Нощна сянка

21.

— Нали бях права да те повикам, бабо Алсъп? — Сюзана сключи ръце под престилката си и погледна тревожно към мен. — За малко да я пратя да си върви — добави тя тихо. — Само ако…

— Но не си го сторила, Сюзана. — Баба Алсъп беше толкова стара и суха, че кожата ѝ се бе залепила към костите на ръцете и китките. Гласът ѝ беше странно сърцат за такава крехка жена. В очите ѝ светеше интелигентност. Може и да беше над осемдесетгодишна, но никой не би посмял да я нарече немощна.

След като и баба Алсъп пристигна, всекидневната на семейство Норман запращя по шевовете. С известна неохота Сюзана позволи на Матю и Пиер да влязат в стаята, стига да не докосват нищо. Джефри и Джон разделяха вниманието си между вампирите и пиленцето, което вече беше на сигурно място — сгушено в шапката на Джон край огъня. Перата му започваха да бухват под топлия въздух и то милостиво бе спряло да писука. Седнах на табуретка край огнището до баба Алсъп, която се бе настанила на единствения стол с облегалка в стаята.

— Нека те погледна, Даяна. — Когато баба Алсъп протегна пръсти към лицето ми, точно както бяха направили вдовицата Бийтън и Шампие, аз трепнах. Вещицата спря и се намръщи. — Какво има, дете?

— Един магьосник във Франция се опита да ме разгадае през кожата. Все едно ножове ме прободоха — обясних шепнешком.

— Няма да е приятно — че кой преглед е? — но не би трябвало да те боли.

Пръстите ѝ се плъзнаха по чертите ми. Ръцете ѝ бяха хладни, вените ѝ изпъкваха под кожата на петна и се виеха по изкривените ѝ стави. Почувствах леко притискане, но то не можеше да се сравни с болката, която ми бе причинил Шампие.

— А — каза тя гърлено, когато стигна до гладката кожа на челото ми. Вещерското ми око, което се бе върнало към обичайното си дразнещо бездействие в мига, в който Сюзана и Ани ме намериха с пиленцето, се отвори напълно. Баба Алсъп беше вещица, която си струваше да познавам.

Погледнах в третото око на старицата и потънах в свят от цветове. Колкото и да опитвах, шарените нишки отказваха да се подредят в нещо познато, макар отново да получих мъчителното прозрение, че могат да се използват за нещо. Изтръпнах под докосването на баба Алсъп, която опипваше тялото и съзнанието ми с допълнителното си сетиво, аурата ѝ светна в оранжево с лилаво по краищата. В ограничения си опит никога не бях виждала такава комбинация от цветове. Каза няколко пъти «пфф!», издаде един-два одобрителни звука.

— Тази е странна, нали? — прошепна Джефри, който надничаше през рамото на баба Алсъп.

— Джефри! — скара му се Сюзана, засрамена от поведението на сина си. — Госпожо Ройдън, ако обичате.

— Добре де! Госпожа Ройдън е странна — повтори Джефри без никакви угризения. Сложи длани на коленете си и се наведе още повече.

— Какво виждаш, млади Джефри? — попита баба Алсъп.

— Тя… госпожа Ройдън… е във всички цветове на дъгата. Вещерското ѝ око е синьо, а останалото е зелено и сребърно, като богинята. А защо има червен и черен нюанс там? — Момчето посочи челото ми.

— Това е кръвопийски знак — обясни баба Алсъп и го поглади с пръстите си. — Той ни казва, че тя принадлежи на семейството на господин Ройдън. Винаги, когато видиш нещо подобно, Джефри — а то се среща доста рядко — трябва да се отнасяш към него като към предупреждение. Кръвопиецът, който го е направил, няма да е никак доволен, ако навредиш на топлокръвното същество, което е белязал.

— Боли ли? — почуди се детето.

— Джефри! — извика отново Сюзана. — Знаеш, че не бива да тормозиш баба Алсъп с въпроси.

— Чака ни мрачно бъдеще, ако децата престанат да задават въпроси, Сюзана — отбеляза баба Алсъп.

— Кръвта на кръвопиеца може да лекува, но не вреди — казах аз на момчето, преди баба Алсъп да успее да му отговори. Нямаше нужда още един магьосник да израсне в страх от това, което не разбира. Очите ми се плъзнаха към Матю, който ме бе белязал много по-дълбоко от кръвната клетва на баща му. Той нямаше нищо против прегледа на баба Алсъп да продължи — поне засега — но не откъсваше поглед от старицата. Успях да събера сили да се усмихна и неговите устни леко се разтеглиха в отговор.

— О! — Джефри не изглеждаше много заинтригуван от този вид информация. — Може ли пак да излъчите това сияние, госпожо Ройдън? — За тяхно съжаление момчетата бяха изпуснали демонстрацията на магическа енергия.

Баба Алсъп допря изкривения си пръст до устните на момчето и го накара да млъкне.

— Трябва говоря веднага с Ани. След като приключим, човекът на господин Ройдън ще заведе и трима ви на реката. Като се върнете, можете да ме питате каквото си искате.

Матю кимна към вратата и Пиер прегърна двамата си малки повереници. Хвърли уплашен поглед към старицата и свали момчетата долу да чакат. Също като Джефри, и Пиер имаше нужда да преодолее страха си от съществата от друг вид.

— Къде е момичето? — попита баба Алсъп и се огледа.

Ани пристъпи напред.

— Тук съм, бабо.

— Кажи ни истината, Ани — настоя твърдо баба Алсъп. — Какво си обещала на Андрю Хабърд?

— Н-нищо — заекна Ани и погледът ѝ се стрелна към мен.

— Не лъжи, момиче. Това е грях — сгълча я баба Алсъп. — Изплюй камъчето.

— Трябва да му съобщя, ако господин Ройдън реши отново да напусне Лондон. И отец Хабърд праща един от своите хора, когато господинът и госпожата са още в леглото, за да ме разпитва какво се случва в къщата. — Думите на Ани се изляха наведнъж. Когато свърши да говори, тя покри устата си с ръце, сякаш не можеше да повярва, че е разкрила толкова много.

— Трябва да спазваме буквата на споразумението на Ани с Хабърд, но не и духа. — Баба Алсъп се замисли за миг. — Ако госпожа Ройдън напусне града по някаква причина, Ани ще прати вест първо на мен. Ще изчакаш един час и чак тогава ще съобщиш на Хабърд, Ани. Ако кажеш и дума на някого за случилото се тук, ще ти вържа езика със заклинание, което и тринайсет вещици няма да могат да развалят. — Ани изглеждаше оправдано ужасена от тази перспектива. — Върви при момчетата, но отвори всички врати и прозорци, преди да тръгнеш. Ще пратя да те повикат, когато стане време да се връщаш.

Докато отваряше капаците и вратите, изражението на Ани беше едновременно извинително и ужасено, затова ѝ кимнах насърчително. Горкото дете не беше в позиция да се опълчи на Хабърд и бе направило каквото може, за да оцелее. Тя хвърли още един уплашен поглед към Матю, чието отношение към нея бе подчертано хладно, и излезе.

Най-накрая, когато къщата утихна и около раменете и глезените ми се извиха течения, Матю заговори. Той все още се подпираше на вратата и черните му дрехи поглъщаха и малкото светлина в къщата.

— Можеш ли да ни помогнеш, бабо Алсъп? — Любезният му тон нямаше нищо общо с презрението, с което се отнасяше към вдовицата Бийтън.

— Мисля, че да, господин Ройдън — отвърна баба Алсъп.

— Моля, настанете се — покани го Сюзана и посочи една близка табуретка. Уви, имаше малка вероятност мъж с ръста на Матю да се настани удобно на малко трикрако столче, но той го възседна, без да се оплаква. — Съпругът ми спи в съседната стая. Не бива да дочува кръвопиеца, нито пък разговора ни.

Баба Алсъп бръкна под сивата вълна и белия лен, които обграждаха шията ѝ, и издърпа с пръстите си нещо. Протегна ръка, замахна от китката и пусна един сенчест силует в стаята, който беше нейно точно копие. Той отиде към спалнята на Сюзана.

— Какво беше това? — попитах, направо не смеех да си поема дъх.

— Моята сянка. Тя ще наглежда господин Норман и ще се погрижи той да не ни притеснява. — Баба Алсъп помръдна с устни и теченията спряха. — А сега, след като вратите и прозорците са запечатани, няма и да ни подслушват. Бъди спокойна за това, Сюзана.

Тези две магии можеха да се окажат полезни в дома на шпионин. Отворих уста да попитам баба Алсъп как ги направи, но преди да изрека и дума, тя вдигна ръка и се засмя.

— Много си любопитна за зряла жена. Боя се, че ще подложиш на изпитание търпението на Сюзана в по-голяма степен от Джефри. — Облегна се назад и ме погледна с доволно изражение. — Дълго те чаках, Даяна.

— Мен? — попитах невярващо.

— Без съмнение. Минаха много години от първите предсказания за пристигането ти и с течение на времето някои от нас спряха да се надяват. Но когато нашите сестри ни казаха за знаменията на север, знаех, че трябва да те очаквам. — Баба Алсъп имаше предвид Бъруик и странните случки в Шотландия. Наведох се напред, готова да ѝ задавам въпроси, но Матю поклати леко глава. Той все още не беше сигурен, че на вещицата може да се има доверие. Баба Алсъп видя мълчаливата молба на съпруга ми и пак се засмя.

— Значи съм била права — каза Сюзана с облекчение.

— Да, дете. Даяна наистина е тъкачка. — Думите на баба Алсъп отекнаха в стаята силни като магия.

— Какво е това? — прошепнах аз.

— Не разбираме много неща в сегашното си положение, бабо Алсъп. — Матю ме хвана за ръката. — Може би трябва да се отнасяш и към двама ни като към Джефри и да ни обясниш като на деца.

— Даяна може да прави магии — каза баба Алсъп. — Ние, тъкачките, сме редки същества. Затова богинята те е пратила при мен.

— Не, бабо Алсъп. Грешиш — възразих и поклатих глава. — Ужасна съм с магиите. Леля ми Сара има страхотни способности, но дори тя не успя да ме научи на вещерския занаят.

— Разбира се, че не можеш да правиш магиите на други вещици. Трябва да измисляш свои собствени. — Думите на баба Алсъп бяха против всичко, на което ме бяха учили. Погледнах я озадачено.

— Вещиците се учат на магии. Не ги измисляме. — Магиите се предаваха от поколение на поколение в семействата и сред членовете на вещерските общности. Ревниво пазехме това познание, записвахме думи и процедури в специални магически тетрадки заедно с имената на вещиците, които владеят заклинанията. По-опитните магьосници обучаваха по-младите членове на общността да следват стъпките им, като обръщаха внимание на всеки нюанс и на миналия си опит.

— Тъкачките ги измислят — отвърна баба Алсъп.

— Никога не съм чувал за тъкачки — подхвърли внимателно Матю.

— Малцина са чували. Ние, господин Ройдън, сме тайна, която малко магьосници знаят, да не говорим за кръвопийци. Мисля, че сте запознат с тайните и тяхното опазване. — Очите ѝ светнаха дяволито.

— Живял съм много години, бабо Алсъп. Трудно ми е да повярвам, че вещиците са крили толкова време съществуването на тъкачките от другите същества. — Той се намръщи. — Това да не е някоя от игричките на Хабърд?

— Прекалено съм стара за игрички, мосю Дьо Клермон. О, да, знам кой сте всъщност и какво е положението ви — усмихна се баба Алсъп, когато на лицето на Матю се изписа изненада. — Може би не можете да скриете истината от вещиците така добре, както си мислите.

— Може би — изръмжа тихо и предупредително Матю. Смръщеното му лице още повече развесели старицата.

— С този номер можете да плашите деца като Джефри и Джон и емоционално нестабилни демони като приятелчето ви Кристофър, но не и мен. — Тонът ѝ стана сериозен. — Тъкачките се крият, защото някога са ни преследвали и убивали точно като рицарите на баща ви. Не всеки е одобрявал нашата сила. Както добре знаете, най-добре се оцелява, когато враговете ти мислят, че вече си мъртъв.

— Но кой би направил подобно нещо и защо? — Надявах се отговорът на този въпрос да не ни върне към старата вражда между вампири и вещици.

— Не вампирите и демоните са ни преследвали, а другите магьосници — каза спокойно баба Алсъп. — Те се страхуват от нас, защото сме различни. Страхът предизвиква презрение, а след това и омраза. Позната история. Някога вещиците са унищожавали цели семейства да не би и бебетата да станат тъкачи. Няколкото оцелели скрили децата си. Родителската любов към детето е голяма сила, както скоро и двамата ще разберете.

— Знаеш за бебето — прошепнах и ръката ми се премести закрилнически върху корема.

— Да — кимна със сериозен вид баба Алсъп. — Ти вече започна да изтъкаваш силни магии, Даяна. Скоро няма да можеш да го криеш от другите вещици.

— Дете? — Очите на Сюзана бяха станали огромни. — Заченато от вещица и кръвопиец?

— Не просто вещица. Само тъкачките са способни на такава магия. Има причина богинята да те избере за тази задача, Сюзана, точно както има причина да повика и мен. Ти си акушерка и уменията ти ще са необходими.

— Нямам опит, с който да помогна на госпожа Ройдън — възрази Сюзана.

— Ти от години помагаш на жените да раждат — отбеляза баба Алсъп.

— На топлокръвни жени, бабо, които раждат топлокръвни бебета! — Сюзана бе възмутена. — Не на същества като…

— Кръвопийците имат ръце и крака също като останалите — прекъсна я баба Алсъп. — Не вярвам и това дете да е различно.

— Само защото има по десет пръста на ръцете и краката, не значи, че има душа — натърти Сюзана и погледна подозрително Матю.

— Учудваш ме, Сюзана. Душата на господин Ройдън е чиста като твоята. Да не би пак да си слушала бръщолевенията на съпруга си за злото у кръвопийците и демоните?

Сюзана стисна устни.

— Ами ако е прав, бабо?

— Тогава си глупачка. Вещиците виждат ясно истината, дори съпрузите им да са пълни тъпаци.

— Не е толкова лесно, колкото го изкарваш — смотолеви Сюзана.

— Нито пък е толкова трудно. Дългоочакваната тъкачка е сред нас и трябва да направим планове.

— Благодаря ти, бабо Алсъп — намеси се Матю. Беше облекчен, че най-накрая някой е съгласен с него. — Права си. Даяна трябва да научи всичко необходимо много бързо. Не може да роди детето тук.

— Това решение не е изцяло ваше, господин Ройдън. Ако детето трябва да се роди в Лондон, тогава ще се роди в Лондон.

— Даяна не е оттук — каза Матю и бързо добави: — Не е от Лондон.

— Това ни е напълно ясно. Но тъй като може да пътува през времето, няма да помогне, ако просто я преместиш на друго място. Тя няма да е по-малко забележима в Кентърбъри или в Йорк.

— Значи си разкрила още една от тайните ни. — Матю изгледа хладно старицата. — Щом знаеш толкова много, сигурно си разбрала, че Даяна няма да се върне в своето време сама. Детето и аз също ще тръгнем с нея. Ти ще я научиш на всичко, от което има нужда, за да може да ни върне. — Матю поемаше нещата в свои ръце, което означаваше, че всичко, както обикновено, щеше да тръгне към по-лошо.

— Обучението на съпругата ви вече е моя работа, господин Ройдън, освен ако не мислите, че знаете по-добре от мен какво е да си тъкачка — каза кротко баба Алсъп.

— Той знае, че това си е между вещици — обясних на баба Алсъп и го хванах за ръката, за да го спра. — Няма да се меси.

— Всичко, свързано със съпругата ми, е моя работа, бабо Алсъп — подчерта Матю. После се обърна към мен. — И това не е само между вещици. Не и ако вещиците тук се обърнат срещу моята жена и детето ми.

— Значи вещица те е наранила, а не кръвопиец — промълви баба Алсъп, взряна в мен. — Усетих болката и разбрах, че е замесена вещица, но се надявах, че по-скоро ти е помогнала при оздравяването, а не че те е наранила. Накъде върви светът, щом една вещица би причинила това на друга?

Матю се вторачи в баба Алсъп.

— Може вещицата да е разбрала, че Даяна е тъкачка.

Досега не ми бе хрумвало, че Сату може да е знаела това. Но след казаното от баба Алсъп за отношението на себеподобните ми към тъкачките, мисълта, че Питър Нокс и неговите приятелчета от Паството вероятно подозират, че крия такава тайна, накара кръвта ми да закипи. Матю потърси ръката ми и я приюти между двете си длани.

— Възможно е, но не мога да го твърдя със сигурност — каза ни със съжаление баба Алсъп. — Въпреки това трябва да направим каквото е по силите ни във времето, което богинята ни е дала, за да подготвим Даяна за бъдещето ѝ.

— Спрете — извиках и ударих с отворена длан по масата. Пръстенът на Изабо изтрака в твърдото дърво. — Говорите така, сякаш тази работа с тъкането на магии ми е ясна. А аз нищо не разбирам. Дарбите ми са магически. В кръвта си имам вятър, вода, дори огън.

— Щом мога да видя душата на съпруга ти, Даяна, не бива да се изненадваш, че виждам и твоите способности. Но ти не си огнена вещица, нито водна, въпреки че така си мислиш. Ти не владееш тези стихии. Ако си достатъчно глупава, че да се опиташ да ги призоваваш, ще бъдеш унищожена.

— Но аз почти се удавих в собствените си сълзи — настоявах упорито. — А за да спася Матю, убих кръвопийца със стрела от вещерски огън. Леля ми разпозна миризмата.

— Огнената вещица няма нужда от стрели. Огънят излиза от нея и пристига до целта за миг. — Баба Алсъп поклати глава. — Това са прости изтъкани магии, дете, създадени от тъга и любов. Богинята ти е дала благословията си да вземаш назаем от силите, които са ти необходими, но не и да ги владееш напълно.

— Да вземам назаем. — Замислих се върху притеснителните случки от последните месеци и магическите проблясъци, които никога не се държаха така, както се очакваше от тях. — Значи затова тези способности идват и си отиват. Те всъщност никога не са ми принадлежали.

— Никоя вещица не може да събере толкова сила в себе си, без да наруши баланса на световете. Тъкачката избира внимателно от магиите наоколо и ги използва, за да създаде нещо ново.

— Но сигурно съществуват хиляди магии, да не говорим за заклинанията и отварите. Не бих могла да създам нищо оригинално. — Прокарах ръка през челото си и мястото, на което Филип бе направил кръвната клетва, ми се стори хладно на пипане.

— Всички магии идват отнякъде, Даяна — миг на нужда, копнеж, предизвикателство, което никой досега не е срещал. И също така те са създадени от някого.

— Първата вещица — прошепнах аз. Някои от свръхестествените същества вярваха, че Ашмол 782 е първата тетрадка, в която за записвани магии, че е книга, съдържаща първите магии и заклинания, създадени от моите себеподобни. Ето още една връзка между мен и мистериозния ръкопис. Погледнах Матю.

— Първата тъкачка — поправи ме внимателно баба Алсъп, — както и следващите след нея. Тъкачките не са просто вещици, Даяна. Сюзана е страхотна вещица, знае повече за магиите на земята и нейните недра от всяка друга сестра в Лондон. Но въпреки дарбите си, не може да сътвори нова магия. Ти можеш.

— Дори не мога да си представя как да започна — измънках отчаяно.

— Ти излюпи това пиленце — припомни ми баба Алсъп и посочи към заспалата жълта пухкава топчица.

— Но аз се опитвах да счупя яйцето! — възразих. След като вече се бях опитвала да стрелям, разбирах какъв е проблемът. Магиите ми, също като стрелите ми, не улучваха целта.

— Очевидно не. Ако просто си се опитвала да счупиш яйцето, сега щяхме да опитаме от чудесния яйчен крем на Сюзана. Имала си нещо друго предвид. — В знак на съгласие пиленцето изписука особено силно и звънливо.

Тя беше права. Наистина мислех за други неща: нашето дете, дали ще го отгледаме правилно, как да го опазим.

Баба Алсъп кимна.

— Така си и мислех.

— Не казах нищо на глас, не изпълних никакъв ритуал, не забърках нищо. — Продължавах да се придържам към това, което Сара ме бе научила за занаята. — Само си задавах въпроси. Те дори не бяха и особено добри въпроси.

— Магията започва с желанието. Думите идват по-късно — обясни баба Алсъп. — Дори тогава тъкачката не може да сведе магията до няколко думи, които другите вещици да използват. Някои се съпротивляват, колкото и усърдно да опитваме. Можем да ги правим само ние. Затова се страхуват от нас.

— «В началото бе липса и желание» — промълвих. Минало и настояще отново се сблъскаха, докато повтарях началото на стиха от първата страница на Ашмол 782, която някой бе пратил на родителите ми. Този път, когато ъглите светнаха и огряха прашинките в нюанси на синьото и златното, не извърнах очи. Не го направи и баба Алсъп. Погледите на Матю и Сюзана проследиха нашите, но никой от тях не видя нещо необичайно.

— Точно така. Виждаш ли как времето усеща липсата ти и те иска обратно, за да се втъчеш в предишния си живот. — Тя се усмихна и запляска с ръце, сякаш ѝ бях нарисувала с пастели красива картина, която тя възнамеряваше да окачи на вратата на хладилника. — Разбира се, времето не е готово засега за теб. Ако беше, синьото щеше да е много по-ярко.

— Казваш го сякаш е възможно да се съчетаят магията и вещерският занаят, а те са отделни — заявих колебливо, все още бях объркана. — Вещерството е в заклинанията, а магията е наследена власт над някоя стихия като въздуха и огъня.

— Кой те научи на тези глупости? — Баба Алсъп изсумтя, а Сюзана ме зяпна ужасена. — Магията и вещерският занаят са две отделни пътеки, които се кръстосват в гората. Тъкачката може да стои на кръстопътя, стъпила с единия крак на едната, а с другия — на другата пътека. Тя заема мястото между тях, където силите са най-мощни.

Времето протестира срещу това откровение със силен вик.

— «Дете помежду им, вещица наполовина» — промърморих като в транс. Духът на Бриджит Бишъп ме бе предупредил за опасностите, свързани с подобно уязвимо положение. — Преди да дойда тук, духът на една от прабабите ми, Бриджит Бишъп, ми каза, че това е съдбата ми. Сигурно е знаела, че съм тъкачка.

— Както и родителите ти — кимна баба Алсъп. — Виждам последните останали нишки от тяхната магия. Баща ти също е бил тъкач. Той е знаел, че ще следваш неговата пътека.

— Баща ѝ? — учуди се Матю.

— Тъкачите рядко са мъже, бабо Алсъп — предупреди я Сюзана.

— Бащата на Даяна е бил тъкач с огромен талант, но без никакво обучение. Неговата магия е събирана на парче, не е правилно изтъкана. Все пак е направена с любов и за времето си е изпълнила целта, също като веригата, която те свързва с твоя кръвопиец, Даяна. — Веригата беше тайното ми оръжие, което ми даваше спокойствието, че съм едно с Матю в най-мрачните ми моменти.

— Бриджит ми каза и нещо друго в онази нощ: «Нямаш път напред, в който него да го няма». Сигурно е знаела и за Матю — признах аз.

— Никога не си ми казвала за този разговор, mon coeur — каза Матю по-скоро заинтригуван, отколкото ядосан.

— Кръстопътищата, пътеките и неясните предсказания тогава не ми изглеждаха важни. А след всичко, което се случи после, забравих за него. — Погледнах към баба Алсъп. — Но как съм могла да правя магии, без да го знам?

— Тъкачките са обвити в тайнственост — отговори старицата. — Нямаме време да търсим отговори на всичките ти въпроси, трябва да се съсредоточим върху обучението ти как да владееш магията, която тече във вените ти.

— Моите дарби се държат зле — признах, като си спомних за спаружената дюля и съсипаните обувки на Мери. — Никога не знам какво ще се случи.

— Това не е необичайно за тъкачка, която за първи път усеща силата си. Но ти светиш и това се усеща дори от обикновените хора. — Баба Алсъп се облегна на стола си и ме разгледа. — Ако вещиците видят сиянието ти, както го видя малката Ани, може да се възползват от това. Няма да позволим ти или детето да попаднете в лапите на Хабърд. Да разчитам ли на вас да се справите с Паството? — попита тя, гледайки към Матю. Сетне кимна, приела мълчанието му за съгласие. — Много добре тогава. Ще идваш при мен в понеделник и четвъртък, Даяна. Госпожа Норман ще се среща с теб във вторник. В сряда ще викам Марджъри Купър, а в петък — Елизабет Джаксън и Катрин Стрийтър. Те ще са необходими, за да примирят огъня и водата в кръвта ти, иначе няма да можеш да произведеш нищо повече от пара.

— Може би не е много разумно да споделяме с всички тези вещици точно тази тайна, бабо — намеси се Матю.

— Господин Ройдън е прав. Вече прекалено много се шушука за вещицата. Джон Чандлър разпространява слухове за нея, за да се доближи до отец Хабърд. Със сигурност можем и само ние да я обучим — подкрепи го Сюзана.

— И кога пък ти си станала огнена вещица? — тросна ѝ се баба Алсъп. — Кръвта на детето е пълна с огън. Моите способности са свързани предимно с вятъра, а твоите идват от силата на земята. Ние не сме достатъчни, за да изпълним задачата.

— Общността ни ще привлече прекалено много внимание, ако действаме по твоя план. Ние сме тринайсет вещици, а ти предлагаш да въвлечем още пет в цялата работа. Нека някоя друга общност се заеме с госпожа Ройдън — онази от Муъргейт или може би Олдгейт.

— Общността от Олдгейт е станала прекалено голяма, Сюзана. Не може да се оправи със собствените си проблеми, да не говорим да поеме обучението на тъкачка. При това е прекалено далече, а лошият въздух край градската помийна яма влияе зле на ревматизма ми. Ще я обучим при нас, както е искала и богинята.

— Аз не мога… — започна Сюзана.

— Аз съм по-висшестояща от теб, Сюзана. Ако възнамеряваш да продължиш да се съпротивляваш, ще трябва да искаш мнението на Съвета. — Атмосферата се сгъсти и натежа.

— Много добре, бабо. Ще пратя молба до Куинхид. — Сюзана сякаш се стресна от това, което каза.

— Кой е Куинхид? — попитах тихо Матю.

— Куинхид е място, не човек — промърмори той. — Но какъв е този съвет?

— Представа нямам — признах си.

— Престанете да шепнете — скара ни се баба Алсъп и поклати раздразнено глава. — Заради магията на прозорците и вратите, шепотът ви разтриса въздуха и ми реже ушите.

След като атмосферата се успокои, старицата продължи:

— Сюзана постави под съмнение авторитета ми. Тъй като съм водачка на общността Гарликхайт, както и старейшина от Винтри, госпожа Норман трябва да представи случая пред другите старейшини в Лондон. Те ще решат как да постъпим. Така правят винаги, когато има разногласия между вещици. Старейшините са двайсет и шест и формират Съвета.

— Значи е просто въпрос на политика? — попитах аз.

— Политика и благоразумие. Без механизъм за разрешаване на собствените ни спорове, отец Хабърд щеше да впие кръвопийските си пръсти още повече в делата ни — каза баба Алсъп. — Съжалявам, ако съм ви обидила, господине.

— Не се чувствам обиден, бабо Алсъп. Но ако отнесете въпроса пред старейшините, самоличността на Даяна ще стане известна на цял Лондон. — Матю се изправи. — Не мога да го позволя.

— Всяка вещица в града вече е чула за съпругата ви. Новините пътуват бързо тук, не и без приноса на приятеля ви Кристофър Марлоу — подхвърли баба Алсъп и изви шия, за да срещне погледа му. — Седнете, господин Ройдън. Старите ми кокали вече не се огъват толкова лесно.

За моя изненада Матю седна.

— Вещиците в Лондон все още не знаят, че си тъкачка Даяна, и това е най-важното — продължи баба Алсъп. — Съветът ще трябва да бъде уведомен, разбира се. Когато другите вещици чуят, че си викана от старейшините, те ще предположат, че си била порицана заради връзката ти с господин Ройдън или че по някакъв начин си била омагьосана, за да не получи той достъп до кръвта и силата ти.

— Независимо от решението им, ти ще останеш ли моя учителка? — Бях свикнала другите вещици да ми се подиграват и не се надявах, че лондонските ми себеподобни ще одобрят връзката ми с Матю. Не ми пукаше дали Марджъри Купър, Елизабет Джаксън или Катрин Стрийтър (които да бяха те) щяха да станат част от учебната програма на баба Алсъп. Но баба Алсъп беше различна. Исках нейната помощ и приятелство.

— Аз съм последната от този вид в Лондон и една от само трите тъкачки в тази част на света. Шотландската тъкачка Агнес Сампсън е в затвора в Единбург. Никой няма вест от ирландската тъкачка от години. Съветът няма друг избор, освен да ме остави да те наставлявам — увери ме баба Алсъп.

— Кога ще се съберат вещиците? — попитах я.

— При първа възможност — обеща старицата.

— Ще сме готови да се срещнем с тях — увери я Матю.

— Има някои неща, които съпругата ви трябва сама да свърши, господин Ройдън. Да износи бебето и да се срещне със Съвета са две от тях — отвърна баба Алсъп. — Знам, че на кръвопийците им е трудно да се доверяват, но заради нея трябва да опитате.

— Имам доверие на съпругата си. Ти видя какво са ѝ сторили вещиците, затова не би трябвало да си учудена, че нямам доверие на себеподобните ѝ — отбеляза Матю.

— Трябва да опитате — повтори баба Алсъп. — Не можете да обидите Съвета. Ако го направите, Хабърд ще трябва да се намеси. Съветът няма да понесе още една обида и ще настоява за намеса на Паството. Без значение какви разногласия имаме, никой в тази стая не иска вниманието на Паството да се насочва към Лондон, господин Ройдън.

Матю изгледа баба Алсъп. Накрая кимна.

— Добре, бабо.

Аз бях тъкачка.

Скоро щях да стана и майка.

«Дете помежду им, вещица наполовина», прошепна призрачният глас на Бриджит Бишъп.

Дълбоката въздишка на Матю ми подсказа, че е доловил промяна в миризмата ми.

— Даяна е уморена и трябва да се прибира.

— Не е уморена, а уплашена. Времето на страх премина, Даяна. Трябва да се изправиш лице в лице с истинската си същност — каза баба Алсъп с леко съжаление.

Ала тревогата ми продължи да расте дори когато се прибрахме на сигурно място в «Еленът и короната». Когато влязохме, Матю свали ватирания си жакет. Уви го около раменете ми, опитваше се да ме предпази от студа. Дрехата излъчваше аромата му на карамфил и канела, но по нея бяха останали следи и от дима в огнището на Сюзана и влажния лондонски въздух.

— Аз съм тъкачка. — Може би продължавах да го повтарям, за да го проумея. — Но не знам както означава това, дори вече не знам коя съм.

— Ти си Даяна Бишъп, историчка, вещица. — Хвана ме за раменете. — Това си ти, без значение какво си била преди или можеш да станеш някой ден. И също така си моят живот.

— Твоя съпруга — поправих го.

— Моят живот — повтори той. — Не си само сърцето ми, но и неговият пулс. Преди живеех в тъмнина, като сянката на баба Алсъп. — Акцентът му се засили, гласът му бе натежал от чувства.

— Би трябвало да чувствам облекчение, след като най-накрая научих истината — казах през тракащи зъби, докато лягах в леглото. Студът сякаш се бе просмукал до мозъка на костите ми. — Цял живот се чудя защо съм различна. Сега вече знам, но това не ми помага.

— Някой ден и това ще стане — обеща ми Матю и легна до мен под завивките. Обви ръце около мен. Преплетохме краката си като корени на дърво, всеки се притискаше в другия и търсеше подкрепа, телата ни се сближаваха все повече и повече. Дълбоко в мен веригата, която някак си бях изковала от любов и копнеж по някого, когото предстоеше да срещна, се сви и се втечни. Беше силна и неразрушима, пълна с живителни сокове, които течаха непрекъснато от вещицата към вампира и обратно. Скоро вече не се чувствах извън равновесие, а блажено и напълно фокусирана. Поех дълбоко дъх, след това още един. Когато се опитах да се отдръпна, Матю отказа да ме пусне.

— Не съм готов да те пусна — каза ми и ме придърпа към себе си.

— Сигурно имаш работа да вършиш — за Паството, за Филип, Елизабет. Добре съм, Матю — настоях аз, макар да исках да остане при мен колкото е възможно по-дълго.

— Вампирите възприемат времето различно от топлокръвните — каза той. Все още не желаеше да ме пусне.

— Колко дълга е вампирската минута? — попитах и се сгуших под брадичката му.

— Трудно е да се каже — промърмори Матю. — Нещо между обикновената минута и вечността.