Нощна сянка

6.

— Шпионин? — повторих вцепенена.

— Предпочитаме да ни наричат разузнавачи — вметна язвително Кит.

— Млъквай, Марлоу — изръмжа Хенкок, — да не ти затворя аз устата.

— Кротко, Хенкок. Никой не те приема сериозно, когато избухваш така. — Марлоу издаде брадичката си напред. — И ако не разговаряш с мен възпитано, скоро от сцената ще изчезнат всички онези уелски крале и воини. Ще ви направя до един предатели, слуги или дребни хитреци.

— Какво е вампир? — попита Джордж и посегна с едната си ръка към тетрадката, а с другата — към джинджифиловия сладкиш. Както винаги, никой не му обърна особено внимание.

— Значи ти си нещо като елизабетински Джеймс Бонд… — Погледнах към Марлоу ужасена. Той щеше да бъде убит в бой с ножове в Дептфорд, преди да навърши трийсет, и престъплението щеше да се свърже с дейността му като шпионин.

— Лондонският шапкар близо до «Сейнт Дънстън», който прави такива хубави периферии? Този ли Джеймс Бонд? — засмя се Джордж. — Как можахте да си помислите, че Матю е бил шапкар, госпожо Ройдън?

— Не, Джордж, не този Джеймс Бонд. — Матю все още клечеше пред мен и наблюдаваше реакциите ми. — Беше по-добре да не го знаеш.

— Глупости. — Нито знаех, нито ми пукаше дали това бе подходяща за времето ругатня. — Заслужавам да знам истината.

— Може би, госпожо Ройдън, но ако истински го обичате, безсмислено е да настоявате за това — намеси се Марлоу. — Матю вече не може да прави разлика между истина и неистина. Затова е безценен за Нейно Величество.

— Тук сме, за да ти намерим учител — продължи Матю, впил очи в мен. — Фактът, че съм едновременно член на Паството и агент на кралицата, ще те пази да не пострадаш. В страната не се случва нищо, за което аз да не знам.

— За човек, който твърди, че знае всичко, си блажено невеж за подозренията ми от дни, че нещо се случва в тази къща. Пристигат прекалено много писма. И с Уолтър спорите.

— Виждаш това, което аз искам да видиш. Нищо повече. — Макар уклонът на Матю към властност да растеше неудържимо откакто бяхме пристигнали в «Старата ложа», този път долната ми челюст увисна от тона му.

— Как си позволяваш — произнесох бавно. Матю знаеше, че през целия си живот съм била обградена с тайни. Платих висока цена за това. Станах.

— Седни — процеди той. — Моля те. — И хвана ръката ми.

Най-добрият приятел на Матю, Хамиш Осборн, ме бе предупредил, че тук няма да е същият човек. И как би могъл да бъде, след като този свят бе толкова различен? От жените се очакваше да приемат без възражения това, което мъжете им казват. А сред приятелите си бе съвсем лесно да се върне към старото си поведение и старите модели на мислене.

— Само ако ми отговориш. Искам името на човека, пред когото се отчиташ. Искам също така да знам как се заплете в това. — Стрелнах с поглед племенника на Матю и приятеля му, разтревожена, че това може да е държавна тайна.

— Те вече знаят за Кит и мен — успокои ме Матю, след като проследи погледа ми. Търсеше усилено думи. — Всичко започна с Франсис Уолсингъм. Бях напуснал Англия в края на управлението на Хенри. Прекарах известно време в Константинопол, ходих до Кипър, скитах из Испания, бих се при Лепанто, дори основах печатница в Антверпен — заразказва той. — Това е обичайният път на вампирите. Търсим трагедии, възможност да се пъхнем в чужд живот. Но нищо не ми хареса, затова се върнах у дома. Франция бе на ръба на религиозна и гражданска война. Когато си живял толкова дълго като мен, се научаваш да разпознаваш знаците. Един хугенот, директор на училище, с радост взе парите ми и замина за Женева, където да отглежда дъщеря си в безопасност. Аз приех самоличността на отдавна починалия му братовчед, отидох да живея в къща в Париж и започнах отначало като Матю дьо ла Форе.

— Матю от гората? — вдигнах иронично вежди.

— Това бе името на директора на училището — каза той кисело. — Париж беше опасен, а Уолсингъм, като английски посланик, беше магнит за разочарованите бунтари в страната. Към края на лятото на 1572 година кипящият гняв във Франция избухна. Помогнах на Уолсингъм да избяга заедно с английските протестанти, които бе приютил.

— Клането през Вартоломеевата нощ. — Потръпнах, като си помислих за кървавата сватба между френската католическа принцеса и съпруга ѝ протестант.

— Станах агент на кралицата по-късно, когато тя пак изпрати Уолсингъм в Париж. Той трябваше да уреди брака ѝ с един от принцовете Валоа. — Матю изсумтя. — Беше ясно, че кралицата няма никакъв интерес към сватосването. И по време на това посещение разбрах за шпионската мрежа на Уолсингъм.

Съпругът ми срещна за кратко погледа ми, след това отново извърна очи. Все още криеше нещо от мен. Прехвърлих историята наум и забелязах грешки, които ме доведоха до едно-единствено заключение, което бе трудно да се пропусне: Матю беше французин, католик и бе невъзможно да е имал общи политически възгледи с Елизабет Тюдор нито през 1572, нито през 1590 година. Щом работеше за английската корона, значи имаше по-важна причина. Но Паството ни бе заклело да стоим далеч от политиката на обикновените хора. Филип дьо Клермон и неговите Рицари на Лазар не го бяха направили.

— Ти работиш за баща си. И не си само вампир, но и католик в протестантска държава.

Фактът, че Матю работеше за Рицарите на Лазар, а не само за Елизабет, неимоверно увеличаваше опасността. Не само вещиците бяха преследвани и екзекутирани в елизабетинска Англия, но също и предателите, съществата с необикновени способности и хората с различна вяра.

— Паството не може да ти помогне, ако се замесиш в човешката политика. Как е могло собственото ти семейство да поиска от теб нещо толкова рисковано?

Хенкок се ухили.

— Затова в Паството винаги има по един Дьо Клермон — за да пречи на високопарните идеали да застават на пътя на добрия бизнес.

— Не за първи път работя за Филип, нито ще е за последен. Добра си в разкриването на тайни. Но аз съм добър в пазенето им — каза просто Матю.

Учен. Вампир. Воин. Шпионин. Още едно парченце от Матю си намери мястото в пъзела и с него аз разбрах по-добре вградения в него навик никога да не споделя нищо — нито важно, нито маловажно — освен ако не е принуден да го направи.

— Не ме интересува колко опит имаш! Безопасността ти зависи от Уолсингъм, а ти го мамиш. — Думите му само ме бяха ядосали още повече.

— Уолсингъм е мъртъв. Сега се отчитам пред Уилям Сесил.

— Най-лукавият човек на света — каза тихо Галоуглас. — Освен Филип, разбира се.

— Ами Кит? И той ли работи за Сесил, или за теб?

— Не ѝ казвай нищо, Матю — настоя Кит. — На вещицата не може да се има доверие.

— Защо, хитро малко духче? — попита тихо Хенкок. — Ти буниш селяните.

Бузите на Кит пламнаха.

— За бога, Кит, какво си правил? — попита Матю учуден.

— Нищо — смънка посърналият Марлоу.

— Пак си разказвал приказки. — Хенкок размаха укорително пръст. — Предупреждавал съм те и преди, че няма да те подкрепим в това, Марлоу.

— Удсток вече беше разбунен от слуховете за жената на Матю — протестира Кит. — Клюките скоро щяха да доведат Паството при нас. Откъде да знам, че Паството е вече тук?

— Сега вече трябва да ме оставиш да го убия, Дьо Клермон. Отдавна го искам — каза Хенкок и изпука пръстите на ръцете си.

— Не. Не можеш да го убиеш. — Матю разтри с ръка умореното си лице. — Ще има прекалено много въпроси, а в момента нямам търпението да им измислям убедителни отговори. Това са просто селски клюки. Аз ще се оправя с тях.

— Клюките идват в неподходящо време — тихо отбеляза Галоуглас. — Не е само Бъруик. Знаеш колко бяха разтревожени хората заради вещиците в Честър. Когато отидохме на север, в Шотландия, ситуацията беше още по-лоша.

— Ако това се разпространи из цяла Англия, тя ще ни докара смъртта — убедено заяви Марлоу и ме посочи с пръст.

— Тези неприятности ще си останат затворени в Шотландия — тросна му се Матю. — И повече никакви посещения в селото, Кит.

— Тя се появи на Вси светии, точно когато бе предречено пристигането на опасна вещица. Не виждаш ли? Новата ти съпруга е предизвикала бурите срещу крал Джеймс, а сега привлече вниманието и върху Англия. Сесил трябва да бъде уведомен. Тя представлява опасност за кралицата.

— Тихо, Кит — скара му се Хенри и го дръпна за ръката.

— Не можете да ми запушите устата. Мой дълг е да кажа на кралицата. Преди би се съгласил с мен, Хенри, но откакто вещицата дойде, всичко се промени! Тя е омагьосала всички в къщата. — Кит гледаше трескаво. — Ти я браниш като сестра. Джордж е направо влюбен в нея. Том хвали ума ѝ, а Уолтър досега да ѝ е запретнал полата и да я е подпрял на стената, ако не се страхуваше от Мат. Върни я там, откъдето е. Бяхме си много добре преди без нея.

— Матю не беше щастлив.

Том бе привлечен към нашия ъгъл на стаята от силния гняв на Марлоу.

— Казвате, че го обичате — обърна се Кит към мен с умолително изражение. — Но познавате ли го наистина? Виждали ли сте го как се храни, усещали ли сте глада му, когато край него има топлокръвни? Можете ли да приемете Матю напълно, заедно с мрака и светлината в душата му, както го приемам аз? Вие си имате магиите, с които да се утешавате, но аз не съм напълно жив без него. Поезията излита от главата ми, когато го няма, а само Матю може да види малкото доброта в мен. Оставете ми го. Моля ви.

— Не мога — изрекох просто.

Кит избърса устата си с ръкав, сякаш за да изтрие всяка следа от мен.

— Когато и останалите от Паството разберат за любовта ви към него…

— Моята любов към него е точно толкова забранена, колкото и твоята — прекъснах го. Марлоу трепна. — Но никой от нас не избира кого да обича.

— Ифли и приятелите му няма да са последните, които ще ви обвинят в магьосничество — заяви той с нотка на горчив триумф. — Добре запомнете думите ми, госпожо Ройдън. Демоните често виждат бъдещето ясно като вещиците.

Ръката на Матю се плъзна по талията ми. Познатото студено докосване на пръстите му премина от едната страна на гръдния ми кош до другата, проследи знака, с който ме бяха белязали като принадлежаща на вампир. За Матю той бе въздействащо напомняне за предишния му провал да ме опази. Кит издаде ужасно мъчителен наполовина преглътнат звук, когато видя интимния жест.

— Щом си толкова далновиден, трябваше да предвидиш какво означава предателството ти за мен — каза Матю, като постепенно се отдръпваше от мен. — Махай се от очите ми, Кит, или Бог да ми е на помощ, защото от теб няма да остане нищо, което да се погребе.

— Предпочиташ я пред мен? — Кит гледаше втрещен.

— Винаги. Махай се — повтори Матю.

Кит прекоси бавно стаята, но щом излезе в коридора, ускори крачка. Стъпките му отекнаха по дървените стълби, ставаха все по-бързи и по-бързи, и накрая поеха нагоре към стаята му.

— Ще трябва да го наблюдаваме. — Опърничавите очи на Галоуглас се преместиха от отдалечаващия се гръб на Кит към Хенкок. — Вече не може да му се има доверие.

— На Марлоу никога не е могло да му се има доверие — промърмори Хенкок.

Пиер се шмугна през отворената врата. Изглеждаше като ударен от гръм, а в ръката си носеше ново писмо.

— Не сега, Пиер — простена Матю, седна и посегна към виното си. Раменете му се отпуснаха върху облегалката на стола. — В този ден няма място за още една криза, независимо дали става въпрос за кралицата, страната или католицизма. Каквото и да е, ще почака до сутринта.

— Но… милорд — заекна Пиер и протегна писмото. Матю погледна решителния почерк върху плика.

— Исусе и всички твои светии! — Пръстите му се повдигнаха и докоснаха хартията, след това замръзнаха. Преглътна, докато се опитваше да се овладее. Нещо червено и ярко се появи в ъгъла на окото му, плъзна се надолу по бузата му и капна в гънките на яката му. Вампирска кървава сълза.

— Какво има, Матю? — Погледнах през рамото му, като се чудех какво му бе причинило толкова много мъка.

— А денят още не е свършил — подхвърли нервно Хенкок, докато отстъпваше назад. — Още един дребен проблем се нуждае от разрешаване. Баща ти мисли, че си мъртъв.

В моето време бащата на Матю, Филип, бе вече мъртъв — бе загинал ужасно, трагично и безвъзвратно. Но бяхме в 1590 година, което означаваше, че е все още жив. Откакто бяхме пристигнали, се притеснявах от евентуална среща с Изабо или лабораторната асистентка на Матю, Мириам, както и от последствията, които това можеше да има в бъдещето. Неведнъж си бях мислила какво би станало с Матю, ако се види с Филип.

Минало, настояще и бъдеще се сблъскаха. Ако погледнех към ъглите, със сигурност щях да видя как времето протестира срещу този сблъсък. Но очите ми бяха приковани в Матю и кървавата сълза, изцапала снежнобялата материя на яката му.

Галоуглас започна безцеремонно да разказва:

— След новините от Шотландия и внезапното ти изчезване започнахме да се страхуваме, че си тръгнал на север по заповед на кралицата и си попаднал в капана на тамошната лудост. Търсихме те два дни. Когато не открихме и следа от теб — боже, Матю, нямахме друг избор, освен да кажем на Филип, че си изчезнал. Иначе трябваше да вдигнем под тревога Паството.

— Има и още, милорд. — Пиер преобърна писмото. Печатът му беше като на другите, свързани с Рицарите на Лазар, само че восъкът беше комбинация от черно и червено, а върху него бе залепена древна сребърна монета с изтъркан релеф вместо обичайния герб на ордена. На монетата имаше кръст и полумесец, два от семейните символи на Дьо Клермон.

— Какво му казахте? — Матю бе като хипнотизиран от бледата сребърна луна, плуваща в морето от червено и черно.

— Думите ни вече нямат значение, след като писмото пристигна. До края на следващата седмица трябва да си на френска земя. Иначе Филип тръгва за Англия — промърмори Хенкок.

— Баща ми не може да дойде тук, Хенкок. Невъзможно е.

— Разбира се, че е невъзможно. Кралицата ще му вземе главата след всичките брожения, които предизвика в английската политика. Трябва ти да отидеш при него. Ако пътуваш ден и нощ, ще имаш достатъчно време — увери го Хенкок.

— Не мога. — Погледът на Матю бе взрян в неотвореното писмо.

— Филип ще ти даде коне. Ще се върнеш много бързо — насърчи го и Галоуглас и положи длан върху рамото на чичо си.

Матю вдигна внезапно подивелите си очи.

— Не е работата в разстоянието. Ами… — Той рязко млъкна.

— Той е съпруг на майка ти, човече. Разбира се, че можеш да му имаш доверие, освен ако не си излъгал и него.

Хенкок присви очи.

— Кит е прав. Никой не може да ми има доверие. — Матю скочи на крака. — Животът ми е изтъкан от лъжи.

— Не му е нито времето, нито мястото за философски глупости, Матю. Филип в момента се чуди дали не е загубил още един син! — възкликна Галоуглас. — Остави момичето при нас, яхай коня и направи каквото иска баща ти. Ако не го сториш, аз ще те просна в безсъзнание и Хенкок ще те отнесе там.

— Май много си си повярвал, Галоуглас, щом ми даваш заповеди — процеди Матю с опасна нотка в гласа. Хвана се за комина и се взря в огъня.

— Вярвам в дядо си. Изабо те направи кръвопиец, но във вените ми тече кръвта на Филип.

Думите на Галоуглас нараниха Матю. Той посрещна удара и вдигна рязко глава. Силната емоция надделя над обичайното му безразличие.

— Джордж, Том, качете се горе да видите как е Кит — заръча тихо Уолтър и посочи вратата на приятелите си. Рали кимна на Пиер и прислужникът ги изведе от стаята. Във вестибюла отекна поръчка за още вино и храна. Щом предаде двамата на грижите на Франсоаз, Пиер се върна, затвори здраво вратата и застана пред нея. Само Уолтър, Хенри, Хенкок, аз и мълчаливият Пиер останахме свидетели на разговора. Галоуглас продължи да се мъчи да убеди Матю.

— Трябва да отидеш в Сет-Тур. Той няма да се успокои, докато не погребе тялото ти или не те види да стоиш пред него. Филип няма доверие нито на Елизабет, нито на Паството. — Галоуглас възнамеряваше с думите си да внесе спокойствие, но Матю остана все така сдържан.

Галоуглас заговори развълнувано:

— Лъжи останалите, пък и себе си, щом искаш. Обсъждай алтернативи цяла нощ, щом така ти харесва. Но леля е права — това са глупости. — Той снижи глас. — Твоята Даяна не мирише добре. А ти миришеш като по-стар от миналата седмица. Знам тайната, която криете двамата. И той ще я разбере.

Галоуглас се бе досетил, че мога да пътувам през времето. Един поглед от Хенкок ми даде да разбера, че и той бе отгатнал.

— Достатъчно! — изрева Уолтър.

Галоуглас и Хенкок млъкнаха незабавно. Причината просветна на малкия пръст на Уолтър: изображението на Лазар и неговия ковчег.

— Значи и ти си рицар? — ахнах аз, поразена.

— Да — потвърди троснато Уолтър.

— И си по-високо в йерархията от Хенкок. Ами Галоуглас? — Имаше прекалено много препокриващи се пластове лоялност и вярност в тази стая. Нямах търпение да ги организирам в по-лесна за навигация структура.

— Аз съм по-високо в йерархията от всички в тази стая, мадам — предупреди Рали. — Включително и от вас.

— Нямате власт над мен — отвърнах му. — Каква е точно ролята ви в семейство Дьо Клермон, Уолтър?

Гневните сини очи на Рали срещнаха погледа на Матю над главата ми.

— Винаги ли е такава?

— Обикновено — отвърна сухо Матю. — Трябва просто да ѝ свикнеш, но на мен ми харесва. Може и на теб да ти хареса след време.

— Вече имам една трудна жена в живота си. Не ми трябва друга — изсумтя Уолтър. — Ако искате да знаете, аз командвам братството в Англия, госпожо Ройдън. Матю не може заради позицията му в Паството. Останалите членове на семейството са заети с друго. Или са отказали. — Погледът на Уолтър проблесна към Галоуглас.

— Значи сте един от осемте регионални глави на ордена и се отчитате пряко на Филип — казах аз замислено. — Изненадана съм, че не сте деветият рицар.

Деветият рицар беше тайнствена фигура, самоличността му се пазеше в тайна, знаеха я само тези на най-високите нива.

Рали изруга толкова цветисто, че Пиер затаи дъх.

— Криеш от съпругата си, че си шпионин и член на Паството, но ѝ разказваш най-големите тайни на братството?

— Тя попита — отвърна просто Матю. — Но мисля, че за тази вечер ни стигат толкова разговори за Ордена на Лазар.

— Жена ти няма да се задоволи само с това. Ще е нервна като кучка, надушила кокал. — Рали скръсти ръце на гърдите си и се намръщи.

— Много добре. Щом трябва да знаеш, Хенри е деветият рицар. Нежеланието му да прегърне протестантската вяра го направи уязвим за обвинения в предателство към Англия, а в Европа е лесна цел за всички недоволни, които искат Нейно Величество да си загуби трона. Филип му предложи тази позиция, за да го защити от онези, които биха се възползвали от доверчивата му природа.

— Хенри? Бунтар? — Погледнах втрещена любезния гигант.

— Не съм бунтар — каза строго Хенри. — Но закрилата на Филип дьо Клермон ми е спасявала живота неведнъж.

— Графът на Нортъмбърленд е човек с много власт, Даяна — обясни тихо Матю. — Това го прави ценен залог в ръцете на безскрупулните играчи.

Галоуглас се покашля.

— Може ли да зарежем разговорите за братството и да се върнем на по-неотложните дела? Паството ще призове Матю, за да успокои ситуацията в Бъруик. Кралицата ще иска от него да я нажежи още повече, защото докато шотландците се занимават с вещиците, няма да имат време да планират пакости в Англия. Новата жена на Матю е изправена пред обвинения в магьосничество у дома. А баща му го вика във Франция.

— Боже! — възкликна Матю и пощипна носа си. — Каква бъркотия.

— Как предлагаш да я оправим? — попита Уолтър. — Казваш, че Филип не може да дойде тук, Галоуглас, но се боя, че и Матю не бива да ходи там.

— Никой никога не е казвал, че е лесно да се оправиш с трима господари и съпруга — заяви кисело Хенкок.

— Кое ще бъде, Матю? — попита Галоуглас.

— Ако Филип не получи монетата, вградена в печата на писмото от собствената ми ръка, и то скоро, ще дойде да ме търси — каза глухо Матю. — Това е проверка за лоялност. Баща ми обича изпитанията.

— Баща ти не се съмнява в теб. Това недоразумение ще се изясни, когато се видите — настояваше Хенри. Съпругът ми не отговори и Хенри продължи, за да запълни тишината: — Винаги си ми казвал, че трябва да имам план, иначе ще бъда въвлечен в схемите на други хора. Кажи ни какво трябва да се направи и ние ще се погрижим.

Матю мълчаливо премисляше вариантите и ги отхвърляше един по един. На друг биха му трябвали месеци, за да пресее ходовете и контраударите. Но Матю го направи за минути. По лицето му се мярнаха незначителни знаци за вътрешна борба, но стегнатите мускули на раменете му и разсеяното прокарване на длан през косата говореха за друго.

— Ще отида — каза той накрая. — Даяна ще остане тук с Галоуглас и Хенкок. Уолтър ще трябва да забаламоса кралицата с някакво извинение. А аз ще се оправя с Паството.

— Даяна не може да остане в Удсток — беше непреклонен Галоуглас. — Не и след като Кит вече се е развъртял из селото, разпространява лъжи и задава въпроси за нея. Без теб нито кралицата, нито Паството ще имат мотив да я държат далеч от магистратите.

— Можем да отидем в Лондон, Матю — предложих аз. — Заедно. В големия град. Там ще има прекалено много вещици и никой няма да ме забележи. Там вещиците няма да се боят от моите способности и ще има кой да занесе послание до Франция, че си в безопасност. Няма нужда да заминаваш.

Няма нужда да се виждаш отново с баща си.

— Лондон! — изсумтя презрително Хенкок. — Няма да изкарате и три дни там, госпожо. С Галоуглас ще ви заведем в Уелс. Ще отидем в Абъргавъни.

— Не. — Погледът ми бе привлечен от аленото петно на яката на Матю. — Щом Матю тръгва за Франция, аз ще го придружа.

— В никакъв случай. Няма да те влача през тази война.

— Войната е утихнала с идването на зимата — вметна Уолтър. — Заведи Даяна в Сет-Тур, може би така е най-добре. Малцина са достатъчно смели, за да споделят живота ти, Матю. Никой не смее да ядоса баща ти.

— Имаш избор — казах му настойчиво. Нямаше да позволя приятелите и роднините на Матю да ме използват като лост, за да го пратят във Франция.

— Да. И избирам теб. — Той очерта устните ми с палеца си. Сърцето ми се сви. Щеше да замине за Сет-Тур.

— Не го прави — умолявах го. Нямах си вяра да кажа нещо повече, защото се боях да не издам, че в нашето време Филип е мъртъв и че за Матю ще е истинско мъчение да го види отново жив.

— Филип ми е казвал, че любовта е съдба. След като те намерих, няма какво друго да направя, освен да приема решението на съдбата. Но не става точно така. Във всеки миг през остатъка от живота си аз ще избирам теб — пред баща си, пред собствения си интерес, дори пред семейство Дьо Клермон. — Устните му се притиснаха в моите и заглушиха протестите ми. Решителността на целувката му бе недвусмислена.

— Значи е решено — каза тихо Галоуглас.

Матю не откъсваше очи от моите. След това кимна.

— Да. С Даяна отиваме у дома. Заедно.

— Имаме работа да вършим, да правим приготовления — припомни Уолтър. — Остави това на нас. Жена ти изглежда изтощена, а и пътуването ще е уморително. И двамата трябва да почивате.

Никой от нас не се насочи към леглото, след като мъжете излязоха.

— Пребиваването ни в 1590 година не се оказа каквото се надявах — призна Матю. — Трябваше да бъда откровен с теб.

— Как да си откровен, след като Паството, процесите в Бъруик, елизабетинското разузнаване и Рицарите на Лазар очакват твоето внимание?

— Членството в Паството и работата ми на шпионин би трябвало да ни помагат, не да ни пречат. — Матю погледна през прозореца. — Мислех, че ще дойдем в «Старата ложа», ще се възползваме от услугите на вдовицата Бийтън, ще намерим ръкописа в Оксфорд и ще си тръгнем след няколко седмици.

Прехапах устни, за да не му изтъкна слабостите на тази стратегия — Уолтър, Хенри и Галоуглас вече го бяха направили неведнъж тази вечер — но изражението ми ме издаде.

— Беше късогледо от моя страна — призна той с въздишка. — И не само легендата ти се оказа проблем, нито избягването на очевидните капани като гоненията срещу вещиците и войните. И аз съм объркан. Голямата картина е ясна — това, което направих за Елизабет и Паството, както и контрашпионажа за баща ми. Но подробностите са избледнели. Знам коя дата сме, но не и кой ден от седмицата. Това означава, че не съм сигурен кой вестоносец трябва да пристигне и къде ще бъде следващата доставка. Бях готов да се закълна, че съм се разделил с Галоуглас и Хенкок преди Вси светии.

— Дяволът винаги е в подробностите — промълвих аз. Избърсах засъхналата кървава следа, останала от сълзата му. Тя тръгваше от ъгъла на окото му и продължаваше надолу по бузата. — Трябваше да се досетя, че баща ти може да се опита да се свърже с теб.

— Беше въпрос на време писмото му да пристигне. Винаги когато Пиер ми носи пощата, аз събирам сили. Но куриерът днес вече дойде и си отиде. Почеркът му ме хвана неподготвен, това е всичко — обясни той. — Бях забравил колко бе решителен. Когато го измъкнахме от нацистите през 1944 година, тялото му беше толкова съсипано, че дори вампирската кръв не успя да му помогне да се възстанови. Филип не можеше да държи писалка. Обичаше да пише, но единственото, за което имаше сили, бе да дращи. — Знаех, че Филип е бил държан в плен през Втората световна война, но не бях запозната с подробностите за страданията, които е изтърпял в ръцете на нацистите, решени да установят колко болка може да понесе един вампир.

— Може би богинята е искала да се върнем в 1590 година не само заради мен. Срещата с Филип може да отвори старите ти рани и да им помогне да заздравеят.

— Не и преди да стане по-зле. — Матю наведе глава. — Но накрая може и да зараснат.

Пригладих косата върху твърдата му инатлива глава.

— Все още не си отворил писмото от баща си.

— Знам какво пише вътре.

— Може би все пак трябва да го отвориш.

Матю най-накрая пъхна пръст под печата и го счупи. Монетата падна и той я хвана в дланта си. Когато разгъна дебелата хартия, от нея се разнесе лек аромат на лаврово дърво и розмарин.

— На гръцки ли е? — попитах аз, след като надникнах през рамото му към единствения ред в писмото и разпознах буквата «фи» отдолу.

— Да. — Матю прокара пръст по буквите и установи първия сензорен контакт с баща си. — Иска да се върна у дома. Незабавно.

— Ще понесеш ли да го видиш отново?

— Не. Да. — Пръстите му смачкаха страницата и я скриха в затворения му юмрук. — Не знам.

Взех листа от него и го изгладих. Монетата проблясваше в дланта на Матю. Такова малко парченце сребро, а предизвика толкова неприятности.

— Няма да се изправиш пред него сам. — Да съм до него, когато се срещне с мъртвия си баща, не беше кой знае какво, но бе всичко, с което можех да облекча мъката му.

— Всеки е сам, когато е с Филип. Някои смятат, че баща ми може да надниква в хорските души — промълви Матю. — Притеснявам се да те отведа там. Мога да предвидя как би реагирала Изабо: студенина, гняв, след това опрощение. Но за Филип нямам никаква идея. Никой не разбира как работи мозъкът му, каква информация има, какви капани поставя. Дори Паството не знае какво е намислил, а Бог им е свидетел, че достатъчно дълго са се опитвали да отгатнат.

— Ще го преживея — уверих го аз. Филип трябваше да ме приеме в семейството. Също като майката и брата на Матю. Нямаше да има друг избор.

— Не мисли, че можеш да го надвиеш — предупреди ме Матю. — Може и да приличаш на майка ми, както отбеляза Галоуглас, но дори тя се оплита в мрежите му от време на време.

— А ти член ли си на Паството в настоящето? Затова ли знаеше, че Нокс и Доменико също са членове? — Вещерът Питър Нокс ме преследваше от момента, в който поръчах Ашмол 782 в Бодлианската библиотека. А Доменико Микеле беше вампир със стара вражда със семейство Дьо Клермон. Той беше в Ла Пиер преди друг член на Паството да започне да ме измъчва.

— Не — отвърна кратко Матю и се обърна настрани.

— Значи това, което каза Хенкок: че в Паството винаги има по един Дьо Клермон, вече не е вярно? — Затаих дъх. Кажи «да», насърчавах го по телепатия, дори да е лъжа.

— Все още е вярно — изрече той равно и разби всичките ми надежди.

— Тогава кой?… — Замлъкнах. — Изабо? Болдуин? Със сигурност не и Маркъс!

Не можех да повярвам, че майката на Матю, брат му и синът му може да са замесени, без някой да се е изпуснал за това.

— В родословното ми дърво има същества, които не познаваш, Даяна. Във всеки случай не ми е позволено да разкривам самоличността на този, който седи на масата на Паството.

— Някои от правилата, на които трябва да се подчиняваме, важат ли за семейството ти? — почудих се аз. — Месите се в политиката, виждала съм счетоводни книги, които го доказват. Да не би да се надяваш, че когато се върнем в настоящето, този тайнствен член на семейството ще ни защити по някакъв начин от гнева на Паството?

— Не знам — каза кратко Матю. — Вече не съм сигурен в нищо.

Плановете ни за заминаването бързо се оформиха. Уолтър и Галоуглас поспориха за най-добрия маршрут, докато Матю привеждаше делата си в ред.

Хенкок бе пратен в Лондон заедно с Хенри и опакован в кожа пакет с кореспонденция. Като благородник от видимия свят, графът бе призован в двореца за честването на годишнината на кралицата на 17 ноември. Джордж и Том заминаха за Оксфорд със значителна сума пари и опозорения Марлоу. Хенкок ги предупреди за ужасните последствия, които ще се стоварят, ако демонът създаде още неприятности. Матю може и да заминаваше надалеч, но Хенкок щеше да е на една сабя разстояние и нямаше да се поколебае да замахне с нея, ако се наложеше. В допълнение Матю инструктира Джордж какви точно въпроси за алхимичния ръкопис да задава на учените от Оксфорд.

Моите приготовления бяха далеч по-прости. Имах няколко вещи, които трябваше да опаковам: обеците на Изабо, новите си обувки и една-две рокли. Франсоаз положи огромни усилия да ми ушие строга рокля с цвят на канела за пътуването. Нейната висока, поръбена с кожа яка се закопчаваше плътно и пазеше от вятър и дъжд. Коприненомеката лисича кожа, която Франсоаз приши в подплатата на наметката ми, щеше да ме топли добре, както и кожата, с която поръби бродираните ми нови ръкавици.

Последното, което трябваше да свърша в «Старата ложа», бе да занеса книгата, дадена ми от Матю, в библиотеката. Можех лесно да я загубя по пътя към Сет-Тур, а исках дневникът ми да е на сигурно място, по възможност далеч от любопитни очи. Наведох се над лехите и откъснах клонки розмарин и лавандула. След това на бюрото на Матю избрах перо и мастилница и написах един последен текст.

«5 ноември 1590 година, студено, вали.

Новини от дома. Готвим се за пътуване.»

След като духнах леко, за да помогна на мастилото да изсъхне, пъхнах розмарина и лавандулата между страниците. Леля ми използваше розмарин, за да прави магии за спомен, а лавандулата — за да вдъхне малко повече предпазливост на любовните заклинания. Подходяща комбинация за сегашното ни положение.

— Пожелай ни късмет, Сара — прошепнах аз и сложих малкото томче в края на полицата с надеждата, че ще го намеря там, когато се върна.