Нощна сянка

13.

— Харесва ми да съм омъжена — измънках сънливо. След като оцеляхме от целодневния пир и получаването на подаръци миналата седмица — повечето от които мучаха или кудкудякаха — не правехме нищо друго, освен да се любим, разговаряме, спим и четем. От време на време готвачът пращаше поднос с храна и вино, за да се подкрепим. Иначе ни бяха оставили на мира. Дори Филип не нарушаваше усамотението ни.

— Изглежда ти се отразява добре — каза Матю и потърка върха на студения си нос в ухото ми. Аз лежах по корем и с опънати крака в склада за оръжие над ковачницата. Матю бе върху мен, за да ме пази от течението, идващо от пролуките в дървената врата. Не бях сигурна колко от тялото ми щеше да се види, ако някой влезеше, но задните части на Матю и голите му крака със сигурност бяха на показ. Той се отри подканващо в мен.

— Кажи ми, че не искаш да го правим пак. — Засмях се доволно, когато той повтори движението. Почудих се дали тази сексуална издръжливост беше характерна за вампирите изобщо, или само за Матю.

— Да не би да критикуваш изобретателността ми? — Той ме преобърна и се настани между бедрата ми. — Наистина си мислех за нещо такова. — Прилепи устни в моите и внимателно проникна в мен.

— Дойдохме тук да се упражняваме в стрелба — казах аз след известно време. — Ти това ли наричаш улучване на целта?

Матю избухна в смях.

— На окситански, който се говори в Оверн, има стотици евфемизми за правене на любов, но не вярвам да знаят този. Ще питам готвача дали не му е познат.

— Няма да го направиш.

— На свенлива ли ми се правиш, д-р Бишъп? — попита той с престорена изненада и махна една сламка, заплетена в косата ми. — Не се тревожи. Никой не си прави илюзии как си прекарваме времето.

— Разбирам те — отвърнах и придърпах чорапите, които някога бяха негови, върху коленете си. — След като ме примами тук, може да се опиташ да разбереш къде бъркам.

— Ти си новачка и не бива да очакваш да улучваш винаги целта — каза той. Стана и започна рови за собствените си чорапи. Единият все още бе прикрепен към крачола на панталона, който лежеше наблизо, но другият никакъв не се виждаше. Посегнах под рамото си и му подадох смачкания на топка чорап.

— С добро обучение бих могла да стана експерт. — Бях виждала как Матю опъва лъка, той беше роден стрелец с дългите си ръце и изящните си, но силни пръсти. Взех извития лък, лъскав полумесец от кост и дърво, който бе подпрян до близката купа сено. Тетивата от усукана кожа висеше свободно.

— Тогава трябва да прекараш известно време с Филип. Неговата стрелба с лък е легендарна.

— Баща ти ми каза, че Изабо е още по-добра. — Използвах нейния лък, но засега уменията ѝ не се бяха предали на мен през него.

— Защото маман е единственото същество, което някога го е пронизвало със стрела. — Той посочи лъка. — Дай да ти опъна тетивата.

На бузата ми вече имаше розов белег от първия път, в който се опитах да опъна тетива. Изискваше се огромна сила и сръчност да огънеш двата края на лъка до правилното положение. Матю подпря единия край в бедрото си, натисна другия с ръка, а със свободната закачи тетивата.

— Когато ти го правиш, изглежда лесно.

Изглеждаше лесно и когато изваждаше корковата тапа от бутилка шампанско в съвременен Оксфорд.

— Лесно е, ако си вампир и имаш почти хиляда години практика. — Матю ми подаде лъка с усмивка. — Помни, дръж раменете си в права линия, не мисли прекалено много за изстрела и пусни стрелата спокойно и леко.

Звучеше лесно. Обърнах се с лице към целта. Матю бе забол с няколко ками шапка, дублет и пола към купа сено. Първоначално смятах, че трябва да уцеля което и да е от тях. Но той ми обясни, че целта е да улуча това, в което се целя. Демонстрира мерника си, като изстреля в сеното една стрела, след това я заобиколи по часовниковата стрелка с още пет и накрая разцепи тази в средата с шеста.

Извадих стрела от колчана, закрепих я, насочих поглед по линията, очертана от лявото ми рамо и опънах тетивата. Поколебах се. Лъкът вече беше под неправилен ъгъл.

— Стреляй — каза ми рязко Матю.

Когато пуснах тетивата, стрелата прелетя покрай сеното и падна на земята.

— Нека опитам пак — помолих и посегнах към колчана в краката си.

— Виждал съм те да изстрелваш вещерски огън към вампирка и да правиш дупка в гърдите ѝ — припомни ми Матю тихо.

— Не искам да говорим за Жулиет. — Опитах се да наглася стрелата, но ръцете ми трепереха. Наведох лъка. — Нито за Шампие. Нито за това, че магическите ми сили май напълно са изчезнали. Нито че мога да карам плодовете да изсъхват и да виждам светлини около хората. Не може ли просто да забравим за това поне за седмица? — Магиите ми (или неспособността ми да ги правя) бяха редовна тема на разговорите ни.

— Стрелбата с лък би трябвало да пробуди вещерския огън — отбеляза Матю. — Разговорите за Жулиет може да помогнат.

— А защо да не я разглеждаме просто като физическо упражнение? — попитах нервно.

— Защото имаме нужда да разберем причината за промените в магическите ти способности — каза спокойно Матю. — Вдигни лъка, опъни тетивата и остави стрелата да полети.

— Този път поне улучих сеното — заявих, след като стрелата падна в десния горен ъгъл на купчината.

— Жалко, че се целеше в средата.

— Разваляш цялото забавление.

Изражението на Матю стана сериозно.

— Няма нищо лесно в оцеляването. Този път опъни тетивата и затвори очи, преди да стреляш.

— Искаш да се доверя на инстинктите си. — Засмях се колебливо, докато нагласях стрелата. Целта беше пред мен, ала вместо да се съсредоточа върху нея, затворих очи, както ми предложи Матю. Щом го направих, тежестта на въздуха ме разсея. Тя се стовари върху ръцете и бедрата ми и падна като тежко наметало върху раменете ми. Но въздухът също така държеше и острието на стрелата изправено. Заех позата, раменете ми се изправиха, за да отблъснат въздуха. Лек като милувка бриз отмести кичур коса от ухото ми в отговор.

«Какво искаш?» — попитах ядосано вятъра.

Доверието ти, прошепна ми той.

Устните ми се разтвориха от удивление, третото ми око прогледна и видях върха на стрелата да свети в златно и да излъчва топлината и натиска, необходими за изковаването ѝ. Огънят, заключен в него, искаше отново да лети свободно, но щеше да остане където си беше, ако аз не се отърсех от страха си. Издишах внимателно, за да направя място за вярата си. Дъхът ми мина по цялата дължина на стрелата и аз пуснах тетивата. Насочена правилно от дъха ми, стрелата полетя.

— Улучих. — Очите ми все още бяха затворени, но нямах нужда да ги отварям, за да разбера, че стрелата ми бе достигнала целта си.

— Успя. Въпросът е — как? — Матю взе лъка от ръцете ми, преди да го сваля.

— В стрелата бе заключен огън и тежестта на въздуха я държеше права. — Отворих очи.

— Усетила си стихиите точно както направи с водата в градината на Сара в Мадисън и слънчевите лъчи в дюлята в «Старата ложа». — Матю изглеждаше умислен.

— Понякога ми се струва, че светът е пълен с някакъв невидим потенциал, до който просто не мога да се докосна. Може би ако бях като Тетида и можех да променям формата си по своя воля, щях да знам какво да направя. — Посегнах към лъка и към нова стрела. Със затворени очи улучвах целта. Но щом се опитвах да надничам, стрелата или се насочваше в грешна посока, или падаше, преди да стигне сеното.

— Достатъчно за днес — каза Матю, докато разтриваше схванатото място до дясната ми лопатка. — Готвачът очаква тази седмица да завали. Може би не е зле да пояздим, докато още можем. — Готвача не само го биваше в печенето, но беше и доста добър метеоролог. Обикновено пращаше прогнозата си заедно с подноса със закуската.

Тръгнахме с конете през полето, а на връщане забелязахме огньове на открито. Сет-Тур бе осветен от факли. Тази вечер започваха сатурналиите, празниците на замъка. Обединителят на религиите Филип не искаше никой да се чувства отритнат, затова отдаваше еднакво значение и на римските, и на християнските традиции. Дори в цялата смесица се усещаше и атмосферата на скандинавския Йол[55], а това, бях сигурна, бе свързано с отсъстващия Галоуглас.

— Вие двамата не може да сте си омръзнали толкова бързо! — провикна се той от музикантската галерия, когато се върнахме. На главата си носеше великолепни рога, с които приличаше на странен хибрид между лъв и елен. — Не очаквахме да ви видим поне още две седмици. Но след като вече сте тук, можете да помогнете. Вземете звезди и луни и ги окачете навсякъде, където има празно място.

Голямата зала бе окичена със зеленина. Помещението миришеше и изглеждаше като гора. Бяха вкарани и няколко бъчви вино, от които пируващите да си наливат винаги когато им се прииска. Посрещнаха завръщането ни с наздравици. Отговарящите за украсата искаха Матю да се покатери по комина и да окачи клон на една от гредите. Той го направи толкова ловко, та личеше, че не му е за първи път.

Беше невъзможно да се устои на празничния дух и когато донесоха вечерята, ние двамата изявихме желание да сервираме на гостите. Беше ритуална размяна, в която слугите станаха господари, а господарите — техни слуги. Моят любимец Тома изтегли дългата клечка и седна на председателското място на тържеството като Властелин на безпорядъка. Настаниха го на мястото на Филип върху купчина възглавници. От горните етажи му донесоха безценна корона от злато, украсена с рубини, която той носеше като сценична бутафория. Каквото и глупаво желание да имаше Тома, Филип го изпълняваше, защото бе влязъл в ролята на дворцовия шут. Затова тази вечер трябваше да се впусне в романтичен танц с Ален (бащата на Матю сам пожела женската роля), да свири на флейта, с което докара кучетата до лудост, и да прави театър на сенките, а появата на драконите му по стената накара децата да се разпищят.

Филип не забрави и възрастните, организира сложни игри на късмета, за да има какво да правят, докато той забавляваше децата. На всеки даде по торба боб, за да се обзалага с него, и обеща кесия монети на събралия най-много зърна в края на вечерта. Находчивата Катрин направи голям удар, като предложи целувки срещу бобчета и аз бях готова да се обзаложа, че щеше да спечели голямата награда.

През цялата вечер виждах как Матю и Филип се търсят, разменят по някоя дума или си разказват шега. Когато накланяха глави един към друг — едната тъмна, а другата светла — разликата във външния им вид ме поразяваше. Но в много други отношения си приличаха. С всеки изминал ден неуморният висок дух на баща му смекчаваше някои от острите ръбове на Матю. Хамиш беше прав: Матю бе различен тук. Още по-прекрасен. И въпреки страховете ми в Мон Сен Мишел, той все още беше мой.

Матю усети погледа ми и се взря въпросително в мен. Аз се усмихнах и му пратих въздушна целувка през залата. Той сведе глава свенливо, но и доволно.

Около пет минути преди полунощ Филип свали покривката на предмет до камината.

— Боже, Филип се бе заклел, че ще накара този часовник отново да тръгне, но аз не му вярвах. — Матю дойде при мен, когато децата и възрастните радостно извикаха.

Никога не бях виждала подобен часовник. Полирана резбована кутия около воден съд. От съда излизаше дълга медна тръба и изливаше вода върху корпуса на разкошен макет на кораб, висящ на вързано за цилиндър въже. С натежаването на кораба от водата цилиндърът се завърташе и движеше единствената стрелка на циферблата. Цялата конструкция бе висока почти колкото мен.

— Какво ще стане в полунощ? — попитах.

— Каквото и да е, със сигурност включва барута, за който той помоли вчера — каза мрачно Матю.

След като показа часовника, Филип започна да отдава почитта си към предишни и сегашни приятели, към стари и нови членове на семейството по начин, който подхождаше на честването на древния бог на времето. Назова поименно всяко същество, което общността бе загубила през последната година, включително и котенцето на Тома, Прунел, загинало трагично при зле завършило приключение. (Това стана след подсказване от Властелина на безпорядъка.) Стрелката продължаваше да се движи към дванайсет.

Точно в полунощ корабът се взриви с оглушителен гръм. Часовникът потрепери и спря, дървената му кутия стана на трески.

— Skata.[56] — Филип погледна тъжно съсипания часовник.

— Мосю Фине, мир на душата му, нямаше да остане доволен от твоите подобрения. — Матю отвя с ръка дима от очите си и се наведе да огледа по-добре пораженията. — Всяка година Филип опитва нещо ново: водни фонтани, биещи камбани, механична сова, която да отброява часовете. Играе си с него, откакто го спечели от крал Франсоа на игра на карти.

— Този взрив трябваше да пръсне малко искри и кълбо дим. Щеше да е забавно за децата — възмути се Филип. — Нещо не е било наред с барута, Matthaios.

Матю се засмя.

— Очевидно, ако се съди по разрушението.

— C'est dommage[57] — каза Тома и поклати съчувствено глава. Беше клекнал до Филип, короната му бе килната, а на лицето му бе изписана загриженост като на възрастен човек.

— Pas de probleme.[58] Догодина ще се справим по-добре — увери го Филип жизнерадостно.

Малко след това оставихме хората от Сен Люсиен да пируват и да играят хазарт. Когато се качихме горе, аз се въртях около камината, докато Матю не загаси свещите и не си легна. Легнах до него, повдигнах нощницата си и го яхнах.

— Какво правиш? — Беше изненадан да се озове по гръб в собственото си легло и жена му да го гледа отгоре.

— Безпорядъкът не е само за мъжете — отвърнах и прокарах нокът по гърдите му. — Четох статия за това в университета, наричаше се «Жените отгоре».

— Тъй като си доста свикнала да поемаш нещата в собствените си ръце, не вярвам да си научила много от нея, mon coeur. — Очите на Матю блеснаха, когато преместих тежестта си, за да го приклещя по-сигурно между бедрата си.

— Ласкател. — Пръстите ми се преместиха от стегнатите му бедра по релефния му корем към мускулите на раменете. Наведох се над него и притиснах ръцете му към леглото, като му открих отлична гледка към тялото си през деколтето на нощницата. Той простена.

— Добре дошъл в преобърнатия свят. — Пуснах го за достатъчно време, за да ми свали нощницата, след това сграбчих ръцете му и се отпуснах върху него, а връхчетата на голите ми гърди докоснаха кожата му.

— Господи, ще ме убиеш.

— Да не си посмял да умреш, вампир такъв — заканих му се. Пуснах го внимателно да влезе в мен и започнах леко да се полюлявам с обещание за още. Той тихо простена. — Харесва ти — отбелязах тихо.

Матю ме приканваше към по-категоричен и бърз ритъм. Но аз продължавах да се движа бавно и стабилно и да се наслаждавам на сливането на телата ни. Хладното присъствие на Матю в мен, сластното потриване, което разгорещяваше кръвта ми. Взирах се дълбоко в очите му, когато стигна връхната точка, и когато видях оголената му уязвимост, незабавно го последвах. Отпуснах се върху него и когато понечих да сляза, ръцете му се обвиха здраво около мен.

— Остани така — прошепна ми.

Останах. И Матю ме събуди на същото място часове по-късно. Отново правихме любов в тихите часове преди изгрев-слънце, той ме прегръщаше силно, докато преминавах през метаморфозите от огън към вода към въздух и после отново към съня.

Петък беше най-краткият ден в годината и на него празнувахме Пол. Селото все още се възстановяваше от сатурналиите, а Коледа предстоеше, но Филип не се отказа.

— Готвачът заколи глиган — каза той. — Как бих могъл да го разочаровам?

Времето се пооправи и Матю отиде до селото, за да помогне в поправката на срутен от последния сняг покрив. Оставих го там да хвърля отгоре чукове на друг дърводелец и да се радва на тежкия физически труд при минусови температури.

Затворих се в библиотеката с няколко най-хубавите семейни алхимични книги и празни листове хартия. Едната страница бе частично покрита с драскулки и диаграми, които можех да си разчета само аз. След всичко случващо се в замъка се отказах от опитите си да дестилирам спирт от вино. Тома и Етиен искаха да тичат наоколо с приятелите си и да си пъхат пръстите в последната торта на готвача, а не да ми помагат в научния експеримент.

— Даяна. — Филип винаги се движеше с огромна скорост и ме забелязваше чак когато стигнеше средата на стаята. — Мислех, че си с Матю.

— Не мога да го гледам как се катери на високо — признах си.

Той кимна с разбиране.

— Какво правиш? — попита и надникна през рамото ми.

— Опитвам се да разбера какво общо имаме аз и Матю с алхимията. — Главата ми бе замаяна, защото не използвах мозъка си и спях малко.

Филип остави на масата шепа малки хартиени триъгълници, спирали и квадрати и дръпна един стол. Посочи една от рисунките.

— Това е печатът на Матю.

— Така е. Освен това е символ на среброто и златото, на луната и слънцето. — По време на сатурналиите залата бе осеяна с такива украси. — Мисля си за това от понеделник вечерта. Разбирам защо една вещица би била означена с полумесец и сребро — и двата символа са свързани с богинята. Но защо някой ще означава вампир със слънцето? — Това бе напълно против традициите.

— Защото не се променяме. Животът ни не се топи и не вехне, и също като златото телата ни устояват на разрухата на смъртта и болестите.

— Трябваше да се сетя. — Записах си някои бележки.

— Май и за други неща мислиш — усмихна се Филип. — Матю е много щастлив.

— Не само заради мен — казах и срещнах погледа на свекъра си. — Матю е щастлив, защото отново е с теб.

Сянка замъгли очите на Филип.

— С Изабо обичаме децата да се прибират у дома. Всеки от тях си има собствен живот, но това не прави отсъствието им по-леко за понасяне.

— Днес ти липсва и Галоуглас — отбелязах. Филип изглеждаше нетипично потиснат.

— Така е. — Разбърка сгънатата хартия с пръсти. — Юг, най-големият ми син, го доведе в семейството. Юг винаги вземаше мъдри решения с кого да сподели кръвта си и Галоуглас не прави изключение. Той е свиреп воин и има чувство за достойнство като баща си. По-спокоен съм, като знам, че внукът ми е в Англия с Матю.

— Матю рядко споменава Юг.

— Беше по-близък тъкмо с него от всички останали братя. Когато Юг умря заедно с последните тамплиери в ръцете на краля и църквата, това разтърси силно Матю. Трябваше му много време, преди да успее да се освободи от болестната си жажда за кръв и да се върне при нас.

— А Галоуглас?

— Галоуглас не е готов да се раздели с мъката си, а докато не го направи, няма да стъпи във Франция. Внукът ми иска възмездие за тези, които предадоха доверието на Юг, също като Матю, но отмъщението никога не е ефикасно средство срещу загубата. Някой ден внукът ми ще се върне. Сигурен съм. — За миг ми се стори остарял, вече не беше енергичният владетел, а баща, страдащ от нещастието да надживее синовете си.

— Благодаря ти, Филип. — Поколебах се, преди да сложа длан върху неговата. Той потупа ръката ми и стана. Взе една от алхимичните книги. Беше красиво илюстрираният екземпляр на «Aurora Consurgens» на Годфроа, книгата, която първа ме привлече в Сет-Тур.

— Каква любопитна тема е алхимията — промърмори Филип, докато прелистваше страниците. Намери рисунка на Слънчевия крал и Лунната кралица на гърбовете на лъв и грифон и се усмихна широко. — Да, това ще свърши работа. — И сложи една от хартиените си украси между страниците.

— Какво правиш? — Изгарях от любопитство.

— С Изабо играем на тази игра. Когато някой от нас е далеч, оставяме скрити послания между страниците на книгите. Толкова много неща се случват за един ден, че понякога е трудно да запомним всичко, за да си го разкажем, като се видим пак. Но пък можем да попадаме на възпоменания като това, когато най-малко очакваме, и да си ги споделяме.

Филип отиде до полиците и измъкна стар том с кожена подвързия.

— Това е една от любимите ни истории, «Песен за Армурис»[59]. С Изабо имаме прости вкусове, харесваме приключенски истории. Винаги си крием посланията в тази. Той пъхна навита на руло хартия между гръбчето на книгата и страниците. Оттам изпадна сгънат хартиен правоъгълник.

— Изабо започна да използва нож и посланията ѝ станаха по-трудни за намиране. Пълна е с номера. Да видим какво има да ми каже. — Филип разгъна листа и зачете мълчаливо. Когато вдигна глава, очите му блестяха, а бузите му бяха по-червени от обикновено.

Засмях се и станах.

— Мисля, че ти трябва малко усамотение, за да съчиниш отговор.

— Сир. — Ален пристъпи през прага със сериозно лице. — Пристигнаха пратеници. Единият е от Шотландия. Вторият е от Англия. Има и трети от Лион.

Филип въздъхна и изруга под нос.

— Да бяха изчакали след християнските празници.

В устата ми се появи горчив вкус.

— Новините няма да са добри — каза Филип, като улови изражението ми. — Какво казва пратеникът от Лион?

— Шампие е взел мерки, преди да тръгне, и е съобщил на други хора, че са го повикали тук. И като не се върнал у дома, приятелите му започнали да задават въпроси. Група магьосници се приготвят да тръгнат от града да го търсят и смятат да дойдат насам — обясни Ален.

— Кога? — прошепнах. Беше прекалено скоро.

— Снегът ще ги забави и ще им е трудно да пътуват по празниците. След няколко дни, може би седмица.

— А другите пратеници? — попита Филип.

— Те са в селото, търсят милорд.

— Без съмнение, за да му кажат да се върне в Англия — обадих се аз.

— Ако е така, най-добре ще е да тръгне в първия ден на Коледа. По пътищата ще има малко хора и луната ще е скрита. Това са прекрасни условия за пътуване за кръвопиец, но не и за топлокръвен — каза делово Филип. — Има подготвени коне и квартири за вас чак до Кале. Лодката ще ви чака, за да ви прекара до Дувър. Пратих съобщение на Галоуглас и Рали да се приготвят за завръщането ви.

— Значи си очаквал това развитие — казах, разтърсена от перспективата да си тръгна. — Но аз не съм готова. Хората все още забелязват, че съм различна.

— Вписваш се по-добре, отколкото си мислиш. Ето например, цяла сутрин говориш с мен на прекрасен френски и прекрасен латински. — Зяпнах от учудване. Филип се засмя. — Така е. Два пъти преминах на друг език, а ти дори не забеляза. — Лицето му стана сериозно. — Да отида ли да кажа на Матю за приготовленията, които съм направил?

— Не — отвърнах и го хванах за ръката. — Аз ще го направя.

Матю седеше на върха на покрива. В двете му ръце имаше по едно писмо, а лицето му бе смръщено. Когато ме забеляза, се плъзна по наклона и се приземи с грациозността на котка. Щастието и лековатото му бъбрене от тази сутрин вече бяха само спомен. Свали си дублета от ръждясалата скоба за факла. Облече го и дърводелецът изчезна, на негово място отново се появи принцът.

— Агнес Сампсън се е признала за виновна по петдесет и три обвинения във вещерство. — Матю изруга. — Шотландските власти тепърва ще разберат, че трупането на обвинения прави всяко едно от тях да изглежда по-неубедително. Дяволът бил казал на Сампсън, че крал Джеймс е най-големият му враг. Елизабет сигурно е доволна, че не тя е на първо място.

— Вещиците не вярват в дявола — подчертах. От всички странни неща, които хората разправяха за вещиците, това бе най-невероятното.

— Повечето същества биха повярвали във всичко, което обещава да сложи край на непосредственото им нещастие, ако са гладували, изпитвали жажда или са били измъчвани със седмици. — Матю прокара пръсти през косата си. — Колкото и да са ненадеждни, признанията на Агнес Сампсън дават доказателства, че вещиците се бъркат в политиката, точно както твърди крал Джеймс.

— И така нарушават споразумението — добавих аз. Разбрах защо Агнес бе така яростно преследвана от шотландския крал.

— Да. Галоуглас иска да знае какво да прави.

— Ти какво направи, когато беше тук… преди?

— Оставих да убият Агнес Сампсън, без да се съпротивлявам — подходящо гражданско наказание за престъпление, което е извън обсега на закрилата на Паството. — Очите му срещнаха моите. Вещицата и историкът у мен бяха в конфликт пред невъзможния избор.

— Тогава отново ще трябва да си премълчиш — изрекох аз. Историкът спечели битката.

— Но моето мълчание ще означава нейната смърт.

— А ако се съпротивляваш, ще промениш миналото, вероятно с невъобразими последствия за настоящето. И аз като теб не искам вещицата да умре, Матю. Но ако започнем да променяме нещата, къде ще спрем? — Поклатих глава.

— Значи отново просто да наблюдавам трагичните събития в Шотландия. Ала този път всичко ми изглежда толкова по-различно — каза той с неохота. — Уилям Сесил ми нарежда да се върна у дома, за да събера информация за кралицата какво се случва в Шотландия. Трябва да се подчиня, Даяна. Нямам избор.

— Щеше да се наложи да се върнем в Англия и без заповедта на Сесил. Приятелите на Шампие са забелязали, че е изчезнал. Най-добре да тръгнем веднага. Филип вече е организирал заминаването ни просто за всеки случай.

— Такъв си е баща ми — каза Матю и се засмя тъжно.

— Съжалявам, че ще трябва да тръгнем толкова скоро — прошепнах аз.

Матю ме придърпа към себе си.

— Ако не беше ти, последният ми спомен от баща ми щеше да е от един пречупен човек. Горчивото трябва да се изпие заедно със сладкото.

През следващите няколко дни Матю и баща му минаха през ритуал на сбогуване, който сигурно беше нещо обичайно за тях. Но сега беше различно. Защото следващия път в Сет-Тур щеше да се върне различен Матю, който нямаше да знае нищо за мен, нито за бъдещето на Филип.

— Хората от Сен Люсиен са свикнали с компанията на кръвопийци — увери ме Филип, когато се притесних как Тома и Етиен ще успеят да опазят тайната. — Идваме и си отиваме. Те не задават въпроси и ние нищо не обясняваме. Винаги е било така.

Въпреки това Матю държеше плановете му да са ясни. Дочух го да разговаря с Филип след един сутрешен спаринг в плевнята.

— Последното, което ще направя, преди да се върнем в нашето време, ще е да ти изпратя съобщение. Бъди готов да ме пратиш в Шотландия да подсигуря съюза на семейството с крал Джеймс. Оттам трябва да отида в Амстердам. Холандците ще отварят търговски коридори към Изтока.

— Ще се справя, Матю — каза кротко Филип. — Дотогава очаквам редовно да се обаждаш от Англия и да пращаш новини как сте двамата с Даяна.

— Галоуглас ще те държи в течение на приключенията ни — обеща му Матю.

— Не е същото като да чуя вест от теб — изтъкна Филип. — Ще е много трудно да не злорадствам за това, което знам за бъдещето ти, ако започнеш да ми се надуваш, Матю. Някак си ще се справя и с това.

Времето ни играеше номера през последните няколко дни в Сет-Тур, първо се влачеше, след това се ускоряваше без предупреждение. На Бъдни вечер Матю отиде заедно с по-голямата част от домакинството до църквата, за да присъства на месата. Аз останах в замъка и намерих Филип в кабинета му от другата страна на голямата зала. Той както винаги пишеше писма.

Почуках на вратата. Беше формалност, тъй като без съмнение бе усетил, че се приближавам още когато бях напуснала кулата на Матю, но не ми се струваше редно да нахлуя непоканена.

— Introite.[60] — Същото бе казал и когато пристигнахме, но сега, когато го познавах по-добре, не звучеше чак толкова плашещо.

— Извинявай, че те безпокоя, Филип.

— Влез, Даяна — покани ме той и потри очи. — Катрин намери ли сандъците ми?

— Да, и кутиите за чашата и писалката също. — Той настоя да взема красивия му комплект за пътуване. Всеки негов елемент бе направен от твърда кожа и можеше да издържи на сняг, дъжд и грубо отношение. — Исках да ти благодаря, преди да тръгнем, и то не само за сватбата. Ти поправи нещо в Матю, което се бе пречупило.

Филип отблъсна стола си назад и се загледа в мен.

— Аз би трябвало да ти благодаря, Даяна. Семейството се опитваше да поправи пречупената душа на Матю повече от хиляда години. Ако правилно съм запомнил, на теб ти отне по-малко от четиридесет дни.

— Той не беше такъв — казах и поклатих глава. — Не и преди да дойдем тук, при теб. В него цареше мрак, през който не можех да проникна.

— Човек като Матю никога няма да бъде напълно свободен от сенките. Но вероятно се налага да прегърнеш мрака, за да го обичаш — отбеляза Филип.

— «Не се отказвай от мен, защото съм мрачен и сенчест» — промълвих аз.

— Не разпознавам цитата — призна Филип и се намръщи.

— От една алхимична книга е, показах ти я по рано — «Aurora Consurgens». Изречението ми напомня за Матю, но все още не знам защо. Ала ще разбера.

— Приличаш ми на този пръстен — каза Филип и потупа с пръст по масата. — Едно от хитрите послания на Изабо.

— Искаше да знаеш, че тя одобрява брака ни — отвърнах и опипах с палеца си успокояващата тежест на пръстена.

— Не. Изабо е искала да ми каже, че одобрява теб. И ти си издръжлива също като златото, от което е направен. Криеш много тайни, също както халките на пръстена крият стиховете от чужди очи. Но камъкът най-добре те представя: ярък на повърхността, огнен отвътре и невъзможен за чупене.

— О, аз съм чуплива — казах тъжно. — Можеш да счупиш диамант с обикновен чук.

— Видях белезите, които Матю е оставил по теб. Подозирам, че има и други, които не се виждат. Щом тогава не си се разпаднала, значи няма да го направиш и сега. — Филип заобиколи масата. Целуна ме нежно по бузите и очите ми се насълзиха.

— Трябва да вървя. Тръгваме утре рано сутринта. — Понечих да изляза, но се обърнах и прегърнах широките рамене на Филип. Как е било възможно да пречупят такъв човек?

— Какво има? — промърмори той. Бях го сварила неподготвен.

— И ти няма да си сам, Филип дьо Клермон — прошепнах страстно. — Ще намеря начин да бъда с теб и в мрака, обещавам ти. И тогава, когато си мислиш, че целият свят те е изоставил, аз ще бъда до теб и ще ти държа ръката.

— Как би могло да бъде по друг начин, след като си в сърцето ми — каза кротко Филип.

На следващата сутрин няколко свръхестествени същества се събраха във вътрешния двор, за да ни изпратят. Готвачът ми бе приготвил всякакви видове закуски и ги бе сложил в дисагите на Пиер, а Ален бе натъпкал останалото свободно място с писма до Галоуглас, Уолтър и множество други получатели. Катрин стоеше до мен с подпухнали от плач очи. Тя искаше да тръгне с нас, но Филип не ѝ позволи.

Там беше и самият Филип, който ме притисна в мечешката си прегръдка. Поговори тихо с Матю няколко минути. Матю кимна.

— Гордея се с теб, Matthaios — заяви Филип и го прегърна набързо. Матю леко залитна към баща си, когато той го пусна, не искаше да се откъсва от него.

Когато се обърна към мен, на лицето му вече бе изписана решителност. Помогна ми да се кача на седлото, преди с лекота да скочи на гърба на своя кон.

— Khaire, татко — каза Матю с блеснали очи.

— Khairete, Матю и Даяна — отвърна Филип.

Матю не се обърна да види за последен път баща си, гърбът му оставаше все така изправен. Беше впил очи в пътя, с лице към бъдещето, не към миналото.

— Сбогом, Филип — прошепнах аз с надеждата вятърът да донесе думите ми до него.