Нощна сянка

35.

— Правиш ужасна грешка, Луиза — предупредих я, докато се борех с въжето. Тя и Кит бяха махнали безформения манекен от зебло и сено и ме бяха вързали за стълба. После Кит завърза очите ми с тъмносиня копринена кърпа, свалена от върха на едно копие, за да не мога да ги омагьосам с поглед. Двамата стояха наблизо и спореха кой да вземе копието на черни и сребристи ивици и кой — онова в зелено и златно.

— Ще намериш Матю при кралицата. Той ще ти обясни всичко. — Опитвах се да говоря спокойно, но гласът ми трепереше. Матю ми беше разказал за сестра си в съвременния Оксфорд, докато пиехме чай до камината му в «Старата ложа». Беше колкото красива, толкова и зла.

— Как смееш да произнасяш името му! — побесня Кит.

— Млъквай, вещице, или ще накарам Кристофър да ти изтръгне езика. — Гласът на Луиза беше отровен и не бе нужно да виждам очите ѝ, за да знам, че макът и кървавата ярост не са добра комбинация. Върхът на диаманта на Изабо одраска леко бузата ми, пускайки кръв. Луиза беше счупила пръста ми, докато смъкваше пръстена и сега самата тя го носеше.

— Аз съм съпруга на Матю, негова половинка. Каква според теб ще бъде реакцията му, когато разбере какво сте направили?

— Ти си чудовище. Звяр. Ако спечеля двубоя, ще сваля лъжливата ти човешка обвивка и ще покажа лъжите отдолу. — Думите на Луиза се процеждаха в ушите ми като отрова. — И когато го сторя, Матю ще види каква си всъщност и ще сподели удоволствието ни от смъртта ти.

Когато гласовете им заглъхнаха в далечината, нямаше как да разбера къде са и от коя посока ще се върнат. Останах абсолютно сама.

«Мисли. Остани жива.»

Нещо трепна в гърдите ми. Не беше паника. А моят огнедишащ дракон. Не бях сама. И бях вещица. Не се нуждаех от очите си, за да виждам света около себе си.

«Какво виждаш?» — попитах земята и въздуха.

Огнедишащият дракон ми отговори. Закряска и забърбори, крилете му се раздвижиха в пространството между корема и белите дробове, докато преценяваше ситуацията.

«Къде са те?» — запитах се.

Третото ми око се отвори широко, разкри трептящите цветове на късната пролет в цялата им синя и зелена прелест. Една по-тъмна зелена нишка се увиваше с бяла и се оплиташе с нещо черно. Последвах я до Луиза, която се качваше върху черно петно, представляващо възбуден кон. Животното не можеше да търпи вампира и беше подплашено. Луиза го ухапа по шията, което накара коня да замръзне от шок, но той си остана все така обхванат от ужас и не помръдна от мястото си.

Последвах друга двойка нишки, този път алена и бяла, като се надявах да ме отведат при Матю. Вместо това видях объркваща вихрушка от форми и цветове. Полетях — далеч, далеч, докато не тупнах върху студена възглавница. «Сняг.» Дробовете ми се напълниха със студен зимен въздух. Вече не бях завързана на стълб в късния майски следобед край Гринуичкия дворец. Бях четири или петгодишна и лежах по гръб в малкия двор зад къщата ни в Кембридж.

И си спомних.

Двамата с баща ми си играехме след обилен снеговалеж. Ръкавиците ми бяха харвардско алени и се открояваха на белия фон. Правехме се на ангели, като размахвахме нагоре-надолу ръце и крака. Бях изумена, че ако движа бързо ръцете си, белите крила сякаш получаваха червен връх.

— Също като дракона с огнените криле — прошепнах на баща си. Ръцете му спряха да се движат.

— Кога си виждала дракон, Даяна? — Гласът му беше сериозен. Познавах разликата между този тон и онзи, с който обикновено се шегуваше с мен. Това означаваше, че очаква от мен отговор — при това правдив.

— Много пъти. Предимно нощем. — Размахвах ръце все по-бързо и по-бързо. Снегът под тях променяше цвета си, проблясваше в зелено и златно, в червено и черно, в сребристо и синьо.

— И къде беше той? — попита шепнешком баща ми, взрян в снежните преспи. Те се трупаха около мен, надигаха се и боботеха като живи. Една се издължи и се превърна в изящна драконова глава. После от нея се оформиха криле. Драконът отърси снежинките от белите си люспи. Когато се обърна и погледна към баща ми, той промърмори нещо и потупа носа му, сякаш двамата вече се бяха срещали. Драконът издиша топъл дъх в ледения въздух.

— Най-често е вътре в мен. Ето тук. — Надигнах се да му покажа какво имам предвид. Ръцете ми докоснаха извитите кости на гръдния ми кош. Усещах ги топли през кожата, през якето и дори през дебелите ръкавици. — Но когато иска да лети, трябва да я пусна. Иначе няма да има достатъчно място за крилете ѝ.

Чифт блестящи криле се отпуснаха на снега зад мен.

— Изоставила си собствените си криле — много сериозно рече баща ми.

Драконът се измъкна от пряспата. Сребристочерните му очи примигнаха, когато се освободи, издигна се във въздуха и изчезна над ябълковото дърво, като с всяко пляскане на крилете ставаше все по-ефирен. Моите криле вече избледняваха на снега зад мен.

— Не ме взема със себе си. И никога не се задържа дълго — въздъхнах аз. — Защо така, тате?

— Може би защото трябва да бъде някъде другаде.

Замислих се.

— Както вие с мама отивате в училище ли? — Мисълта за ходещи на училище родители беше объркваща. Всички деца от квартала мислеха същото, макар че и техните родители прекарваха целия ден там.

— Нещо такова. — Баща ми още седеше в снега, обвил ръце около коленете си. Той се усмихна. — Харесвам вещицата в теб, Даяна.

— Но мама се страхува от нея.

— Не — поклати глава баща ми. — Мама просто се страхува от промяната.

— Опитах се да запазя дракона в тайна, но мисля, че тя вече знае — мрачно споделих аз.

— Майките обикновено знаят — съгласи се баща ми. Той погледна надолу към снега. Крилете ми вече бяха напълно изчезнали. — Но пък и знае кога искаш горещ шоколад. Подозирам, че ако влезем вътре, той ще ни чака. — Татко стана и ми подаде топлата си ръка.

Хванах я с алените ръкавици.

— Винаги ли ще ме държиш за ръката, когато се стъмва? — попитах го. Нощта падаше и внезапно изпитах страх от сенките. В сумрака се спотайваха чудовища, странни създания, които ме наблюдаваха как си играя.

— Не — поклати глава баща ми. Устната ми затрепери. Не това беше отговорът, който исках да чуя. — Ала не се безпокой. — Гласът му се сниши до шепот: — Винаги ще си имаш своя дракон.

Капка кръв капна от пробитата кожа край окото ми на земята. Макар и с превръзка, виждах бавното ѝ движение и как падна в краката ми и се разплиска. От мястото изникна черен стрък.

Към мен се понесе тропот на копита. Някой нададе пронизителен вик, който съживи образи от древни битки. Звукът направи дракона ми още по-неспокоен. Трябваше да се освободя. Бързо.

Вместо да се мъча да виждам нишките, водещи към Кит и Луиза, аз се съсредоточих върху онези във въжетата, стягащи китките и глезените ми. Вече ги разхлабвах, когато нещо остро и тежко се счупи в ребрата ми. Ударът изкара въздуха от дробовете ми.

— Попадение! — извика Кит. — Вещицата е моя!

— Само я лизна — поправи го Луиза. — Трябва да забиеш копието си в тялото ѝ, за да я вземеш като награда.

Уви, не знаех правилата нито на рицарските турнири, нито на магията. Баба Алсъп го беше казала съвсем ясно, преди да тръгнем за Прага. «Засега имаш само един своенравен огнедишащ дракон, почти ослепителна аура и склонност да задаваш въпроси, които имат пакостливи отговори», такива бяха думите ѝ. Бях пренебрегнала тъкачеството заради дворцовите интриги и загърбих магията, за да търся Ашмол 782. Може би ако бях останала в Лондон, сега щях да зная как да се измъкна от тази каша. А вместо това бях вързана за дебело дърво като вещица, която всеки момент ще бъде изгорена.

«Мисли. Остани жива.»

— Трябва да опитаме отново — заяви Луиза. Думите ѝ заглъхнаха, когато обърна коня си и се отдалечи.

— Не прави това, Кит — казах аз. — Помисли си какво ще причиниш на Матю. Ако искаш да се махна, ще го направя. Обещавам.

— Обещанията ти са нищо, вещице. Ще въртиш, ще сучеш и ще намериш начин да се измъкнеш от уверенията си. И сега виждам аурата около тебе, докато се мъчиш да използваш магията си.

«Почти ослепителна аура. Въпроси с пакостливи отговори. И своенравен огнедишащ дракон.»

Всичко замръзна.

«Какво ще правим?» — попитах дракона.

В отговор тя плесна с криле и ги разпери напълно. Те минаха през ребрата ми, през плътта и се показаха от двете страни на гръбнака ми. Драконът си остана на мястото, увил опашка около утробата ми. Надникна зад гръдната ми кост със сребристочерните си очи и отново размаха криле.

«Остани жива» — прошепна ми и думите избълваха облаче сива мъгла във въздуха около мен.

Силата на крилете ѝ пречупи дебелия дървен стълб и шиповете на люспестите краища разрязаха въжетата на китките ми. Нещо остро и подобно на нокът преряза и въжетата на глезените. Издигнах се на двайсет стъпки във въздуха, когато Кит и Луиза се озоваха в дезориентиращия сив облак на дракона. Движеха се твърде бързо, за да могат да спрат или да променят посоката. Копията им се скръстиха, оплетоха и силата на сблъсъка изхвърли и двамата от седлата върху коравата земя.

Свалих превръзката от очите си със здравата си ръка точно когато Ани се появи в края на арената.

— Госпожо! — извика тя. Но аз не исках да е там, в близост до Луиза дьо Клермон.

— Махай се! — изсъсках. Думите ми се появиха в огън и дим, докато кръжах над Кит и Луиза.

Кръв капеше от китките и краката ми. Там, където падаха червените мъниста, порастваше черен стрък. Скоро цяла палисада от тънки черни стебла обкръжи зашеметения демон и вампира. Луиза се опита да ги изскубне, но магията ми издържа.

— Да ви кажа ли бъдещето? — рязко попитах аз. Двамата ме зяпнаха от кошарата си с изпълнени със страх и трепет очи. — Никога няма да получиш онова, за което копнее сърцето ти, Кит, защото понякога не можем да имаме онова, което желаем най-силно. А ти никога не ще запълниш празнината в себе си, Луиза, нито с кръв, нито с гняв. И двамата ще умрете, защото рано или късно смъртта идва при всички ни. Но вашата смърт няма да е милостива. Обещавам ви.

Изви се вихрушка. За миг замръзна на място и се превърна в познатата форма на Хенкок.

— Дейви! — Бледите като перли пръсти на Луиза стиснаха черните стебла. — Помогни ни. Вещицата ни залови с магията си. Вземи очите ѝ и ще ѝ отнемеш и силата.

— Матю вече идва насам, Луиза — предупреди Хенкок. — На по-сигурно място си зад тази ограда под закрилата на Даяна, отколкото би била, ако трябваше да бягаш от гнева му.

— Никой от нас не е в безопасност. Тя ще изпълни древното пророчество, което Жербер сподели с маман преди толкова години. Ще сложи край на Дьо Клермон!

— В това няма истина — горчиво възрази Хенкок.

— Има! — настоя Луиза. — «Пази се от вещицата с кръвта на лъв и вълк, защото с нея тя ще унищожи децата на нощта.» Това е вещицата от пророчеството! Не разбираш ли?

— Ти не си добре, Луиза. Личи ти.

Луиза се изпъчи възмутено.

— Аз съм manjasang и съм в чудесно здраве, Хенкок.

Появиха се Хенри и Джак, задъхани от бързането. Хенри огледа арената.

— Къде е тя? — извика на Хенкок, докато се въртеше.

— Там горе. — Хенкок посочи с палец. — Точно както каза Ани.

— Даяна. — Хенри въздъхна с облекчение.

Тъмен циклон от сиво и черно се понесе през арената и спря при счупения стълб, който бележеше мястото, където бях вързана. Матю нямаше нужда да му казват къде съм. Очите му ме намериха моментално.

Последни пристигнаха Уолтър и Пиер. Пиер носеше Ани на конче и тънките ѝ ръце обвиваха врата му. Когато спря, тя се спусна на земята.

— Уолтър! — извика Кит и застана до Луиза. — Тя трябва да бъде спряна. Пусни ни. Вече знам какво да правя. Говорих с една вещица в Нюгейт и…

Една ръка проби черните стебла и дълги бели пръсти се вкопчиха в гърлото на Кит. Марлоу изгъргори и млъкна.

— Нито дума повече. — Погледът на Матю се спря върху Луиза.

— Mattieu. — От кръвта и опиатите френското произношение на името му стана още по-завалено. — Слава богу, че си тук. Радвам се да те видя.

— А не би трябвало. — Матю запрати Кит настрани.

Спуснах се зад него и новопоявилите се криле се прибраха зад ребрата ми. Драконът ми обаче остана нащрек, опашката му беше навита като пружина. Матю ме усети и ме прегърна, макар че нито за миг не свали очи от пленниците ми. Пръстите му докоснаха мястото, където копието беше минало през рокля, корсет и кожа, за да се счупи от гръдния ми кош. Беше мокро от кръв.

Матю ме завъртя и падна на колене, като разкъса плата над раната. Изруга. Постави длан върху корема ми и очите му затърсиха моите.

— Добре съм. Ние сме добре — уверих го.

Той стана. Очите му бяха черни и вената на слепоочието му пулсираше.

— Господин Ройдън? — Джак пристъпи напред. Брадичката му трепереше. Ръката на Матю се стрелна и го сграбчи за яката, за да го спре, преди да се е приближил твърде много до мен. Джак не трепна. — Кошмар ли имате?

Ръката на Матю се отпусна.

— Да, Джак. Ужасен кошмар.

Момчето пъхна ръка в неговата.

— Ще чакам до вас, докато не отмине.

Очите ми се насълзиха. Същото му казваше и Матю в нощите, когато ужасите на Джак заплашваха да го погълнат.

В отговор Матю стисна мълчаливо ръката му. Двамата стояха единият висок, с широки рамене и изпълнен със свръхестествено здраве, другият тънък, непохватен и едва сега отърсващ се от сенките на пренебрежението. Яростта на Матю започна да се уталожва.

— Когато Ани ми каза, че те е хванал женски варг, изобщо не си представях… — Той не успя да продължи.

— Кристофър беше! — извика Луиза и се дръпна от дивия демон до нея. — Той твърдеше, че си омагьосан. Но аз надушвам кръвта ѝ по теб. Ти не си в плен на магията ѝ, а се храниш от нея.

— Тя е моя половинка — с убийствен тон обясни Матю. — И е бременна.

Марлоу изсъска. Погледът му побутна корема ми. Счупената ми ръка посегна да защити детето от очите на демона.

— Това е невъзможно. Матю не може… — Объркването на Кит се смени с ярост. — Дори сега го е омагьосала. Как си могла да го предадеш така? Кой е заченал детето ти, Даяна Ройдън?

Мери Сидни беше приела, че съм била изнасилена. Галоуглас отначало реши, че бебето е от починал любовник или съпруг, което задействаше инстинктите на защитник у Матю и обясняваше бързата ни връзка. За Кит единственият възможен отговор бе, че съм сложила рога на мъжа, когото обичаше.

— Хвани я, Хенкок! — замоли се Луиза. — Не можем да позволим на една вещица да вкара копелето си в семейство Дьо Клермон.

Хенкок поклати глава и скръсти ръце.

— Вие се опитахте да убиете половинката ми. Проляхте кръвта ѝ — обвини ги Матю. — А детето не е копеле. Мое е.

— Невъзможно — заяви Луиза, но гласът ѝ прозвуча несигурно.

— Детето е мое — яростно повтори брат ѝ. — Моя плът. Моя кръв.

— Тя носи кръвта на вълка — прошепна Луиза. — Вещицата е онази от пророчеството. Ако бебето ѝ оживее, ще унищожи всички ни.

— Махнете ги от очите ми. — Гласът на Матю трепереше от ярост. — Преди да съм ги разкъсал на парчета и да съм ги хвърлил на кучетата. — Той разрита оградата и сграбчи Кит и сестра си.

— Никъде няма да… — започна Луиза. Погледна долу и видя, че Хенкок е хванал ръката ѝ.

— Напротив, ще отидеш там, където те заведа — тихо рече той. Измъкна пръстена на Изабо от пръста ѝ и го подхвърли на Матю.

— Мисля, че това принадлежи на съпругата ти.

— А Кит? — попита Уолтър и хвърли предпазлив поглед към Матю.

— Тъй като двамата си падат един по друг, затворете го с Луиза. — Матю бутна демона към Рали.

— Но тя ще… — подхвана Уолтър.

— Ще се храни с него? — кисело довърши Матю. — Вече го прави. Единственият начин, по който вампирът може да усети въздействието на вино или опиат, е от вената на топлокръвно.

Уолтър прецени настроението на Матю и кимна.

— Добре. Ще изпълним желанието ти. Отведи Даяна и децата в Блекфрайърс. Ние с Хенкок ще се оправим с останалото.

— Казах му, че няма за какво да се тревожи. Бебето е добре. — Спуснах ризата си. Бяхме се прибрали право у дома, но въпреки това Матю бе изпратил Пиер да доведе Сюзана и баба Алсъп. Сега къщата бе пълна до пръсване с ядосани вампири и вещици. — Може би ги ще успееш да го убедиш.

Сюзана изплакна ръцете си в легена с гореща сапунена вода.

— Щом съпругът ти не може да повярва на собствените си очи, няма как да го убедя.

Тя изпрати да доведат Матю. Галоуглас дойде с него и двамата изпълниха рамката на вратата.

— Наистина ли си добре? — Лицето на Галоуглас бе пепеляво.

— Имах счупен пръст и пукнато ребро. Би могло да се случи и при падане по стълбите. Благодарение на Сюзана пръстът ми е напълно здрав.

Протегнах ръка. Пръстът още беше подут и трябваше да нося пръстена на Изабо на другата си ръка, но го движех без болка. Раната в гръдния кош щеше да заздравее по-бавно. Матю беше отказал да използва вампирска кръв за излекуването ѝ, така че се наложи Сюзана да разчита на няколко магически шева и лапа.

— Точно сега имам много основателни причини да мразя Луиза — мрачно заяви Матю, — но има и нещо, за което трябва да съм ѝ благодарен. Тя не е искала да те убие. Точността ѝ е безупречна. Ако искаше, щеше да забие копието си в сърцето ти и щеше да си мъртва.

— Мислите ѝ бяха изцяло върху пророчеството, което Жербер споделил с Изабо.

Галоуглас и Матю се спогледаха.

— Това е нищо — пренебрежително махна с ръка Матю. — Просто някаква идиотия, измислена, за да впечатли маман.

— Става въпрос за пророчеството на Меридиана, нали? — Досетих се още щом Луиза спомена за него. Думите събудиха спомени за докосването на Жербер в Ла Пиер. И от тях въздухът около Луиза беше запращял от електричество, сякаш беше Пандора и бе вдигнала капака на делвата с отдавна забравена магия.

— Меридиана искаше да уплаши Жербер с бъдещето. И успя. — Матю поклати глава. — Това няма нищо общо с теб.

— Баща ти е лъвът. Ти си вълкът.

Стомахът ми се сви на ледена топка. Това ми казваше, че нещо не е наред с мен, нещо вътре, където светлината не можеше да проникне напълно. Погледнах съпруга си, едно от децата на нощта, споменати в пророчеството. Първото ни дете вече беше умряло. Заглуших мислите си, не исках да ги задържам в сърцето или главата си прекалено дълго, за да оставят следа. Но не се получи. Помежду ни имаше твърде много откритост, за да мога да крия нещо от Матю — или от себе си.

— Няма от какво да се боиш — каза той и устните му докоснаха моите. — Твърде изпълнена си с живот, за да бъдеш предвестник на унищожението.

Оставих го да ме увери, но шестото ми чувство не го чуваше. Някак, някъде беше отприщена опасна и смъртоносна сила. Дори сега усещах как нишките ѝ се опъват и ме завличат към мрака.