Нощна сянка

32.

— Кой би направил подобно нещо? — Двайсет минути по-късно треперех до камината в дневната на първия етаж, стиснала голяма чаша билков чай. — Отвратително е.

Подобно на повечето ръкописи, Ашмол 782 беше от велум — специално обработена кожа, кисната във вар за премахване на козината, остъргана, за да се свалят останалите пластове месо и мазнина, после отново кисната, преди да бъде опъната на рамка и допълнително остъргана.

Разликата в случая беше в това, че съществата, от чиято кожа бе създаден велумът, не бяха овце, телета или кози, а демони, вампири и вещици.

— Сигурно е била пазена като запис. — Матю още се опитваше да проумее онова, което беше видял.

— Но книгата има стотици страници! — възкликнах невярващо. Мисълта, че някой е одрал толкова много демони, вампири и вещици, за да направи велум от кожите им, беше невъобразима. Не бях сигурна, че след тази нощ ще бъда в състояние да заспя някога.

— Което означава, че тя съдържа стотици различни видове ДНК. — Матю беше прекарал пръсти през косата си толкова много пъти, че главата му започваше да прилича на бодливо свинче.

— Нишките между нас и Ашмол 782 напомняха на двойни спирали — рекох аз.

Наложи се да обясним съвременната генетика на Галоуглас, който, без да има представа за постиженията на биологията и химията след четири и половина столетия, правеше всичко по силите си да ни разбере.

— Значи Д-Н-К е нещо като фамилно дърво, но клоните му обхващат нещо повече от една фамилия? — Произнесе ДНК бавно, с паузи между буквите.

— Да — потвърди Матю. — В общи линии.

— Видя ли дървото на първата страница? — попитах Матю. — Стъблото беше съставено от тела, дървото цъфтеше, даваше плод и се разлистваше също като онова arbor Dianae, което направихме в лабораторията на Мери.

— Не, но видях съществото, захапало опашката си — отговори той.

Трескаво се опитах да си спомня какво бях видяла, но фотографската памет ми изневери точно когато ми бе нужна най-много. Имаше прекалено много нова информация, за да съм в състояние да я възприема цялата.

— Изображението показваше две същества, които се биеха или прегръщаха, не мога да кажа кое точно. Но не успях да преброя краката им. Течащата им кръв пораждаше стотици създания. Макар че ако едното от двете не е било четирикрак дракон, а змия…

— А другото двукрак огнедишащ дракон, то тези алхимични същества биха могли да символизират теб и мен. — Матю изруга — късо, но от сърце.

Галоуглас изслуша търпеливо обсъждането ни, след което се върна на първоначалната си тема.

— И тази Д-Н-К живее в кожата ни, така ли?

— Не само в кожата, а и в кръвта, костите, космите, ноктите, навсякъде в тялото — обясни Матю.

— Хм. — Галоуглас потърка брадичката си. — И какъв точно въпрос имате предвид, когато казвате, че тази книга може да съдържа всички отговори?

— Защо се различаваме от човешките същества — просто рече Матю. — И защо вещица като Даяна може да износи дете на варг.

Галоуглас ни дари с лъчезарна усмивка.

— Имаш предвид твоето дете, Матю. Още в Лондон бях наясно, че леля е способна на това. Тя никога не е миришела другояче, освен като себе си — и като теб. Филип знаеше ли?

— Малцина знаеха — побързах да отговоря аз.

— Хенкок знаеше. Франсоаз и Пиер също. Предполагам, че на Филип му е било разказано всичко. — Галоуглас се изправи. — Е, тогава просто ще ида да взема книгата на леля. Щом е свързана с децата на Дьо Клермон, трябва да я имаме.

— Рудолф сигурно я е заключил здравата или я е пъхнал при себе си в леглото — предположи Матю. — Няма да е лесно да я вземеш от двореца, особено ако са открили Писториус и той в момента прави заклинания и всякакви пакости.

— Като стана дума за император Рудолф, можем ли да свалим онази огърлица от раменете на леля? Не мога да понасям проклетия символ.

— С удоволствие — казах, свалих веригата и хвърлих крещящия накит на масата. — Всъщност какво общо има този Орден на победения дракон с фамилия Дьо Клермон? Предполагам, че едва ли са приятели с Рицарите на Лазар, като се има предвид, че горкият уроборос беше частично одран и се душеше.

— Мразят ни и искат смъртта ни — с равен глас отговори Матю. — Дракулещи не одобряват широките възгледи на баща ми за исляма и отоманците и са се заклели да ни заличат. Така ще могат да изпълнят политическите си цели, без никой да им държи сметка.

— Освен това искат парите на Дьо Клермон — отбеляза Галоуглас.

— Дракулещи ли? — промълвих аз. — Но Дракула е човешки мит, целящ да всява страх от вампири. — Това бе митът на хората за вампирите.

— Подобно твърдение доста би изненадало патриарха на клана, Влад Дракона — обади се Галоуглас. — Макар че сигурно ще бъде доволен да научи, че ще продължава да ужасява хората и в бъдеще.

— Човешкият Дракула, онзи Дракон, известен като Набивача, е само един от люпилото на Влад — обясни Матю.

— Набивача беше гаден кучи син. За щастие вече е мъртъв и ни остава да се тревожим само за баща му, братята му и техните съюзници Батори. — Галоуглас изглеждаше донякъде ободрен.

— Според човешката легенда Дракула е живял векове и е възможно още да е жив. Сигурен ли си, че е наистина мъртъв? — не можех да повярвам.

— Гледах как Болдуин му откъсва главата и я заравя на петдесет километра от тялото му. Беше си съвсем мъртъв тогава и е съвсем мъртъв сега. — Галоуглас ме погледна с укор. — Не би трябвало да вярваш на тези човешки истории, лельо. В тях винаги има съвсем малко зрънце от истината.

— Мисля, че Бенджамин имаше подобна емблема с дракони. Хер Майзел му я даде. Забелязах сходството в цветовете, когато императорът извади накита.

— А ти ми каза, че Бенджамин е напуснал Унгария — обвинително се обърна Матю към племенника си.

— Напуснал я е. Кълна се. Болдуин му нареди да се махне, ако не иска да го сполети участта на Набивача. Трябваше да видиш лицето на брат си. И самият дявол не би посмял да не се подчини.

— Искам по изгрев-слънце да сме колкото се може по-далеч от Прага — мрачно заяви Матю. — Нещо изобщо не е наред, надушвам го.

— Идеята не е добра. Знаеш ли коя нощ сме? — попита Галоуглас. Матю поклати глава. — Валпургиевата. Запалили са огньове навсякъде около града и изгарят чучела на вещици — освен ако не успеят да си намерят някоя истинска, разбира се.

— Господи! — Матю отново прокара пръсти през косата си и се разроши здравата. — Поне огньовете ще ни осигурят известно отклоняване на вниманието. Трябва да измислим как да се промъкнем покрай стражите на Рудолф, да стигнем до личните му покои и да намерим книгата. После, с огньове или без, напускаме града.

— Ние сме варги, Матю. Ако някой може да открадне книгата, това сме ние — уверено заяви Галоуглас.

— Няма да е толкова лесно, колкото си мислиш. Може и да влезем, но дали ще излезем?

— Аз мога да помогна, господин Ройдън. — Гласът на Джак беше като флейта в сравнение с боботещия бас на Галоуглас и баритона на Матю.

Съпругът ми се обърна и го изгледа намръщено.

— Не, Джак — твърдо отсече той. — Няма да крадеш нищо, забрави ли? Пък и си бил само в конюшните на двореца. Нямаш представа къде да търсиш.

— Ъъъ… това не е съвсем вярно. — Галоуглас погледна засрамено. — Заведох го в катедралата. И в Голямата зала, за да види рисунките, които ги нарисува навремето на Рицарското стълбище. Ходил е също и в кухните. О — добави той, сякаш едва сега се сещаше, — беше и в менажерията, разбира се. Би било жестоко да не му покажа животните.

— Освен това е ходил в замъка и с мен — обади се Пиер от прага. — Не исках някой ден да тръгне сам да скита и да се изгуби.

— И къде по-точно го заведе, Пиер? — ледено попита Матю. — В тронната зала, за да подскача върху трона ли?

— Не, милорд. Заведох го в ковачницата и при господин Хофнагел. — Пиер се изправи в целия си относително дребен ръст и изгледа работодателя си. — Помислих си, че би трябвало да покаже рисунките си на човек с истински умения в тази област. Господин Хофнагел беше изключително впечатлен и за награда му направи на място портрет с перо.

— Пиер ме заведе и в казармата на стражите — с тъничък глас се обади Джак. — Там намерих това. — И вдигна връзка ключове. — Исках само да видя еднорога. Не можех да си представя как се е качил по стълбите и си мислех, че трябва да има криле. После господин Галоуглас ми показа Рицарското стълбище. Рисунката на бягащия елен много ми хареса, господин Ройдън. Стражите си приказваха. Не успях да разбера всичко, но чух думата einhorn и си помислих, че те може би знаят къде е той, и…

Матю хвана Джак за раменете и приклекна, за да се озове лице в лице с него.

— Знаеш ли какво щяха да ти сторят, ако те бяха хванали? — Съпругът ми изглеждаше толкова уплашен, колкото и детето.

Джак кимна.

— А виждането на еднорог заслужава ли си пердаха?

— Ял съм пердах. Но никога не съм виждал магическо животно. С изключение на лъва в менажерията на императора. И дракона на госпожа Ройдън. — Джак погледна ужасено и сложи ръка на устата си.

— Значи си виждал и това, нали? В такъв случай Прага е отворила очите на всички. — Матю се изправи и протегна ръка. — Дай ми ключовете. — Момчето се подчини с неохота. Матю му се поклони. — Задължен съм ти, приятел.

— Но аз бях лош — прошепна Джак. Потърка се отзад, сякаш вече чувстваше наказанието, което щеше да му въздаде съпругът ми.

— Аз пък съм лош през цялото време — призна Матю. — Понякога от това излиза нещо добро.

— Да, но вас никой не ви пердаши — посочи Джак, който още се опитваше да проумее този странен свят, в който големите са задължени на малки момчета и героят му всъщност не е чак толкова идеален, колкото го е смятал.

— Бащата на Матю веднъж го би с меч. Видях го. — Огнедишащият дракон леко се размърда в гръдния ми кош в знак на съгласие. — После го събори на земята и стъпи върху него.

— Сигурно е голям колкото Сикст, мечока на императора — каза Джак. Беше изумен от мисълта, че някой може да победи Матю.

— Такъв е — съгласи се Матю и изръмжа като въпросния мечок. — А сега марш обратно в леглото.

— Но аз съм пъргав… и бърз — запротестира Джак. — Мога да взема книгата на госпожа Ройдън, без никой да ме види.

— И аз мога, Джак — увери го Матю.

Матю и Галоуглас се върнаха от двореца целите в кръв, кал и сажди — и с Ашмол 782.

— Намерили сте я! — извиках. Двете с Ани чакахме на първия етаж. Бяхме опаковали в малки чанти най-важните неща за пътуването.

Матю отвори книгата.

— Първите три страници са изчезнали.

Книгата, която бе съвсем цяла само преди няколко часа, сега бе повредена, текстът препускаше през страницата. Смятах, след като се сдобием с нея, да прекарам пръсти по буквите и символите, за да определя значението им. Сега това бе невъзможно. Веднага щом докоснех страницата, думите се пръскаха във всички посоки.

— Открихме Кели с книгата. Беше се навел над нея и каканижеше като побъркан. — Матю замълча за момент. — А книгата му отговаряше.

— Истината казва, лельо. Чух думите, но не ги разбрах.

— Значи наистина е жива — промълвих аз.

— И наистина мъртва — добави Галоуглас, докосвайки подвързията. — Зло и същевременно могъщо нещо.

— Когато ни видя, Кели закрещя с пълно гърло и започна да къса страници. Стражите цъфнаха, преди да успея да стигна до него. Трябваше да избирам между книгата и Кели. — Матю се поколеба. — Правилно ли постъпих?

— Мисля, че да — отвърнах. — Когато открих книгата в Англия, тя беше повредена. Може да се окаже по-лесно да открием изчезналите страници в бъдещето, отколкото сега. — Съвременните средства за търсене и библиотечните каталози щяха да са от огромна помощ, след като знаех какво търся.

— Стига страниците да не са унищожени — изтъкна Матю. — Ако случаят е такъв…

— Тогава никога няма да научим всички тайни на книгата. Но въпреки това твоята лаборатория би могла да разкрие повече за запазеното, отколкото си представяхме, когато започнахме това издирване.

— Значи си готова да се върнем? — попита ме той. В очите му проблесна нещо, но само за миг. Вълнение ли беше това? Или ужас?

Кимнах.

— Време е.

Избягахме от Прага под светлината на огньовете. Другите създания като нас се криеха през Валпургиевата нощ — не искаха да бъдат виждани от празнуващите и хвърлени в кладата.

Замръзналите води на Северно море едва ставаха за плаване и пролетта беше разчупила ледовете в заливите. Кораби потегляха от пристанищата за Англия и без никакво чакане успяхме да хванем един. Въпреки това времето беше лошо, когато напуснахме европейския бряг.

Открих Матю да изучава книгата в каютата ни под палубата. Беше открил, че е съшита с дълги косми.

— Dieu — промърмори той. — Колко ли още генетична информация съдържа това нещо? — Преди да успея да го спра, той докосна с върха на кутрето езика си и после проследи капките кръв, падащи от косата на бебето на първата запазена страница.

— Матю! — с ужас възкликнах.

— Точно както си мислех. Мастилото съдържа кръв. И щом е така, златните и сребърните листа по тези илюстрации са залепели върху основа, направена от кости. Кости на създания.

Корабът се люшна към подветрената страна и стомахът ми се люшна с него. По време на пристъпа на морска болест Матю ме държеше в обятията си. Книгата лежеше леко отворена между нас и редовете текст се мъчеха да намерят правилното си място.

— Какво направихме? — прошепнах.

— Открихме Дървото на живота и Книгата на живота в едно. — Матю положи буза върху косата ми.

— Когато Питър Нокс ми каза, че книгата съдържа всички първоначални вещерски магии, аз го нарекох побъркан. Не можех да си представя, че някой може да бъде така глупав и да събере толкова много знание на едно място. — Докоснах книгата. — А тук се съдържа много повече. И ние още не знаем какво казват думите. Ако попадне в неподходящи ръце в нашето време…

— Би могла да бъде използвана за унищожаването ни — довърши Матю.

Обърнах се и го погледнах.

— Тогава какво ще правим с нея? Да я вземем ли с нас в бъдещето, или да я оставим тук?

— Не зная, mon coeur. — Той ме привлече към себе си, за да не чувам рева на бурята, която блъскаше корпуса.

— Но тази книга може и да съдържа ключа към всички твои въпроси. — Бях изненадана, че Матю е склонен да се раздели с нея сега, след като знаеше какво има в нея.

— Не е така — възрази той. — Има един въпрос, на който можеш да отговориш единствено ти.

— И кой е той? — намръщих се.

— От морска болест ли страдаш, или си бременна? — Очите на Матю бяха натежали и бурни като небето, и в тях сякаш проблясваха светкавици.

— Ти би го разбрал по-добре от мен. — Бяхме се любили само преди няколко дни, малко след като си дадох сметка, че цикълът ми е закъснял.

— Не видях дете в кръвта ти, нито чувам сърцето му — засега. Забелязах обаче промяна в миризмата ти. Помня я от миналия път. Бременна си от няколко седмици.

— Предполагах, че бременността ми би те накарала още повече да искаш да задържиш книгата.

— Може би въпросите ми не се нуждаят така спешно от отговор, както си мислех. — За да докаже думите си, Матю остави книгата на пода, така че да не я виждам. — Мислех си, че тя ще ми каже кой съм и защо съм тук. Но може би вече знам.

Зачаках да обясни.

— След цялото това търсене открих, че аз съм онзи, който винаги съм бил — Матю дьо Клермон. Съпруг. Баща. Вампир. И съм тук с една-единствена цел — да променя нещата.