Нощна сянка

11.

— Чакай ме в плевнята, след като се върнеш от селото. — Филип се бе върнал към дразнещия си навик да се появява и изчезва внезапно и в този момент се бе озовал пред мен в библиотеката.

Вдигнах очи от книгата си и се намръщих.

— Какво има в плевнята?

— Сено. — Признанията на Матю в църквата го бяха направили още по-неспокоен и раздразнителен.

— Пиша на новия ни папа, татко. Ален ми каза, че кардиналският съвет днес ще обяви избора на бедния Николо, въпреки че той е молил да му спестят бремето на поста. Ала какво са желанията на един човек пред аспирациите на Филип Испански и Филип дьо Клермон?

Филип посегна към колана си. От мястото, където стоеше Матю, се чу силно плясване. Той бе хванал камата, чието острие бе насочено към гръдната му кост.

— Негово Светейшество може да почака. — Филип огледа положението на оръжието си. — Трябваше да метна камата по Даяна. Щеше да действаш още по-бързо.

— Извини ме, че ти развалих забавлението — процеди Матю с хладен гняв. — Отдавна не бяха хвърляли нож по мен. Боя се, че съм загубил тренинг.

— Ако не си в плевнята, преди часовникът да отброи два, ще дойда да те търся. И ще нося нещо повече от тази кама. — Грабна я от ръцете на Матю и извика на Ален, който беше точно зад него. — Никой да не ходи в долната плевня до второ нареждане — нареди Филип, докато пъхаше обратно оръжието си в ножницата.

— Дотолкова разбрах, сир. — Това бе най-близкото до упрек, което Ален някога бе си позволил.

— Уморих се да живея с толкова тестостерон. Въпреки отношението на Изабо към вещиците, ще ми се тя да беше тук. И преди да попиташ какво е тестостерон, това си ти — и посочих Филип с пръст. — И синът ти не е по-добър.

— Женска компания, а? — Филип подръпна брадата си, погледна Матю и без да се крие, започна да пресмята колко още би могъл да притисне сина си. — Как не се сетих преди? Докато чакаме вещицата на Даяна да пристигне от Лион, можем да я пратим при Марго да я научи как да се държи като истинска френска дама.

— Това, което са намислили да правят Луи и Марго в Юсон, е по-лошо от всичко сторено от тях в Париж. Тази жена не може да е пример за подражание за никого, най-малко за съпругата ми — каза на баща си Матю и го изгледа унищожително. — Ако не внимаваш, хората ще разберат, че внимателно обмисленото и много скъпо покушение над Луи е било измама.

— Женен си за вещица, а прибързваш да съдиш страстите на другите, Matthaios. Луи ти е брат.

Богинята да ни е на помощ, още един брат.

— Страсти? — Матю вдигна вежди. — Ти така ли наричаш въргалянето в леглото с множество мъже и жени?

— Любовта има безброй проявления. Това, което правят Марго и Луи, не е твоя работа. Кръвта на Изабо тече във вените на Луи и той може да разчита на лоялността ми — както и ти, въпреки големите ти грехове. — И Филип изчезна с едно светкавично движение.

— Колко Дьо Клермон има? И защо всички сте мъже? — попитах, когато пак настъпи тишина.

— Защото дъщерите на Филип бяха толкова ужасни, че се наложи да свикаме семеен съвет и да го помолим да спре да ги създава. Стасия можеше да свали боята от стените само с поглед, а дори тя изглежда кротка през Верен. А пък Фрея… е, Филип неслучайно я е кръстил на скандинавската богиня на войната.

— Звучи страхотно. — Плеснах го леко по бузата. — Ще ми разкажеш по-късно за тях. Аз ще съм в кухнята, ще се опитам да оправя онзи пропускащ пара котел, който Март нарича дестилатор.

— Дай да го погледна. Добър съм с лабораторните уреди — предложи Матю. Копнееше да прави нещо, което да го държи далеч от Филип и онази мистериозна плевня. Разбирах го, но нямаше начин да избяга от баща си. Филип просто щеше да се втурне в дестилационната и да го намери там.

— Няма нужда — подхвърлих през рамо и излязох. — Всичко е под контрол.

Но се оказа, че не всичко е под контрол. Моите осемгодишни момчета с духалата бяха оставили огъня да се разгори, пламъците се бяха издигнали и оставили черни сажди по дъното на уреда за дестилация. Отбелязах в полето на една от алхимичните книги на Дьо Клермон какво се бе объркало и как би могло да се оправи, а Тома, по-надеждният от двамата ми малки помощници, стъкна отново огъня. Не бях първата, която ползваше широките полета на книгата, а някои от предишните записки се оказаха доста полезни. Може би след време и моите щяха да послужат на някого.

Етиен, другият ми асистент, влетя в стаята, прошепна нещо на ухото на другото момче и получи някакъв блестящ предмет.

— Пак на милорд — прошепна Тома.

— За какво се обзалагаш? — попитах го. Двамата ме погледнаха безизразно и свиха рамене. Нещо в заучената им невинност ме накара да се притесня за Матю. — Къде е плевнята? — попитах и свалих престилката си.

С огромна неохота Тома и Етиен ме изведоха през външната врата на замъка. После тръгнахме към постройка от камък и дърво със стръмен островръх покрив. Към широката и запречена врата водеше рампа, но момчетата посочиха към стълба, подпряна в далечния край. Стъпалата ѝ изчезваха в ароматната тъмнина вътре.

Тома се качи пръв, като ми даваше знаци да мълча и правеше умолителни физиономии, достойни за актьор от ням филм. Етиен държеше стълбата, докато аз се катерех. Ковачът на селото ме издърпа в прашната плевня.

Появата ми бе посрещната с интерес, но не и с изненада, от половината от прислугата на Сет-Тур. Беше ми се сторило странно, че на портата има само един страж. Останалите бяха тук заедно с Катрин, по-голямата ѝ сестра Жоан, повечето от кухненските работници, ковача и конярите.

Вниманието ми бе привлечено от тихо, но пронизително фучене, каквото никога до този миг не бях чувала. Острият звън от удара на метал в метал ми бе по-познат. Матю и баща му бяха започнали с камшици, а сега продължаваха с хладни оръжия. Вдигнах ръка, за да задуша един стон, когато върхът на сабята на Филип прониза рамото на Матю. Ризите, панталоните и чорапите им бяха нарязани и по тях имаше кръв. Очевидно се биеха от известно време и двубоят не бе приятелски.

Ален и Пиер стояха тихо до отсрещната стена. Подът пред тях приличаше на игленик — бе настръхнал от най-различни изхвърлени оръжия, забити в трамбованата пръст. И двамата слуги очевидно знаеха какво се случва около тях, включително бяха разбрали и за моето пристигане. Те повдигнаха съвсем леко поглед към сеновала и се спогледаха разтревожено. Матю не виждаше нищо около себе си. Беше с гръб към мен и другите силни миризми в плевнята прикриваха присъствието ми. Филип, който бе с лице, или не ме забеляза, или не му пукаше, че съм там.

Острието на Матю мина с лекота през ръката на Филип. Той премигна и синът му се усмихна подигравателно.

— «Не смятай за болезнено това, което е полезно за теб»[42] — промърмори.

— Не трябваше да те уча на старогръцки. Нито на английски. Знанията ти непрекъснато ми причиняват тревоги — отвърна невъзмутимо Филип и издърпа ръката си от острието.

Сабите им се удариха, иззвъняха и се отдръпнаха една от друга. Матю имаше леко предимство в ръста и по-дългите му крайници увеличаваха обсега на замахванията му. Биеше се с дълго и тънко оръжие, понякога го държеше с две ръце, понякога само с една. Дръжката непрекъснато се въртеше в ръката му, за да отбива ударите на баща си. Но Филип имаше повече сила и нанасяше унищожителни удари с по-късата си сабя, която с лекота въртеше с една ръка. Освен това държеше и кръгъл щит, с който посрещаше атаките. Ако Матю също бе започнал боя с такъв защитен уред, той вече му беше избит. Макар двамата мъже да бяха почти в една категория, стилът им беше напълно различен. Филип се забавляваше и непрекъснато коментираше, докато се дуелираше. Матю пък през повечето време мълчеше и само с някое повдигане на вежда се издаваше, че слуша какво говори баща му.

— Мислех си за Даяна. Нито земята, нито океанът може да роди по-чудовищно и жестоко същество от жената — каза тъжно Филип.

Матю се втурна към него и острието със смайваща бързина описа широка полуокръжност към врата на баща му. Премигнах, а през това време Филип бе успял да се пъхне под сабята. Появи се отново до Матю и прониза прасеца на сина си.

— Техниката ти хич я няма тази сутрин. Нещо не е наред ли? — попита Филип. Директният въпрос привлече вниманието на сина му.

— За бога, невъзможен си. Да. Нещо не е наред — процеди Матю през стиснати зъби. Замахна отново и сабята му отскочи от бързо вдигнатия щит на Филип. — Непрекъснатото ти бръщолевене ме влудява.

— Когато боговете искат да унищожат някого, първо го подлудяват. — Думите на баща му го накараха да трепне. Филип се възползва от това и го удари по гърба с плоската страна на сабята си.

Матю изруга.

— Да не би да ти свършиха остроумните реплики? — попита. И тогава ме видя.

Всичко след това се случи за секунди. Матю изпъна крака и се взря в сеновала, където стоях аз. Сабята на Филип се спусна, направи кръг и изби оръжието от ръката му. Филип се озова с двете саби в ръце. Хвърли едната към стената, а другата насочи към сънната артерия на Матю.

— Учил съм те да се биеш по-добре, Matthaios. Не мислиш. Не мигаш. Не дишаш. Когато се опитваш да оцелееш, само реагираш. — Филип повиши тон. — Слез тук долу, Даяна.

Ковачът, изпълнен със съжаление, ми помогна да сляза по друга стълба. Изпроси си го, сякаш казваше изражението му. Стъпих на пода до Филип.

— Заради нея ли загуби? — попита той и притисна острието в плътта на сина си, докато не потече тъмна струйка кръв.

— Не разбирам какво имаш предвид. Пусни ме. — Матю бе овладян от някаква непозната емоция. Очите му станаха мастилени и той посегна към гърдите на баща си. Направих стъпка към него.

Към мен със свистене полетя нещо блестящо и се плъзна между лявата ми ръка и торса ми. Филип бе хвърлил оръжието си по мен, без дори да погледне целта си, ала въпреки това то дори не докосна кожата ми. Камата прикова ръкава ми към едно от стъпалата на стълбата и когато си отскубнах ръката, платът се разкъса на лакътя и разкри грапавия ми белег.

— Ето това имам предвид. Да не би да откъсна очи от противника? Затова ли за малко не умря, че и Даяна с теб? — Никога не бях виждала Филип толкова гневен.

Вниманието на Матю отново се отклони към мен. Беше за не повече от секунда, но тя стигна на Филип да намери друга кама, затъкната в ботуша му. Заби я в бедрото на сина си.

— Не откъсвай очи от човека, който държи острие до гърлото ти. Ако го направиш, си мъртъв. — После Филип заговори на мен, без да се обръща. — А ти, Даяна, стой далеч от Матю, когато се бие.

Матю вдигна поглед към баща си. Черните му очи бяха пълни с отчаяние, зениците му бяха разширени. Виждала бях и преди тази реакция, обикновено подсказваше, че губи контрол.

— Пусни ме. Трябва да съм до нея. Моля те.

— Трябва да спреш да надничаш през рамото си и да се приемеш такъв, какъвто си — воин-кръвопиец с отговорности към семейството. Когато сложи пръстена на майка си на пръста на Даяна, помисли ли какво ѝ обещаваш с него? — попита Филип високо.

— Целия си живот и смъртта си. Той е и предупреждение да помним миналото. — Матю се опита да ритне баща си, но той предусети удара, посегна надолу и завъртя ножа, все още забит в крака на сина му. Матю просъска от болка.

— Ти винаги си на тъмната страна, никога на страната на светлината — вбеси се Филип. Хвърли сабята и я изрита далеч, след това обви пръсти около шията на сина си. — Видя ли му очите, Даяна?

— Да — прошепнах.

— Направи още една крачка към мен.

Подчиних се и тогава Матю започна да се мята, все едно баща му бе стиснал с всички сили трахеята му. Извиках и той започна да се мята още по-силно.

— Матю е толкова жаден за кръв, че обезумява. Ние, кръвопийците, сме по-близо до природата от другите същества — чисти хищници, без значение колко езика говорим или какви изискани дрехи носим. Това е вълкът в него, който се опитва да се освободи, за да може да убие.

— Неистова жажда за кръв? — прошепнах.

— Не всички от нас я изпитват. Болестта е в кръвта на Изабо, предадена ѝ е от нейния създател, а тя я предава на децата си. Изабо и Луи бяха пощадени, но не и Матю и Луиза. И синът на Матю, Бенджамин, страда от същото.

Макар да не знаех нищо за този син, Матю ми бе разказвал за Луиза истории, от които ми настръхваше косата. Значи и той притежаваше същата крайна кръвожадност и можеше да я предаде на децата ни. И когато си мислех, че знам всички тайни, които държат Матю далеч от леглото ми, ето още една: страхът му от наследствена болест.

— Какво отключва тази неистова жажда? — Думите едва излязоха през свитото ми гърло.

— Много неща, но е по-силна, когато е уморен или гладен. Когато е в лапите ѝ, той не е на себе си и може да направи неща, които не иска.

Елинор. Така ли бе загинала една от най-големите любови на Матю, изсмукана от жадните за кръв братя в Йерусалим? Непрекъснатите му предупреждения, че е властен, че това е опасно, вече не изглеждаха безсмислени. Също като моите пристъпи на паника, това бе физиологична реакция, която той можеше никога да не успее да контролира.

— Затова ли го повика днес тук? Да го принудиш да покаже уязвимостта си на целия свят? — попитах гневно Филип. — Как можа? Ти си му баща!

— Ние сме подла порода. Може някой ден да се обърна срещу него. — Филип сви рамене. — Може и срещу теб да се обърна, вещице.

При тези думи двамата си смениха позициите и Матю притисна Филип към стената. Той пък го сграбчи за шията. Двамата стояха така, допрели носове.

— Матю — извика остро Филип.

Синът му продължаваше да го притиска, у него не бе останало нищо човешко. Единственото му желание бе да победи противника си, да го убие, ако се наложи. През кратката ни връзка имаше моменти, които потвърждаваха страховитите легенди на хората за вампирите, и това беше един от тях. Но аз исках обратно моя Матю. Пристъпих към него, ала това само увеличи беса му.

— Не се приближавай, Даяна.

— Не искате да го направите, милорд — намеси се Пиер и застана до господаря си. Посегна с ръка. Чух изпукване и видях как ръката му се отпусна безполезна и счупена в рамото и лакътя. Видях от раната на шията му да шурти кръв. Пиер премигна и пръстите му се вдигнаха към жестокото ухапване.

— Матю! — извиках.

Постъпих погрешно. Като чу колко съм разтревожена, Матю побесня още повече. Пиер за него не беше нищо повече от пречка. Като продължаваше да стиска с една ръка баща си за гърлото, Матю хвърли слугата си през помещението и той се удари в стената на плевнята.

— Тихо, Даяна. Той не е с всичкия си. Matthaios! — изрева Филип името му. Матю спря да се опитва да избута баща си далеч от мен, но не отпусна хватката.

— Знам какво си направил. — Филип изчака, докато думите му проникнат в съзнанието на Матю. — Чуваш ли ме? Знам бъдещето си. Ако можеше да победиш тази лудост, щеше да го направиш.

Филип бе заключил, че синът му го е убил, но не знаеше как и защо. Единственото обяснение, което му бе хрумнало, беше болестта на Матю.

— Нищо не знаеш — продума с вцепенени устни Матю. — Няма и как да разбереш.

— Държиш се както винаги, когато съжаляваш, че си убил — ти си виновен, безполезен, разсеян — каза Филип. — Te absolvo, Matthaios.[43]

— Ще отведа Даяна — заяви Матю с внезапно прояснено съзнание. — Пусни ни да си тръгнем, Филип.

— Не. Ще посрещнем всичко заедно, тримата — отвърна Филип. На лицето му бе изписано състрадание. Грешах. Филип не се опитваше да пречупи Матю, а само да го освободи от чувството му за вина. В крайна сметка се оказа, че не е предал сина си.

— Не! — извика Матю и се извъртя. Но Филип беше по-силен.

— Прощавам ти — повтори баща му и го прегърна силно. — Прощавам ти.

Изведнъж Матю затрепери, тялото му се разтресе от главата до петите, след това се отпусна, сякаш злият дух го бе напуснал.

— Je suis desole[44] — прошепна той, думите му бяха задавени от емоция. — Толкова съжалявам.

— Вече ти простих. А сега и ти остави всичко зад гърба си. — Филип пусна сина си и погледна към мен. — Иди при него, Даяна, но бъди внимателна. Все още не е съвсем на себе си.

Не послушах Филип, а се хвърлих към съпруга си. Той ме взе в прегръдките си и вдиша аромата ми, сякаш той можеше да му даде сили. Пиер също се приближи, ръката му вече бе оздравяла. Подаде на Матю кърпа да си избърше ръцете, които бяха целите в кръв. Свирепият поглед на Матю държеше слугата на няколко крачки разстояние, а кърпата се вееше като бяло знаме. Филип отстъпи назад и очите на сина му веднага се стрелнаха.

— Това са баща ти и Пиер — каза му аз и обвих лицето му с длани. Постепенно черните му зеници започнаха да се свиват и около тях се появи първо тъмнозелено, после и сребърносиво кръгче, а накрая и бледозелено.

— Господи! — В гласа на Матю имаше отвращение. Той посегна към ръцете ми и ги свали от лицето си. — Не съм губил така контрол от много отдавна.

— Слаб си, момче, а неистовата ти жажда за кръв е още много близо под повърхността. Ако Паството оспори правото ти да бъдеш с Даяна и ти реагираш така, ще загубиш. Не можем да позволим да възникне каквото и да е съмнение, че тя е от семейство Дьо Клермон. — Филип обърса демонстративно с палец долните си зъби. От раната му бликаше тъмноморава кръв. — Ела тук, дете.

— Филип! — Матю ме задържа, беше като ударен от гръм. — Ти никога…

— Никога е много дълго време. Не се преструвай, че знаеш толкова много за мен, Matthaios. — Филип ме огледа сериозно. — Няма от какво да се страхуваш, Даяна. — Погледнах към Матю, исках да съм сигурна, че това няма да предизвика нов пристъп на лудост.

— Иди при него. — Съпругът ми ме пусна, а съществата в плевнята наблюдаваха всичко като хипнотизирани.

— Кръвопийците създават семейства чрез смъртта и кръвта — започна Филип, когато застанах пред него. Думите му предизвикаха инстинктивен страх у мен, който се разля по всичките ми кости. Той притисна палеца си в средата на челото ми близо до косата, плъзна го към слепоочието и завърши до веждата. — С този знак ти си мъртва, сянка сред живите, без семейство и роднини. — Палецът на Филип се върна на първоначалното място и направи огледален образ от другата страна на главата ми, като накрая завърши между веждите ми. Третото ми око изтръпна от студ от вампирската кръв. — С този знак се прераждаш, ставаш моя дъщеря чрез кръвна клетва и завинаги член на семейството ми.

И плевните имаха ъгли. Думите на Филип ги накараха да грейнат от блещукащи цветни нишки светлина — не само сини и кехлибарени, но и зелени и златни. Звукът, който издаваха, се надигна в тих протест. Все пак в друго време ме чакаше друго семейство. Само че одобрителният шепот в плевнята скоро ги заглуши. Филип вдигна поглед към сеновала и сякаш за първи път забеляза публиката.

— Слушайте и вие. Мадам има врагове. Кой от вас е готов да бъде до нея, когато милорд не може? — Тези, които поназнайваха английски, преведоха на останалите.

— Mais il est debout[45] — възпротиви се Тома и посочи Матю. Филип се погрижи за това, като подви ранения крак на сина си в коляното и го накара да тупне на пода по гръб.

— Кой е с мадам? — повтори Филип, притиснал внимателно с ботуша си врата на Матю.

— Je vais.[46] — Първа проговори Катрин, моята демонична помощница и прислужница.

— Et moi[47] — обади се и Жоан, която следваше сестра си във всичко, нищо че беше по-голяма от нея.

След като момичетата заявиха верността си, Тома и Етиен също се присъединиха към тях, както и ковачът, и готвачът, който се бе появил на сеновала с кошница зрял боб. Изгледа зверски всички от персонала си, те неохотно също потвърдиха.

— Враговете на мадам ще се появяват без предупреждение, затова трябва да сте подготвени. Катрин и Жоан ще им отвличат вниманието. Тома ще лъже. — Възрастните се изсмяха, защото знаеха за какво става въпрос. — Етиен, ти ще трябва да тичаш да търсиш помощ, за предпочитане от милорд. А ти знаеш какво да правиш. — Филип погледна мрачно сина си.

— А моята задача? — попитах.

— Да мислиш, също като днес. Да мислиш и да останеш жива. — Филип плесна с ръце. — Достатъчно забавления. Обратно на работа.

Хората излязоха от плевнята, потънали в добронамерено бъбрене, и се върнаха към задълженията си. С едно кимване Филип прати Ален и Пиер след тях. И той ги последва, като по пътя си свали ризата. За голяма моя изненада се върна и хвърли смачканата дреха в краката ми. Заприлича ми на топка сняг.

— Погрижи се за раната на крака му и онази над бъбреците, която е по-дълбока, отколкото ми се искаше — нареди ми Филип. И след това наистина си тръгна.

Матю се изправи на колене и започна да трепери. Хванах го през кръста и го положих внимателно на земята. Той се опита да се отскубне и да ме придърпа в прегръдките си.

— Не, инат такъв — спрях го. — Нямам нужда от успокояване. Нека поне веднъж аз се погрижа за теб.

Разгледах раните, като започнах с посочените от Филип. С помощта на Матю махнах скъсания чорап от прореза в крака. Камата се бе забила дълбоко, но раната бе започнала да се затваря благодарение на лековитите свойства на вампирската кръв. Сложих малко сняг около нея — Матю ме увери, че това ще помогне, макар че изтощената му плът едва ли бе по-топла. Раната над бъбреците също се затваряше, но синината наоколо ме накара да премигна със състрадание.

— Мисля, че ще живееш — казах и поставих последната шепа сняг на левия му хълбок. Махнах косата от челото му. В петно полузасъхнала кръв до окото му се бяха залепили няколко черни косъма. Внимателно ги махнах.

— Благодаря ти, mon coeur. Тъй като ме почистваш, имаш ли нещо против да ти върна услугата и да изтрия кръвта на Филип от челото ти? — Погледна ме смутено. — Заради миризмата е. Не ми харесва да идва от теб.

Боеше се, че лудостта му може да се върне. Сама потрих кожата си и пръстите ми се изцапаха в черно и червено.

— Сигурно приличам на езическа жрица.

— Да, повече от обикновено. — Матю загреба малко сняг и премахна и останалите следи от осиновяването ми.

— Разкажи ми за Бенджамин — помолих аз, докато той триеше лицето ми.

— Направих Бенджамин вампир в Йерусалим. Дадох му моята кръв, за да му спася живота. Но така отнех мотивацията му. Отнех душата му.

— И той има твоята склонност към силен гняв?

— Склонност! От твоите уста прозвуча все едно става въпрос за високо кръвно налягане. — Матю поклати учудено глава. — Ела. Ще замръзнеш, ако останем още тук.

Тръгнахме бавно към замъка хванати здраво за ръце. За първи път никой от нас не се интересуваше кой може да ни види и какво може да си помисли. Погледнах към Матю в гаснещата светлина и още веднъж видях баща му в строгите черти на лицето и в начина, по който изправяше рамене въпреки бремето върху тях.

На следващия ден бе Никулден. Слънцето блестеше по нападалия по-рано през седмицата сняг. Замъкът се оживи заради хубавото време, макар все още да бяха пости, мрачно време за размисъл и молитви. Тананикайки си тихичко, тръгнах към библиотеката, за да си взема от купчината с алхимични книги. Макар всеки ден да носех по няколко в дестилационната, след това гледах да ги връщам. В пълната с книги стая двама мъже си говореха. Познах спокойния, ленив глас на Филип. Но другия чувах за първи пръв път. Бутнах вратата.

— Ето я и нея — обяви Филип, когато влязох. Другият мъж се обърна и аз усетих характерното изтръпване.

— Боя се, че френският ѝ не е много добър, а латинският ѝ е дори още по зле — каза извинително Филип. — Говорите ли френски?

— Достатъчно — отвърна магьосникът. Погледът му се плъзна по тялото ми и кожата ми настръхна. — Момичето изглежда в добро здраве, но не бива да остава тук, сред вашите хора, сир.

— С радост бих се отървал от нея, мосю Шампие, но няма къде да отиде, а се нуждае от помощ от себеподобен. Затова пратих да ви повикат. Хайде, мадам Ройдън — каза Филип и ми махна да се приближа.

Колкото по-напред пристъпвах, толкова по-неудобно се чувствах. Въздухът се сгъсти и настръхна от електричеството. Почти очаквах да чуя гръмотевица, толкова напрегната бе атмосферата. Питър Нокс влизаше без разрешение в мислите ми, Сату ми бе причинила ужасна болка в Ла Пиер, но този магьосник беше различен и някак дори по-опасен. Минах бързо покрай него и погледнах въпросително и умолително Филип.

— Това е Андре Шампие — представи ми го той. — Печатар е в Лион. Може би сте чували за братовчед му, виден лекар, който, уви, вече е покойник и не може повече да споделя своята философска и медицинска мъдрост.

— Не — прошепнах. Наблюдавах Филип с надеждата, че ще ми даде някакви знаци какво се очаква от мен. — Не мисля, че съм чувала.

Шампие килна глава, за да покаже, че оценява комплиментите на Филип.

— Не познавах братовчед си, сир, тъй като е починал, преди да се родя. Но за мен е удоволствие да ви чуя да изричате такива хубави думи за него. — И тъй като печатарят изглеждаше поне двайсет години по-възрастен от Филип, сигурно знаеше, че хората от семейство Дьо Клермон бяха вампири.

— Беше страхотен магьосник, също като вас. — Изрече го делово, типично в негов стил, и затова не прозвуча раболепно. А на мен обясни: — Това е магьосникът, когото пратих да повикат малко след като пристигнахте, като мислех, че ще може да помогне да разгадаем мистерията на вашите способности. Казва, че усетил силата ви още докато бил далеч от Сет-Тур.

— Май инстинктите ми са ме подвели — промърмори Шампие. — След като вече се запознах с нея, ми се струва, че има доста малки способности. Може би не е английската вещица, за която хората говореха в Лимож.

— Лимож, а? Колко странно, че новините за нея пътуват толкова бързо. Но мадам Ройдън, слава богу, е единствената скитаща англичанка, която е трябвало да приемем при нас, мосю Шампие. — Филип показа трапчинките си, докато си наливаше вино. — Достатъчно ни тормозят френските разбойници по това време на годината, та само чужденци ни трябваха.

— Войните прогониха много хора от домовете им. — Едното око на Шампие беше синьо, а другото — кафяво. Това бе знак, че е силен ясновидец. Магьосникът имаше жилава енергия, която се хранеше от силата, пулсираща във въздуха около него. Инстинктивно отстъпих назад. — И с вас ли се случи това, мадам?

— Кой знае какви ужаси е видяла и на какво е била подложена — подхвърли Филип и сви рамене. — Съпругът ѝ беше мъртъв от десет дни, когато я намерихме в усамотена ферма. Мадам Ройдън може би е станала жертва на някакви хищници. — По-възрастният Дьо Клермон имаше талант да измисля легенди като сина си и Кристофър Марлоу.

— Ще разбера какво ѝ се е случило. Дайте ми ръката си. — Не се подчиних веднага и Шампие се изнерви. Щракна с пръсти и ръката ми полетя към него. Остра и горчива паника се разля из тялото ми, когато ме стисна за китката. Погали дланта ми и продължи бавно по всеки пръст, търсейки поверителна информация. Стомахът ми се сви.

— Плътта ѝ дава ли ви данни за тайните ѝ? — Филип звучеше съвсем леко заинтригуван, но един мускул потрепваше на шията му.

— По кожата на вещицата може да се чете като в отворена книга. — Шампие се намръщи и вдигна пръсти към носа. Помириса ги. Лицето му се изкриви. — От дълго време живее с вампири. Кой е пил от нея?

— Това е забранено — каза мазно Филип. — Никой от моя замък не е проливал кръвта на дамата нито за забавление, нито от жажда.

— Кръвопиецът може да разгадае едно същество по кръвта му толкова лесно, колкото и аз по плътта. — Шампие вдигна ръкава ми нагоре и скъса тънката връзчица, която държеше маншета прилепнал към китката. — Виждате ли? Някой се е възползвал от нея. Не съм единственият, който иска да знае повече за английската вещица.

Филип се приведе, за да разгледа разголената ми свивка и дъхът му охлади кожата ми. Пулсът ми биеше на тревога. Какво целеше Филип? Защо бащата на Матю не спреше това?

— Тази рана е прекалено стара, за да я е получила тук. Както казах, в Сен Люсиен е само от седмица.

Мисли. Остани жива. Повтарях си инструкциите на Филип от предния ден.

— Кой е пил от кръвта ти, сестро? — попита Шампие.

— Това е рана от нож — отвърнах колебливо. — Сама си я направих. — Не беше лъжа, но не беше и цялата истина. Молех се на богинята да ми позволи да го заблудя.

— Мадам Ройдън крие нещо от мен, а смятам, че и от вас. Трябва да я докладвам на Паството. Това е мой дълг, сир. — Магьосникът погледна очаквателно Филип.

— Разбира се — промърмори той. — Не бих си и помислял да заставам на пътя на дълга ви. Как мога да помогна?

— Ще ви бъда благодарен, ако я държите здраво. Трябва да се гмурнем по-дълбоко за истината — каза Шампие. — Повечето същества намират това търсене за болезнено и дори тези, които нямат какво да крият, инстинктивно се съпротивляват на докосването на вещица.

Филип ме издърпа от хватката на Шампие и грубо ме сложи да седна на стола му. Хвана с една ръка шията ми, а с другата — темето ми.

— Така ли?

— Идеално, сир. — Магьосникът застана пред мен и се намръщи, като видя челото ми. — Но какво е това? — Изцапаните му с мастило пръсти се плъзнаха по челото ми. Ръцете му ми изглеждаха като скалпели и аз стенех и се дърпах.

— Защо докосването ви предизвиква такава болка? — почуди се Филип.

— По-скоро разгадаването на тайните го прави. Мислете за него като за вадене на зъб — обясни Шампие и пръстите му се вдигнаха за един кратък, благословен момент. — Ще издърпам мислите и тайните ѝ от корен, няма да ги оставям да гноясват. Много е болезнено, но след това не остава нищо и ще се вижда ясно какво тя се опитва да скрие. Това е голямото предимство на магията, съчетана с университетско образование. Вещерството и традиционните техники, познати на жените, са груби, суеверни. Моята магия е прецизна.

— Момент, мосю. Простете невежеството ми. Да не би да твърдите, че тази вещица няма да помни какво сте направили и каква болка сте ѝ причинили?

— Ще има само смътен спомен, че е загубила нещо. — Пръстите на Шампие продължиха да се плъзгат по челото ми. Той се намръщи. — Ето нещо много странно. Защо кръвопиец е оставил кръвта си тук?

Осиновяването ми в клана на Филип не беше спомен, който исках да споделя с Шампие. Нито пък желаех да рови в паметта ми за преподаването в «Йейл», за Сара и Ем или Матю. За родителите ми. Стисках облегалките на стола, докато вампирът ме държеше, а един магьосник се канеше да инвентаризира и открадне мислите ми. И нито дъх вещерски вятър или искра вещерски огън не ми идваха на помощ. Силата ми бе напълно притихнала.

— Вие сте белязали тази вещица — каза остро Шампие и го погледна обвинително.

— Да. — Филип не му обясни нищо повече.

— Това е напълно нередно, сир. — Пръстите му продължаваха да ровят в мозъка ми. Магьосникът се ококори, беше учуден. — Но това е невъзможно. Как може тя да е… — Той хлъцна и погледна надолу към гърдите си.

Между две от ребрата на Шампие стърчеше кама, острието бе дълбоко забито в гръдния му кош. Пръстите ми здраво стиснаха дръжката. Когато той започна да се мъчи да я извади, аз я забих още по-дълбоко. Коленете на магьосника се подгънаха.

— Остави, Даяна — нареди Филип и посегна, за да махне ръката ми. — Той ще умре и сам ще падне. Не можеш да го държиш дотогава.

Ала не можех да пусна камата. Мъжът все още бе жив и докато дишаше, Шампие можеше да вземе от мен нещо, което не му принадлежеше.

Бледо лице с черни като мастило очи изникна бързо над рамото на Шампие, а след това една силна ръка отметна главата му назад. Чу се пукане на кости и късане на жили. Матю захапа гърлото на мъжа и започна да пие жадно.

— Къде се бавиш, Матю? — скара му се Филип. — Трябва да действаш бързо. Даяна удари, преди той да успее да довърши мисълта си.

Докато Матю пиеше, в стаята се втурнаха Тома и Етиен, последва ги и разтревожената Катрин. Всички замръзнаха на място. Ален и Пиер се въртяха в коридора с ковача, готвача и двама войници, които обикновено пазеха портата.

— Vous avez bien fait[48] — увери ме Филип. — И вече всичко свърши.

— Трябваше да мисля. — Пръстите ми бяха станали безчувствени, но все още не можех да пусна камата.

— И да останеш жива. Справи се възхитително — похвали ме Филип.

— Мъртъв ли е? — попитах дрезгаво.

Матю отлепи устата си от шията му.

— Категорично — прецени Филип. — Е, един любопитен калвинист по-малко. Казал ли е на някого от приятелите си, че идва тук?

— Не, доколкото мога да преценя — проговори Матю. Очите му бавно си връщаха сивия цвят, докато ме гледаше. — Даяна. Любов моя. Пусни камата. — Някъде в далечината нещо метално издрънча на пода, последвано от мекото тупване на останките от Андре Шампие. Милостиво хладни и познати ръце ме хванаха за брадичката.

— Той откри нещо за Даяна, което го изненада — каза Филип.

— И аз го видях. Но острието стигна до сърцето му, преди да разбера какво е. — Матю ме придърпа нежно в прегръдката си. А аз никак не се съпротивлявах, сякаш бях останала без кости.

— Не мислех, не можех да мисля, Матю. Шампие щеше да ми вземе спомените, да ги изтръгне от мен от корен. Спомените са всичко, което ми остана от родителите ми. Ами ако бях забравила историческите си знания? Как ще се върна да преподавам след това?

— Постъпи правилно. — Матю обгърна кръста ми с една ръка. С другата обви раменете и притисна бузата ми към гърдите си. — Откъде взе ножа?

— От ботуша ми. Сигурно е видяла как го вадя оттам вчера — отвърна вместо мен Филип.

— Ясно. Ти си можела да мислиш, ma lionne. — Матю притисна устни към косата ми. — Какво, по дяволите, е довело Шампие в Сен Люсиен?

— Аз — натърти Филип.

— Издал си ни на Шампие? — Матю се вторачи в баща си. — Той е едно от най-противните същества в цяла Франция!

— Трябваше да съм сигурен в нея, Matthaios. Даяна знае прекалено много наши тайни. Трябваше да разбера дали може да ѝ се има доверие, че ще ги опази, дори когато е сред себеподобни. — Филип нямаше никакво намерение да се извинява. — Не поемам рискове със семейството си.

— А щеше ли да спреш Шампие, преди да открадне мислите ѝ? — попита Матю и очите му ставаха все по-черни с всяка изминала секунда.

— Зависи.

— От какво? — избухна съпругът ми и ме притисна още по-силно към себе си.

— Ако Шампие бе пристигнал три дни по-рано, нямаше да се намесвам. Щеше да е разправа между магьосници, за която не си заслужава братството да се тревожи.

— И щеше да оставиш половинката ми да страда? — Тонът на Матю показваше, че не може да повярва.

— Вчера отговорността да се намесиш щеше да е твоя. Ако не беше успял, това щеше да докаже, че връзката ти с вещицата не е толкова силна.

— А днес? — вметнах аз.

Филип се взря в мен.

— Днес ти си моя дъщеря. Така че нямаше да оставя Шампие да отиде по-далеч. Но не се наложи да правя нищо. Даяна сама се спаси.

— Затова ли ме направи твоя дъщеря? Защото Шампие е идвал насам? — попитах шепнешком.

— Не. С Матю издържахте изпитанието в църквата и второто в плевнята. Кръвната клетва беше просто първата стъпка към превръщането ти в Дьо Клермон. И вече е време да го довършим. — Филип се обърна към управителя. — Доведи свещеник, Ален, и кажи на селото да се събере в църквата в неделя. Милорд се жени с библия, свещеник и пред очите на всички от Сен Люсиен. В тази женитба няма да има нищо скрито-покрито.

— Току-що убих човек! Не е моментът да обсъждаме брака ни.

— Глупости. Женитба насред кръвопролитие е семейна традиция за нас — каза бодро Филип. — Ние май се чифтосваме само със същества, желани от други. Много объркана работа.

— Аз го убих! — За още по-голяма яснота посочих трупа на пода.

— Ален, Пиер, моля изнесете мосю Шампие. Той разстройва мадам. И вие, останалите, имате прекалено много работа, за да седите и да зяпате. — Филип изчака, докато тримата останахме сами и продължи: — Чуй ме добре, Даяна. Много същества ще бъдат погубени заради любовта ти към сина ми. Някои сами ще се пожертват. Други ще умрат, защото все някой ще трябва да умре, а ти ще решаваш дали да си ти, те или някой, когото обичаш. Затова се запитай: има ли значение кой нанася смъртоносния удар? Ако не си ти, ще е Матю. Да не би да предпочиташ той да бе натоварил съвестта си със смъртта на Шампие?

— Разбира се, че не — отвърнах веднага.

— Тогава Пиер? Или Тома?

— Тома? Та той е още момче! — възмутих се.

— Това момче обеща да стои между теб и враговете ти. Видя ли какво стискаше в ръцете си? Духалото от дестилационната. Тома е изпилил металния му връх и го е превърнал в оръжие. Ако не бе убила Шампие, момчето щеше да разпори корема му при първа възможност.

— Ние не сме животни, а цивилизовани хора — протестирах аз. — Трябва да можем да говорим по спорните въпроси и да изглаждаме различията си без кръвопролития.

— Веднъж седях и разговарях три часа с един мъж. Той беше крал. Без съмнение ти и много други биха го сметнали за цивилизован човек. В края на разговора ни той поръча смъртта на хиляди мъже, жени и деца. Думите убиват също като сабите.

— Тя не е свикнала с нашите нрави, Филип — предупреди го Матю.

— Тогава ще трябва да свикне. Времето за дипломация изтече. — Филип никога не повишаваше тон и гласът му си остана все така равен. Матю се издаваше, но баща му никога не показваше дълбоките си чувства. — Никакви приказки повече. В неделя с Матю ще се венчаете. И тъй като си моя дъщеря не само по име, но и по кръв, ще се ожените не само като добри християни, но и с обред, с който ще почетем моите предци и техните богове. Това е последната ти възможност да откажеш, Даяна. Ако си размислила и вече не искаш Матю, както и живота и смъртта, които вървят с него, ще се погрижа да стигнеш безопасно в Англия.

Матю леко се отдръпна от мен. Беше само на сантиметри, но символизираше нещо много повече. Дори и сега ми даваше избор, макар че неговият отдавна бе направен. Както и моят всъщност.

— Ще се ожениш ли за мен, Матю? — Тъй като бях убийца, ми се стори редно аз да попитам.

Филип се задави.

— Да, Даяна. Ще се оженя за теб. Вече съм го направил, но с радост ще го направя пак, за да ти доставя удоволствие.

— Аз бях доволна още първия път. Сега е заради баща ти. — Беше ми невъзможно повече да мисля за венчавки, когато краката ми трепереха и по пода имаше кръв.

— Значи се споразумяхме. Заведи Даяна до стаята ѝ. Най-добре да остане там, докато се уверим, че приятелите на Шампие не са наблизо. — Филип тръгна към вратата, но се спря. — Намерил си жена, която е достойна за теб, има кураж и надежда в излишък, Matthaios.

— Знам — каза Матю и ме хвана за ръката.

— Знай и нещо друго: и ти си също толкова достоен за нея. Престани да оплакваш живота си. Започни да го живееш.