бе на бабата на Бриджит, Ребека Дейвис. Нима това десетгодишно момиче щеше един ден да се омъжи и да приеме това име?

Вниманието на Ребека беше привлечено от нещо на шията ми. Посегнах натам. Обеците на Изабо.

Бях използвала три неща, за да се върнем с Матю назад в миналото — ръкописно копие на «Доктор Фауст», сребърна шахматна фигура и една обеца. Тази обеца. Посегнах и извадих фината златна тел от ухото си. От опита ми с Джак знаех, че е добре да осъществяваш пряк зрителен контакт с децата, ако искаш да оставиш у тях трайно впечатление, затова приклекнах, така че очите ни да се окажат на едно ниво.

— Трябва ми някой, който да пази нещо мое. — Подадох обецата. — Един ден ще имам нужда от нея. Ще ми я пазиш ли?

Ребека ме погледна сериозно и кимна. Поех ръката ѝ, усещайки как между двете ни преминава тока на разпознаването, и поставих бижуто в дланта ѝ. Тя сви юмруче.

— Може ли, мамо? — със закъснение попита тя.

— Мисля, че няма нищо лошо — предпазливо отвърна майка ѝ. — Хайде, Ребека. Трябва да тръгваме.

— Благодаря — казах аз и потупах Ребека по рамото, докато гледах Бриджит в очите. — Благодаря.

Усетих побутващ поглед. Изчаках Ребека и Бриджит да се отдалечат, преди да се обърна към Кристофър Марлоу.

— Госпожо Ройдън. — Гласът на Кит беше дрезгав и самият той изглеждаше като смъртта. — Уолтър ми каза, че довечера заминавате.

— Помолих го да ви каже. — Само със силата на волята си принудих Кит да ме погледне в очите. Това бе още нещо, което можех да оправя — да се погрижа Матю да се сбогува подобаващо с онзи, който някога е бил най-близкият му приятел.

Кит заби поглед в краката си, изненадан от думите ми.

— Защо? — слисано попита.

— Защото го обичате. И защото докато Матю ви обвинява за случилото се с мен, част от него ще остане с вас. Завинаги — рекох просто. — Елате горе и се сбогувайте.

Матю ни чакаше на площадката — беше усетил, че водя някого у дома. Целунах го леко по устата, докато го подминавах на път за спалнята.

— Твоят баща ти прости — промърморих. — Дай на Кит същия дар в отговор.

И ги оставих да оправят онова, което можеше да се оправи за малкото оставащо време.

Няколко часа по-късно връчих на Томас Хариът метална тръба.

— Ето го и вашето звездно стъкло, Том.

— Направих го от цев — със съответните промени, разбира се — обясни мосю Вален, прочутият майстор на часовници и капани за мишки. — Освен това е гравирано, както помоли госпожа Ройдън.

Отстрани имаше красив, малък сребърен банер с думите «N. VALLIN ME FECIT, T. HARRIOT ME INVENIT, 1591».

— «Н. Вален ме направи, Т. Хариът ме измисли.» — Усмихнах се топло на мосю Вален. — Великолепно.

— Може ли да погледнем луната? — извика Джак и се втурна към вратата. — Тя вече изглежда по-голяма от часовника на «Сейнт Милдред»!

И така математикът и лингвист Томас Хариът влезе в историята на науката в двора на «Еленът и короната», докато стоеше на прокъсан тръстиков стол, свален от тавана. Той насочи дългата метална тръба с лещите от очила към пълната луна и въздъхна от удоволствие.

— Виж, Джак. Точно както каза синьор Дела Порта. — Том прикани момчето да седне в скута му и нагласи единия край на тръбата пред окото на ентусиазирания си асистент. — Наистина решението е две лещи, вдлъбната и изпъкнала, поставени на правилното разстояние.

След Джак всички се изредихме да погледнем.

— Изобщо не е онова, което очаквах — разочаровано промърмори Джордж Чапман. — Не мислехте ли, че луната ще изглежда по-впечатляващо? Мисля, че предпочитам мистериозната луна на поета пред тази, Том.

— Я, че тя далеч не била съвършена — оплака се Хенри Пърси, разтърка очи и отново надникна през тръбата.

— Разбира се, че не е. Нищо не е съвършено — подчерта Кит. — Не бива да вярваш на всичко, което ти говорят философите, Хал. Това е най-сигурният път към разрухата. Виждаш колко малко направи философията за Том.

Погледнах към Матю и се ухилих. Беше минало известно време, откакто се бяхме наслаждавали на подмятанията в Нощната школа.

— Том поне може да се изхранва сам, което не бих казал за някои мои познати драматурзи. — Уолтър погледна през тръбата и подсвирна. — Иска ми се да беше измислил този уред преди да заминем за Вирджиния, Том. Щеше да ни бъде от полза. Можехме да изучаваме брега направо от кораба. Галоуглас, погледни през тръбата и после кажи, че греша.

— Ти никога не грешиш, Уолтър — каза Галоуглас и смигна на Джак. — Чуй ме добре, млади Джак. Онзи, който ти плаща надницата, е прав във всяко отношение.

Бях поканила и баба Алсъп със Сюзана на сбирката и те също надникнаха през звездното стъкло на Том. И двете като че ли не се впечатлиха особено от изобретението, макар да сумтяха ентусиазирано, когато ги питаха за мнението им.

— Защо хората се занимават с такива дреболии? — прошепна ми Сюзана. — И без този нов инструмент мога да им кажа, че луната не е съвършено гладка. Да не би да нямат очи?

След удоволствието да наблюдаваме небесата остана само болезненото вземане на сбогом. Изпратихме Ани с баба Алсъп с обяснението, че Сюзана ще се нуждае от още един чифт ръце да изпрати старицата през града. Моето довиждане бе енергично, но Ани ме погледна неуверено.

— Добре ли сте, госпожо? Ако искате, да остана тук?

— Не, Ани. Върви с леля си и с баба Алсъп. — Премигах, за да сдържа сълзите си. Как ли понасяше Матю тези постоянни сбогувания?

Кит, Джордж и Уолтър си тръгнаха след това, като се простиха кратко и потупаха Матю по рамото, за да му пожелаят всичко добро.

— Хайде, Джак. Ти и Том идвате у дома с мен — подкани Хенри Пърси. — Нощта е още млада.

— Не искам да тръгвам — заяви Джак. Той се обърна с широко отворени очи към Матю. Момчето усещаше предстоящата промяна.

Матю коленичи пред него.

— Няма от какво да се боиш, Джак. Познаваш господин Хариът и лорд Нортъмбърленд. Няма да позволят да ти се случи нещо лошо.

— Ами ако сънувам кошмар? — прошепна Джак.

— Кошмарите са като звездното стъкло на господин Хариът. Фокус на светлината, който кара нещо далечно да изглежда по-близко и по-голямо, отколкото е в действителност.

— О! — Джак обмисли отговора на Матю. — Значи дори да видя чудовище в сънищата си, то не може да се добере до мен?

Матю кимна.

— Ще ти кажа една тайна. Сънят е обратното на кошмара. Ако сънуваш някого, когото обичаш, той ще ти изглежда по-близко, дори да е много далеч. — Матю се изправи и постави ръка върху главата на момчето, сякаш го благославяше безмълвно.

След като Джак и пазителите му си тръгнаха, остана единствено Галоуглас. Взех вървите от кутията си за магии, като оставих няколко неща в нея — камъче, бяло перо, парченце самодивско дърво, бижутата си и бележката от баща ми.

— Ще се погрижа за нея — обеща ми той и взе кутията от мен. Изглеждаше странно мъничка в огромната му длан. Той ме прегърна в мечешка прегръдка.

— И да пазиш другия Матю, за да може да ме намери един ден — прошепнах в ухото му, стиснала здраво очи.

Пуснах го и отстъпих настрани. Двамата Дьо Клермон се сбогуваха по начина, по който го правеха всички от семейството кратко, но с чувство.

Пиер чакаше с конете пред «Еленът и короната». Матю ми помогна да се кача на седлото и яхна своя кон.

— Сбогом, мадам — каза Пиер и пусна повода.

— Благодаря, приятелю — отвърнах и очите ми отново се напълниха със сълзи.

Пиер подаде на Матю някакво писмо. Познах печата на Филип.

— Инструкциите на баща ви, милорд.

— Ако след два дни не се появя в Единбург, ела да ме търсиш.

— Ще го направя — обеща Пиер, докато Матю подкарваше коня си и обръщахме на север към Оксфорд.

Сменихме три пъти конете и се озовахме в «Старата ложа» преди изгрев-слънце. Франсоаз и Шарл бяха отпратени. Бяхме сами.

Матю остави писмото от Филип на бюрото, където Матю от 16-и век нямаше да пропусне да го види. То щеше да го прати по спешна работа в Шотландия. Там Матю Ройдън щеше да остане известно време в двора на крал Джеймс, преди да изчезне и да започне нов живот в Амстердам.

— Кралете на шотландците ще бъдат доволни, че съм се върнал при предишния си аз — отбеляза Матю и докосна писмото с върха на пръста си. — Вече със сигурност няма да се опитвам да спасявам вещици.

— Ти промени нещата тук, Матю — подчертах, прегръщайки го през кръста. — Сега трябва да оправим нещата в нашето настояще.

Влязохме в спалнята, в която бяхме пристигнали преди толкова много месеци.

— Знаеш, не съм сигурна, че ще се плъзнем през столетията и ще се озовем в абсолютно точното време и място — предупредих го.

— Вече ми го обясни, mon coeur. Имам вяра в теб. — Той ме хвана здраво под ръка. — Да идем да се видим с бъдещето. Отново.

— Сбогом, къща. — Огледах за последен път първия ни дом. Макар че щях да го видя отново, той нямаше да е същият, какъвто бе в тази юнска утрин.

Сините и кехлибарените нишки в ъглите се скъсаха и завиха нетърпеливо, изпълвайки стаята със светлина и звук. Поех дълбоко дъх и завързах кафявата връв, оставяйки края ѝ да виси свободно. Като се изключи Матю и дрехите на гърбовете ни, вървите ми на тъкачка бяха единствените неща, които вземахме обратно със себе си.

— С първия възел започва магията — прошепнах. Звукът на времето се усилваше с всеки следващ възел, докато писъците и виенето станаха почти оглушителни.

Когато краищата на деветата връв се сляха в едно, всичко около нас бавно се разтвори.