Нощна сянка

16.

Прекарахме уикенда кротко, радвахме се на тайната си и се забавлявахме с предположенията на всички бъдещи родители. Дали най-новият член на семейство Дьо Клермон ще има черна коса като баща си, но моите сини очи? Дали ще обича точните науки, или историята? Дали ще е сръчен в ръцете като Матю, или ще е непохватен като мен? А относно пола бяхме на различни мнения. Аз бях сигурна, че ще е момче, а Матю бе почти толкова убеден, че ще е момиче.

Изтощени и развълнувани, решихме да си починем от гадаене за бъдещето и да разгледаме Лондон от 16-и век от топлото си жилище. Започнахме с прозорците с изглед към Уотър Лейн. От тях аз се взрях в далечните кули на Уестминстърското абатство. Накрая седнахме на столове пред прозорците в спалнята, откъдето се виждаше Темза. Нито студът, нито фактът, че на този християнски празник трябва да се почива, бяха спрели лодкарите да превозват товари и пътници. В дъното на улицата, на стълбите, които водеха към брега, се бяха скупчили наемници, а празните им лодки се поклащаха на вълните.

Следобед, докато приливът вдигаше нивото на реката, Матю сподели спомените си от града. Разказа ми как през 15-и век Темза замръзнала за повече от три месеца — толкова дълго, че върху леда били построени временни магазини, които да прибират парите на пешеходците по реката. Също така си спомни и за непродуктивните си години в Тавис Ин[61], където опитал да учи право за четвърти и последен път.

— Радвам се, че успя да разгледаш града, преди да тръгнем — каза той и стисна ръката ми. Хората вече започваха да палят лампите, да ги окачват на носовете на лодките или да ги поставят на прозорците на къщите и странноприемниците. — Ще се опитаме дори да посетим Кралската борса.

— Връщаме се в Удсток ли? — попитах объркана.

— Може би за кратко. След това се пренасяме отново в настоящето. — Взрях се в него, прекалено учудена, за да мога да обеля и дума. — Не знаем какво да очакваме по време на бременността и за твоя безопасност, а и тази на детето, трябва да следим развитието на плода. Трябва да се направят всички изследвания и е добре да преминеш през ултразвукова диагностика. Пък и сигурно ще искаш да си със Сара и Емили.

— Но, Матю — възразих аз, — не можем още да се върнем у дома. Не знам как.

Той извърна рязко глава.

— Ем го обясни ясно, преди да тръгнем. За да се върнеш назад във времето, ти трябват три предмета, които да те заведат където искаш. За да отидеш напред, имаш нужда от магия, а аз не мога да правя магии. Нали затова дойдохме тук.

— Не можеш да износиш бебето тук! — възкликна Матю и скочи от стола.

— Жените са раждали и през 16-и век — възразих кротко. — Пък и не се чувствам по-различно. Бременна съм само от няколко седмици.

— Ще имаш ли достатъчно сила, за да пренесеш и мен, и нея в бъдещето? Не, трябва да тръгваме възможно най-бързо, преди тя да се роди. — Матю внезапно млъкна. — Ами ако пътуването през времето увреди плода по някакъв начин? Магията е едно на ръка, но това… — И седна рязко.

— Нищо не се е променило — успокоих го аз. — Бебето не е по-голямо от оризово зрънце. А в Лондон не би трябвало да е толкова трудно да намерим някого, който да ме научи да правя магии и който разбира повече от пътуване през времето от Сара и Ем.

— Тя е колкото зърно леща — уточни той и млъкна. Помисли известно време и взе решение. — До шест седмици най-важното развитие на зародиша ще е приключило. Това ти дава достатъчно време. — Говореше като лекар, не като баща. Започвах да предпочитам Матю с примитивния му гняв пред съвременната му обективност.

— Ами ако ми трябват седем седмици? — Ако Сара беше в стаята, щеше да го предупреди, че проявите ми на разум не са добър знак.

— Седем седмици е идеално — одобри Матю, потънал в мисли.

— О, така ли, чудесно. Мразя да ме притискат да бързам, когато става въпрос за нещо толкова важно, като да разбера коя съм. — Направих крачка към него.

— Даяна, това не е…

Сега стояхме, допрели носове.

— Няма да имам шанс да стана добра майка, ако не знам повече за силата на кръвта си.

— Това не е хубаво…

— Да не си посмял да кажеш, че не е хубаво за бебето. Аз не съм някакъв съсъд. — Вече бях напълно ядосана. — Първо искаше кръвта ми за научни опити, а сега и това бебе.

По дяволите, Матю стоеше кротко с кръстосани на гърдите ръце. Сивите му очи бяха непреклонни.

— Е? — попитах аз.

— Какво? Очевидно участието ми в този разговор не е задължително. Вече довършваш изреченията ми. Ако желаеш, можеш и да ги започваш.

— Това няма нищо общо с хормоните ми — отвърнах аз. Със закъснение ми хрумна, че дори самото заявление беше доказателство за обратното.

— Не ми беше минало през ум, преди да го споменеш.

— А на мен ми се струва, че е точно обратното.

Той вдигна вежди.

— Аз съм същият човек отпреди три дни. Бременността не е патологично състояние и не елиминира причините да сме тук. Дори не сме имали възможност да потърсим Ашмол 782.

— Ашмол 782? — Матю изсумтя нетърпеливо. — Всичко се промени и ти не си същият човек. Не можем безкрайно да пазим бременността ти в тайна. До дни всеки вампир ще е в състояние да помирише промените в тялото ти. Кит ще се досети скоро и ще започне да пита за бащата, защото не може да съм аз, нали така? Бременна вещица, която живее с вампир, ще предизвика враждебност у всяко свръхестествено същество в града, дори и у онези, на които не им пука за споразумението. Някой може да се оплаче на Паството. Баща ми ще поиска да се върнем в Сет-Тур, за да си в безопасност, а аз няма да преживея още едно сбогуване с него. — С всяко изречение тонът му се повишаваше.

— Не мислех…

— Не — прекъсна ме Матю. — Не мислиш. Няма как. За бога, Даяна. Преди с теб бяхме в забранен брак. Това едва ли е уникално. Сега носиш детето ми. Това е не само уникално, но другите същества вярват, че е невъзможно. Седем седмици, Даяна. Нито миг повече. — Беше неумолим.

— Може дотогава да не успееш да намериш вещица, която да ни помогне — изтъкнах аз. — Не и при случващото се в Шотландия.

— Кой казва нещо за доброто желание? — Усмивката на Матю ме накара да замръзна.

— Отивам в салона да чета. — Обърнах се, исках да избягам възможно най-далече от него. Но той ме чакаше на прага и ръката му ми препречваше пътя.

— Няма да те загубя, Даяна — прошепна той настойчиво. — Нито заради търсенето на алхимичен ръкопис, нито заради нероденото ни дете.

— И аз няма да загубя себе си — отвърнах му троснато. — Не и за да задоволя нуждата ти от контрол. Не и преди да открия коя съм.

В понеделник седях отново в салона, преглеждах «Кралицата на феите» и полудявах от скука, когато вратата се отвори. Гости. Хлопнах нетърпеливо кориците на книгата.

— Не мисля, че някога отново ще се стопля. — Уолтър стоеше целият мокър на прага, с него бяха Джордж и Хенри, които изглеждаха също толкова окаяно.

— Здравей, Даяна. — Хенри сподави кихавицата си и ме поздрави с официален поклон, преди да се отправи към камината и да протегне със стон пръсти към огъня.

— Къде е Матю? — попитах и огледах Джордж от стола си.

— С Кит е. Оставихме ги при един продавач на книги. — Уолтър посочи към катедралата «Свети Павел». — Умирам от глад. Яхнията, която Кит поръча за вечеря, не ставаше за ядене. Мат каза, че Франсоаз може да ни приготви нещо за хапване. — Палавата усмивка на Рали издаде, че лъже.

Момчетата ядяха втората си чиния и пиеха трета чаша вино, когато Матю се прибра с Кит, наръч книги и нова брада, появила се благодарение на някой от онези магьосници бръснари, за които непрекъснато слушах. Прилежно подрязаните мустаци на съпруга ми стигаха до ъгълчетата на устата му, а брадата беше модно малка и добре оформена. Пиер го следваше по петите с ленена торба, пълна с хартиени правоъгълници и квадрати.

— Слава богу — каза Уолтър и кимна одобрително към брадата. — Сега вече приличаш на себе си.

— Здравей, скъпа — поздрави Матю и ме целуна по бузата. — Позна ли ме?

— Да, въпреки че приличаш на пират — отвърнах през смях.

— Така е, Даяна. С Уолтър вече са като братя — подхвърли Хенри.

— Защо се обръщаш към жената на Мат на малко име, Хенри? Да не би да си станал настойник на госпожа Ройдън? Или ти е сестра? Единственото обяснение е, че смяташ да я прелъстиш — промърмори Марлоу и се отпусна на един стол.

— Я не дърпай дявола за опашката, Кит — сгълча го Уолтър.

— Имам закъснели коледни подаръци — оповести Матю и бутна наръча, който носеше, към мен.

— Книги. — Беше странно, че са толкова нови. Кориците им проскърцаха, сякаш протестираха и не искаха да бъдат отваряни. Миризмата на хартия и мастило. Бях свикнала да виждам такива томове в износено състояние в библиотеки и читални, а не да лежат на масата, на която се хранех. Най-горната беше с празни страници и трябваше да замести онази, която още беше в Оксфорд. Следващата беше молитвеник с красива подвързия. На украсената титулна страница имаше рисунка на полегналия библейски патриарх Есей. От корема му излизаше дърво. Сбърчих чело. Защо Матю ми бе купил молитвеник?

— Отгърни страницата — настоя той и спокойно и уверено ме прегърна през кръста. На следващата страница имаше гравюра на кралица Елизабет, коленичила в молитва. Всеки лист бе украсен със скелети, библейски герои и символи на класическите добродетели. Книгата бе комбинация от текст и изображения, също като алхимичните трудове, които изучавах.

— Точно от вида книги, която всяка уважавана омъжена дама трябва да притежава — каза Матю с широка усмивка. После снижи заговорнически глас: — Това трябва да задоволи желанието ти да пазиш приличие. Но не се тревожи. Следващата никак не е прилична.

Отместих молитвеника и взех дебелия том, който Матю ми предложи. Страниците му бяха съшити без корица и увити в пергамент. Трудът обещаваше да обясни симптомите и лечението на всяка болест, известна на човечеството.

— Религиозните книги са популярни подаръци и лесно се продават. Медицинските имат по-малко читатели, подвързването им е прекалено скъпо и се заплаща допълнително — обясни Матю, докато аз опипвах тънката обвивка. Подаде ми още един том. — За щастие, вече бях поръчал подвързан екземпляр на тази. Още е топла от печата и е обречена да стане бестселър.

Въпросната книга бе подвързана с проста черна кожа. На корицата имаше сребристи отпечатъци. Беше първото издание на «Аркадия» на Филип Сидни. Засмях се, защото си спомних колко мразех да я чета в колежа.

— Една вещица не може да живее само с молитви и познания за човешката физика. — Очите на Матю светнаха палаво. Мустаците му ме погъделичкаха, когато се приближи и ме целуна.

— Ще ми трябва малко време, за да свикна с новото ти лице — казах през смях и изтрих устните си, за да премахна непознатото усещане.

Графът на Нортъмбърленд ме погледна като кон, който се нуждае от тренировъчен режим.

— Тези няколко заглавия няма да забавляват Даяна за дълго. Тя е свикнала на по-разнообразна дейност.

— Така е. Но едва ли може да се скита из града и да предлага курсове по алхимия — присви насмешливо устни Матю. Час по час акцентът и изборът му на думи се нагаждаха към времето. Той се наведе над мен, помириса каната с вино и се намръщи. — Има ли нещо за пиене без карамфил и пипер? Мирише ужасно.

— На Даяна може да ѝ хареса компанията на Мери — предложи Хенри, без да чуе въпроса на приятеля си.

Матю се вторачи в него.

— Мери?

— Те са на близка възраст и струва ми се, си приличат по темперамент. И двете обичат знанията.

— Графинята е не само образована, но и има подпалвачески наклонности — отбеляза Кит и си наля още една щедра чаша вино. Приближи я към носа си и вдиша дълбоко. Миришеше на Матю. — Стойте далеч от дестилационната и пещите ѝ, госпожо Ройдън, освен ако не искаш да си опърлиш косата.

— Пещи? — Почудих се коя ли може да е тя.

— О, да. Графинята на Пембрук — каза Джордж и очите му блеснаха от възможността тя да му стане покровителка.

— В никакъв случай. — След срещата си с Рали, Чапман и Марлоу вече познавах толкова литературни легенди, колкото щяха да ми стигнат за цял живот. Графинята беше не само една от най-образованите жени в страната, но и сестра на сър Филип Сидни. — Не съм готова за Мери Сидни.

— Нито Мери Сидни е готова за вас, госпожо Ройдън, но подозирам, че Хенри е прав. Скоро приятелите на Матю ще ви омръзнат и ще трябва да си потърсите свои. Без приятелки ще се отдадете на леност и меланхолия. — Уолтър кимна към Матю. — Трябва да поканиш Мери тук на вечеря.

— Блекфрайърс ще застине, ако графинята на Пембрук се появи на Уотър Лейн. Най-добре е да пратиш госпожа Ройдън в замъка Бейнард. Той е от другата страна на стената — предложи Марлоу, който нямаше търпение да се отърве от мен.

— Но Даяна ще трябва да мине през града — отбеляза остро Матю.

Марлоу изсумтя пренебрежително.

— Това е седмицата между Коледа и Нова година. Никой няма да забележи, ако две омъжени жени пийнат вино и си обменят малко клюки.

— С радост ще я заведа — изяви желание Уолтър. — Може би Мери ще иска да научи повече за моите пътешествия в Новия свят.

— Друг път ще искаш от графинята да инвестира във Вирджиния. Ако Даяна ще ходи, аз ще я придружа. — Погледът на Матю стана твърд. — Чудя се дали Мери познава вещици?

— Жена е, нали? Разбира се, че познава вещици — обади се Марлоу.

— Да ѝ пиша ли тогава, Мат? — попита Хенри.

— Благодаря ти, Хал. — Матю очевидно не беше убеден в достойнствата на този план. Той въздъхна. — Отдавна не съм я виждал. Кажи ѝ, че ще се отбием при нея утре.

Първоначалното ми нежелание да се видя с Мери Сидни започна да се топи с приближаването на срещата ни. Колкото повече неща си спомнях и откривах за графинята на Пембрук, толкова повече се вълнувах.

Франсоаз беше много неспокойна заради визитата и се суетеше около дрехите ми с часове. Направи изключително бухнала яка за черния ми кадифен жакет, който Мария ми бе ушила във Франция. Изпра и изглади червеникавокафявата ми рокля с черни панделки, която добре подчертаваше фигурата ми. Отиваше си с жакета и заедно с него образуваше ярък тоалет. След като се облякох, Франсоаз обяви, че изглеждам прилично, макар за вкусовете ѝ да бях прекалено строга като германка.

Хапнах малко яхния със заешко и овес на обяд, за да убия времето до тръгването. Матю безкрайно дълго пи вино и ме разпитва на латински как е минала сутринта ми. Изражението му бе дяволско.

— Ако се опитваш да ме ядосаш, успяваш! — казах му след един особено завързан въпрос.

— Refero mihi in latine, quaeso[62] — изрече той с професионален тон. Хвърлих по него парче хляб, а той приклекна и се засмя.

Хенри Пърси пристигна точно навреме, за да хване хляба с една ръка. Върна го на масата, без да коментира, само се усмихна ведро и попита готови ли сме да тръгваме.

Пиер се материализира от сенките край вратата към обущарската работилница, без да издаде и звук, и тръгна по улицата, стиснал здраво дръжката на камата си. Когато с Матю се насочихме към центъра на града, аз вдигнах поглед. Ето я и катедралата «Свети Павел».

— Винаги ще намеря пътя обратно по нея — промърморих.

Докато вървяхме бавно към катедралата, сетивата ми привикнаха с хаоса и започнах да долавям отделни звуци, миризми и гледки. Някъде се печеше хляб. Горяха въглища. Дим от запалени дърва. Ферментация. Свежо измито от вчерашния дъжд зеле. Мокра вълна. Поех дълбоко дъх и си отбелязах наум да престана да казвам на студентите си, че ако се върнат назад във времето, ще бъдат поразени от ужасната воня. Очевидно това не беше вярно, не и в края на декември.

Мъже и жени вдигаха очи от работата си и поглеждаха през прозорците с неприкрито любопитство, когато минавахме покрай тях. А когато разпознаваха Матю и Хенри, поздравяваха уважително с поклон. Подминахме печатница, после бръснарница, в която бръснарят подстригваше някакъв мъж, заобиколихме и работилница, където ударите на чуковете и горещината подсказваха, че вътре се работи с благородни метали.

Когато светът престана да ми се струва толкова чудноват, успях да се съсредоточа върху това, което казваха хората, материите на дрехите им, израженията на лицата им. Матю ми бе споменал, че кварталът ни е пълен с чужденци, но беше по-скоро като Вавилон. Обърнах глава.

— На какъв език говори тя? — прошепнах и посочих с глава пълна жена в ярък синьо-зелен жакет, поръбен с кожа. Забелязах, че има същата кройка като моя.

— Някакъв германски диалект — отвърна Матю, като наведе глава, за да го чуя по-добре на шумната улица.

Минахме през арката на старата порта. Алеята се разшири и се превърна в улица, която като по чудо бе успяла да опази повечето си павета. В огромната многоетажна сграда вдясно от нас кипеше дейност.

— Манастирът на доминиканците — обясни Матю. — Когато крал Хенри изгони свещениците, той първо се превърна в руина, а след това в общежитие. Невъзможно е да се разбере колко души са се натъпкали в него. — Той хвърли поглед към двора. Ограда от камък и дърво се простираше по цялото разстояние между общежитието и гърба на друга къща. Мизерната врата висеше на една-единствена панта.

Матю вдигна очи към «Свети Павел», а след това ги обърна към мен. Лицето му се смекчи.

— По дяволите предпазливостта. Ела.

Поведе ме през проход между част от старата градска стена и къща, която сякаш всеки миг щеше да изсипе третия си етаж върху минувачите. Успяхме да минем по тясната пътечка само защото всички се движеха в една и съща посока — на север, извън града. Човешката вълна ни отнесе на друга улица, много по-широка от Уотър Лейн. Шумът се увеличаваше заедно с тълпата.

— Каза, че градът е празен заради празниците — припомних му аз.

— Така е — потвърди Матю. След няколко крачки попаднахме в още по-голям водовъртеж. Спрях внезапно.

Прозорците на «Свети Павел» блестяха под слабото следобедно слънце. В двора на катедралата се бе събрала тълпа — мъже, жени, деца, чираци, слуги, свещеници, войници. Едни крещяха, други ги слушаха и навсякъде се виждаше хартия. Тя бе провесена на връвчици по сергии, закована на всяка твърда повърхност, подвързана в книги, размахвана в лицата на зяпачите. Група млади мъже се тълпяха около колона, покрита със съобщения, и слушаха бавно произнасяните обяви за работа. От време на време някой се отделяше от останалите, които го потупваха по гърба, а той си сваляше шапката и отиваше да търси препитание.

— О, Матю. — Това бе всичко, което успях да кажа.

Към нас продължиха да прииждат хора, като внимателно избягваха върховете на дългите саби, които моите придружители носеха на кръста си. В качулката ми повя вятър, почувствах и леко напрежение. Някъде в пълния двор вещица и демон бяха усетили присъствието ни. Три свръхестествени същества на едно място бяха трудни за пропускане.

— Привлякохме нечие внимание — казах. Матю не изглеждаше разтревожен, докато оглеждаше лицата наоколо. — Някой като мен. Някой като Кит. Но не и като теб.

— Все още не — промърмори той под нос. — Не бива да идваш тук сама, Даяна, никога. Трябва да стоиш в Блекфрайърс с Франсоаз. Ако пристъпиш и една крачка отвъд този проход — Матю кимна назад, — Пиер или аз трябва да сме с теб. — Когато остана доволен от сериозността, с която приех предупреждението му, той ме дръпна настрани. — Да вървим при Мери.

Поехме отново на юг, към реката, и вятърът прилепи полата към краката ми. Макар да се спускахме, всяка стъпка беше борба. Когато минавахме покрай една от многобройните лондонски църкви, чу се тихо подсвирване и Пиер изчезна в една алея, после се появи от друга. Зад една стена забелязах позната сграда.

— Това е нашата къща!

Матю кимна и насочи вниманието ми надолу по улицата.

— А това е замъкът Бейнард.

Бе най-голямата сграда след Тауър, «Свети Павел» и Уестминстърското абатство, каквото щеше да стане след време. На стената към реката, която бе два пъти по-висока от всички околни къщи, имаше три назъбени кули.

— Замъкът Бейнард е построен така, че в него да се влиза от реката, Даяна — каза Хенри с извинителен тон, докато вървяхме по виещата се алея. — Това е задният вход, през който не бива да влизат гостите, но в такива дни оттук е доста по-топло.

Застанахме пред внушителна порта. Двама мъже с графитеносиви униформи с кафеникави, черни и златисти знаци се приближиха, за да ни идентифицират. Единият позна Хенри и сграбчи другия за ръкава, преди той да започне да ни разпитва.

— Лорд Нортъмбърленд!

— Дошли сме при графинята. — Хенри махна с наметалото си към Пиер. — Вижте къде ще го настаните да се подсуши. И му дайте нещо за пиене. — Графът изпука пръстите си в кожената си ръкавица и направи гримаса.

— Разбира се, сър — отвърна пазачът на портата и изгледа подозрително Пиер.

Замъкът включваше и два огромни празни квадрата, чиито вътрешни пространства бяха изпълнени с дървета с окапали листа и остатъци от летни цветя. Изкачихме широко стълбище и срещнахме още слуги в ливреи, един от които ни заведе в зимната градина на графинята: уютно помещение с големи прозорци с южно изложение и с изглед към реката. От тях се виждаше същият отрязък от Темза, който и ние наблюдавахме от Блекфрайърс.

Въпреки сходната гледка, нямаше как да сбъркаме това просторно светло място с нашата къща. Макар и нашите стаи да бяха големи и удобно мебелирани, замъкът Бейнард беше дом на аристократи и това си личеше. Пред камината имаше широки дивани с възглавници и толкова дълбоки кресла, че една жена би могла да се свие в тях с цялата си бухнала пола. Гоблените вдъхваха живот на каменните стени с ярките си цветове и сцени от класическата митология. Имаше знаци, че тук живее напредничав ум. Книги, откъси от древни текстове, находки от природата, картини, географски карти и други любопитни неща покриваха масите.

— Господин Ройдън? — извика мъж с остра брадичка и прошарена коса. Държеше малка дъсчица в едната си ръка, а в другата — четка.

— Хилард! — възкликна Матю, очевидно зарадван. — Какво те води насам?

— Поръчка за лейди Пембрук — отвърна мъжът и размаха палитрата си. — Трябва да довърша тази миниатюра. Тя я иска за новогодишен подарък. — Светлите му очи се насочиха към мен.

— Забравих, че не познаваш жена ми. Даяна, това е Никълъс Хилард, художник.

— За мен е чест — казах и направих реверанс. Лондон имаше над сто хиляди жители. Защо Матю познаваше всички, които един ден щяха да са важни за историците? — Познавам работата ви и ѝ се възхищавам.

— Видя портрета на сър Уолтър, който нарисува миналата година — обясни спокойно Матю, за да замаже малко прекаления ми комплимент.

— Един от най-добрите, съгласен съм — намеси се и Хенри и надникна през рамото на художника. — Но този май ще му съперничи. Каква невероятна прилика с Мери, Хилард. Уловил си енергията в погледа ѝ. — Художникът изглеждаше доволен.

Прислужник донесе вино и Хенри, Матю и Хилард продължиха да си говорят тихо, докато разглеждаха щраусово яйце със златна украса и раковина на сребърна поставка. Край тях на същата маса се виждаха няколко безценни математически инструмента, които не смеех да докосна.

— Мат! — Графинята на Пембрук стоеше на прага и бършеше изцапаните си с мастило пръсти в кърпичка, която прислужницата ѝ припряно подаде. Почудих се защо си прави труда, след като сивата роба на господарката ѝ беше вече цялата в петна, а на места и на букви. Графинята свали простата дреха от раменете си и остана по великолепен тоалет от кадифе и тафта в наситен лилав цвят. Когато подаваше предмодерния вариант на лабораторна престилка на прислужницата си, ми замириса силно на барут. Графинята прибра една руса къдрица зад дясното си ухо. Беше висока и жилава, с гладка кожа и хлътнали кафяви очи.

Протегна ръце, за да покаже гостоприемството си.

— Скъпи приятелю, не съм те виждала от години, от погребението на брат ми Филип.

— Мери — отвърна Матю и се поклони над ръката ѝ. — Изглеждаш добре.

— Лондон не ми понася, както знаеш, но стана традиция да идвам за годишнината на кралицата и да пооставам. Работя до псалмите на Филип и няколко други неща, и почти нямам нищо против да съм тук. А има и други утешения, като например да видя стари приятели. — Гласът на Мери бе звънлив, но въпреки това успяваше да предаде огромната ѝ интелигентност.

— Наистина цъфтиш — поласка я и Хенри, който я поздрави след Матю и я огледа одобрително.

Кафявите очи на Мери се взряха в мен.

— А коя е тя?

— Заради радостта от срещата ни забравих за добрите си маниери. Лейди Пембрук, това е съпругата ми Даяна. Наскоро се оженихме.

— Милейди — поклоних се ниско. Обувките на Мери имаха фантастични сребърни и златни бродерии, които напомняха за Райската градина с всичките си змии, ябълки и насекоми. Сигурно струваха цяло състояние.

— Госпожо Ройдън — отвърна тя и очите ѝ се развеселиха. — След като приключихме с формалностите, нека си останем Мери и Даяна. Хенри ми каза, че изучавате алхимия.

— Чета за алхимия, милейди — поправих я аз. — Това е всичко. Лорд Нортъмбърленд е твърде благосклонен.

Матю ме хвана за ръката.

— А ти си прекалено скромна. Тя знае ужасно много, Мери. И тъй като Даяна е за първи път в Лондон, Хал си помисли, че можеш да ѝ помогнеш да се ориентира в града.

— С удоволствие — съгласи се графиня Пембрук. — Елате, да седнем до прозореца. На господин Хилард му трябва силна светлина, за да работи. Докато довърши портрета ми, вие ще ми разкажете всички новини. Малко неща в кралството убягват от вниманието на Матю, Даяна, а аз бях месеци наред у дома в Уилтшър.

След като се настанихме, прислужницата ни поднесе купа консервирани плодове.

— О! — възкликна Хенри и доволно зарови пръсти в жълтите, зелени и оранжеви парченца. — Сушени плодове. Никой друг не ги прави като теб.

— И ще споделя тайната си с Даяна — каза Мери с доволен вид. — Разбира се, след като получи рецептата, може никога повече да не се насладя на компанията на Хенри.

— Скъпа, сега прекали — възрази той с пълна уста.

— Съпругът ти с теб ли е, Мери, или остана по кралски дела в Уелс? — попита Матю.

— Граф Пембрук тръгна от Милфорд Хейвън преди няколко дни, но по-скоро ще отиде в двореца, отколкото да дойде тук. Уилям и Филип ми правят компания, но няма да оставаме много в града, ще ходим в Рамсбъри. Там въздухът е по-здравословен. — През лицето ѝ премина тъжна сянка.

Думите на Мери ми напомниха за статуята на Уилям Хърбърт в двора на Бодлианската библиотека. Мъжът, когото подминавах всеки ден на път за читалнята «Херцог Хъмфри», един от най-големите благодетели на библиотеката, беше син на тази жена.

— Колко са големи децата ти? — попитах с надеждата, че въпросът не е прекалено личен.

Лицето на графинята се оживи.

— Уилям е на десет, а Филип само на шест. Дъщеря ми Ан е на седем, но тя беше болна миналия месец и съпругът ми реши, че трябва да остане в Уилтън.

— Нищо сериозно, нали? — намръщи се Матю.

Нова сянка премина през лицето на графинята.

— Всяка болест, от която страдат децата ми, е сериозна — промълви тихо.

— Прости ми, Мери. Казах го, без да се замисля. Имах намерение просто да ти предложа подкрепа. — Гласът на съпруга ми беше натежал от разкаяние. Разговорът беше трогателен заради общата им история, която аз не познавах.

— Ти неведнъж си пазил от беди хора, които обичам. Не съм го забравила, Матю, нито ще пропусна да те потърся отново, ако се наложи. Но Ан страда от треска, нищо повече. Лекарят ни увери, че ще се оправи. — Мери се обърна към мен. — Имаш ли деца, Даяна?

— Не още — казах и поклатих глава. Сивият поглед на Матю се спря за миг върху мен, след това отново се премести. Подръпнах нервно жакета си.

— Даяна не е била омъжена преди — обясни съпругът ми.

— Никога? — Графиня Пембрук беше учудена от тази информация и понечи да ми зададе още въпроси. Но Матю я прекъсна.

— Родителите ѝ са починали, когато е била малка. Нямало е кой да го уреди.

Съчувствието на Мери стана още по-голямо.

— Животът на младото момиче за нещастие зависи от прищевките на настойниците му.

— Наистина е така. — Матю вдигна вежди към мен. Можех да си представя какво си мисли: аз бях неприлично независима, а Сара и Ем бяха последните същества на света, от които могат да се очакват прищевки.

Разговорът се завъртя около политиката и последните събития. Слушах внимателно известно време, като се опитвах да съвместя мъглявите си спомени от уроците по история със заплетените клюки, които тримата си разменяха. Говореше се за война, вероятно нахлуване в Испания, симпатизантите на католиците, религиозното напрежение във Франция, но имената на хората и местата често ми бяха непознати. Отпуснах се в топлата зимна градина на Мери, непрекъснатото бъбрене около мен ме успокояваше и мислите ми се зареяха.

— Приключих, лейди Пембрук. Слугата ми Айзък ще ви достави миниатюрата до края на седмицата — обяви Хилард и събра четките и боите си.

— Благодаря, господин Хилард. — Графинята подаде ръка, блеснала от камъните на многобройните ѝ пръстени. Художникът я целуна, кимна на Хенри и Матю и си тръгна.

— Какъв талантлив човек — каза Мери и се намести в стола си. — Вече е толкова популярен, така че имам късмет, че успях да го наема. — Пъстрите ѝ обувките блестяха под светлината на огнището, сребърните бродерии улавяха червените, оранжевите и златните нюанси на пламъците. Почудих се лениво кой ли е измислил тази сложна бродерия. Ако бях по-близо, щях да помоля да я докосна. Шампие успя да разбере всичко за мен, като докосна с пръсти плътта ми. Дали неодушевен предмет можеше да предостави същата информация?

Макар пръстите ми да бяха далеч от обувките на графинята, видях лицето на млада жена. Тя се взираше в лист хартия, на който бе нарисуван моделът на бродерията. Мъничките дупчици по листа разгадаха мистерията как сложния модел се е пренесъл върху кожата. Съсредоточих се върху рисунката и направих наум няколко стъпки през времето. Сега видях Мери да седи със сериозен мъж със стисната челюст пред маса, отрупана с хербаризирани насекоми и растения. И двамата говореха много оживено за някакъв скакалец и когато мъжът започна подробно да го описва, Мери взе писалка и го нарисува.

Значи Мери се интересуваше от растения и насекоми, както и от алхимия, помислих си аз и потърсих скакалеца на обувките ѝ. Ето го и него. Беше като жив. А пчелата на пръстите на левия ѝ крак сякаш щеше всеки миг да отлети.

До ушите ми долетя леко жужене и сребърно-черната пчела се откъсна от обувката на графиня Пембрук и се зарея във въздуха.

— О, не! — възкликнах тихо аз.

— Каква странна пчела — посочи Хенри и замахна да я отпъди, когато тя прелетя край него.

Но аз вече гледах змията, която изпълзя от крака на Мери и тръгна по пода.

— Матю!

Той се стрелна напред и вдигна змията за опашката. Тя протегна разцепения си език и изсъска, възмутена от грубото отношение. С едно движение на китката Матю я хвърли в огъня, където змията цвърча известно време, преди да избухне в пламъци.

— Не исках… — започнах аз, но не довърших.

— Всичко е наред, mon coeur. Не зависи от теб. — Матю докосна бузата ми, преди да се обърне към графинята, която се взираше във вече различните си обувки.

— Имаме нужда от вещица, Мери. Спешно е.

— Не познавам никакви вещици — беше отговорът на графиня Пембрук.

Матю вдигна вежди.

— Никоя, която бих запознала със съпругата ти. Знаеш, че не обичам да говоря за тези неща, Матю. Когато Филип се върна от Париж, ми каза какъв си. Тогава бях дете и го възприех като приказка. Искам така да си остане.

— Но въпреки това се занимаваш с алхимия — отбеляза Матю. — И това ли е приказка?

— Занимавам се с алхимия, за да проумея божественото чудо на сътворението! — извика Мери. — Няма… магии… в алхимията!

— Думата, която търсеше, е «зло». — Очите на вампира потъмняха, устните му бяха стиснати. Графинята инстинктивно се сви. — И си толкова сигурна в себе си и своя Бог, та твърдиш, че разбираш Неговия ум?

Мери усети упрека, но не беше готова да се предаде.

— Моят Бог и твоят Бог не са едно и също нещо, Матю. — Съпругът ми присви очи и започна нервно да подръпва чорапа си. Графинята вирна брадичка. — Филип ми каза и това за теб. Ти все още си с папата и ходиш на меси. Той проникваше през грешките на вярата ти и търсеше човека под тях, аз правя същото с надеждата, че един ден ще проумееш истината и ще я последваш.

— След като всеки ден виждаш истината за същества като Даяна и мен, защо все още продължаваш да я отричаш? — Гласът на Матю звучеше уморено. Стана. — Повече няма да те безпокоим, Мери. Даяна ще трябва да намери вещица по някакъв друг начин.

— Защо не продължим както преди и да не говорим повече за това? — Графинята ме погледна и прехапа устни. В очите ѝ имаше несигурност.

— Защото обичам жена си и искам да я видя в безопасност.

Мери се взря за миг в него, за да прецени искреността му. Сигурно бе останала доволна.

— Даяна няма защо да се бои от мен, Мат. Но не бива да се доверява на никого друг в Лондон. Ставащото в Шотландия кара хората да се страхуват и да бързат да обвиняват другите за нещастията си.

— Толкова съжалявам за обувките ти — извиних се сконфузено. Те никога вече нямаше да бъдат същите.

— Да не го споменаваме — отсече Мери и стана, за да се сбогува.

Никой от нас не каза и дума, докато си тръгвахме от замъка Бейнард. Пиер излезе от къщичката на пазачите край портата и си сложи шапката.

— Мисля, че мина много добре — каза Хенри, който пръв се осмели да наруши мълчанието.

Взряхме се с недоумение в него.

— Вярно, възникнаха някои трудности — добави той бързо, — но без съмнение Мери се заинтригува от Даяна и от твоята отдаденост към нея, Матю. Дай ѝ шанс. Така е възпитана, че не се доверява лесно. Затова въпросите на вярата толкова я занимават. — Той придърпа наметалото около себе си. Вятърът не бе утихнал, а и вече се стъмваше. — Уви, трябва да ви напусна тук. Майка ми е в Олдъргейт и ме чака за вечеря.

— Тя възстанови ли се от неразположението си? — попита Матю. Префърцунената графиня се бе оплакала по Коледа, че се задъхва, и Матю се боеше да не би да е от сърцето ѝ.

— Майка ми е от рода Невил. Затова ще живее вечно и ще създава проблеми при всяка възможност! — Хенри ме целуна по бузата. — Не се тревожи за Мери или за… другото нещо. — Той помръдна многозначително вежди и си тръгна.

С Матю го проследихме как се отдалечава, преди да тръгнем обратно към Блекфрайърс.

— Какво се случи току-що? — попита ме тихо той.

— Преди емоциите ми отключваха магиите. Сега е достатъчно да си задам лениво някакъв въпрос, за да видя под повърхността на нещата. Но нямам представа как съживих пчелата.

— Слава богу, че си мислила за обувките на Мери. Ако бе разгледала гоблените ѝ, можеше да се окажем насред война между олимпийски богове — засмя се той.

Минахме набързо през двора на «Свети Павел» и се прибрахме в относително спокойния квартал Блекфрайърс. По-ранната трескава дневна активност бе забавила крачка. Занаятчиите се бяха събрали пред праговете на работилниците си, за да си споделят наблюдения за работата, а чираците довършваха задачите за деня.

— Искаш ли да си вземем нещо за ядене? — Матю ми посочи една пекарна. — Уви, не е пица, но Кит и Джордж обожават месните пайове на Прайър. — Устата ми се напълни със слюнка от миризмата, която се носеше отвътре, и кимнах.

Майстор Прайър бе шокиран, когато Матю влезе при него, и напълно се сащиса, когато той го попита колко пресни са продуктите му. Накрая се спрях на ароматен пай с патешко. Нямаше да ям еленско, независимо колко скоро е било убито животното.

Матю плати на Прайър, докато чирачето на пекаря увиваше покупката. На всяка секунда те ни поглеждаха скришом. А аз си припомних, че вещица и вампир привличат хорското подозрение така, както свещта привлича нощните пеперуди.

Вечерята бе приятна в уютния ни дом, макар че Матю изглеждаше малко отнесен в мислите си. Скоро след като си изядох пая, по дървените стълби се чуха стъпки. Дано не е Кит, помислих си и стиснах палци, не и тази вечер.

Франсоаз отвори вратата и на прага се появиха двама мъже в познатите графитеносиви ливреи. Матю се намръщи и стана.

— Да не би графинята да не е добре? Или някое от момчетата ѝ?

— Всички са добре, сър. — Единият подаде внимателно сгънат лист хартия. На него имаше разкривен печат от червен восък с отпечатана на него стрела. — От графиня Пембрук — обясни той и се поклони — за госпожа Ройдън.

Беше странно да видя адреса от другата страна: Госпожа Даяна Ройдън, «Еленът и короната», Блекфрайърс. Пръстите ми се плъзнаха по хартията и в съзнанието ми бързо се появи интелигентното лице на Мери Сидни. Занесох писмото до огъня, пъхнах пръст под печата и седнах, за да го прочета. Листът беше дебел и шумолеше, когато го разгъвах. По-малко парче хартия изпадна в скута ми.

— Какво пише Мери? — попита Матю, след като освободи пратениците. Застана зад мен и постави ръце на раменете ми.

— Иска да отида в замъка Бейнард в четвъртък. Провеждала алхимичен експеримент и мисли, че може да ме заинтригува. — Не скрих изненадата в гласа си.

— Такава си е Мери. Предпазлива, но лоялна — каза Матю и ме целуна по косата. — И винаги е имала невероятната способност бързо да се възстановява. Какво има на другото листче хартия?

Взех го и прочетох на глас първите редове на приложените стихове:

— Я виж ти! — прекъсна ме през смях Матю. — Съпругата ми вече е приета. — Погледнах го объркана. — Най-любимият проект на Мери не е алхимичен, а новият прочит на Псалми за английските протестанти. Брат ѝ Филип ги започна и умря, преди да ги довърши. Мери е два пъти по-добър поет от него. Понякога и тя го подозира, макар че никога няма да го признае. Това е началото на Псалм 71. Изпратила ти го е, за да покаже на света, че си част от нейния кръг, че си близка довереница и приятелка. — Гласът му се сниши до палав шепот. — Въпреки че ѝ съсипа обувките. — Засмя се пак и се оттегли в кабинета си, последван от Пиер.

Използвах единия край на масата с тежките крака в салона за бюро. Като всяка друга работна повърхност, край която някога бях седяла, и тази беше затрупана както с боклуци, така и със съкровища. Порових и намерих последните си листове хартия, избрах ново перо и разчистих място за писане.

Отне ми пет минути да напиша бърз отговор на графинята. Имаше две засрамващи капки мастило, но наклоненият ми почерк бе сравнително добър и си спомних, че трябва са изписвам думите фонетично, за да не изглеждат прекалено модерни. Когато се съмнявах, удвоявах някоя съгласна или прибавях «е» накрая на думата. Посипах листа с прах и изчаках да поеме допълнителното мастило, после го издухах в огнището. След като сгънах писмото, осъзнах, че нямам восък, нито пръстен, с които да го запечатам. Това трябваше да се поправи.

Отбелязах си да кажа на Пиер и се върнах към малкото листче хартия. Мери ми бе изпратила само три реда от Псалм 71. Извадих новата книга с празни страници, която Матю ми бе купил, и я отворих. Потопих перото в близката мастилница и започнах внимателно да движа острия му връх по листа:

Когато мастилото изсъхна, затворих книгата и пъхнах под нея «Аркадия» на Филип Сидни.

Но в подаръка на Мери имаше нещо повече от проста покана за приятелство, бях сигурна в това. Първите редове, които прочетох на глас на Матю, бяха признание за службата му към семейството ѝ и уверение, че сега тя няма да се отвърне от него, но последните бяха за мен: наблюдаваха ни. Някой подозираше, че не всичко на Уотър Лейн е каквото изглежда, и враговете на Матю се обзалагаха, че дори съюзниците му ще се обърнат срещу него, ако разберат истината.

Матю, който беше вампир, но също така служител на кралицата и член на Паството, не можеше да се замесва в търсене на вещица, която да ме обучи в магьосничество. А с бебето на път, намирането ѝ бе придобило особена важност.

Извадих лист хартия и започнах да правя списък.

Восък за запечатване

Печат

Лондон беше голям град. А аз трябваше да напазарувам някои неща.