Нощна сянка

38.

— Моите две седмици изтекоха. Време е да тръгвам.

Думите на баща ми не бяха неочаквани, но въпреки това ми дойдоха като удар. Спуснах клепачи, за да скрия реакцията си.

— Ако не се върна скоро, майка ти ще си помисли, че съм се заприказвал с някой продавач на портокали.

— Продавачите на портокали са по-скоро през 17-и век — разсеяно го поправих аз, дърпайки нишките в скута си. Вече имах постоянен напредък във всичко, от простите магии против главоболие до по-сложни плетки, които можеха да предизвикат вълни по Темза. Сплетох златната и синята нишка около пръстите си. Сила и разбиране.

— Еха. Добър отговор, Даяна. — Баща ми се обърна към Матю. — Доста бързо реагира.

— На кого го казваш — също така шеговито отвърна съпругът ми. Двамата разчитаха на хумора, за да изгладят търканията в общуването си, което понякога ги правеше непоносими.

— Радвам се, че се запознах с теб, Матю, въпреки страшните физиономии, които правиш, когато си мислиш, че командвам Даяна — каза баща ми и се засмя.

Без да обръщам внимание на дрънканиците им, усуках жълтата нишка със златната и синята. Убеждаване.

— Защо не останеш до утре? Жалко ще е да изпуснеш празненството. — Беше в навечерието на Еньовден и градът беше в празнично настроение. Разтревожена, че една последна вечер с дъщеря му няма да бъде достатъчно съблазнителна, най-безсрамно използвах научните му интереси. — Ще можеш да видиш много фолклорни костюми.

— Фолклорни костюми ли? — Баща ми се разсмя. — Много убедително. Разбира се, че ще остана до утре. Ани ми направи венец от цветя, пък и двамата с Уил сме решили да се отбием на тютюн при Уолтър. После имам среща с отец Хабърд.

Матю се намръщи.

— Значи познаваш Хабърд?

— О, разбира се. Представих му се, когато пристигнах. Трябваше, тъй като той е главният. Отец Хабърд доста бързо се досети, че съм баща на Даяна. Всички вие имате изумително обоняние. — Баща ми погледна благо Матю. — Интересен човек е с неговите идеи, че всички създания могат да живеят като едно голямо щастливо семейство.

— Това би било пълен хаос — възразих аз.

— Предишната нощ изкарахме заедно под един покрив — трима вампири, вещица и вещер, демон, двама човеци и едно куче. Не бързай да отхвърляш новите идеи, Даяна. — Баща ми ме погледна неодобрително. — После смятам да се отбия при Катрин и Марджъри. Много вещици ще излязат тази вечер. Тези двете определено ще знаят къде ще бъде най-забавно. — Баща ми явно вече си говореше на «ти» с половината град.

— Ще те помоля да внимаваш. Особено около Уил, татко. Никакви «еха» или «добре изиграно, Шекспир». — Баща ми си падаше по жаргона. Както сам казваше, той бил отличителният белег на антрополога.

— Ако можех да взема Уил у дома с мен, от него щеше да стане много як — съжалявам, скъпа — колега. Има чудесно чувство за хумор. Департаментът ни определено има нужда от такъв като него. Да поотпусне напрежението, ако разбираш какво имам предвид. — Баща ми потърка ръце. — А вашите планове какви са?

— Нямаме планове. — Погледнах към Матю и той сви рамене.

— Мислех си да отговоря на някои писма — колебливо рече съпругът ми. Купчината поща беше станала застрашителна.

— О, не! — Баща ми се облегна в стола си. Изглеждаше ужасен.

— Какво? — Обърнах глава да видя кой или какво е влязло в стаята.

— Не ми казвайте, че сте от онези учени, които не могат да отделят живота от работата. — Той вдигна ръце, сякаш искаше да се предпази от чума. — Отказвам да повярвам, че дъщеря ми може да е такава.

— Това беше малко театрално, тате — рязко отвърнах. — Можем да прекараме вечерта с теб. Никога досега не съм пушила. И ще бъде паметно да опитам за първи път с Уолтър, тъй като именно той е въвел тютюна в Англия.

Баща ми ме изгледа с още по-голям ужас.

— Категорично не. Ще се държим като нормални хора. Лайънъл Тайгър твърди…

— Не съм голям любител на Тайгър — намеси се Матю. — Този социален хищник никога не ми е харесвал.

— Можем ли за момент да оставим темата за човекоядството и да обсъдим защо не искаш да прекараш последната си нощ тук с Матю и мен? — Чувствах се засегната.

— Не е така, скъпа. Помогни ми, Матю. Изведи Даяна на разходка. Трябва да измислиш нещо за правене.

— Като пързаляне с ролери ли? — повдигна вежди съпругът ми. — В Лондон от 16-и век няма много пързалки. А и през 21-ви век се броят на пръсти, ако мога да добавя.

— По дяволите. Обичам ролерите. Когато искаме да се отървем от Даяна за няколко часа, с Ребека отиваме на едно място в Дорчестър и…

— Ще излезем на разходка — побързах да го прекъсна аз. Баща ми можеше да бъде ненужно откровен в описанията как са прекарвали свободното си време с майка ми. Може би си мислеше, че така може да разклати представите на Матю за порядъчност. Когато не се получи, започна да нарича Матю «сър Ланселот», за да го дразни.

— Разходка? Ще се разхождате? — Баща ми замълча за момент. — Имаш предвид в буквалния смисъл, така ли?

Той бутна стола си назад.

— Нищо чудно, че създанията ще тръгнат по пътя на птицата додо. Излизайте. И двамата. Веднага. И ви нареждам да се забавлявате. — Той ни помъкна към вратата.

— Но как? — озадачих се аз.

— Една дъщеря не бива да задава подобен въпрос на баща си. Нощта преди Еньовден е. Излезте и питайте първия срещнат какво да правите. Или по-добре следвайте нечий пример. Вийте срещу луната. Правете магии. Или поне се налудувайте. Сигурен съм, че дори сър Ланселот го прави. — Той повдигна бързо вежди. — Схващаш ли картинката, госпожице Бишъп?

— Мисля, че да. — Тонът ми отрази съмненията ми относно представите на баща ми за забавление.

— Добре. Няма да се прибера преди изгрев-слънце, така че не ме чакайте. Още по-добре останете цялата нощ навън. Джак е с Томи Хариът. Ани е с леля си. Пиер… не знам къде е Пиер, но определено не му е нужна детегледачка. Ще се видим на закуска.

— Кога започна да наричаш Томас Хариът «Томи»? — полюбопитствах. Баща ми се престори, че не ме е чул.

— Дай прегръдка, преди да излезеш. И не забравяйте да се забавлявате, нали? — Той ме награби в прегръдката си. — Ще се видим утре, малката.

После ни избута навън и затръшна вратата под носа ни. Посегнах към дръжката, но ръката ми се озова в хладната ръка на вампир.

— Той ще си тръгне след няколко часа, Матю. — Посегнах с другата ръка. Матю хвана и нея.

— Знам. Той също знае — обясни съпругът ми.

— Тогава би трябвало да разбере, че искам да прекарам повече време с него. — Взирах се във вратата, нареждах мислено на баща ми да я отвори. Виждах нишките, които започваха от мен, минаваха през дървото и стигаха до магьосника от другата страна. Една от тях се скъса и шибна дланта ми като ластик. Изохках. — Татко!

— Размърдай се, Даяна! — извика той.

Двамата с Матю се мотахме из града, гледахме как магазините затварят рано и празнуващите пълнят кръчмите. Доста касапи небрежно трупаха кости пред вратите си. Бяха бели и чисти, сякаш варени.

— За какво са тези кости? — попитах Матю, след като видях трета подобна купчина.

— За огньове.

— Огньове ли?

— Да, за празничните огньове — каза Матю. — По традиция хората отбелязват Еньовден с огньове — от кости, от дърва и смесени. Всяка година кметът призовава да се сложи край на всички тези суеверия, но хората въпреки това ги палят.

Матю ме заведе на вечеря в прочутия хан «Красивият дивак» недалеч от Блекфрайърс на Лъдгейт Хил. Нещо повече от място за хранене, заведението представляваше цял увеселителен комплекс, където клиентите можеха да гледат постановки и двубои по фехтовка — без да споменавам Ароко, прочутия кон, който можеше да познае кои жени от тълпата са девственици. Не беше като пързаляне с ролери в Дорчестър, но пак си го биваше.

Градските тийнейджъри лудуваха из града и си подхвърляха обиди и шеги, докато обикаляха от кръчма на кръчма. През деня повечето работеха здравата като слуги или чираци. Дори вечер нямаха свободно време, тъй като господарите им очакваха от тях да наглеждат магазина и дома, да се грижат за децата, да носят храна и вода и да изпълняват стотиците други задачи, свързани с поддържането на едно домакинство. Тази нощ обаче Лондон бе техен и те се възползваха максимално от това.

Върнахме се през Лъдгейт и приближихме входа на Блекфрайърс, когато камбаните отброиха девет. В този час градската стража започваше обиколките си и хората трябваше да се приберат по домовете си, ала тази вечер като че ли никой нямаше намерение да налага правилата. Въпреки че слънцето бе залязло преди час, до пълнолунието оставаше само един ден и по градските улици беше светло.

— Може ли да продължим да се разхождаме? — попитах. Винаги ходехме на някое конкретно място — до замъка Бейнард при Мери, до Гарликхайт за сбирките, до «Свети Павел» за книги. С Матю никога не бяхме излизали в града, без да знаем накъде сме тръгнали.

— Не виждам причина да не го направим, след като ни бе наредено да стоим навън и да се забавляваме — отвърна Матю. Той се наведе и ме целуна крадешком.

Минахме покрай западната врата на «Свети Павел», където имаше навалица въпреки късния час, и излязохме от църковния двор на север. Така се озовахме на Чийпсайд, най-широката и просперираща улица в Лондон, където бяха златарските работилници. Обиколихме фонтана на Чийпсайд Крос, който се използваше като басейн от група крещящи момчета, и продължихме на изток. Матю ме поведе по маршрута на процесията при коронацията на Ан Болейн и ми показа къщата, в която живял Джефри Чосър като малък. Някакви търговци го поканиха да вземе участие в игра на кегли, но го отстраниха от съревнованието, след като направи три поредни попадения.

— Сега доволен ли си, след като се показа супермъжкар? — подразних го, а той ме прегърна през кръста и ме привлече към себе си.

— Много. — Посочи към някакъв разклон. — Виж.

— Кралската борса. — Обърнах се развълнувана към него. — Нощем! Спомни си.

— Един джентълмен никога не забравя — промърмори той с нисък поклон. — Не съм сигурен дали са останали отворени магазини, но фенерите ще са запалени. Какво ще кажеш да се разходим из двора?

Влязохме през широките сводове до камбанарията, върху която имаше златен скакалец. Вътре се завъртях бавно, за да огледам добре четириетажната сграда със стотиците ѝ магазини, продаващи всичко, от доспехи до обувалки. Статуи на английски монарси се взираха отгоре към купувачи и търговци, а рояк скакалци украсяваше капаците на всички прозорци.

— Скакалецът е символът на Грешам, а той изобщо не се е притеснявал от саморекламата — разсмя се Матю, след като проследи погледа ми.

Някои магазини наистина бяха отворени, фенерите в галериите около централния двор бяха запалени и ние не бяхме единствените, наслаждаващи се на вечерта тук.

— Откъде идва музиката? — попитах и се огледах за музиканти.

— От кулата — каза Матю и посочи в посоката, откъдето бяхме влезли. — Търговците спонсорират концерти, когато е топло. Добре е за бизнеса.

Матю явно също беше добър в бизнеса, ако можеше да се съди от броя съдържатели на магазини, които го поздравиха по име. Той разменяше шеги с тях и питаше за жените и децата им.

— Сега се връщам — каза ми и се шмугна в един магазин. Озадачена, аз заслушах музиката и се загледах как някаква авторитетна млада жена организира импровизиран бал. Хората се наредиха в кръгове, хванаха се за ръце и заподскачаха като пуканки в нагорещена тенджера.

Когато се появи отново, Матю ми връчи с всичките му церемонии…

— Капан за мишки — възкликнах и се изкисках при вида на малката дървена кутийка с плъзгаща се врата.

— Това е капан за мишки — натърти той и хвана ръката ми. Поведе ме с гърба напред, право към центъра на веселието. — Танцувай с мен.

— Определено не знам този танц. — Стъпките му нямаха нищо общо с плавните танци в Сет-Тур или в двора на Рудолф.

— Аз пък го знам — каза Матю, без да си прави труда да гледа въртящите се двойки зад него. — Танцът е стар, казва се Черната кранта и е с много лесни стъпки. — Издърпа ме в края на редицата, измъкна капана за мишки от ръцете ми и го даде на някакво хлапе да го пази. Обеща едно пени на момчето, ако ни го върне в края на песента.

Сетне хвана ръката ми, пристъпи в редицата танцьори и когато другите започнаха, ние ги последвахме. Три стъпки и леко подритване напред, три стъпки и малка крачка назад. След няколко повторения стигнахме по-сложните стъпки, когато редицата от дванайсет танцьори се раздели на две от по шестима, които започнаха да си сменят местата, да минават по диагонал от едната редица в другата и да лъкатушат напред-назад.

Когато танцът завърши, имаше призиви за още музика и молби за конкретни мелодии, но ние излязохме от Кралската борса преди танците да станат по-енергични. Матю прибра капана и вместо да ме поведе обратно към вкъщи, тръгна на юг към реката. Минахме по толкова много алеи и пресякохме толкова църковни площади, че напълно изгубих ориентация, когато стигнахме до «Вси светии» с нейната висока квадратна кула и изоставен вътрешен двор с колонада, където някога са се разхождали монасите. Подобно на повечето лондонски църкви, и тази беше на път да се превърне в развалина и средновековната ѝ зидария се рушеше.

— Катери ли ти се? — попита Матю, вмъкна се в двора и отвори ниска дървена врата.

Кимнах и започнахме да се изкачваме. Подминахме камбаните, които за щастие точно сега не звъняха. Матю бутна капака на покрива. Изпълзя през отвора, после хвана ръката ми и ме издърпа. Изведнъж се озовахме зад зъберите на кулата и целият Лондон се разпълзя в краката ни.

Огньовете по хълмовете извън града вече горяха ярко, фенери се поклащаха нагоре-надолу на носовете на лодките и баржите в Темза. В далечината, на черния фон на реката, фенерите приличаха на светулки. Чувах смях, музика и всички обичайни звуци на живота, с който бях така свикнала през месеците, откакто дойдохме тук.

— Е, срещна се с кралицата, видя Кралската борса през нощта и участва в представление, вместо само да гледаш — изброи Матю, като свиваше пръсти.

— Освен това намерихме ръкописа. И открих, че съм тъкачка и че магията не е така дисциплинирана, както се бях надявала. — Гледах града и си спомнях как при пристигането ни Матю ми беше показал основните забележителности, защото се опасяваше, че ще се изгубя. Сега и аз можех да ги посоча. — Онова там е Брайдуел. И «Свети Павел». И арените за борби с кучета. — Обърнах се към мълчаливия вампир до мен. — Благодаря за вечерта, Матю. Никога не сме излизали просто така. Вълшебно е.

— Добре се представих с ухажването, нали? Трябваше да прекараме повече вечери като тази, с танци и гледане на звездите. — Той вдигна лице нагоре и бледата му кожа заблестя на лунната светлина.

— Направо светиш — тихо ахнах и посегнах да докосна кожата му.

— Ти също. — Ръцете му се плъзнаха към кръста ми и бебето се оказа в прегръдката ни. — Това ми напомня нещо. Баща ти ни направи списък какво да правим.

— Забавлявахме се. Ти направи магия, като ме заведе в борсата и ме изненада с тази гледка.

— Значи остават само още две неща. Дамите избират. Мога да вия към луната или да полудуваме.

Усмихнах се и се извърнах. Странно, но се почувствах леко засрамена. Матю отново обърна лице към луната и се приготви.

— Никакво виене. Ще вдигнеш под тревога цялата градска стража — запротестирах аз, смеейки се.

— Значи минаваме на целувките — тихо рече той и впи устни в моите.

На следващата сутрин всички в къщата се прозяваха на закуска, след като се бяха прибрали по малките часове. Том и Джак тъкмо бяха станали и нагъваха каша, когато Галоуглас влезе и прошепна нещо на Матю. Устата ми пресъхна, когато видях тъжния му поглед.

— Къде е татко? — Скочих на крака.

— Отишъл си е — мрачно отвърна Галоуглас.

— Защо не го спря? — упрекнах го, а сълзите заплашваха да бликнат от очите ми. — Не може да си е отишъл. Трябваха ми само още няколко часа с него.

— И цялото време на света нямаше да ти е достатъчно, лельо — тъжно каза Галоуглас.

— Но той дори не каза довиждане — прошепнах аз.

— Един родител никога не бива да казва последно сбогом на детето си — рече Матю.

— Стивън ме помоли да ти предам това — добави Галоуглас. Беше лист хартия, сгънат като платноходка.

— Татко хич не го биваше с лебедите, но беше много добър с лодките — промълвих и избърсах очите си. Разгънах внимателно бележката.

«Даяна,

Ти си всичко, за което сме си мечтали, че ще станеш един ден.

Животът е силната основа на времето. Смъртта е само нишката за бродиране. И благодарение на децата ти и на децата на децата ти аз ще живея вечно.

Татко

П. П. Всеки път, когато прочетеш «има нещо гнило в Дания» в «Хамлет», мисли за мен.»

— Каза ми, че магията е просто осъществено желание. Може би заклинанията са просто думи, в които вярваш с цялото си сърце — прошепна Матю и постави ръце на раменете ми. — Той те обича. Завинаги. Аз също.

Думите му се втъкаха в нишките, които ни свързваха, нишките между вещица и вампир. Те носеха в себе си убедеността на чувствата му — нежност, благоговение, вярност, надежда.

— Аз също те обичам — прошепнах, подсилвайки заклинанието му със своето.