Нощна сянка

20.

Тишината в офисите на «Сотбис» на улица «Бонд» изглеждаше тревожна на Фийби тази вторнишка вечер. Макар да работеше в лондонската аукционна къща вече две седмици, все още не бе свикнала със сградата. Всеки звук я караше да подскача — бръмченето на лампите на тавана, гардът, който опитваше дръжките на вратите, за да е сигурен, че са заключени, долитащият от далечината записан смях по телевизията.

Като най-младша в своя отдел, на Фийби се падна честта да изчака зад заключената врата пристигането на д-р Уитмор. Шефката ѝ Силвия бе непреклонна, че някой трябва да се види с него след работно време. Фийби подозираше, че тази молба е съвсем необичайна, но беше прекалено нова, затова не направи нищо друго, освен немощно да възрази.

— Разбира се, че ще останеш. Той ще дойде в седем часа — каза спокойно Силвия, докато попипваше наниза си от перли и вземаше билетите си за балет от бюрото. — Няма къде другаде да ходиш, нали?

Силвия беше права. Нямаше къде другаде да ходи.

— Но кой е той? — попита Фийби. Беше напълно законен въпрос, ала Силвия я изгледа обидено.

— Той е от Оксфорд и е много важен клиент на фирмата. Това е всичко, което трябва да знаеш — отвърна Силвия. — В «Сотбис» се цени конфиденциалността, и да не си изпуснала част от обучението си?

Затова Фийби все още бе на бюрото си. Изчака доста след седем, в колкото ѝ бяха обещали, че ще дойде клиентът. За да убие времето, ровеше в картотеката, за да открие повече информация за този човек. Не обичаше да се среща с хора, без да не знае колкото е възможно повече за тях. Силвия може и да си мислеше, че ѝ стигат само името и бегла представа за значимостта му, но Фийби бе на друго мнение. Майка ѝ я беше научила какво безценно оръжие може да е личната информация за гостите на коктейли и официални вечери. Само че Фийби не успя да намери никой на име Уитмор в архивите на «Сотбис», а номерът на този клиент водеше към картичка в заключен шкаф, на която пишеше «семейство Дьо Клермон, обърнете се към президента».

В девет без пет чу говор от другата страна на вратата. Гласът на мъжа беше дрезгав, но същевременно странно музикален.

— За трети път ме пращаш за зелен хайвер, Изабо. Моля те, не забравяй, че си имам и друга работа. Прати Ален следващия път. — Последва кратка пауза. — Да не мислиш, че аз не съм зает? Ще ти се обадя, след като се видя с тях. — Мъжът изруга под нос. — Кажи на интуицията си да си почине малко, за бога.

Мъжът говореше някак странно — наполовина като американец и наполовина като британец. Размитият му акцент предполагаше, че знае повече от два езика. Бащата на Фийби бе служил в кралската дипломация и неговият говор бе също така неуточнен, сякаш идваше отвсякъде и отникъде.

На звънеца се позвъни, още един пронизителен звук, който я накара да подскочи, въпреки че го очакваше. Отблъсна стола от бюрото си и тръгна през стаята. Беше с черните си обувки на високи токчета, които ѝ струваха цяло състояние, но я правеха да изглежда по-висока и — както ѝ се струваше — по-достолепна. Този номер бе научила от Силвия на интервюто си за работа, на което дойде с равни обувки. След това се закле никога повече да не изглежда като «очарователна миньонка».

Погледна през шпионката и видя гладко чело, рошава руса коса и ясносини очи. Това трябваше да е д-р Уитмор.

Внезапното почукване на вратата я стресна. Който и да беше този човек, нямаше никакви обноски. Раздразнена, Фийби натисна копчето на домофона.

— Да? — каза нервно.

— Аз съм Маркъс Уитмор, идвам на среща с госпожица Торп.

Фийби погледна пак през ключалката. Невъзможно. Толкова млад мъж не можеше да получи вниманието на Силвия.

— Ще ми покажете ли някакви документи за самоличност? — попита тя отривисто.

— Къде е Силвия? — поинтересува се той и присви сините си очи.

— На балет. «Копелия», доколкото знам. — Билетите на Силвия бяха на най-добрите места в залата, а разточителството бе осчетоводено като служебен разход. Мъжът от другата страна на вратата залепи със замах личната си карта на шпионката. Фийби се отдръпна. — Бихте ли я отдалечили? Не мога да видя нищо. — Картата се помести на десетина сантиметра от вратата.

— Моля ви се, госпожице…?

— Тейлър.

— Госпожице Тейлър, много бързам. — Картата изчезна и на нейно място се появиха пак ясните му сини очи. Фийби отново се отдръпна изненадана, но не и преди да прочете от картата името и връзката му с научноизследователски проект в «Оксфорд».

Наистина беше д-р Уитмор. Каква работа можеше да има учен със «Сотбис»? Фийби натисна копчето за отключване на вратата.

Веднага щом чу щракването, Уитмор натисна дръжката и влезе. Беше облечен като за клуб в Сохо, с черни джинси, сива тениска на U2, а на краката му имаше екстравагантни маркови кецове (също сиви). От врата му на кожена връвчица висяха амулети със съмнителен произход и почти без никаква стойност. Фийби подръпна края на безупречно чистата си бяла риза и го погледна с раздразнение.

— Благодаря — каза Уитмор и застана до нея по-близо, отколкото бе прието. — Силвия е оставила пакет за мен.

— Моля седнете, д-р Уитмор. — И тя посочи към стол пред бюрото ѝ.

Сините очи на Уитмор се преместиха от стола към нея.

— Налага ли се? Няма да отнеме много време. Тук съм само да потвърдя, че на баба ми не ѝ се привиждат призраци.

— Моля? — Фийби се отмести малко към бюрото си. Под плота, точно до чекмеджето имаше паникбутон. Ако този мъж продължи да се държи неприлично, щеше да го натисне.

— Пакетът. — Уитмор не откъсваше поглед от нея. В очите му имаше искрица интерес. Фийби я долови и скръсти ръце в опит да го отблъсне. Той посочи към опакованата кутия на бюрото, без да я поглежда. — Предполагам, че е това.

— Моля ви, седнете, д-р Уитмор. Отдавна е затворено, уморена съм и има доста документи за попълване, преди да ви позволя да разгледате това, което Силвия ви е оставила. — Фийби вдигна ръка и разтри тила си. Вратът я заболя да вдига глава към него. Ноздрите на Уитмор потрепнаха и клепачите му се спуснаха надолу. Фиби забеляза, че миглите му са по-тъмни от русата му коса и са дълги и гъсти като нейните. Всяка жена би убила за такива мигли.

— Наистина мисля, че е най-добре да ми дадете кутията и да ме оставите да си тръгна, госпожице Тейлър. — Дрезгавият му глас придоби твърдост и думите прозвучаха като предупреждение, макар Фийби да не разбираше защо. Какво щеше да направи? Да открадне кутията? Пак помисли дали да не натисне паникбутона, но се отказа. Силвия щеше да побеснее, ако обиди клиент, като повика охраната.

Затова тя отстъпи към бюрото си, взе лист и химикал, върна се и ги пъхна пред лицето на посетителя.

— Добре. Нямам нищо против да го направим и прави, щом така предпочитате, д-р Уитмор, макар да е доста по-неудобно.

— Това е най-доброто предложение, което съм получавал напоследък. — Устата на Уитмор потрепна. — Но ако ще го караме по правилата на Хойл[68], мисля, че трябва да ме наричате Маркъс.

— Хойл? — Фийби се изчерви и се изправи в цял ръст. Уитмор не я взимаше на сериозно. — Не мисля, че имаме такъв служител.

— Надявам се, че не. — Той надраска подписа си. — Едмънд Хойл е мъртъв от 1769 година.

— Сравнително нова съм в «Сотбис». Ще трябва да ми простите, че не схванах шегата. — Фийби изсумтя. Пак се бе отдалечила прекалено от скрития бутон под бюрото и не можеше да го достигне. Уитмор навярно не беше крадец, но започваше да ѝ прилича на луд.

— Ето химикалката ви — каза учтиво Маркъс — и формуляра. Видяхте ли? — Той се наведе към нея. — Направих каквото поискахте от мен. Наистина съм много възпитан. Баща ми се погрижи за това.

Докато Фийби взимаше химикалката и листа от него, пръстите ѝ докоснаха дланта му. Студенината му я накара да потръпне. Забеляза, че на малкия му пръст имаше тежък пръстен с герб. Изглеждаше като от Средновековието, но пък никой не би се разхождал из Лондон с такова рядко и ценно бижу на ръката си. Сигурно е фалшификат, макар и добър.

Върна се на бюрото си и разгледа формуляра. Всичко изглеждаше наред и ако този човек се окажеше престъпник, което нямаше да я изненада никак, поне тя нямаше да носи вина за нарушаване на правилата. Фийби вдигна капака на кутията, готова да я предаде на д-р Уитмор, за да я разгледа. Надяваше се след това да може да се прибере.

— О! — Гласът ѝ бе пълен с изненада. Бе очаквала да види разкошна диамантена огърлица или викторианско бижу с изумруди и филигранен златен обков, нещо, което би се харесало на собствената ѝ баба.

Но вместо това в кутията имаше две овални миниатюри, поставени в ниши, изработени специално за тях, за да ги обгърнат отвсякъде и да ги предпазят от повреда. На едната имаше жена с дълга златиста коса с червеникави оттенъци. Отворената яка подчертаваше сърцевидното ѝ лице. Светлите ѝ очи гледаха със спокойна увереност, а устата ѝ бе извита в нежна усмивка. Фонът беше яркосин, характерен за работата на елизабетинския художник Никълъс Хилард. На другата миниатюра бе изобразен мъж с гъста черна коса, отметната назад от челото му. Рехавата брада и редките мустаци го правеха да изглежда по-млад, отколкото предполагаха черните му очи. Бялата му ленена риза също бе разтворена на гърдите и разкриваше плът, която бе по-млечнобяла от дрехата. Дългите му пръсти държаха бижу, закачено на дебела верижка. Зад мъжа горяха златисти пламъци, символ на страстта.

Лек дъх погъделичка ухото ѝ.

— Мили боже! — Уитмор все едно бе видял призрак.

— Прекрасни са, нали? Това сигурно е комплектът миниатюри, които току-що пристигнаха. Възрастна двойка от Шропшър ги открила скрити в дъното на кутията си за бижута, когато търсели място да приберат някои нови неща. Силвия смята, че ще им вземем добра цена.

— О, в това няма никакво съмнение. — Маркъс натисна бутон на телефона си.

— Oui? — каза властен глас на френски от другата страна на линията. Това им бе лошото на мобилните телефони, помисли си Фийби. Всички крещяха в тях и човек можеше без да иска да дочуе лични разговори.

— Беше права за миниатюрите, grand-mere[69].

От телефона долетя самодоволен смях.

— Вече успях ли да спечеля цялото ти внимание, Маркъс?

— Не. И слава богу. Никой не би понесъл цялото ми внимание. — Уитмор погледна Фийби и се усмихна. Беше чаровник, призна неохотно момичето. — Но ми дай няколко дни, преди да ме пратиш по други задачи. Колко точно си готова да платиш за тях, или не бива да питам?

— N'importe quel prix.[70]

Цената нямаше значение. Тези думи правеха аукционните къщи щастливи. Фийби се взря в миниатюрите. Наистина бяха изключителни.

Уитмор и баба му приключиха разговора си и пръстите на мъжа веднага се стрелнаха по телефона, за да предадат друго съобщение.

— Хилард е вярвал, че неговите портретни миниатюри е най-добре да се разглеждат насаме — започна да разсъждава Фийби. — Смятал е, че изкуството му разкрива прекалено много от тайните на моделите му. Може да се види защо. Тези двамата приличат на хора с много тайни.

— Тук сте права — промърмори Маркъс. Лицето му бе много близо и това даде възможност на Фийби да разгледа още веднъж очите му. Те бяха по-сини, отколкото бе забелязала първия път, по-сини от наситения лазурит и ултрамарин, които Хилард бе използвал.

Телефонът иззвъня. Когато Фийби посегна да го вдигне, стори ѝ се, че ръката му за миг се пресегна към талията ѝ.

— Просто дай миниатюрите на човека, Фийби. — Беше Силвия.

— Не разбирам — обърка се тя. — Не съм упълномощена…

— Той ги е закупил. Задължението ни е да получим най-високата цена за предметите. Погрижила съм се за това. Семейство Тавърнър ще имат възможност да прекарат есента на живота си в Монте Карло, ако поискат. И кажи на Маркъс, че ако съм изпуснала danse de fete, ще се наслаждавам на представленията и от следващия сезон от семейната им ложа. — Силвия прекъсна връзката.

В стаята настъпи тишина. Пръстите на Маркъс Уитмор докоснаха златния обков около портрета на мъжа. Беше жест, изпълнен с копнеж, опит за свързване с някой отдавна починал и анонимен.

— Почти повярвах, че ако проговоря, ще ме чуе — каза тъжно Маркъс.

Нещо не беше наред. Фийби не можеше да определи какво, но тук залогът бе по-голям от придобиването на две миниатюри от 16-и век.

— Баба ви сигурно има много дебела банкова сметка, д-р Уитмор, щом ще плати толкова много за два неидентифицирани елизабетински портрета. Но тъй като сте и клиент на «Сотбис», се чувствам длъжна да ви кажа, че сте дали повече пари, отколкото трябва. Портрет на кралица Елизабет I от този период със сигурност би стигнал шестцифрена сума, но не и тези. — Самоличността на позиралия беше най-важна при подобни оценки. — Никога няма да разберем кои са двамата души. Не и след векове забрава. Имената са важни.

— И баба ми така казва.

— Значи е наясно, че без окончателно определяне на самоличността на нарисуваните стойността на миниатюрите вероятно няма да се увеличи.

— Честно казано — каза Маркъс, — баба ми няма нужда от възвръщане на инвестицията. И би предпочела никой да не знае кои са тези двамата.

Фийби се намръщи на странното твърдение. Дали пък баба му не знаеше кои са тези хора?

— Удоволствие е да се прави бизнес с теб, Фийби, дори и когато сме прави. Този път. — Маркъс млъкна и отново се усмихна чаровно. — Нали нямаш нищо против да те наричам Фийби?

Фийби имаше против. Потри си шията в знак на раздразнение и отметна настрани черната си дълга до тила коса. Очите на Маркъс се задържаха на извивката на рамото ѝ. Когато тя не отговори, той затвори кутията, пъхна я под мишница и отстъпи.

— Бих искал да те заведа на вечеря — каза кротко, очевидно не бе схванал сигналите за пълна незаинтересованост, които Фийби му изпращаше. — Ще отпразнуваме късмета на семейство Тавърнър, както и тлъстата комисиона, която ще си поделиш със Силвия.

Силвия? Да си поделим комисионната? Фийби зяпна невярващо. Вероятността шефката ѝ да направи подобно нещо бе по-малка от нула. Изражението на Маркъс помръкна.

— Такова бе условието по сделката. Баба ми не искаше да става по друг начин. — Гласът му беше дрезгав. — Вечеря?

— Не излизам с непознати мъже по тъмно.

— Тогава ще те поканя на вечеря утре, след като обядваме. Пък като прекараш два часа в моята компания, вече няма да съм ти непознат.

— О, пак ще си непознат — промърмори Фийби. — И не обядвам. Храня се на бюрото си. — Тя извърна поглед, беше объркана. Дали каза на глас първото изречение?

— Ще те взема в един — обяви Маркъс и усмивката му стана по-широка. Сърцето на Фийби се сви. Наистина го беше казала на глас. — И не се тревожи, няма да ходим далече.

— Защо не? — Да не би да мислеше, че тя се страхува от него или че не може да върви достатъчно бързо? Боже, колко мразеше ниския си ръст.

— Просто исках да знаеш, че можеш пак да си обуеш тези обувки, без да се страхуваш, че ще си счупиш врата — подметна невинно Маркъс. Очите му се разходиха от пръстите на краката ѝ, по черните кожени обувки, задържаха се на глезените и след това полазиха по извивката на прасеца ѝ. — Харесват ми.

Да си счупи врата? Този пък за какъв се мисли? Държеше се като женкар от 18-и век. Фийби решително закрачи към вратата и токчетата ѝ затракаха удовлетворително силно. Натисна бутона за отключване и отвори. Маркъс кимна одобрително, когато тръгна към нея.

— Не бива да съм толкова директен. Баба ми не го одобрява, също както не одобрява да я оставят извън семейна сделка. Но ето какво, Фийби. — Уитмор се наведе, докато устата му не се озова на сантиметри от ухото ѝ, след това снижи гласа си до шепот: — За разлика от мъжете, които са те водили на вечеря и след това може би са се отбивали в апартамента ти за нещо повече, твоето приличие и добри маниери не ме плашат. Даже напротив. И не мога да спра да си представям каква си, когато този леден контрол се стопи.

Фийби затаи дъх.

Маркъс хвана ръката ѝ. Устните му се притиснаха към кожата ѝ, докато той се взираше в очите ѝ.

— До утре. И се погрижи да заключиш след мен. Вече имаш достатъчно проблеми на главата си. — Д-р Уитмор тръгна да излиза заднешком от стаята, усмихна ѝ се ослепително още веднъж, обърна се и с подсвирване се скри от погледа ѝ.

Ръката на Фийби трепереше. Този мъж, този непознат без никаква представа за добри обноски, но с поразителни сини очи, я беше целунал. На работното ѝ място. Без нейно разрешение.

И тя не го бе зашлевила, както всички добре възпитани дъщери на дипломати бяха учени да правят като последно средство срещу нежелани свалки у дома и в чужбина.

Наистина имаше проблеми.