Нощна сянка

31.

Онази нощ беляза истинското начало на брака ни. Матю беше по-доволен, отколкото го бях виждала когато и да било. Изчезнаха острите отговори, внезапната промяна в посоката и импулсивните решения, които характеризираха съвместния ни живот досега. Той стана методичен и умерен, но не и по-малко смъртоносен. Хранеше се по-редовно, ловуваше в града и околните села. Когато мускулите му натрупаха маса и сила, започнах да виждам онова, което Филип вече бе отбелязал — колкото и малко вероятно да изглеждаше заради размерите му, Матю чезнеше поради липсата на нормална храна.

Сдобих се със сребриста луна на гърдата, бележеща мястото, от което пиеше той. Различаваше се от всички други белези по тялото ми, липсваше онази защитна тъкан, която се образуваше върху повечето рани. Матю ми каза, че това се дължало на някакво свойство на слюнката му, която затваряла раната, без да ѝ позволява да се излекува напълно.

Неговият ритуал да пие кръв от вена при сърцето ми и моят ритуал с целувката на вещицата, която ми даваше достъп до мислите му, ни осигуриха по-дълбока близост. Не се любехме всеки път, когато си лягахме заедно, но когато го правехме, любенето винаги беше предшествано и следвано от онези изгарящи моменти на абсолютна честност, които премахваха най-голяма тревога и за двама ни — че тайните ни по някакъв начин можеха да ни унищожат. И дори когато не се любехме, разговаряхме по онзи открит и непринуден начин, за който мечтаят всички влюбени.

На следващата сутрин Матю каза на Галоуглас и Пиер за Бенджамин. Яростта на Галоуглас бе по-краткотрайна от страха на Пиер, който се разтреперваше всеки път, когато някой почукаше на вратата или ме приближаваше на пазара. Вампирите го издирваха ден и нощ, а Матю планираше експедициите.

Така и не намериха Бенджамин. Той просто беше изчезнал.

Великден дойде и отмина, и плановете ни за пролетния празник на Рудолф през следващата събота достигнаха финалните си етапи. Двамата с господин Хофнагел преобразихме Голямата зала на двореца в разцъфнала градина с лалета в саксии. Бях замаяна от това място с неговите изящно извити арки, поддържащи сводестия покрив като клоните на върба.

— Ще преместим и портокаловото дърво на императора — предложи Хофнагел с блеснали от безкрайните възможности очи. — А също и пауните.

В деня на представлението слугите домъкнаха всеки свободен свещник от двореца и катедралата в отекващата зала, за да създадат илюзията за обсипано със звезди небе, и пръснаха свежа слама по пода. За сцена използвахме основата на стълбището, водещо към имперския параклис. Идеята беше на господин Хофнагел — така можех да се появя в горния край на стълбите в ролята на луната, докато Матю следи движението ми с една от астролабиите на господин Хабермел.

— Не мислите ли, че ще стане прекалено философско? — запитах се на глас аз и докоснах разтревожено устните си.

— Това е дворът на Рудолф Втори — иронично подхвърли Хофнагел. — Тук нищо не е прекалено философско.

Когато залата се напълни за банкета, всички ахнаха изумено.

— Харесва им — прошепнах на Матю зад завесата, която ни скриваше от тълпата. Величественото ни появяване трябваше да стане по време на десерта и дотогава се бяхме натикали в Рицарското стълбище. Матю ме занимаваше с разкази за минали времена, когато яздел коня си по широките каменни стъпала. Когато се усъмних в пригодността на мястото за тази цел, той повдигна вежди.

— Защо според теб го направихме толкова голямо и с такъв висок таван? Пражките зими са адски дълги, а отегчените въоръжени младежи са опасно нещо. Далеч по-добре е да ги оставиш да летят едни към други на висока скорост, отколкото да започнеш война със съседите.

Виното се лееше на воля, храната бе в изобилие и врявата в залата скоро стана оглушителна. Когато поднесоха десерта, двамата с Матю заехме местата си. Хофнагел беше подготвил пасторален декор за Матю и с неохота му позволи да седне под едно портокалово дърво на покрита с плъст табуретка, която трябваше да мине за камък. По уговорен знак аз трябваше да изляза от параклиса и да застана зад стара дървена врата, изрисувана като колесница.

— И да не си посмял да ме разсмееш — предупредих Матю, докато ме целуваше по бузата за късмет.

— Обожавам предизвикателствата — прошепна ми в отговор той.

Зазвуча музика и гостите постепенно утихнаха. Когато всички замлъкнаха, Матю вдигна астролабията си към небето и балът с маски започна.

Бях решила, че най-добрият ни подход към представлението е минимум диалог и максимум танци. Първо, кой иска да седи след обилна вечеря и да слуша речи? Била съм на достатъчно академични сбирки, за да знам, че идеята не е добра. Синьор Пазети с радост научи някои от придворните дами на «танца на блуждаещите звезди» и те щяха да осигурят на Матю небесни тела за наблюдение, докато чака появата на любимата си. Благодарение на известните хубавици, получили роля и облечени в бляскави костюми и накичени с бижута, балът бързо заприлича на училищно представление, на което присъстваха и възхитени родители. Матю правеше измъчени физиономии, сякаш не беше сигурен дали ще издържи още дълго на този спектакъл.

Когато танцът приключи, музикантите възвестиха появата ми с трясък на барабани и рев на тръби. Господин Хофнагел беше спуснал завеса пред вратата на параклиса, така че само трябваше да мина през нея с божествен блясък (и без да закача в плата луната на главата си, както бях направила на репетицията) и да се взирам с копнеж надолу към Матю. А той, ако е рекла богинята, щеше да гледа жадно към мен, без да криви очи и да зяпа гърдите ми.

Съсредоточих се, за да вляза в ролята си, поех дълбоко дъх и уверено отметнах завесата, мъчейки се да се плъзгам плавно като луната.

Публиката ахна.

Доволна, че съм постигнала подобен ефект, погледнах надолу към Матю. Очите му се бяха окръглили като паници.

«О, не.» Затърсих пипнешком пода с крак, но както и подозирах, вече бях на няколко сантиметра над него — и продължавах да се издигам. Протегнах ръка да се задържа за ръба на колесницата си и видях, че от кожата ми се излъчва перлено сияние. Матю рязко кимна към тиарата ми и малкия сребърен сърп на нея. Нямаше огледало и нямах никаква представа какво ставаше там, но се боях от най-лошото.

— La Diosa! — възкликна Рудолф, изправи се и започна да ръкопляска. — Прекрасно! Невероятен ефект!

Придворните се присъединиха несигурно към аплодисментите. Неколцина първо се прекръстиха.

Задържала пълното внимание на публиката върху себе си, аз събрах ръце на гърдите си и обърнах очи към Матю, който отвърна с мрачна усмивка на обожаващия ми поглед. Съсредоточих се върху спускането си на пода, за да мога да продължа към трона на Рудолф. В ролята си на Зевс той заемаше най-зрелищно изваяния стол, който успяхме да открием на тавана на двореца. Беше невероятно грозен, но подхождаше за случая.

За щастие, когато приближих императора, вече не светех толкова силно и публиката беше престанала да зяпа главата ми, сякаш съм някаква църковна свещ. Направих реверанс.

— Поздрави, La Diosa — избумтя Рудолф, трябваше да мине за божествен тон, но всъщност бе класически пример на преиграване.

— Влюбена съм в прекрасния Ендимион — заявих, като се изправих и посочих назад към стълбището, където Матю се беше отпуснал в меко гнездо от пера и се преструваше на заспал. Сама бях написала текста. Матю искаше да кажа «Ако не ме оставиш на мира, Ендимион ще ти разкъса гръкляна». Наложих вето върху предложението му, както и върху използването на Кийтс. — Изглежда така безметежен. И докато аз съм богиня и времето няма власт над мен, красивият Ендимион скоро ще остарее и ще умре. Умолявам те, дари го с безсмъртие, за да остане завинаги с мен.

— При едно условие! — изкрещя Рудолф, като изостави всички претенции за божествена гръмогласност в полза на обикновените децибели. — Той трябва да заспи навеки и никога да не се събужда. Само така ще остане млад.

— Благодаря, могъщи Зевсе — отвърнах, стараейки се да не звуча съвсем като актриса от английска комедийна трупа. — Сега ще мога да гледам любимия си вечно.

Рудолф се намръщи. Добре, че не му бяха дали сценария за одобрение.

Оттеглих се в колесницата си и бавно минах заднешком през завесата, докато придворните дами изпълняваха финалния си танц. Когато всичко приключи, Рудолф поведе всички в серия тропане на крака и аплодисменти, които едва не събориха покрива — но не събудиха Ендимион.

— Ставай! — изсъсках му, докато минавах покрай него, за да благодаря на императора, че ни е дал възможност да забавляваме височайшата му особа. Единственият му отговор беше заплашително хъркане.

Наложи се сама да направя реверанс пред Рудолф и да държа похвални речи за астролабията на Хабермел, декора и специалните ефекти на Хофнагел и великолепната музика.

— За мен бе огромно удоволствие, La Diosa. Изобщо не очаквах, че ще се забавлявам толкова много. Можете да поискате награда от Зевс — каза Рудолф, а погледът му се плъзна по раменете ми надолу към гърдите. — Всичко, което пожелаете. Само го кажете и то ще бъде ваше.

Бъбренето в залата замря. В настъпилата тишина чух отново думите на Авраам: «Книгата ще дойде при вас, но само ако я поискате». Възможно ли бе наистина да е толкова просто?

Ендимион се размърда в пухеното си ложе. Не исках да се намесва и му махнах с ръце зад гърба да се връща при сънищата си. Дворът затаи дъх в очакване да поискам престижна титла, земя или цяло състояние в злато.

— Бих искала да видя алхимичната книга на Роджър Бейкън, Ваше Величество.

— Имаш железни топки, лельо — с възхищение призна Галоуглас, докато се връщахме у дома. — Без да споменавам майсторството ти с думите.

— О, благодаря — зарадвах се аз. — Между другото, какво правеше главата ми по време на представлението?

— От луната се появиха звездички и после изчезнаха. Не бих се безпокоил на твое място. Изглеждаха толкова истински, че всички са ги приели за илюзия. В края на краищата, повечето аристократи на Рудолф са хора.

Отговорът на Матю бе по-предпазлив.

— Засега не се радвай прекалено, mon coeur. При създалата се ситуация Рудолф може и да нямаше друг избор, освен да се съгласи, но все още не е извадил ръкописа. Изпълняваш много сложен танц. И бъди сигурна, че императорът ще поиска нещо в замяна дори за един поглед върху книгата.

— Ще сме изчезнали много преди да се сети да настоява — отвърнах.

Оказа се обаче, че Матю бе прав с настояването си да бъдем предпазливи. Представях си, че на следващия ден ще бъдем поканени да разгледаме съкровището насаме. Такава покана обаче не дойде. Минаха дни, преди да бъдем официално извикани на вечеря в двореца с някакви многообещаващи католически богослови. След това, обещаваше съобщението, подбрана група щяла да бъде поканена в покоите на Рудолф, за да разгледа предмети с особена мистична и религиозна стойност от колекцията на императора. Сред гостите беше и някой си Йоханес Писториус, който бил възпитан като лутеран, след това приел калвинизма, а сега се канеше да става католически свещеник.

— Поставиха ни капан — каза Матю, като прокарваше пръсти през косата си. — Писториус е опасен човек, безмилостен противник и вещер. След десет години ще се върне тук, за да стане изповедник на Рудолф.

— Вярно ли е, че е бил подготвян за Паството? — тихо попита Галоуглас.

— Да. Той е точно такъв интелектуален бияч, за какъвто искат да го представят вещиците. Нищо лично, Даяна. Времената са трудни за вещиците — добави съпругът ми.

— Не го приемам лично — меко казах аз. — Но той не е член на Паството. А ти си. Какви са шансовете да поиска да създава неприятности пред очите ти, ако има подобни стремежи?

— Отлични. В противен случай Рудолф нямаше да го кани на вечеря с нас. Императорът подготвя бойните си редици и повдига духа на войниците си.

— И за какво по-точно смята да се сражава?

— За ръкописа. И за теб. Няма да се откаже нито от едното, нито от другото.

— Вече изтъкнах, че не съм за продан. И за военен трофей не ставам.

— Така е, но от гледна точка на Рудолф си незавладяна територия. Той е австрийски ерцхерцог, крал на Унгария, Хърватия и Бохемия, маркграф на Моравия и император на Свещената Римска империя. Освен това е племенник на Филип Испански. Хабсбургите са алчна и енергична фамилия и няма да се спрат пред нищо, за да получат онова, което желаят.

— Матю е абсолютно прав, лельо — сериозно рече Галоуглас, когато понечих да възразя. — Ако беше моя жена, щеше да си напуснала Прага в деня, в който пристигна първият подарък.

Поради деликатността на ситуацията Пиер и Галоуглас дойдоха с нас до двореца. Трима вампири и една вещица предизвикаха очаквания интерес, докато вървяхме към Голямата зала, в чието създаване навремето бе участвал и Матю.

Рудолф ме настани близо до себе си, а Галоуглас зае място зад стола ми като благовъзпитан слуга. Матю беше сложен в другия край на банкетната маса с учтивия Пиер. За случаен наблюдател Матю си прекарваше чудесно сред буйната група дами и младежи, които жадуваха да открият пример за подражание, който е по-бляскав от императора. Вълни смях достигаха от време на време откъм противниковия двор на Матю и това определено не повдигна вкиснатото настроение на Негово Величество.

— Но защо трябва да има толкова много кръвопролития, отец Йоханес? — оплака се Рудолф на месестия лекар на средна възраст, който седеше от лявата му страна. До ръкополагането на Писториус все още имаше няколко месеца, но с типичния плам на новопокръстен той не възрази срещу преждевременното му издигане в свещенически сан.

— Защото ереста и неортодоксалността трябва да бъдат изкоренени напълно, Ваше Величество. В противен случай те намират нова почва, на която да избуят. — Очите под тежките клепачи се насочиха към мен и ме погледнаха изпитателно. Вещерското ми трето око се отвори, възмутено от грубите му опити да привлече вниманието ми, които поразително напомняха на метода на Шампие да изкопчи тайните ми. Започвах да изпитвам неприязън към магьосници с университетско образование. Оставих ножа си и отвърнах на погледа му. Той пръв се извърна.

— Баща ми смяташе, че толерантността е по-мъдрата политика — каза Рудолф. — Вие например сте изучавали еврейската мъдрост на кабала. Някои божии хора биха нарекли подобно нещо ерес.

Острият слух на Матю му позволяваше да следи разговора с такова увлечение, с каквото Шарка преследваше яребиците си. Той се намръщи.

— Според съпруга ми вие сте лекар, хер Писториус. — Беше доста груба промяна на темата за разговор, но свърши работа.

— Такъв съм, фрау Ройдън. Или по-скоро бях, преди да насоча вниманието си от запазването на тела върху спасяването на души.

— Известността на отец Йоханес се дължи най-вече на церовете му срещу чумата — обясни Рудолф.

— Аз бях просто проводник на Божията воля. Той е единственият истински лечител — скромно сведе очи Писториус. — От любов към нас Той е създал много естествени лекове, които могат да имат чудодейно въздействие върху несъвършените ни тела.

— А, да. Спомням си застъпничеството ви за безоарите като панацея срещу всяка болест. Изпратих на La Diosa един от моите камъни, когато се разболя неотдавна. — Рудолф му се усмихна одобрително.

Писториус ме изгледа внимателно.

— Лекарството ви несъмнено е подействало, Ваше Величество.

— Да. La Diosa се възстанови напълно. Изглежда много добре — каза Рудолф и долната му устна се издаде още повече, докато ме оглеждаше. Носех проста черна рокля с бяла бродерия и черна кадифена роба. Прозирна висока яка обрамчваше лицето ми, а червеният рубин от огърлицата със саламандрите на Матю проблясваше на гърлото ми и беше единственият източник на цвят в иначе строгото ми облекло. Вниманието на Рудолф се съсредоточи върху прекрасното бижу. Той се намръщи и даде знак на един слуга.

— Трудно е да се каже кое помогна повече, безоарният камък или сиропът на император Максимилиан — отбелязах и погледнах за помощ към д-р Хайек, докато Рудолф шепнеше нещо. Хайек беше на третото ястие от дивеч и след като се изкашля, за да освободи парчето сърнешко, с което се задави, той се включи в разговора.

— Мисля, че електуарият е помогнал повече, доктор Писториус — изтъкна Хайек. — Приготвих го в чаша от рог на еднорог. Император Рудолф смяташе, че това ще засили лечебните му свойства.

— La Diosa приемаше сиропа и от лъжичка от рог — добави Рудолф и този път погледът му се задържа върху устните ми. — За допълнителна сигурност.

— Чашата и лъжичката ще бъдат ли сред образците, които ще видим тази вечер в съкровищницата с чудеса, Ваше Величество? — поинтересува се Писториус. Въздухът между мен и вещера внезапно оживя. Нишките около лекаря свещеник избухнаха в буйни червени и оранжеви тонове, предупреждавайки ме за надвиснала опасност. После той се усмихна. «Не ти вярвам, вещице — мислено ми прошепна Писториус. — Нито пък кандидат-любовникът ти, император Рудолф.»

Глиганското, което дъвчех — великолепно ястие, подправено с розмарин и черен пипер, който според императора би трябвало да сгорещява кръвта — се превърна в прах в устата ми. Вместо да се сгорещи, кръвта ми изведнъж се смрази.

— Нещо не е наред ли? — промърмори Галоуглас, който се беше навел над рамото ми. Подаде ми шал, който не бях поискала и не знаех, че носи.

— Писториус е поканен да се качи горе и да види книгата — промърморих, като се обърнах към него и заговорих на бърз английски, за да намаля риска да бъдем разбрани. Галоуглас миришеше на морска сол и мента, доста подкрепяща и вдъхваща сили комбинация. Нервите ми се поуспокоиха.

— Остави това на мен — подхвърли той и леко стисна рамото ми. — Между другото, малко сияеш, лельо. Ще е най-добре никой да не вижда звезди тази нощ.

След като направи предупредителния си изстрел, Писториус смени темата на разговора и заспори оживено с д-р Хайек за медицинските достойнства на териака[99]. Рудолф ту хвърляше меланхолични погледи към мен, ту гледаше свирепо към Матю. Колкото повече наближаваше времето да видим Ашмол 782, толкова повече намаляваше апетитът ми, така че завързах разговор с аристократката до мен. Поднесоха още цели пет ястия (сред които парад позлатени пауни и плато с печена свиня и прасенца сукалчета), преди банкетът най-сетне да приключи.

— Изглеждаш ми бледа — каза Матю, след като ме дръпна настрана от масата.

— Писториус ме подозира. — Този тип ми напомняше за Питър Нокс и Шампие. «Интелектуален бияч» беше идеалното описание за него. — Галоуглас ме увери, че ще се погрижи.

— В такъв случай нищо чудно, че Пиер тръгна по петите му.

— Какво ще прави Пиер?

— Ще се погрижи Писториус да излезе жив оттук — жизнерадостно ме осведоми Матю. — Иначе Галоуглас ще го удуши и метне в Еленовия ров за среднощна закуска на лъвовете. Племенникът ми се отнася към теб почти толкова закрилнически, колкото и самият аз.

Поканените гости на Рудолф го съпроводиха в неговата светая светих — личната галерия, където двамата с Матю бяхме видели триптиха на Бош. Отавио Страда ни посрещна там, за да ни покаже колекцията и да отговаря на въпросите ни.

Когато влязохме в помещението, триптихът на Матю още беше в центъра на покритата със зелено кадифе маса. Рудолф беше пръснал други предмети около него, на които да се насладим. Докато гостите ахкаха и охкаха пред творбата на Бош, аз огледах помещението. Имаше няколко поразителни чаши от полускъпоценни камъни, емайлирана верижка на висш сановник, дълъг рог, минаващ за рог на еднорог, статуетки и покрит с резба сейшелски орех — хубава смесица от скъпи, медицински и екзотични предмети. Но не се виждаха никакви алхимични ръкописи.

— Къде е? — изсъсках на Матю. Преди той да успее да отговори, нечия топла ръка докосна рамото ми. Матю се вцепени.

— Имам подарък за вас, querida diosa[100]. — Рудолф лъхаше на лук и червено вино и стомахът ми запротестира. Обърнах се, очаквайки да видя Ашмол 782. Вместо него императорът държеше емайлираната верижка. Преди да успея да възразя, той я нахлузи през главата ми и я нагласи на раменете. Погледнах надолу и видях зелен уроборос, висящ от кръг от червени кръстове, нагъсто инкрустирани с изумруди, рубини, диаманти и перли. Цветната схема ми напомни за бижуто, което хер Майзел даде на Бенджамин.

— Странен подарък давате на съпругата ми, Ваше Величество — тихо рече Матю. Стоеше точно зад императора и гледаше с отвращение огърлицата. Това бе третата ми подобна верижка и знаех, че зад символиката трябва да има и още нещо. Вдигнах уробороса, за да го разгледам по-добре. Не беше точно уроборос, защото имаше крака. Приличаше повече на гущер или саламандър, отколкото на змия. Кървавочервен кръст се подаваше от одрания гръб на гущера. И нещо по-важно — съществото не беше захапало опашката си; тя бе увита около гърлото му и го душеше.

— Това е знак на уважение, хер Ройдън. — Рудолф леко наблегна на името. — Накитът е принадлежал на крал Владислав и после е преминал у баба ми. Символът е знак на храбър кръг унгарски рицари, известен като Орден на победения дракон.

— Дракон? — промълвих и погледнах Матю. С късите си крака създанието като нищо можеше да е дракон, но иначе напомняше поразително на емблемата на фамилия Дьо Клермон — с тази разлика, че този уроборос умираше бавно и мъчително. Спомних си клетвата на хер Фукс — клетвата на Бенджамин — да избива дракони където и да се намират.

— Драконът символизира нашите врагове, особено онези, които могат да поискат да се месят в кралските ни прерогативи — заяви Рудолф с учтив тон, но думите му бяха на практика обявяване на война на целия клан Дьо Клермон. — Ще ми бъде приятно, ако го носите при следващото ви посещение в двора. — Пръстът му докосна леко дракона на гърдите ми и се задържа там. — Така можете да оставите малките си френски саламандри у дома.

Очите на Матю, които не се откъсваха от дракона и пръста на императора, станаха напълно черни, когато Рудолф изрече обидната си забележка за френските саламандри. Опитах се да мисля като Мери Сидни и да измисля отговор, който би бил подходящ за периода и има изгледи да успокои вампира. Щях да се справя по-късно със засегнатия си феминизъм.

— Дали ще нося подаръка ви или не, зависи от съпруга ми, Ваше Величество — изрекох хладно, като се заставих да не се дърпам от пръста на Рудолф. Някои присъстващи ахнаха и си зашепнаха, но единствената реакция, за която ме беше грижа, бе тази на Матю.

— Не виждам причина да не го носиш до края на вечерта, mon coeur — любезно каза Матю. Вече не го интересуваше, че посланикът на кралица Елизабет звучи като френски аристократ. — В края на краищата, саламандрите и драконите са сродници. И едните, и другите ще изтърпят пламъците, за да защитят онези, които обичат. И е много мило от страна на императора да ти покаже книгата си. — Той се огледа. — Макар че май синьор Страда продължава да е все така некомпетентен, тъй като книгата не е тук.

Още един изгорен мост.

— Още не, още не — сопна се Рудолф. — Първо искам да представя на La Diosa нещо друго. Идете да видите гравирания орех от Малдивите. Той е единствен по рода си. — Всички, освен Матю, тръгнаха послушно в посоката, към която сочеше Страда. — Вие също, хер Ройдън.

— Разбира се — промърмори съпругът ми, имитирайки перфектно тона на майка си. Той бавно тръгна след останалите.

— Ето нещо, което специално поисках. Отец Йоханес ми помогна да се сдобия със съкровището. — Рудолф се огледа, но не успя да намери Писториус. Намръщи се. — Къде изчезна той, синьор Страда?

— Не съм го виждал, откакто напуснахме Голямата зала, Ваше Величество — отвърна Страда.

— Ти! — Рудолф посочи един слуга. — Иди да го намериш!

Човекът незабавно се втурна да изпълнява заповедта. Императорът се овладя и върна вниманието си към странния предмет пред нас. Приличаше на грубо издялан гол мъж.

— Това, La Diosa, е прочутият корен от Епендорф. Преди век някаква жена откраднала осветена нафора от църквата и я заровила по пълнолуние в градината си, за да стане почвата по-плодородна. На сутринта открили на мястото огромна зелка.

— Израснала от нафората ли? — Май нещо се беше изгубило в превода, освен ако не разбирах съвсем погрешно естеството на християнското причастие. Arbor Dianae[101] беше едно нещо; arbor brassiccie[102] — съвсем друго.

— Да. Било истинско чудо. И когато изкопали зелката, коренът ѝ приличал на тялото на Христос. — Рудолф ми подаде експоната. Беше украсен със златна диадема и инкрустиран с перли. Приех, че са добавени по-късно.

— Изумително — насилих се да ахна, като се мъчех да изглеждам заинтригувана.

— Една от причините да поискам да го видите е, че прилича на илюстрация от книгата, за която помолихте. Отавио, доведете Едуард.

Едуард Кели влезе, притиснал към гърдите си том в кожена подвързия.

Познах го веднага щом го видях. Цялото ми тяло настръхна, а книгата още беше в другия край на помещението. Силата ѝ бе осезаема — далеч по-осезаема, отколкото бе в Бодлианската библиотека през онази септемврийска нощ, когато целият ми живот се промени.

Това бе изгубеният ръкопис на Ашмол — преди да принадлежи на Елиас Ашмол и преди да се изгуби.

— Ще седнете тук, до мен, и ще разгледаме книгата заедно. — Рудолф посочи към масата и двата стола, поставени доста близо един до друг. — Дайте ми книгата, Едуард. — Императорът протегна ръка и Кели неохотно се раздели с тома.

Погледнах въпросително Матю. Ами ако ръкописът започнеше да сияе, както бе направил в Бодлианската библиотека, или проявеше някаква друга странност? И какво щеше да стане, ако не успея да попреча на ума си да се пита за книгата и нейните тайни? Точно сега изблик на магия щеше да означава пълна катастрофа.

«Точно затова сме тук» — казваше увереното му кимане.

Седнах до императора, а Страда поведе придворните към рога на еднорога. Матю се приближи още. Вперих поглед в книгата пред мен. Не можех да повярвам, че е дошъл моментът, в който най-сетне ще видя Ашмол 782 цял-целеничък.

— Е? — настоятелно попита Рудолф. — Ще я отворите ли?

— Разбира се — потвърдих и придърпах книгата. Никакви светлинки не изскочиха от страниците. За сравнение поставих ръка за момент върху обложката, както бях направила, когато свалях тома от библиотечния рафт. Тогава книгата беше въздъхнала, сякаш ме бе чакала да се появя. Този път обаче лежеше абсолютно неподвижна.

Отворих подвързаната с кожа дъска на обложката и разкрих празен лист пергамент. Мислите ми препуснаха към онова, което бях видяла преди месеци. Това бе листът, на който един ден Ашмол и баща ми щяха да напишат заглавието на книгата.

Докато обръщах страницата, изпитах същото чувство за необичайна тежест. А когато видях какво се разкрива пред мен, ахнах.

На първата, липсващата страница на Ашмол 782 имаше великолепна рисунка на дърво. Стъблото му бе цялото в чворове и чепове, дебело, но същевременно стройно. От горната му част се разпростираха клони, които се виеха из страницата и завършваха в дръзко съчетание от листа, яркочервени плодове и цветя. Беше като arbor Dianae, което беше нарисувала Мери с моята кръв и тази на Матю.

Когато се наведох към страницата, дъхът ми замря. Стъблото не беше от дървесина, сок и кора. Състоеше се от стотици тела — едни се гърчеха и мятаха в болка, други се преплитаха безметежно, трети бяха сами и уплашени.

В края на страницата с почерк от края на тринайсети век се мъдреше заглавието, дадено от Роджър Бейкън — «Истинската тайна на тайните».

Ноздрите на Матю се разшириха, сякаш се опитваше да разпознае миризма. Книгата наистина миришеше странно — на плесен, точно както бях забелязала и в Оксфорд.

Обърнах страницата. Тук беше изображението, изпратено до родителите ми — онова, което се бе запазило в дома на Бишъп толкова много години — феникс, обгърнал химическата сватба с крилете си, докато митичните и алхимични създания наблюдаваха единението на Слънцето и Луната.

Матю изглеждаше потресен и също се взираше в книгата. Намръщих се. Беше твърде далеч, за да я вижда ясно. Какво го беше изненадало?

Бързо прелистих химическата сватба. Третата липсваща страница се оказа изрисувана с два алхимични дракона с преплетени опашки и тела, вкопчени или в двубой, или в прегръдка — невъзможно бе да се каже кое от двете. От раните им валеше дъжд от кръв и се събираше в басейн, от който се подаваха десетки бледи голи фигури. Никога не бях виждала подобно алхимично изображение.

Матю застана зад рамото на императора и очаквах шокът му да се смени с възбуда при вида на новите изображения и наближаващото разкриване на тайните на книгата. Той обаче изглеждаше така, сякаш е видял призрак. Побелялата му ръка закриваше устата и носа му. Когато се намръщих загрижено, Матю ми кимна да продължа нататък.

Поех дълбоко дъх и обърнах на първото от странните алхимични изображения, които бях видяла в Оксфорд. Както и очаквах, тук бе малкото момиче с двете рози. Не очаквах обаче да видя, че всеки сантиметър около рисунката е покрит с текст. Беше странна смесица от символи и тук-там по някоя буква. В Бодлианската библиотека този текст бе скрит от заклинание, което бе превърнало тома в магически палимпсест. Сега, когато ръкописът бе непокътнат, тайният текст беше пред очите ми. Но макар да можех да го видя, не бях в състояние да го прочета.

Пръстите ми проследиха редовете. Докосването развали думите, превърна ги в лице, в силует, в име. Сякаш текстът се опитваше да ми разкаже история, засягаща хиляди създания.

— Бих ви дал всичко, което поискате — прошепна Рудолф и усетих горещия му дъх върху бузата си. Отново ме лъхна на лук и вино. Толкова се различаваше от чистата, пикантна миризма на Матю. И топлината на Рудолф беше отблъскваща, след като вече бях свикнала с ниската температура на вампира. — Защо избрахте тази книга? Тя не може да бъде разбрана, макар Едуард да е убеден, че в нея се съдържа велика тайна.

Дълга ръка се пресегна между нас и леко докосна страницата.

— Че защо, това е толкова безсмислено, колкото и ръкописът, който пробутахте на горкия доктор Дий. — Изражението на Матю не отговаряше на думите му. Рудолф можеше и да не забележи трептящия мускул на челюстта му, нито пък знаеше как фините бръчки около очите му стават по-дълбоки, когато е съсредоточен.

— Не е задължително — побързах да кажа аз. — Алхимичните текстове изискват изучаване и размишления, ако искаш да ги разбереш напълно. Може би ако прекарам повече време с книгата…

— Дори тогава човек трябва да има специалната Божия благословия — подчерта Рудолф и изгледа намръщено Матю. — Едуард е докоснат от Бог по начин, по който вие не сте, хер Ройдън.

— О, докоснат е, и още как — съгласи се Матю и погледна към Кели. Английският алхимик се държеше странно, след като томът не беше у него. Имаше нишки, които го свързваха с книгата. Но защо Кели бе свързан с Ашмол 782?

Щом въпросът се появи в главата ми, фините жълти и бели нишки между Кели и Ашмол 782 се преобразиха. Вместо обичайните стегнати връзки от два цвята или плетката от хоризонтални и вертикални нишки, тези се виеха около някакъв невидим център, също като панделки на подарък за рожден ден. Къси хоризонтални нишки свързваха извивките. Приличаше на…

Двойна спирала. Закрих уста с длан и вперих поглед в ръкописа. След като бях докоснала книгата, миризмата на плесен се беше пренесла върху пръстите ми. Беше силна, остра, като…

Плът и кръв. Погледнах Матю. Знаех, че изражението ми отразява шока, изписан на неговото лице.

— Не изглеждаш добре, mon coeur — загрижено рече той и ми помогна да се изправя. — Нека те отведа у дома.

Едуард Кели избра точно този момент да избухне.

— Чувам гласовете им. Говорят на езици, които не разбирам. Нима не ги чувате? — Той изстена отчаяно и запуши ушите си с длани.

— Какви ги дрънкате? — попита Рудолф. — Доктор Хайек, на Едуард му става нещо.

— Ще откриете и своето име вътре — каза ми Едуард. Говореше по-силно, сякаш се опитваше да надвика някакъв друг звук. — Разбрах го в мига, в който ви видях.

Погледнах надолу. Аз също бях свързана чрез виещи се нишки с книгата — само че моите бяха бели и бледолилави. Матю пък бе свързан с извиващи се червени и бели нишки.

Без всякаква покана и предупреждение се появи Галоуглас. Следваше го як страж, който държеше провисналата си ръка.

— Конете са готови — уведоми ни викингът и посочи към изхода.

— Нямате разрешение да влизате тук! — извика Рудолф, който беше вбесен, че цялата му внимателна подготовка отива по дяволите. — А вие, La Diosa, нямате позволение да напуснете.

Матю не обърна абсолютно никакво внимание на императора. Просто ме хвана за ръка и закрачи към вратата. Усещах как ръкописът ме дърпа, как нишките се опъват и се мъчат да ме върнат при него.

— Не можем да оставим книгата. Тя е…

— Знам какво е — мрачно рече Матю.

— Спрете ги! — изкрещя Рудолф.

Но стражът със счупената ръка вече се беше сблъскал с разгневен вампир тази вечер. Нямаше намерение да предизвиква съдбата, като се изпречи на пътя на Матю. Вместо това очите му се подбелиха и той се строполи в безсъзнание на пода.

Галоуглас наметна плаща на раменете ми, докато пердашехме надолу по стълбите. В долния им край лежаха още двама стражи, също в безсъзнание.

— Връщай се и вземи книгата! — наредих аз, задъхана от стегнатия корсет и скоростта, с която прекосявахме двора. — Не можем да позволим да остане у Рудолф, след като вече знаем какво представлява тя.

Матю спря. Пръстите му се впиха в ръката ми.

— Няма да напуснем Прага без ръкописа. Ще се върна и ще го взема, обещавам. Но първо се прибираме у дома. Трябва да приготвиш децата. Тръгваме веднага щом се върна.

— Изгорихме мостовете зад себе си, лельо — мрачно вметна Галоуглас. — Писториус е заключен в Бялата кула. Убих един страж и раних други трима. Рудолф те докосваше по най-неприличен начин и имам силното желание да видя и него мъртъв.

— Не разбираш, Галоуглас. Онази книга може да е отговор на всичко — успях да изкрякам, преди Матю да ме помъкне отново.

— О, разбирам повече, отколкото си мислиш — долетя до мен гласът на Галоуглас. — Надуших я долу, докато се занимавах със стражите. В онази книга има мъртви варги[103]. А също така вещици и демони, обзалагам се. Кой би могъл да си представи, че изгубената Книга на живота ще вони до небето на смърт?