Нощна сянка

22.

Събирането на двайсет и шестте най-влиятелни вещици в Лондон не беше лесна работа. Съветът не се провеждаше така, както си го представях — в зала, подобна на съд, където вещиците са подредени в редици, а аз стоя пред тях. Той се точи няколко дни в магазини, таверни и салони из целия град. Нямаше официални представяния и никой не губеше време в любезности и формалности. Видях толкова непознати вещици, че скоро всичко ми се размаза.

Но някои преживявания се запечатаха в съзнанието ми. За първи път усетих безспорната сила на огнена вещица. Баба Алсъп не ме бе излъгала — нямаше как да се сбърка парещата сила в погледа и докосването на червенокосата магьосница. Макар пламъците в кръвта ми да се раздвижваха и танцуваха, когато бях наблизо, беше ясно, че не съм огнена вещица. Това се потвърди и когато се запознах с още две огнени вещици в сепаре в «Митрата», таверна в Бишъпсгейт.

— Тя ще се окаже истинско предизвикателство — отбеляза едната, след като свърши да гадае по кожата ми.

— Тъкачка, която може да пътува през времето с много вода и огън в кръвта — съгласи се другата. — Не вярвах, че ще видя някога такава комбинация през живота си.

Вятърните вещици от Съвета се събраха в къщата на баба Алсъп, която бе по-просторна, отколкото скромната ѝ външност предполагаше. Два призрака се скитаха из стаите, както и сянката на баба Алсъп, която посрещаше гостите на вратата, а после се плъзгаше тихо и се грижеше всички да са добре.

Вятърните вещици не бяха толкова страшни като огнените, докосванията, с които преценяваха дарбите и недостатъците ми, бяха леки и сухи.

— Буреносна е — промърмори среброкоса вещица на около петдесет години. Беше дребна и жилава и се движеше с висока скорост, която предполагаше, че гравитацията не я държи толкова здраво, колкото останалите.

— Прекалено фокусирана е — каза друга и се намръщи. — Има нужда да остави нещата да се случват от само себе си, инак всеки повей, който причини, ще се превърне в страшна буря.

Баба Алсъп прие коментарите им с благодарност, но когато си тръгнаха, изглеждаше облекчена.

— Сега ще си почина, дете — каза тя немощно, стана от стола си и тръгна към дъното на къщата. Сянката ѝ тръгна след нея.

— Има ли мъже в Съвета, бабо Алсъп? — попитах аз, като я хванах за лакътя.

— Една шепа са останали. Всички млади магьосници отидоха в университет да учат естествена философия — отвърна тя с въздишка. — Времената са странни, Даяна. Всеки така се е втурнал към новото, вещиците мислят, че от книгите ще научат повече, отколкото от практиката. Сега ще те оставя. Ушите ми пищят от всички тези разговори.

Една водна вещица дойде при мен в «Еленът и короната». Бях си полегнала, изтощена от обиколките из целия град предния ден. Вещицата беше висока и гъвкава и не стъпваше, а се носеше през къщата. Но в коридора се натъкна на непробиваема преграда от вампири.

— Всичко е наред, Матю — казах от вратата на спалнята ни и ѝ махнах да се приближи.

Когато останахме сами, водната вещица ме изгледа от главата до петите. Погледът ѝ гъделичкаше кожата ми като солена вода, беше освежаващ като потопяване в океана в летен ден.

— Баба Алсъп е права — съобщи тя с тих звънлив глас. — Има прекалено много вода в кръвта ти. Не можем да се срещаме с теб на групи, защото има вероятност да предизвикаме потоп. Ще се срещаш с нас една по една. Боя се, че ще ни отнеме цял ден.

И така, вместо аз да отида при водните вещици, те дойдоха при мен. Влизаха и излизаха от къщата и побъркваха Матю и Франсоаз. Но връзката между нас беше неоспорима, в тяхно присъствие усещах подводни течения.

— Водата не се застоява — промърмори една от тях, след като плъзна пръсти по челото и раменете ми. Обърна ръцете ми, за да огледа дланите. Беше малко по-възрастна от мен и имаше поразителни цветове: бяла кожа, черна коса и очи с цвета на Карибско море.

— Каква вода? — попитах, когато тя проследи поточетата, вливащи се в линията на живота ми.

— Всяка водна вещица в Лондон събираше дъждовна вода от лятното слънцестоене до есенното равноденствие, след това я изля в кристалната топка на Съвета. Тя показа, че дългоочакваната тъкачка ще има вода във вените си. — Вещицата въздъхна с облекчение и пусна ръцете ми. — Имаме нужда от нови магии, след като помогнахме за връщането на испанския флот. Баба Алсъп успя да запази вятърните вещици, но шотландската тъкачка черпеше дарбата си от земята, затова не можеше да ни помогне, дори и да искаше. Ти обаче си истинска дъщеря на луната и ще ни свършиш добра работа.

В петък сутринта в къщата пристигна вестоносец с послание от улица «Бред» и указания да отида в единайсет на среща с последните членове на Съвета: две земни вещици. Повечето магьосници владееха до някаква степен земните магии. Това бе основата на занаята и в общностите от моето време земните вещици не бяха особено на почит. Бях любопитна да видя дали елизабетинските им посестрими са различни.

Матю и Ани тръгнаха с мен, Пиер бе излязъл да свърши някаква работа, а Франсоаз бе на пазар. Точно подминавахме двора на катедралата «Свети Павел», когато Матю се хвърли към един хлапак с мръсно лице и болезнено слаби крака. Камата за миг се озова до ухото на детето.

— Само ако помръднеш с пръст, ще ти отрежа ухото — каза той тихо.

Погледнах надолу и с изненада открих, че пръстите на момчето опипваха чантичката, която носех на кръста си.

Под спокойствието на Матю винаги клокочеше агресия дори в моето време, но в Лондон на Елизабет тя беше много по-близо до повърхността. Ала нямаше нужда да се нахвърля върху някого толкова по-слаб от него.

— Матю — предупредих го, като забелязах ужаса, изписан на детското лице. — Престани.

— Друг щеше да ти отреже ухото или да те предаде на приставите. — Матю присви очи и момчето пребледня още повече.

— Достатъчно — отсякох. Докоснах детето по рамото, а то трепна. Пред третото ми око проблесна сцена, в която тежка мъжка ръка удря момчето и го запраща към стената. Под пръстите ми и под тънката риза, която единствена пазеше момчето от студа, имаше грозна синина. — Как се казваш?

— Джак, госпожо — прошепна момчето. Ножът на Матю бе все още опрян в ухото му и започвахме да привличаме вниманието на околните.

— Прибери си камата, Матю. Това дете не е заплаха за никого от нас.

Матю дръпна ножа и просъска.

— Къде са родителите ти?

Джак сви рамене.

— Нямам, госпожо.

— Заведи момчето у дома, Ани, и кажи на Франсоаз да го нахрани и облече. Дай му топла вода да се измие и го сложи да спи в леглото на Пиер. Изглежда уморен.

— Не можеш да осиновиш всяко бездомно дете в Лондон, Даяна. — Матю прибра демонстративно камата в ножницата си.

— Франсоаз има нужда от помощник. — Пригладих назад черната коса на момчето. — Ще работиш ли за мен, Джак?

— Да, госпожо. — Стомахът му силно изкъркори и в очите му блесна искрица надежда. Третото ми вещерско око се отвори широко и проникна в празния му стомах през треперещите крака. Извадих няколко монети от чантичката си.

— Купи му парче пай от господин Прайър по пътя към вкъщи, Ани. Всеки миг ще се строполи от глад, но това ще го позасити, докато Франсоаз му приготви нещо за ядене.

— Добре, госпожо — кимна Ани. Тя хвана Джак за ръката и го повлече към Блекфрайърс.

Матю се намръщи.

— Не му правиш услуга. Този Джак — ако това е истинското му име, в което откровено се съмнявам — няма да изкара и година, ако продължи да краде.

— Няма да изкара и седмица, ако някой възрастен не поеме отговорност за него. Нали така каза? Любов, възрастен, който да полага грижи, и меко легло?

— Не обръщай думите ми срещу мен, Даяна. Ставаше въпрос за нашето дете, не за някой бездомен помияр.

Матю, който през последните дни се бе срещнал с повече вещици, отколкото средностатистически вампир за цял живот, си просеше кавгата.

— И аз съм била бездомна помиярка.

Съпругът ми се стресна, все едно му бяха ударили шамар.

— Вече не е толкова лесно да го изгониш, нали? — Не дочаках отговора му. — Ако Джак не дойде при нас, най-добре направо да го отведем при Андрю Хабърд. Там или ще го положат в ковчег, или ще го изядат за вечеря. И в двата случая ще получи повече грижи, отколкото на улицата.

— Имаме достатъчно прислужници — каза хладно Матю.

— А ти имаш достатъчно пари. Ако не можеш да си го позволиш, аз ще му плащам със собствени пари.

— Ами тогава направо си намисли приказка, с която да го приспиваш. — Матю ме стисна за лакътя. — Да не мислиш, че няма да забележи, че живее с трима кръвопийци и две вещици? Децата на обикновените хора винаги виждат по-ясно свръхестествените същества от възрастните.

— На Джак едва ли му пука какви сме, стига да има покрив над главата си, храна в стомаха си и легло, където може да прекара безопасно нощта. — Една жена се взираше в нас от другата страна на улицата. Вампир и вещица не биваше да водят такъв разгорещен спор на публично място. Придърпах качулката по-надолу да скрие лицето ми.

— Колкото повече същества допускаме в живота си, толкова по-сложно става — подчерта Матю. Забеляза жената, която ни гледаше, и пусна лакътя ми. — И това важи двойно повече за обикновените хора.

След като посетихме солидните и сериозни земни вещици, с Матю се оттеглихме в двата края на «Еленът и короната», докато страстите ни се охладят. Той се нахвърли върху кореспонденцията, крещеше на Пиер и ругаеше правителството на Нейно Величество, прищевките на баща ѝ и лудостта на шотландския крал Джеймс. Аз пък прекарах времето си, като разясних на Джак задълженията му. Момчето бе много умело в джебчийството, отварянето на заключени врати и вземането с измама и на последното пени от наивни селяндури, но не можеше да чете, пише, готви и шие, нито да прави каквото и да било друго, с което да помага на Франсоаз и Ани. Пиер обаче силно се заинтригува от него, особено след като намери талисмана си във вътрешния джоб на дублета, който бяхме дали на детето.

— Ела с мен, Джак — повика го Пиер, отвори вратата и кимна към стълбите. Бе тръгнал да научи последните новини от информаторите на Матю и очевидно смяташе да се възползва от познанията на младия ни прислужник за подземния свят на Лондон.

— Добре, сър — отзова се Джак с ентусиазъм. Само след едно ядене вече изглеждаше по-добре.

— Нищо опасно — предупредих Пиер.

— Разбира се, мадам — погледна ме невинно вампирът.

— Напълно сериозна съм — натъртих аз. — И да го върнеш, преди да се стъмни.

Подреждах книжата на бюрото си, когато Матю излезе от кабинета. Франсоаз и Ани бяха отишли до Смитфийлд да купят месо и кръв от месарите и къщата беше само наша.

— Съжалявам, mon coeur — извини се Матю и плъзна ръка около талията ми. Целуна ме по шията. — Заради Съвета и кралицата седмицата беше изтощителна.

— И аз съжалявам. Разбирам защо не искаш Джак тук, но не можех да му обърна гръб. Беше наранен и гладен.

— Знам — отвърна Матю и ме придърпа към себе си, докато гърбът ми опря в гърдите му.

— Дали щеше да реагираш по-различно, ако бяхме намерили момчето в съвременен Оксфорд? — попитах аз, взряна в огъня, за да избегна погледа му. След случката с Джак не ми даваше мира въпросът дали поведението на Матю се дължеше на вампирската генетика или на елизабетинския морал.

— Вероятно не. На вампирите не им е лесно да живеят сред топлокръвни, Даяна. Ако нямаме емоционална връзка с тях, те са просто източник на храна. Никой вампир, колкото и да е цивилизован и възпитан, не може да остане близо до някого от тях, без да изпита желание да им пие кръвта. — Хладният му дъх гъделичкаше чувствителното място на шията, където ми бе направил рана, излекувана с кръвта на Мириам.

— Но по нищо не личи, че искаш да ме ползваш за храна. — Не виждах признаци да се бори с такъв порив, а и категорично бе отказал предложението на баща си да пие от моята кръв.

— Вече се справям с апетитите си по-добре, отколкото в първите дни, след като се запознахме. Сега жаждата ми за твоята кръв не е толкова въпрос на желание, колкото на контрол. И най-вече заявяване на власт, след като вече сме двойка.

— Нали затова правим секс — казах делово. Матю бе щедър и изобретателен любовник, но определено смяташе спалнята за своя територия.

— Моля? — попита той и смръщи вежди.

— Секс и власт. Така съвременните хора си представят вампирските връзки — отвърнах. — Техните истории са пълни с полудели мъжкари-вампири, които мятат жените на рамо и ги отнасят някъде, за да се нахранят и възползват от тях.

— Да се нахранят и възползват от тях? — Матю беше ужасен. — Да не би да имаш предвид?…

— Аха. Трябва да видиш какво четат приятелите на Сара от пещерската общност в Мадисън. Секс, кръв и покровителствено отношение, описани най-подробно. — Млъкнах. — Със сигурност няма много време за гушкане. Не си спомням за поезия и танци.

Матю изруга.

— Нищо чудно, че леля ти все ме пита дали не съм гладен.

— Наистина трябва да прочетеш поне една, дори само за да разбереш какво мислят обикновените хора. Истински кошмар. Много по-страшен от това, което е трябвало да преодоляват вещиците. — Обърнах се с лице към него. — Но пък ще се изненадаш колко много жени искат любовник-вампир.

— Ами ако техният любовник-вампир се държи като безчувствен гадняр на улицата и заплашва гладуващи сирачета?

— Повечето литературни вампири имат златни сърца, като изключим редките им изблици на ревност и последващите разчленявания на тела. — Отмахнах косата от очите му.

— Не мога да повярвам, че водим този разговор — каза Матю.

— Защо? Вампирите четат книги за вещици. «Доктор Фауст» на Кит е чиста фантазия, но това не те спира да се наслаждаваш на свръхестествените небивалици в нея.

— Да, но цялото това физическо доминиране и правене на любов… — Матю поклати глава.

— Ти си доминирал физически над мен, както чаровно се изрази. Спомням си не един случай, в който си ме вдигал на ръце в Сет-Тур — отбелязах аз.

— Само когато си била ранена! — възмути се Матю. — Или уморена.

— Или когато искаше да съм на едно място, а аз бях на друго. Или когато конят е прекалено висок, или не мога да се кача на леглото, или морето е прекалено бурно. Често, Матю. Имаш много избирателна памет, която ползваш в своя изгода. Колкото до правенето на любов, то невинаги е нежно, както го описваш. Не и в книгите, които съм чела. Понякога е просто добро здраво…

Преди да довърша изречението, високият красив вампир ме метна на рамо.

— Ще продължим този разговор насаме.

— Помощ! Мисля, че съпругът ми е вампир! — засмях се аз и започнах да го налагам по задната част бедрата.

— Тихо — изръмжа ми той. — Или ще те вържа.

— Ако бях обикновена жена, а не вещица, ръмженето щеше да ме разтопи. Щях да съм изцяло твоя и щеше да можеш да правиш с мен каквото си поискаш — изкикотих се.

— Ти вече си изцяло моя — припомни ми Матю и ме остави на леглото. — Ще променя този нелеп сюжет, между другото. В интерес на оригиналността и, разбира се, на достоверността пропускаме вечерята и отиваме направо към възползването.

— Читателите ще се влюбят във вампир, който казва това! — заявих.

Матю като че ли не забеляза редакторския ми принос. Беше прекалено зает да ми вдига полите. Щяхме да правим любов напълно облечени. Колко типично елизабетински.

— Чакай малко. Нека поне си сваля повдигача на полата. — Ани ме бе осведомила как точно се нарича платнената поничка, която слагах на кръста си, за да държи полата ми благоприлично повдигната и разперена.

Но Матю не бе склонен да чака.

— Да върви по дяволите повдигачът. — Развърза връзките отпред на панталона си, хвана ръцете ми и ги притисна до главата ми. С един тласък влезе в мен.

— Нямах представа, че разговор за популярна литература ще ти въздейства така — промълвих задъхана, когато той започна да се движи в мен. — Напомняй ми по-често да повдигам тази тема.

Тъкмо бяхме седнали да вечеряме, когато ме повикаха в дома на баба Алсъп.

Съветът бе взел решение.

Когато пристигнахме там с Ани, двамата вампири, които ни охраняваха, и влачещия се след нас Джак, я открихме във всекидневната със Сюзана и три непознати вещици. Баба Алсъп изпрати мъжете в «Златната гъска» и ме поведе към групичката край огъня.

— Ела, Даяна, запознай се с учителките си. — Сянката на баба Алсъп ми посочи празен стол и се оттегли при стопанката си. Всичките пет вещици се взираха в мен. Приличаха на благоприлични градски матрони в дебелите си вълнени рокли в тъмни зимни цветове. Само парещите им погледи ги издаваха, че са вещици.

— Значи Съветът се съгласи с твоя първоначален план — произнесох бавно, като се опитах да срещна очите им. Не беше добре да се издаваш пред учител, че те е страх.

— Да — потвърди примирено Сюзана. — Простете ми, госпожо Ройдън. Имам двама синове, за които да мисля, и съпруг, който е прекалено болен, за да ни издържа. А доброто отношение на съседите може да се изгуби за един ден.

— Нека те запозная с другите — намеси се баба Алсъп и се обърна леко към жената вдясно от нея. Тя беше на около шейсет години, ниска, с кръгло лице и ако усмивката ѝ можеше да се смята за някакъв знак — с щедър дух. — Това е Марджъри Купър.

— Даяна — кимна Марджъри, при което малката ѝ яка изшумоля. — Добре дошла в нашето сборище.

По време на срещите си със Съвета разбрах, че елизабетинските вещици използваха термина «сборище», за разлика от съвременничките ми, които предпочитаха «общност». Като всичко в Лондон, сборището беше в рамките на енорията. Макар да бе странно да се мисли за съвпадението на очертанията на вещерските общности и християнските църкви, в това имаше здрава организационна логика и осигуряваше допълнителни мерки за сигурност, тъй като магьосническите дела си оставаха само между близки съседи.

Затова имаше повече от сто сборища в Лондон и още двайсетина в предградията. Също като енориите, и те бяха добре организирани в по-големи поделения. Всяко поделение пращаше един свой старейшина в Съвета, който наглеждаше вещиците в целия град.

След цялата паника, предизвикана от лова на вещици, Съветът се разтревожи, че старата форма на управление се разпада. Лондон вече се пръскаше по шевовете от свръхестествени същества, а всеки ден пристигаха все нови и нови. Бях чувала да се шушука за размерите на сборището на Олдгейт, в което вече имало повече от шейсет вещици, вместо нормалната бройка от тринайсет до двайсет, както и за огромните сборища в Крипългейт и Саутуарк. За да не се набиват в очите на обикновените хора, някои от тях бяха започнали да се роят и да се разбиват на по-малки групи. Но новите сборища с неопитни ръководители си навличаха проблеми в тези тежки времена. Вещиците в Съвета бяха надарени с допълнително сетиво и предвиждаха какви неприятности се канят да ги сполетят.

— Марджъри черпи дарбите си от земята, също като Сюзана. Нейната специалност е паметта — обясни баба Алсъп.

— Нямам нужда от книга с магии, нито от новите алманаси, които продават търговците на книги — заяви с гордост Марджъри.

— Тя помни идеално всяко заклинание, което някога е правила, и може да се сети за точното разпределение на звездите през всяка година, в която е живяла, както и през много години, през които още не е била родена.

— Баба Алсъп се страхува, че няма да успееш да запишеш всичко, което ще научиш тук, за да го вземеш със себе си. Не само ще ти помогна да намериш точните думи, та да могат и другите вещици да правят магиите, които ти ще създадеш, но също така ще те науча как да се разбираш с тези думи, за да не може никой да ти ги отнеме. — Очите на Марджъри блеснаха и тя снижи заговорнически глас: — А пък съпругът ми е винар. Той може да ти намери много по-добро вино, от това, което пиеш сега. Разбрах, че виното е важно за кръвопийците.

Засмях се на глас и другите вещици сториха същото.

— Благодаря ви, госпожо Купър. Ще предам предложението ви на съпруга си.

— Марджъри. Ние всички тук сме сестри. — За първи път не потръпнах, след като ме нарекоха сестра на друга вещица.

— Аз съм Елизабет Джаксън — представи се възрастната жена от другата страна на домакинята. На години беше между Марджъри и баба Алсъп.

— Ти си водна вещица. — Усетих го веднага щом заговори.

— Така е. — Елизабет имаше стоманеносиви коса и очи, беше висока и стройна, за разлика от Марджъри, която беше ниска и закръглена. Докато повечето водни вещици от Съвета бяха жилави и плавни, Елизабет имаше отривистата яснота на планински поток. Почувствах, че винаги ще ми казва истината, дори когато не искам да я чуя.

— Елизабет е надарена ясновидка. Тя ще те научи на изкуството да гадаеш по кристали.

— Майка ми е била прочута с допълнителните си сетива — казах колебливо. — Бих искала да следвам нейните стъпки.

— Но тя не е имала огън в кръвта — заяви решително Елизабет. Веднага започна да ми казва истината. — Може и да не успееш да следваш майка си във всичко, Даяна. Огънят и водата са мощна комбинация, стига взаимно да не се унищожат.

— Ще се погрижим това да не се случи — обади се третата вещица и обърна очи към мен. Дотогава старателно избягваше погледа ми. Сега разбрах защо: в кафявите ѝ очи имаше златни искри и третото ми око уплашено се отвори. С допълнителното си зрение виждах ореола светлина около нея. Това трябваше да е Катрин Стрийтър.

— Ти имаш дори… дори по-голяма мощ от огнените вещици в Съвета — заекнах аз.

— Катрин е специална вещица — призна баба Алсъп. — Огнена магьосница с родители огнени магьосници. Това се случва рядко, защото и самата природа знае, че подобна светлина не може да се скрие.

Когато третото ми око се затвори, ослепено от трижди благословената вещица, Катрин сякаш избледня. Кестенявата ѝ коса помътня, очите ѝ угаснаха и лицето ѝ стана просто красиво, но незабележимо. Ала щом заговори, магическите ѝ способности отново блеснаха.

— Имаш в себе си повече огън, отколкото очаквах — каза тя замислено.

— Жалко, че не беше тук, когато пристигна Армадата — обади се Елизабет.

— Значи е вярно? Прочутият «английски вятър», който издухал испанските кораби от английските брегове, е бил причинен от вещици? — попитах. Беше част от магьосническата култура, но винаги го бях смятала за мит.

— Баба Алсъп беше най-полезна на Нейно Величество — заяви гордо Елизабет. — Ако и ти беше тук, мисля, че можехме да подпалим водата или поне да им пратим огнен дъжд.

— Да не прекаляваме — охлади въодушевлението баба Алсъп и вдигна ръка. — Даяна все още не е направила основната си магия на тъкачка.

— Основна магия ли? — удивих се аз. Още един нов термин след сборищата и Съвета.

— Основната магия разкрива дарбата на тъкачката. Заедно ще направим благословен кръг. В него временно ще пуснем силите ти на свобода, необременени от думи и желания — каза баба Алсъп. — Така ще разберем какви дарби имаш и в какво трябва да те обучим. Освен това ще открием твоя дух.

— Вещиците нямат дух. — Бях възприела още една от човешките заблуди, като почитането на дявола.

— Тъкачките имат — обясни спокойно баба Алсъп и посочи към сянката си. — Това е моят. Като всички духове, тя е продължение на дарбата ми.

— Не съм сигурна, че в моя случай е добре да имам дух — казах, като си мислех за изсъхналите дюли, обувките на Мери и пиленцето. — Имам си достатъчно тревоги.

— Затова трябва да направиш основната магия, за да се изправиш срещу най-дълбоките си страхове и да започнеш да правиш свободно заклинания. Все пак преживяването може да е мъчително. Има тъкачки, които влизат в кръга с гарвановочерни коси и го напускат със снежнобели — призна баба Алсъп.

— Но няма да е толкова съкрушително, както в нощта, когато кръвопиецът изостави Даяна и водата се надигна в нея — каза тихо Елизабет.

— Нито толкова самотно, както в нощта, когато е била затворена под земята — допълни Сюзана и потръпна.

Марджъри кимна със съчувствие.

— Или пък плашещо, както когато огнената вещица се опита да те разтвори — увери ме Катрин и пръстите ѝ станаха оранжеви от гняв.

— Луната ще е напълно скрита в петък. Сретение Господне е след няколко седмици. И влизаме в благоприятен период за магии, които подтикват децата към учение — отбеляза Марджъри. Лицето ѝ се сгърчи, когато се съсредоточи, за да извади необходимата информация от чудовищната си памет.

— Мислех, че това е последната седмица за змийски магии — каза Сюзана и извади малък алманах от джоба си.

Докато Марджъри и Сюзана обсъждаха подробности от вещерския календар, баба Алсъп, Елизабет и Катрин се взираха настойчиво в мен.

— Чудя се… — Баба Алсъп ме погледна неприкрито учудено и потупа с пръст устните си.

— Със сигурност не — заяви Елизабет тихо.

— Нали се разбрахме да не се изсипваме? — напомни Катрин. — Богинята ни е благословила достатъчно. — Когато каза това, в кафявите ѝ очи се появиха в бърза последователност зелени, златни, червени и черни искри. — Но може би…

— В алманаха на Сюзана всичко е объркано. Все пак решихме, че ако Даяна изтъче основната си магия следващия четвъртък при нарастваща луна, това ще вещае повече добро — каза Марджъри и плесна радостно с ръце.

— Уф — изохка баба Алсъп и запуши уши, за да се защити от вибрациите във въздуха. — По-внимателно, Марджъри, по-внимателно.

С новите ми задължения към сборището на Гарликхайт и нестихващия ми интерес към алхимичните опити на Мери се оказвах много по-често извън вкъщи, а «Еленът и короната» продължи да служи за база на Нощната школа и работата на Матю. Идваха и си отиваха вестоносци с писма и доклади; Джордж се отбиваше често да се нахрани безплатно и да ни разкаже за последните си безплодни опити да намери Ашмол 782; Хенкок и Галоуглас оставяха прането си на долния етаж и се заседяваха с часове край огъня в оскъдно облекло, докато дрехите им изсъхнат. Кит и Матю бяха постигнали напрегнато примирие след случката с Хабърд и Джон Чандлър, което означаваше, че често заварвах писателя в предния салон да се взира мрачно в далечината и след това трескаво да пише. Допълнително ме дразнеше фактът, че вземаше от моите запаси от хартия.

С нас живееха Ани и Джак. Две деца в домакинство си беше работа на пълен работен ден. Джак, за когото предполагах, че е на седем или осем години (той нямаше никаква представа за възрастта си), се забавляваше, като дразнеше младата девойка. Следваше я навсякъде и повтаряше думите ѝ. Ани избухваше в сълзи и се втурваше нагоре, за да се хвърли в леглото си. Когато се карах на Джак, той се цупеше. В отчаянието си да си открадна няколко часа спокойствие намерих учител, който се съгласи да ги учи на четене, писане и смятане, но двамата бързо прогониха наскоро завършилия в Кембридж мъж с празните си погледи и престорената си невинност. Предпочитаха да пазаруват с Франсоаз и да тичат из Лондон с Пиер вместо да седят кротко и да решават задачи.

— Ако нашето дете се държи така, ще го удавя — казах на Матю, докато се опитвах да си отдъхна за миг в кабинета му.

— Тя ще се държи точно така, бъди сигурна в това. И няма да я удавиш — отвърна Матю и остави перото си. Все още не можехме да се споразумеем за пола на бебето.

— Опитах всичко. Обяснявах им, шегувах се, умолявах ги — за бога, дори ги подкупвах. — Кифлите на майстор Прайър само увеличиха енергията на Джак.

— Всеки родител допуска тези грешки — засмя се той. — Опитваш се да им бъдеш приятел. Дръж се с Джак и Ани като с кученца. Някое плясване през носа от време на време ще затвърди авторитета ти по-добре от пай с кайма.

— Да не би да ми даваш родителски съвети от животинското царство? — Мислех си за неговото проучване за вълците.

— Всъщност да. Ако продължат да те тормозят, ще си имат работа с мен. А аз не пляскам, аз хапя. — Матю погледна гневно към вратата, когато в стаите отекна особено силен трясък, последван от горко извинение.

— Благодаря, но не съм чак толкова отчаяна, че да прибягна към дресировка. Все още — добавих аз и излязох заднешком от стаята.

След два дни, в които се възползвах от учителския си глас и налагах наказания, се установи някакъв ред, но се изискваха огромни усилия, за да се държи темпераментът на децата под контрол. Зарязах книгите и писанията си и водех и двамата на дълги разходки по Чийпсайд и в предградията на запад. Ходехме да пазаруваме с Франсоаз и гледахме как разтоварват стоки от лодките на доковете във Винтри. Опитвахме се да си представим откъде идват стоките и фантазирахме за произхода на екипажа.

Някъде по средата на този процес престанах да се чувствам като турист и започнах да усещам елизабетински Лондон като свой дом.

В неделя сутринта обикаляхме Ледънхол, най-добрия покрит лондонски пазар за изискани стоки, и там видях еднокрак просяк. Тъкмо вадех пени от чантата си за него, когато децата се шмугнаха в магазина за шапки. На такива места можеха да направят страхотни поражения, които да ми струват скъпо.

— Ани! Джак! — извиках и пуснах пенито в ръката на мъжа. — Не пипайте нищо!

— Отдалечили сте се от дома си, госпожо Ройдън — каза един дълбок глас. Кожата на гърба ми потръпна от ледения поглед и когато се обърнах, видях Андрю Хабърд.

— Отец Хабърд — поздравих. Просякът се изниза надалеч.

Хабърд се огледа.

— Къде е прислужницата ви?

— Ако имате предвид Франсоаз, тя пазарува — отвърнах язвително. — Ани е с мен. Не бях имала възможност да ви благодаря, че я пратихте при нас. Тя страхотно ми помага.

— Разбрах, че сте се видели с баба Алсъп.

Не отговорих на този нагъл разпит.

— След пристигането на испанците тя не си прави труда да излиза от вкъщи, освен ако няма много сериозна причина.

Продължавах да мълча. Хабърд се усмихна.

— Не съм ви враг, госпожо.

— Не съм казвала такова нещо, отец Хабърд. Но с кого се виждам и защо — не е ваша грижа.

— Да. Вашият свекър — или може би мислите за него като за баща? — ми даде ясно да разбера това в писмото си. Филип, разбира се, ми благодари, че съм ви помогнал. Когато става въпрос за главата на семейство Дьо Клермон — благодарностите винаги предхождат заплахите. Освежителна промяна след обичайното поведение на съпруга ви.

Присвих очи.

— Какво искате, отец Хабърд?

— Търпя присъствието на семейство Дьо Клермон, защото така трябва. Но не съм длъжен да продължа да го правя, ако се появят неприятности. — Хабърд се наведе към мен и усетих ледения му дъх. — А вие причинявате неприятности. Усещам го. Помирисвам го. Откакто сте тук, вещиците са станали… трудно управляеми.

— Какво злощастно съвпадение — възкликнах, — но вината не е моя. Не съм обучена в изкуството на магията, дори не мога едно яйце да счупя в паница. — Франсоаз се зададе с покупките. Направих реверанс на Хабърд и понечих да мина покрай него. Ръката му се стрелна и ме сграбчи за китката. Погледнах надолу към студените му пръсти.

— Не само живите същества излъчват миризма, госпожо Ройдън. Знаете ли, че и тайните си имат свой отчетлив аромат?

— Не — казах и издърпах китката си от хватката му.

— Вещиците познават, когато някой лъже. Кръвопийците помирисват тайните както кучетата — следите на елен. Ще науча тайната ви, госпожо Ройдън, колкото и да се опитвате да я скриете.

— Готова ли сте, мадам? — попита Франсоаз и с приближаването си все повече се смръщваше. Ани и Джак бяха с нея и момичето пребледня, когато забеляза Хабърд.

— Да, Франсоаз — отвърнах и най-накрая откъснах поглед от странните шарени очи на Хабърд. — Благодаря за съвета, отец Хабърд, както и за информацията.

— Ако момчето ви идва в повече, ще се радвам да се погрижа за него — промърмори Хабърд, докато минавах покрай него. Обърнах се и се върнах.

— Дръжте си ръцете далеч от това, което е мое. — Погледите ни се впиха един в друг и този път Хабърд пръв извърна очи. Присъединих се към моята групичка от вампирка, вещица и човешко същество. Джак изглеждаше разтревожен и стъпваше от крак на крак, сякаш се чудеше дали да не побегне. — Да си вървим да ядем сладкиши с джинджифил — казах и го хванах за ръка.

— Кой е този човек? — прошепна той.

— Това е отец Хабърд — побърза да му отговори Ани.

— Онзи от песните? — ококори се Джак и погледна през рамо.

Ани кимна.

— Да, освен това той…

— Млъквай, Ани. Какво видяхте в шапкарския магазин? — поинтересувах се и стиснах още по-здраво Джак. Протегнах ръка към препълнената кошница. — Дай ми я, Франсоаз.

— Няма да помогне, мадам — поклати глава Франсоаз, въпреки че ми подаде кошницата. — Милорд ще разбере за срещата ви с него. Дори миризмата на зеле няма да скрие истината. — Джак извърна глава, заинтригуван от тази информация, а аз хвърлих предупредителен поглед на вампирката.

— Да не дърпаме дявола за опашката — казах, когато завихме към вкъщи.

Когато се прибрахме в «Еленът и короната» се отървах от кошницата, наметалото, ръкавиците и децата и занесох на Матю чаша вино. Той седеше зад бюрото си, приведен над купчина книжа. Олекна ми от познатата гледка.

— Още ли работиш? — попитах, пресегнах се през рамото му и сложих чашата вино пред него. Намръщих се. Листата пред него бяха покрити с диаграми, Х и О, и нещо, приличащо на съвременни научни формули. Съмнявах се, че имат нещо общо с шпионажа или Паството, освен ако не бяха шифър. — Какво правиш?

— Опитвам се да проумея нещо — каза Матю и бутна книжата настрани.

— Нещо свързано с генетиката? — Х и О ми напомняха за биология и грахчетата на Грегор Мендел. Дръпнах листовете към себе си. Там нямаше само Х и О. Разпознах инициалите на членовете на семейството на Матю: ИК, ФК, МК, МУ. Имаше и други, които бяха на моите роднини: ДБ, РБ, СБ, СП. Матю бе начертал стрелки между хората и линиите се пресичаха от поколение в поколение.

— Може и така да се каже — отвърна Матю и скри листовете от мен. Класическият му отговор, който нищо не казва.

— Предполагам, че ще ти трябва оборудване. — В дъното на страницата имаше две букви, оградени в кръг: Б и К — Бишъп и Клермон. Нашето дете. Това трябваше да има нещо общо с бебето.

— Със сигурност, ако искам да стигна до някакви изводи. — Матю взе виното и го поднесе към устните си.

— Каква е хипотезата ти? Нямаш нужда от лаборатория, за да я формулираш — отбелязах. — Ако е свързано с бебето, искам да знам.

Той замръзна и ноздрите му се разшириха. Остави внимателно виното на масата, взе ръката ми и притисна устни в китката ми в мним жест на обич. Очите му почерняха.

— Видяла си се с Хабърд — каза той обвинително.

— Не съм го търсила. — Опитах се да се отдръпна. Беше грешка.

— Недей — каза дрезгаво Матю и пръстите му ме стиснаха още по-здраво. — Хабърд те е докоснал по китката. Само по китката. Знаеш ли защо?

— Защото се опита да ми привлече вниманието — отвърнах.

— Не. Опитвал се е да привлече моето. Пулсът ти е тук — обясни и палецът му се плъзна по вената. Потреперих. — Кръвта е толкова близо до повърхността, че я виждам и помирисвам. Топлината ѝ усилва всяка чужда миризма на това място. — Пръстите му обвиха китката ми като гривна. — Къде беше Франсоаз?

— На пазара Ледънхол, Джак и Ани също бяха с мен. Имаше един просяк и аз… — Усетих кратка остра болка. Когато погледнах надолу, видях от две кръгли дупчици в китката ми да тече кръв. Бяха следи от зъби.

— Ето колко бързо Хабърд може да пийне от кръвта ти и да научи всичко за теб. — Палецът на Матю притисна силно ръката ми.

— Не забелязах да помръдваш — казах вцепенена.

Черните му очи блеснаха.

— Не би забелязала и Хабърд, ако реши да те захапе.

Може би Матю не прекаляваше със закрилата си, както ми се струваше.

— Никога повече не му позволявай да се доближи толкова, че да може да те докосне. Ясно ли е?

Кимнах, а той започна бавно да овладява гнева си. Чак когато вече се контролираше, отговори на първоначалните ми въпроси.

— Опитвам се да определя каква е вероятността моята яростна кръвожадност да бъде предадена на детето ни — каза той с лека горчивина в гласа. — Бенджамин страда от нея. Маркъс — не. Ужасявам се от факта, че мога да предам проклятието на невинно дете.

— Знаеш ли защо Маркъс и брат ти Луи са имунизирани, а ти, Луиза и Бенджамин не сте? — Предвидливо избегнах да предположа, че това са всичките му деца. Матю щеше да ми каже, когато е готов, ако изобщо бъде.

Раменете му се отпуснаха.

— Луи и Луиза умряха много преди да стане възможно да се правят кръвни тестове. Имам само своята кръв, тази на Маркъс и Изабо, но това е достатъчно, за да стигна до надеждни изводи.

Значи имаш хипотеза — заключих, като си спомних диаграмите.

— Винаги съм мислил, че яростната кръвожадност е някакъв вид инфекция, и предполагах, че Маркъс и Луи са имали естествен имунитет срещу нея. Но когато баба Алсъп каза, че само тъкачка може да износи детето на кръвопиец, се почудих дали не гледам на нещата от погрешен ъгъл. Може би не Маркъс има защитни сили, а аз съм податлив, точно както тъкачката е податлива към семето на кръвопиеца за разлика от всички други топлокръвни жени.

— Генетична предразположеност? — уточних, като се опитвах да следвам логиката му.

— Може би. Вероятно е нещо рецесивно, което рядко се появява, освен ако и двамата родители не са носители на гена. Не спирам да си мисля за твоята приятелка Катрин Стрийтър, която — както ти я описа — е трижди благословена. Нейната генетична цялост като че ли е нещо повече от простия сбор на частите.

Матю бързо потъна в сложните детайли на своята интелектуална загадка.

— След това се зачудих дали фактът, че си тъкачка, е достатъчен да обясни способността ти да заченеш. Ами ако това е комбинация от рецесивни гени — не само твои, но и мои? — Когато прокара ръце през косата си и така показа, че е объркан, аз го приех като знак, че яростната му кръвожадност се е уталожила, и въздъхнах тихо с облекчение.

— Когато се върнем в лабораторията, ще успееш да провериш хипотезата си. — Сниших глас. — А пък когато Сара и Ем чуят, че ще стават баби, няма да имаш никакъв проблем да ги накараш да ти дадат кръвни проби. И да ги убедиш да гледат детето. И двете имат отчаян копнеж по бабинство и от години гледат съседските деца, за да утолят тази жажда.

Най-накрая успях да го накарам да се усмихне.

— Копнеж по бабинство? Ама че груб израз. — Матю се приближи към мен. — Сигурно и Изабо го е развила, дори по-силно през вековете.

— Направо не се изтрайват — подхвърлих и свих шеговито рамене.

В такива мигове, когато говорехме за реакциите на другите към нашата новина, вместо да анализираме отношението си към нея, се чувствах наистина бременна. Тялото ми почти не отчиташе, че носи нов живот, беше лесно да забравя, че скоро ще ставаме родители. С дни не се сещах за това, а после внезапно Матю ми припомняше за положението ми посред нощ, когато се приближаваше и слагаше ръце на корема ми в мълчалива съобщност и се вслушваше в звуците на новия живот.

— Не мога да понеса мисълта, че ще ти се случи нещо лошо. — Матю ме взе в прегръдките си. — Внимавай, ma lionne — прошепна той в косата ми.

— Ще внимавам. Обещавам.

— Не би разпознала бедата, дори да дойде при теб с гравирана покана. — Отдръпна се, за да ме погледне в очите. — Не забравяй, вампирите не са като топлокръвните. Не подценявай факта, че можем да сме смъртоносни.

Предупреждението на Матю дълго отекваше в съзнанието ми. Улових се, че наблюдавам вампирите в домакинството ни и търся знаци дали се канят да се придвижат, или са гладни, или уморени, неспокойни или отегчени. Подсказките бяха неуловими и лесни за пропускане. Когато Ани мина покрай Галоуглас, той затвори клепачи, за да скрие жадното изражение в очите си, но всичко стана толкова бързо, че може и да съм си го въобразила, точно както и разширените ноздри на Хенкок, когато няколко топлокръвни се разминаха с него на улицата.

Но не си въобразявах допълнителните разходи за изпиране на кървавите следи по дрехите им всеки път, когато Галоуглас и Хенкок ловуваха и се хранеха из града, макар Матю да не ходеше с тях. Той се ограничаваше с това, което Франсоаз му доставяше от месарниците.

Когато с Ани по стар обичай отидохме у Мери в понеделник следобед, бях повече нащрек към обстановката, отколкото в първите дни след пристигането ни. И този път не за да попия подробности от елизабетинския живот, а за да се уверя, че не ни наблюдават или следят. Държах Ани на една ръка разстояние от мен, а Пиер стискаше здраво ръката на Джак. От лош опит знаехме, че само така можем да опазим момчето да не се държи като сврака, както казваше Хенкок. Въпреки усилията ни Джак пак успяваше да извърши множество дребни кражби. Матю въведе нов домашен ритуал, за да се бори с тази му склонност. Джак трябваше да си опразва джобовете всяка вечер и да признава как се е сдобил с невероятното разнообразие от лъскави предмети. Досега обаче това не бе успяло да го спре.

Заради палавите му бързи пръсти все още не можехме да му имаме доверие в добре уредения дом на графиня Пембрук. С Ани се отделихме от Пиер и Джак и лицето на момичето светна заради предстоящата размяна на клюки с прислужницата на Мери, Джоан, и няколкото часа свобода от нежеланото внимание на Джак.

— Даяна! — извика Мери, когато прекрачих прага на лабораторията ѝ. Колкото и пъти да влезех там, все затаявах дъх пред живописните стенописи, изобразяващи получаването на философски камък. — Ела, имам да ти показвам нещо.

— Това ли е изненадата ти? — Графинята ми бе намекнала, че скоро ще ме зарадва с демонстрация на алхимичните си умения.

— Да — потвърди Мери и взе тетрадката си от масата. — Виж тук, днес сме осемнайсети януари, а започнах да работя на девети декември. Отне ми точно четиридесет дни, точно както обещаваха мъдреците.

Четиридесет е важно число в алхимията. Погледнах лабораторните ѝ протоколи и се опитах да разбера с какво се е занимавала. През последните две седмици бях усвоила символите, които използваше за различните метали и вещества. Ако правилно разбирах, бе започнала процеса с една унция сребро, разтворено в аква фортис — «силната вода» на алхимиците, по-известна в моето съвремие като азотна киселина. Към нея Мери бе добавила дестилирана вода.

— Това твоят знак за живак ли е? — попитах и посочих един непознат символ.

— Да, но само на живака, който получавам от най-добрите източници в Германия. — Мери не пестеше пари, когато ставаше въпрос за лабораторията, химикалите или оборудването. Насочи вниманието ми към друг пример за нейната отдаденост към качеството, независимо от цената: голяма колба. Беше самото съвършенство, прозрачна като кристал, което означаваше, че може да е само от Венеция. Графиня Пембрук предпочиташе венецианско стъкло и можеше да си го позволи.

Когато видях какво има вътре, предчувствието ме перна с пръст през раменете.

От малко семенце на дъното на колбата бе пораснало сребърно дърво. Клоните му излизаха от ствола и се разклоняваха, изпълвайки горната част на съда с блестящи нишки. Мъничките зрънца в края на клоните бяха плодовете, дървото бе узряло и готово да бъде обрано.

— Дървото на Диана — каза гордо Мери. — Сякаш самият Бог ме вдъхнови да го направя, за да те посрещна с него. Опитвала съм и друг път, но никога не се получаваше. След като видиш нещо подобно, не можеш да се съмняваш в силата на алхимичното изкуство.

Дървото на Диана беше впечатляваща гледка. То блестеше и растеше пред очите ми, от него поникваха нови клони, които изпълваха останалото пространство в съда. Макар да знаех, че е просто дендритна амалгама от кристализирало сребро, пак не можех да не изпитам възхищение, като гледах как парче метал се разраства като жив организъм.

На стената отсреща в подобна колба седеше дракон. Той бе захапал опашката си и кръвта му капеше в сребристата течност долу. Потърсих следващия образ от тази серия: птицата на Хермес, която летеше към химическото бракосъчетание. Тя ми напомни за илюстрацията със сватбата от Ашмол 782.

— Мисля, че може да намерим и по-бърз начин да постигнем същия резултат — заговори Мери и ме върна на земята. От високо вдигнатата си коса извади писалка, която изцапа с мастило ухото ѝ. — Как мислиш, какво ще стане, ако изпилим среброто, преди да го разтворим в аква фортис?

Следобедът ни премина приятно в обсъждане на нови начини да получим дървото на Диана, но часовете се изнизаха прекалено бързо.

— Ще те видя ли в четвъртък? — попита Мери.

— Боя се, че имам други задължения — отвърнах. Трябваше да съм при баба Алсъп преди залез-слънце.

Лицето на Мери посърна.

— Тогава в петък?

— В петък да бъде — съгласих се аз.

— Даяна — поде колебливо Мери, — добре ли си?

— Да — отговорих с изненада. — Болна ли изглеждам?

— Бледа си и ми се струваш уморена — призна тя. — Както повечето майки и аз… О! — Мери млъкна рязко и порозовя. Погледът ѝ се спусна към корема ми, след това се върна бързо на лицето ми. — Ти носиш дете.

— Ще имам много въпроси в предстоящите седмици — казах аз, хванах ръката ѝ и я стиснах.

— Откога? — попита тя.

— От немного отдавна — отвърнах. Нарочно отговарях непълно.

— Но детето не може да е на Матю. Кръвопийците не могат да създават деца — изтъкна Мери и ръката ѝ се стрелна към бузата. — Нали Матю няма нищо против бебето, въпреки че не е негово?

Макар съпругът ми да ме бе предупредил, че всички ще сметнат, че детето не е негово, не бяхме обсъждали как да реагираме на това. Трябваше да импровизирам.

— Той го смята за своя плът и кръв — отговорих твърдо. Думите ми само я направиха още по-загрижена.

— Имаш късмет, че Матю е толкова безкористен и защитава всички, изпаднали в нужда. А ти… можеш ли да обичаш това дете, макар то да е в теб против волята ти?

Мери си мислеше, че съм изнасилена. И може би, че Матю се е оженил за мен, за да ме предпази от стигмата на самотната неомъжена майка.

— Детето е невинно. Не мога да му откажа любов. — Стараех се нито да потвърдя, нито да отрека подозренията на Мери. За щастие тя остана доволна от отговора ми и типично за нея не пожела да си завира носа повече. — И както можеш да си представиш — добавих — смятахме да запазим тази новина за себе си колкото може по-дълго.

— Разбира се — съгласи се тя. — Ще кажа на Джоан да ти приготви яйчен крем, той подсилва кръвта и действа много успокояващо на стомаха, ако се яде преди лягане. На мен много ми помогна през последната бременност, действаше добре и срещу сутрешното гадене.

— Засега това оплакване ми е спестено — казах, докато си слагах ръкавиците. — Матю обаче ме плаши, че всеки миг ще ме сполети.

— Хм — замисли се Мери и през лицето ѝ премина сянка. Намръщих се и се почудих какво я тревожи пък сега. Тя видя изражението ми и се усмихна весело. — Пази се да не се преуморяваш. Когато дойдеш тук в петък, не трябва да стоиш дълго права, а ще посядаш, докато работим. — Мери се засуети около наметалото ми. — Стой далеч от течения. И накарай Франсоаз да ти прави компреси на краката, ако започнат да отичат. Ще ти пратя рецепта за тях заедно с яйчения крем. Да кажа ли на лодкаря ми да те откара до Уотър Лейн?

— Само на пет минути път е! — възпротивих се през смях. Накрая Мери ме пусна да си тръгна пеша, но чак след като я уверих, че ще избягвам не само теченията, но и студената вода, и силните шумове.

Същата нощ сънувах, че спя под клоните на дърво, което е пораснало от утробата ми. Короната му ме пазеше от лунната светлина, а високо над него в нощта летеше дракон. Когато стигна до луната, драконът обви опашката си около нея и сребристият кръг стана червен.

Събудих се в празното легло с подгизнали от кръв чаршафи.

— Франсоаз! — извиках, когато усетих внезапна остра болка.

Вместо нея дотича Матю. Съсипаното изражение, което се появи на лицето му, когато стигна до мен, потвърди това, което вече знаех.