Нощна сянка

37.

Баща ми изглеждаше спокоен, макар и озовал се пред непознат въоръжен вампир и собствената си пораснала дъщеря. Единствено лекото потреперване на гласа му и побелелите кокалчета на ръката, вкопчила се в сергията, издаваха колко е нервен.

— Доктор Проктър, предполагам. — Матю се дръпна и прибра меча в ножницата си.

Баща ми пооправи практичната си кафява дреха. Изобщо не се връзваше с обстановката. Някой, вероятно майка ми, се беше опитал да преправи жакет като онзи на Неру в някакво подобие на свещеническо облекло. Бричовете му също бяха твърде дълги и повече приличаха на нещо, което би носил Бен Франклин, а не Уолтър Рали. Но познатият глас, който не бях чувала от двайсет и шест години, си беше абсолютно същият.

— Доста си пораснала за последните три дни — несигурно рече той.

— А ти изглеждаш точно какъвто те помня — измънках, все още потресена от факта, че го виждам да стои пред мен. Без да забравям, че двама магьосници и един варг могат да се окажат твърде много за тълпата, и без да съм сигурна какво да правя в новата ситуация, подех светски разговор.

— Искаш ли да дойдеш у нас на по питие? — предложих неловко.

— Разбира се, скъпа. С огромно удоволствие — кимна предпазливо той.

Двамата с баща ми не можехме да спрем да се поглеждаме — нито по пътя към вкъщи, нито след като се озовахме на сигурно място в «Еленът и короната», която като по чудо се оказа празна. Там двамата се прегърнахме свирепо.

— Наистина си ти. Гласът ти е същият като на майка ти — каза той и се дръпна на една ръка разстояние, за да може да ме разгледа. — Че и приличаш на нея.

— Хората твърдят, че имам твоите очи — заявих, като също го изучавах. Когато си на седем, не забелязваш подобни неща. Сещаш се за тях по-нататък, когато е вече късно.

— Значи е така. — Стивън се разсмя.

— Даяна има и вашите уши. И миризмите ви са донякъде сходни. Точно затова ви разпознах при «Свети Павел». — Матю нервно прокара пръсти през подстриганата си коса, после подаде ръка на баща ми. — Матю.

Баща ми погледна протегнатата ръка.

— Без фамилно име? Да не би да сте някаква знаменитост като Холстън или Шер? — Внезапно и ярко осъзнах какво съм изпуснала, че баща ми не е бил около мен, докато бях момиче, за да се прави на гадняр, когато се среща с момчетата, с които излизам. Очите ми се насълзиха.

— Матю има много фамилни имена. Да приемем само, че е… сложно — казах аз и преглътнах сълзите си. Баща ми се разтревожи от внезапния прилив на емоции.

— Матю Ройдън ще свърши работа засега — каза Матю, привличайки вниманието на баща ми върху себе си. Двамата си стиснаха ръцете.

— Значи ти си вампирът — въздъхна баща ми. — Ребека се поболява от тревоги за особеностите на връзката ти с дъщеря ми, а Даяна още не може да кара колело.

— Ох, тате. — Изчервих се в мига, в който думите излязоха от устата ми. Държах се като дванайсетгодишна. Матю се усмихна и тръгна към масата.

— Няма ли да седнеш и да пийнеш малко вино, Стивън? — Той подаде на баща ми чаша, след което придърпа стол за мен. — Сигурно си шокиран да видиш Даяна.

— Може да се каже. Ще пийна с удоволствие. — Баща ми седна, отпи от виното и кимна одобрително, преди да направи видимо усилие да поеме нещата в свои ръце. — И тъй — поде енергично, — казахме си здрасти, поканихте ме в дома си и сега съм седнал с вас на чашка. Изпълнихме съществените западни ритуали. Вече можем да говорим по същество. Какво правиш тук, Даяна?

— Аз ли? А ти какво правиш тук? И къде е мама? — Бутнах настрана чашата, която ми наля Матю.

— Майка ти е у дома и се грижи за теб. — Баща ми поклати с изумление глава. — Направо не мога да повярвам. Не може да си с повече от десет години по-млада от мен.

— Винаги забравям, че си много по-възрастен от мама.

— Самата ти ходиш с вампир, а имаш нещо против нашия роман между май и декември? — Шеговитият израз на баща ми ме подкани да се разсмея.

Разсмях се, като в същото време пресметнах набързо.

— Значи идваш от 1980-а, или някъде там.

— Точно така. Най-накрая приключих учебната година и реших малко да попътешествам. — Стивън ни изгледа. — А вие тук и сега ли се запознахте?

— Не. Запознахме се през септември 2009. В Бодлианската библиотека. — Погледнах към Матю, който ми се усмихна окуражаващо. Поех дълбоко дъх: — Мога да бродя из времето като теб. И доведох Матю със себе си.

— Знам, че можеш да бродиш из времето, фъстъче. Миналия август изкара ангелите на майка си, когато изчезна на третия си рожден ден. Най-лошият ѝ кошмар е щапуркащ из времето дребосък. — Той ме погледна проницателно. — Значи имаш моите очи, уши и способност да бродиш из времето. Нещо друго?

Кимнах.

— Мога да правя магии.

— О! Надявахме се, че няма да се увличаш по огъня като майка ти, но явно не сме извадили този късмет. — Баща ми като че ли се смути и сниши гласа си: — Може би е по-добре да не споменаваш за таланта си в компанията на други като нас. А когато те се опитват да те учат на магиите си, просто пускай думите да влизат през едното ти ухо и да излизат от другото.

— Иска ми се да ми го беше казал по-рано. Щеше да ми помогне със Сара — отвърнах аз.

— Добрата стара Сара. — Смехът на баща ми бе топъл и заразителен.

Откъм стълбите се чу тропот на крака и рошав четирикрак парцал и момче прелетяха през прага и треснаха вратата в стената с цялата сила на ентусиазираната им поява.

— Господин Хариът каза, че мога да изляза отново с него и да гледаме звездите. Обещава този път да не ме забрави. Господин Шекспир пък ми даде това. — Джак размаха лист хартия. — Казва, че било кредитно писмо. А Ани през цялото време зяпаше едно момче в «Кардиналската шапка», докато ядеше пая си. Кой е този? — Последните думи бяха съпроводени с мръсен пръст, сочещ към баща ми.

— Това е господин Проктър — обясни Матю и подхвана Джак през кръста. — Нахрани ли Рошльо на връщане? — Нямаше начин да разделим момчето и кучето в Прага, така че Рошльо беше дошъл в Лондон, където странната му външност го направи нещо като местна знаменитост.

— Разбира се, че го нахраних. Забравя ли, яде обувките ми, а Пиер каза, че ще плати за един нов чифт, без да ви казва, но не и за втори. — Джак си запуши устата.

— Съжалявам, госпожо Ройдън. Тичаше по улицата и не успях да го настигна. — Намръщената Ани се втурна в стаята, но се закова на място и пребледня, когато видя баща ми.

— Всичко е наред, Ани — меко рекох аз. След Гринуич тя се страхуваше от непознати създания. — Това е господин Проктър. Той е приятел.

— Имам топчета. Знаете ли как се играе на пръстен? — Джак поглеждаше преценяващо баща ми и се мъчеше да реши дали непознатият ще се окаже полезен.

— Господин Проктър е дошъл да говори с госпожа Ройдън, Джак. — Матю го обърна кръгом. — Трябва ни вода, вино и храна. Разделете си задачите с Ани, а когато Пиер се върне, ще ви заведе в «Мурфийлдс».

С малко мърморене децата излязоха обратно на улицата. Най-сетне погледнах баща си в очите. Той беше наблюдавал мълчаливо Матю и мен, и сега атмосферата бе натежала от въпроси.

— Защо си тук, скъпа? — тихо повтори въпроса си.

— Решихме, че можем да открием някой да ми помогне по някои въпроси около магията и алхимията. — Поради някаква причина не ми се искаше баща ми да научава подробностите. — Учителката ми се казва баба Алсъп. Тя и сборището ѝ ме приеха.

— Добър опит, Даяна. Аз също съм вещер, така че знам кога въртиш и сучеш около истината. — Баща ми се облегна назад на стола. — Рано или късно ще трябва да ми кажеш. Просто си помислих, че можем да спестим малко време.

— А ти защо си тук, Стивън? — попита Матю.

— Просто се мотая. Аз съм антрополог. Такава ми е професията. А твоята каква е?

— Аз съм учен. Биохимик, работя в «Оксфорд».

— Ти не се «мотаеш» в Лондон на Елизабет, татко. Листът от Ашмол 782 вече е у теб. — Внезапно разбрах защо е дошъл. — Търсиш останалата част от ръкописа.

Свалих дървения свещник. Астрономичният компендиум на господин Хабермел бе пъхнат между две свещи. Трябваше да го местим всеки ден, защото Джак все го намираше.

— Какъв лист? — подозрително невинно попита баща ми.

— Онзи с рисунката на алхимичната сватба. Той е от ръкопис от Бодлианската библиотека. — Отворих компендиума. Беше абсолютно неподвижен, както и очаквах. — Виж, Матю.

— Страхотно — подсвирна баща ми.

— Да беше видял капана ѝ за мишки — промърмори под нос Матю.

— Какво прави това? — Баща ми посегна към компендиума, за да го разгледа по-добре.

— Това е математически инструмент, който показва времето и следи астрономични явления като фазите на луната. Започна да се движи сам, когато бяхме в Прага. Помислих си, че това означава, че някой ни търси, но сега се питам дали не е засякъл теб, докато си търсил ръкописа.

Устройството все още проработваше от време на време и колелата му се завъртаха най-неочаквано. Всички в къщата го наричаха «вещерски часовник».

— Май е по-добре да донеса книгата — реши Матю, докато ставаше от мястото си.

— Не е нужно — спря го баща ми и му направи знак да седне. — Не е спешно. Ребека няма да ме очаква още няколко дни.

— Значи ще останеш тук, в Лондон?

Лицето на баща ми омекна и той кимна.

— Къде ще отседнеш? — попита Матю.

— Тук! — възмутено заявих аз. — Ще остане тук. — След толкова много години без него не можех и да си помисля да го изпусна от очи.

— Дъщеря ти има много категорично мнение за отсядането на роднините ѝ в хотели — сподели Матю с крива усмивка, спомняйки си как бях реагирала, когато се беше опитал да настани Маркъс и Мириам в една странноприемница в Казеновия. — Разбира се, че си добре дошъл да отседнеш при нас.

— Имам квартира в другия край на града — колебливо отвърна баща ми.

— Остани. — Стиснах устни и премигах, за да прогоня сълзите. — Моля те. — Имах да го питам толкова много неща, да му задам въпроси, на които единствено той можеше да отговори. Баща ми и съпругът ми се гледаха дълго един друг.

— Добре — съгласи се накрая баща ми. — Ще бъде страхотно да се помотая с вас известно време.

Предложих му нашата стая, тъй като Матю нямаше да може да заспи с чужд човек в дома, а аз лесно можех да се настаня и на кушетката, но баща ми отказа. Вместо това Пиер отстъпи леглото си. Стоях на площадката на стълбите и слушах завистливо как Джак и баща ми си бъбрят като стари приятели.

— Мисля, че Стивън има всичко, от което се нуждае — прошепна в ухото ми Матю, докато ме прегръщаше.

— Дали е разочарован от мен? — запитах се на глас.

— Баща ти? — изуми се Матю. — Разбира се, че не!

— Струва ми се малко смутен.

— Когато Стивън те е целунал за довиждане преди няколко дни, ти си била малко дете. Просто е замаян, това е.

— Дали знае какво ще се случи с него и с мама? — прошепнах.

— Нямам представа, mon coeur, но така мисля. — Матю ме помъкна към спалнята ни. — Хайде да си лягаме. Утре сутринта всичко ще изглежда различно.

Матю се оказа прав — баща ми беше малко по-спокоен на следващия ден, макар че май не беше спал прекалено много. Същото се отнасяше и за Джак.

— Хлапето винаги ли има такива ужасни кошмари? — попита баща ми.

— Съжалявам, че те е държал буден — извиних се аз. — Промяната го прави неспокоен. Матю обикновено се грижи за него.

— Знам. Видях го — каза баща ми и отпи от билковата отвара, която бе приготвила Ани.

Това беше проблемът с баща ми — той виждаше всичко. Вещерството му засрамваше вампирите. Макар да имах стотици въпроси — за майка ми и нейната магия, за листа от Ашмол 782 — всичките сякаш се стопиха под спокойния му поглед. От време на време ме питаше нещо съвсем тривиално. Мога ли да хвърлям бейзболна топка? Дали според мен Боб Дилън е гений? Научила ли съм се да опъвам палатка? Не задаваше въпроси за Матю и мен, къде съм ходила на училище, нито дори с какво си изкарвам хляба. Без изразяване на интерес от негова страна на мен ми беше неловко да споделям каквото и да е. Към края на първия ни ден заедно направо ми се ревеше.

— Защо не разговаря с мен? — остро попитах Матю, докато той разкопчаваше корсета ми.

— Защото е твърде зает да те слуша. Антрополог е, професионален наблюдател. Ти си историкът в семейството. Въпросите са твоя стихия, не негова.

— Направо ми се връзва езика пред него и не знам откъде да започна. А когато той ме заговаря, винаги е на някаква странна тема — например дали новите правила в бейзбола не са съсипали играта.

— Това са неща, за които един баща би говорил с дъщеря си, когато започва да я води на мачове. Значи Стивън не знае, че няма да те види как порастваш. Просто няма представа колко време му остава с теб.

Отпуснах се на края на леглото.

— Беше запалянко на «Ред Сокс». Помня как мама казваше, че заради нейното забременяване и победния удар на Карлтън Фиск в шестата игра от Световната серия, есенният семестър на 1975-а бил най-добрият през живота му, въпреки че накрая «Цинцинати» били «Бостън».

Матю меко се разсмя.

— Не се съмнявам, че есенният семестър на седемдесет и пета е бил върхът.

— «Ред Сокс» спечелили ли са изобщо през тази година?

— Не. Но баща ти е спечелил. — Матю ме целуна и духна свещта.

Когато на следващия ден се прибрах, заварих баща ми да седи в дневната на празната къща. Ашмол 782 лежеше отворена пред него.

— Къде я намери? — попитах, докато оставях покупките на масата. — Матю трябваше да я скрие. — Беше ми достатъчно трудно да държа децата по-далеч от онзи проклет компендиум.

— Джак ми я даде. Нарича я «Книгата за чудовища на госпожа Ройдън». Естествено, щом чух за нея, поисках да я видя. — Баща ми обърна страницата. Пръстите му бяха по-къси от тези на Матю, с тъпи върхове и силни, а не издължени и сръчни. — От тази книга ли е изображението на сватбата?

— Да. Имаше и две други илюстрации. Едната на дърво, а другата на два кървящи дракона. — Млъкнах. — Не съм сигурна колко още би трябвало да ти казвам, татко. Зная неща за връзката ти с тази книга, които ти не знаеш. Неща, които още не са се случили.

— В такъв случай ми разкажи какво се е случило с теб, след като си я открила в Оксфорд. И този път искам истината, Даяна. Виждам повредените нишки между теб и книгата, едни такива усукани и оплетени. И някой те е наранил физически.

В помещението се възцари тежко мълчание. Нямаше къде да се скрия от изпитателния поглед на баща си. Накрая не издържах и го погледнах в очите.

— Бяха вещици. Матю заспа и аз излязох да подишам малко свеж въздух. Би трябвало да съм в безопасност. Хванаха ме. — Размърдах се на стола си. — Край на историята. Да поговорим за нещо друго. Не искаш ли да знаеш къде съм учила? Историк съм. Имам постоянно място. В «Йейл». — Бях готова да говоря за всичко с баща ми, с изключение на веригата от събития, започващи с доставянето на стара снимка в квартирата ми в «Ню Колидж» и завършващи със смъртта на Жулиет.

— По-нататък. Сега искам да разбера защо друга вещица е искала толкова силно тази книга, че е била готова да те убие за нея. О, да — каза той, когато го изгледах невярващо. — Сам се досетих. Вещица е направила заклинание на гърба ти, от което ти е останал ужасен белег. Усещам раната. Погледът на Матю се задържа там, а драконът ти — знам и за него — те пази с крилете си.

— Сату… вещицата, която ме залови… не е единственото създание, което иска книгата. Питър Нокс също я търси. Той е член на Паството.

— Питър Нокс — тихо повтори баща ми. — Виж ти, виж ти.

— Срещали ли сте се?

— За съжаление, да. Винаги си е падал по майка ти. За моя радост тя не може да го понася. — Баща ми се навъси и прелисти още една страница. — Определено се надявам Питър да не знае за мъртвите вещици в това нещо. Около тази книга витае някаква тъмна магия, а Питър винаги се е интересувал от този аспект на занаята. Знам защо може да я иска той, но за какво ви е толкова нужна на вас с Матю?

— Създанията изчезват, татко. Демоните стават все по-диви. Вампирската кръв понякога е неспособна да превърне човек. А вещиците не раждат многобройно потомство. Ние измираме. Матю смята, че книгата може да ни помогне да разберем защо — обясних аз. — В нея има много генетична информация — кожа, косми, дори кръв и кости.

— Омъжила си се за нещо като Чарлз Дарвин сред създанията. И освен от измирането, той се интересува и от възникването, нали?

— Да. Отдавна се опитва да разбере как демоните, вещиците и вампирите са свързани помежду си и с човешките същества. Този ръкопис, ако можем да го съберем отново и да проумеем съдържанието му, може да ни осигури важни насоки за търсене.

Лешниковите очи на баща ми се взряха в мен.

— Това само теоретични въпроси ли са за твоя вампир?

— Вече не. Аз съм бременна, татко. — Докоснах корема си. Напоследък го правех непрекъснато, без изобщо да се замислям.

— Знам. — Той се усмихна. — Досетих се и за това, но се радвам, че го чух и от теб.

— Ти си тук едва от четирийсет и осем часа. Не исках да ти струпвам всичко наведнъж на главата — засрамих се аз. Баща ми стана и ме прегърна. Притисна ме силно към себе си. — Между другото, би трябвало да си изненадан. Вещиците и вампирите не би трябвало да се влюбват помежду си. И определено не би трябвало да им се раждат деца.

— Майка ти ме предупреди за това — видя го с онова нейно невероятно зрение. — Той се разсмя. — Непрекъснато се безпокои за нещо. Ако не за теб, то за вампира. Моите поздравления, скъпа. Едно дете е чудесен дар.

— Надявам се, че ще можем да се справим. Кой знае какво може да се окаже?

— Можеш да се справиш с много повече, отколкото си мислиш. — Баща ми ме целуна по бузата. — Хайде, да се поразходим. Покажи ми любимите си места из града. С огромно удоволствие бих се срещнал с Шекспир. Един от малоумните ми колеги си мисли, че «Хамлет» бил написан от кралица Елизабет, представи си. И като стана въпрос за колеги, как е станало така, че след като години наред купувах биберони и ръкавици в Харвард, се оказах с дъщеря, която преподава в Йейл?

— Любопитен съм за нещо — каза баща ми, взирайки се във виното си.

Двамата бяхме направили чудесна разходка, бяхме вечеряли дълго и спокойно, децата бяха в леглата си, а Рошльо хъркаше до камината. Дотук денят беше направо съвършен.

— За какво, Стивън? — попита Матю и се усмихна над собствената си чаша.

— Колко време според вас ще можете да контролирате този луд начин на живот, който водите?

Усмивката на Матю се стопи.

— Боя се, че не разбирам въпроса ти — сковано рече той.

— Двамата държите абсолютно всичко адски изкъсо. — Баща ми отпи глътка вино и се загледа многозначително към юмрука на Матю, свил се около чашата. — С тази твоя хватка можеш неволно да унищожиш онова, което обичаш най-много.

— Ще го имам предвид. — Матю се контролираше, но едва-едва. Отворих уста да изгладя нещата.

— Престани да се опитваш да оправяш нещата, скъпа — каза баща ми, преди да съм изрекла и една дума.

— Не се опитвам — възразих аз.

— Напротив — настоя Стивън. — Майка ти го прави през цялото време и много добре познавам знаците. Това може да е единственият ми шанс да говоря с теб като с възрастен човек, Даяна, и нямам намерение да смекчавам думите си само защото ти или той ще се почувствате неудобно от тях.

Баща ми пъхна ръка в дрехата си и извади някакъв памфлет.

— Ти също си се опитвал да оправиш нещата, Матю.

«Новини от Шотландия» — пишеше с дребен шрифт над по-голямото заглавие: «ОТНОСНО ОТВРАТИТЕЛНИЯ ЖИВОТ НА ДОКТОР ФАЙЪН, ВИДЕН МАГЬОСНИК, ИЗГОРЕН В ЕДИНБУРГ МИНАЛИЯ ЯНУАРИ».

— Целият град говори за шотландските вещици — каза баща ми и бутна материала към Матю. — Но създанията разказват различни истории от онези на топлокръвните. Твърдят, че великият и ужасен Матю Ройдън, враг на вещиците, не се подчинил на желанието на Паството и спасил обвинените.

Пръстите на Матю спряха движението на памфлета.

— Не би трябвало да вярваш на всеки слух, Стивън. Лондончани си падат по клюките.

— Единственото, което ще ни последва у дома от тази епоха, е ръкописът — намесих се аз.

— Не можете да вземете книгата. — Баща ми ме погледна съчувствено. — Мястото ѝ е тук. И без това с дългия си престой сте изкривили достатъчно времето.

— Много внимавахме, татко. — Бях жегната от критиката му.

— Внимавали сте? Та вие сте тук от седем месеца. Заченали сте дете. Най-дългият период, който аз съм прекарвал в миналото, е две седмици. Вие вече не сте бродници из времето. Вече сте жертва на едно от най-основните прегрешения в работата на антрополога — станали сте местни.

— Бил съм тук и преди, Стивън — благо рече Матю, а пръстите му забарабаниха по бедрото му. Това открай време бе лош знак.

— Миналото ни е променило — казах аз, отвръщайки на гневния поглед на баща ми. — Логично е да се приеме, че и ние сме го променили.

— И смяташ, че в това няма нищо лошо? Броденето из времето е сериозна работа, Даяна. Дори за най-краткото посещение ти е нужен план — план да оставиш всичко такова, каквото си е било.

Размърдах се в стола си.

— Нямахме намерение да оставаме тук толкова дълго. Просто едно нещо доведе до друго, и сега…

— И сега ще оставите каша. И сигурно ще заварите каша, когато се приберете. — Баща ми ни изгледа сериозно.

— Схванах, татко. Оплескали сме нещата.

— Така е — меко рече той. — И не е зле да си помислите за това, докато отида до «Кардиналската шапка». Някой на име Галоуглас се представил в двора. Твърдял, че е роднина на Матю и обещавал да ми помогне да се срещна с Шекспир, щом дъщеря ми отказва. — Баща ми ме потупа по бузата. В жеста му имаше разочарование, но и прошка. — Не ме чакайте.

С Матю останахме да седим мълчаливо, докато стъпките на баща ми затихваха. Поех треперливо дъх.

— Наистина ли сме оплескали нещата, Матю? — Прехвърлих в ума си последните месеци — срещата с Филип, проникването през защитите на съпруга ми, запознанството с баба Алсъп и другите вещици, откриването, че съм тъкачка, сприятеляването с Мери и дамите от Мала Страна, приемането на Джак и Ани в дома и в сърцата ни, откриването на Ашмол 782, а също и зачеването на дете. Ръката ми се отпусна върху корема, сякаш да го защити. Ако имах възможност за избор, не бих променила нищичко.

— Трудно е да се каже, mon coeur — сериозно рече Матю. — Времето ще покаже.

— Мислех да се видим с баба Алсъп. Тя ми помага с магията за връщане в бъдещето. — Стоях пред баща си с кутията за магии в ръце. Все още се чувствах неловко около него след конското, което ни беше прочел на двамата с Матю снощи.

— Крайно време беше — рече баща ми и посегна за жакета си. Още го носеше като модерен човек, сваляше го веднага щом влезеше вътре и навиваше ръкавите на ризата си. — Не предполагах, че намеците ми са достигнали до вас. С нетърпение очаквам да се срещна с опитен тъкач. Няма ли най-сетне да ми покажеш какво има в кутията?

— Щом ти е било интересно, защо не попита?

— Беше я покрила толкова грижливо с онова твое ефирно нещо, та реших, че не искаш никой да споменава за нея — отговори той, докато слизахме по стълбите.

Когато пристигнахме, баба Алсъп ни отвори вратата.

— Влизайте, влизайте — покани ни и ни поведе към мястото си до огъня. Очите ѝ блестяха и шареха възбудено. — Очаквахме ви.

Всички други от сборището бяха тук, насядали на ръба на столовете си.

— Бабо Алсъп, да ти представя баща ми, Стивън Проктър.

— Тъкачът. — Лицето на баба Алсъп грейна доволно. — Ти си воден, също като дъщеря си.

Баща ми беше останал крачка назад, както правеше винаги, наблюдаваше всички и казваше колкото се може по-малко, докато го представях. Всички жени се усмихваха и кимаха, макар че Катрин трябваше повтаря всичко на Елизабет Джаксън, защото акцентът на баща ми беше много странен.

— Ама че сме невъзпитани. Няма ли да ни запознаете със създанието си? — Баба Алсъп се вгледа в раменете на баща ми, където прозираха смътните очертания на сив рибар. Не го бях забелязвала досега.

— Нима виждате Бену? — изненада се баща ми.

— Разбира се. Кацнал е с разперени криле на раменете ви. Моят дух-питомник няма криле, макар че аз самата съм силно свързана с въздуха. Подозирам, че заради това беше по-лесно да я укротя. Когато бях малка, в Лондон дойде тъкачка с харпия за питомник. Ела се казваше и беше много трудна за трениране.

Сянката на баба Алсъп се понесе около баща ми, като тананикаше тихо на птицата и ставаше все по-отчетлива.

— Може би вашият Бену ще може да увещае дракона на Даяна да каже името си. Мисля, че това ще помогне много на дъщеря ви да се върне в нейното време. Не искаме тук да остават следи от питомника ѝ, които да я теглят обратно към Лондон.

— Леле! — Баща ми се мъчеше да възприеме всичко — сборището на вещици, сянката на баба Алсъп, факта, че тайните му са изложени на показ.

— Кой? — любезно се поинтересува Елизабет Джаксън, която си беше помислила, че не е чула добре.

Баща ми се дръпна назад и я изгледа внимателно.

— Познаваме ли се?

— Не. Разпознавате водата във вените ми. Радваме се, че сте сред нас, господин Проктър. От доста време в Лондон не са се събирали трима тъкачи наведнъж. Градът е много развълнуван.

Баба Алсъп посочи стола до нейния.

— Моля, седнете.

Баща ми се настани на почетното място.

— Никой у дома не знае за тъкането.

— Дори и мама ли? — втрещих се аз. — Татко, трябва да ѝ кажеш.

— О, тя знае. Но не съм ѝ казвал. Показах ѝ. — Пръстите на баща ми се свиха и отпуснаха в инстинктивен заповеднически жест.

Светът грейна в нюанси на синьо, сиво, бледолилаво и зелено, докато той подръпваше всички скрити водни нишки в стаята — върбовите клонки в стомната до прозореца, сребърния свещник, използван от баба Алсъп за магиите ѝ, рибата, която чакаше да бъде изпечена за вечеря. Всички и всичко се освети в същите тези водни цветове. Бену полетя, крилете му със сребристи краища раздвижиха на вълни въздуха. Сянката на баба Алсъп се рееше насам-натам в теченията, формата ѝ се преобрази в лилия с дълго стебло, след което прие човешки очертания с криле. Сякаш двата питомника си играеха. При перспективата за забавления моят огнедишащ дракон размърда опашка и запляска с криле в гръдния ми кош.

— Не сега — решително го спрях и задържах корсажа си. Последното, което ни трябваше, бе разлудувал се огнедишащ дракон. Може и да бях изгубила контрол върху миналото, но нямах никакво намерение да пускам на свобода дракон в Лондон от времето на Елизабет.

— Пусни я, Даяна — подкани ме баща ми. — Бену ще се погрижи за нея.

Не можех да го направя. Баща ми повика Бену, който изчезна в раменете му. Бодната магия наоколо също избледня.

— Защо се страхуваш толкова? — тихо ме попита той.

— Заради това! — Размахах нишките си във въздуха. — И това! — Ударих се в ребрата, разтърсвайки дракона. Той се оригна в отговор. Ръката ми се плъзна надолу към растящото дете. — И това. Твърде много е. Няма нужда да демонстрирам стихийна магия по начина, по който ти го направи току-що. Щастлива съм такава, каквато съм.

— Можеш да тъчеш магии, да командваш огнедишащ дракон и да огъваш правилата, които управляват живот и смърт. Ти си опасна като самото сътворение, Даяна. Това са сили, за чието овладяване всяка самоуважаваща се вещица би извършила и убийство.

Погледнах го с ужас. Беше повдигнал въпроса, който не можех да засегна на това място — вещиците вече бяха убивали за тези сили. Бяха убили баща ми, а също и майка ми.

— Прибирането на магията ти в хубави малки кутийки и отделянето ѝ от занаята ти няма да промени моята участ или тази на майка ти — тъжно продължи баща ми.

— Не това се опитвам да направя.

— Сериозно? — повдигна вежди той. — Искаш ли да опиташ отново, Даяна?

— Сара твърди, че магията на стихиите и занаятът са отделни неща. Тя казва…

— Забрави какво казва Сара! — Баща ми ме хвана за раменете. — Ти не си Сара. Различна си от всяка вещица, живяла някога. И не е нужно да избираш между заклинания и силата, която е на върха на пръстите си. Ние сме тъкачи, нали?

Кимнах.

— Тогава мисли за стихийната магия като за основата, здравите конци, които образуват света, а за заклинанията като за нишките. Заедно те са част от един и същ гоблен. Всичко е една голяма система, скъпа. И ти можеш да я овладееш, ако загърбиш страха си.

Виждах възможностите да блещукат около мен в мрежи от цветове и сенки, но страхът си оставаше.

— Чакай. Аз имам връзка с огъня, също като мама. Ние не знаем как ще си взаимодействат огънят и водата. Още не съм взела тези уроци.

«Заради Прага — помислих си. — Защото се улисахме в търсенето на ръкописа и забравихме да се съсредоточим върху бъдещето и как да се върнем в него.»

— В такъв случай ти си превключвателят. Същинско тайно вещерско оръжие. — Той се разсмя.

— Това е сериозно, татко.

— Не непременно. — Баща ми замълча, за да проумея думите му, след което сви пръст, хващайки сиво-зелената нишка в края му.

— Какво правиш? — попитах подозрително.

— Гледай — отвърна той с шепот като плискащи се на брега вълни. Придърпа пръст към себе си и сви устни, сякаш държеше невидима сламка за правене на мехури. Когато духна, се появи топче вода. Той махна с пръсти към кофата с вода до огнището и топчето се превърна в лед, понесе се и цопна в нея. — Право в целта.

Елизабет се изкиска и пусна поток водни мехурчета, които се пукаха във въздуха и пръскаха всичко наоколо.

— Ти не харесваш непознатото, Даяна, но понякога се налага да го прегърнеш. Беше ужасена, когато за първи път те сложих на триколката ти. И хвърли кубчетата си в стената, когато не успя да ги прибереш в кутията им. Ние се справихме с тези кризи. Сигурен съм, че ще се справим и с тази. — Баща ми протегна ръка.

— Но всичко е толкова…

— Объркано ли? Такъв е животът. Престани да се мъчиш да бъдеш съвършена. Поне веднъж опитай да си истинска. — Той махна с ръка и разкри всички нишки, които обикновено оставаха скрити. — Целият свят е в тази стая. Опознай го, без да бързаш.

Заразглеждах шарките, видях струпванията на цветове около вещиците, които показваха индивидуалните им силни страни. Огнени и водни нишки ме обграждаха в плетеница съперничещи си нюанси. Паниката ми се върна отново.

— Призови огъня — подкани баща ми, сякаш бе толкова лесно, колкото да си поръчаш пица по телефона.

След момент на колебание свих пръст и пожелах огънят да дойде при мен. Оранжево-червена нишка се закачи за върха му и когато издишах през свитите си устни, във въздуха се понесоха десетки мънички мехурчета светлина и топлина, подобни на светулки.

— Чудесно, Даяна! — извика Катрин и запляска с ръце.

Покрай пляскането и огъня драконът ми се размърда, изгарящ от желание да бъде освободен. Бену изкрещя от раменете на баща ми и драконът отговори.

— Не — стиснах зъби аз.

— Стига си разваляла удоволствието. Тя е дракон, а не златна рибка. Защо винаги се опитваш да се правиш, че магическото е обикновено? Пусни я да полети!

Отпуснах се съвсем малко и ребрата ми омекнаха, разделяйки се като листа на книга. Драконът се измъкна от костната си клетка и размаха криле, които от сиви и нематериални станаха пъстроцветни и ярки. Опашката се нави на възел и драконът полетя из стаята. Улавяше със зъби малките мехурчета светлина и ги поглъщаше като бонбони. После насочи вниманието си към водните топчета на баща ми, сякаш бяха най-изтънчено шампанско. Когато приключи с лакомствата, увисна във въздуха пред мен, докосвайки с опашка пода. Килна глава настрани и зачака.

— Какво си ти? — попитах, учудена как е успяла да погълне противоположните сили на водата и огъня.

— Ти, но не ти. — Драконът примигна и ме изгледа с блестящите си очи. Кипяща топка енергия танцуваше в края на опашката с форма на пика. Приличаше точно на онази, която бях дала на Матю в Мадисън.

— Как се казваш? — прошепнах.

— Можеш да ме наричаш Кора — отвърна тя на език от дим и мъгла. Кимна за сбогом, стопи се в сива сянка и изчезна. Тежестта ѝ легна в слънчевия ми сплит, крилете ѝ се увиха около гърба ми и замряха. Поех дълбоко дъх.

— Беше страхотно, скъпа. — Баща ми ме прегърна. — Мислеше като огън. Съпричастието е тайната на повечето неща в живота, в това число и на магията. Виж колко ярки станаха нишките!

Навсякъде около нас светът блестеше, изпълнен с възможности. И ставащата все по-ярка виолетовокехлибарена вълна показваше, че времето започва да губи търпение.