Нощна сянка

28.

— Видяхте ли върколака, фрау Ройдън? Отговарял за дивеча на императора и съседката ми фрау Хабермел го чула да вие през нощта. Казват, че се хранел с имперските елени в Еленовия ров. — Фрау Хубер си избра една зелка и я помириса с подозрение. Хер Хубер беше търговец от лондонския Стийлярд и макар да не обичаше града, тя говореше свободно английски.

— Ха! Няма никакъв върколак — изсумтя синьорина Роси, проточи дългата си шия и зацъка неодобрително, когато видя цената на лука. — Моят Стефано обаче твърди, че в двореца имало много демони. Епископите от катедралата искали да ги прогонят, ала императорът отказвал. — Подобно на фрау Хубер, Роси също беше прекарала доста време в Лондон. Тогава била любовница на италиански художник, който искал да запознае англичаните с изтънчените маниери. Сега беше любовница на друг италиански художник, желаещ да въведе изкуството на рязането на стъкло в Прага.

— Не видях никакви върколаци или демони — признах аз. Жените посърнаха. — Но пък за сметка на това видях една от новите картини на императора. — Сниших глас. — На нея бе изобразена Венера. Как излиза от банята. — Погледнах ги многозначително.

При липсата на клюки по свръхестествени теми перверзиите на кралските особи би трябвало да са достатъчни. Фрау Хубер сви устни.

— Император Рудолф се нуждае от съпруга. Някоя добра австрийка, която да му готви. — Най-сетне тя благоволи да купи зелката от благодарния продавач, който вече близо половин час търпеше критиките и за стоката му. — Кажете ни отново за рога на еднорога. Твърди се, че имал чудодейни лечебни сили.

За четвърти път този ден искаха да описвам неща от причудливата колекция на императора. Новината за допускането ни до личните апартаменти на Рудолф беше изпреварила връщането ни в «Трите гарвана» и дамите от Мала Страна с нетърпение очакваха сутринта, за да чуят впечатленията ми.

Оттогава появата на имперски пратеници в къщата, както и облечените в ливреи слуги на десетки бохемски аристократи и важни чужденци бяха разпалили още повече любопитството им. След като Матю беше приет в двора, звездата му вече бе изгряла достатъчно ярко на имперския небосклон и старите приятели отново бяха склонни да забележат появата му — и да го помолят за помощ. Пиер извади счетоводните книги и скоро пражкият клон на банка «Дьо Клермон» отвори врати, макар да виждах много малко постъпващи пари и внушителен поток изтичащи средства за уреждане на просрочени сметки с търговците от Стария град.

— Имаш колет от императора — каза ми Матю, когато се върнах от пазара. Посочи с перото си някакъв обемист пакет. — Ако го отвориш, Рудолф ще очаква да му благодариш лично.

— Какво е? — Опипах предмета, без да го вадя. Не беше книга.

— Нещо, за което ще съжаляваме, че сме получили, сигурен съм. — Матю заби перото в мастилницата, с което причини миниатюрно изригване на гъста черна течност по бюрото. — Рудолф е колекционер, Даяна. И то не просто на рогове на нарвали или на безоарни камъни[87]. Ламти не само за предмети, но и за хора и е също толкова малко вероятно да се раздели с тях, след като веднъж са станали негови.

— Също като Кели — казах, докато развързвах лентата на пакета. — Аз обаче не съм за продан.

— Всички сме за продан. — Матю се опули. — Мили боже!

Между нас стоеше статуя на богиня Диана, висока две стъпки и изработена от злато и сребро. Беше гола, ако не се брои колчанът ѝ, възседнала елен и свенливо кръстосала глезени. Придружаваха я две ловджийски кучета.

Галоуглас подсвирна.

— Ако питате мен, императорът изразява доста ясно желанията си.

Аз обаче бях прекалено погълната от статуята, за да му обърна внимание. В тялото ѝ имаше пъхнат малък ключ. Завъртях го и еленът се понесе по пода.

— Гледай, Матю. Видя ли това?

— Няма опасност чичо да се разсее — увери ме Галоуглас.

Прав беше — Матю се взираше гневно в статуята.

— Ехей, млади Джак. — Галоуглас го улови за яката, когато момчето се втурна в стаята. Джак обаче беше професионален крадец и от подобна забавяща тактика нямаше особена полза, когато бе надушил нещо ценно. Свлече се на пода като парцалена кукла и остави сакото си в ръцете на Галоуглас, след което скочи към елена.

— Това играчка ли е? За мен? Защо жената няма никакви дрехи? Не ѝ ли е студено?

Въпросите се сипеха в непрестанен порой. Тереза, която си падаше по зрелищата толкова, колкото и всяка друга жена от Мала Страна, дойде да види каква е цялата тази суматоха. Ахна при вида на голата жена в кабинета на работодателя си и закри с длан очите на Джак.

Викингът се загледа в гърдите на статуята.

— Да, Джак. Ако питаш мен, определено ѝ е студено. — Забележката му спечели перване по главата от Тереза, която решително продължаваше да закрива очите на гърчещото се дете.

— Това е автоматон, Джак — обясни Матю, докато посягаше към устройството. Когато го взе, главата на елена се отвори, и разкри кухина вътре. — Пускат го по масата на императора. Когато спре, най-близкият до него трябва да пие от шията на елена. Защо не покажеш на Ани какво може да прави?

Той върна главата на мястото ѝ и предаде безценния предмет на Галоуглас. После ме погледна сериозно.

— Трябва да поговорим.

Галоуглас подкара Джак и Тереза към вратата с обещания за гевреци и пързалка.

— Намираш се на опасна територия, любов моя. — Матю прокара пръсти през косата си — жест, който неизменно го правеше още по-хубав. — Казах на Паството, че статутът ти на моя съпруга е удобна измислица, която може да те защити от обвинения във вещерство и да ограничи лова на вещици на Бъруик в пределите на Шотландия.

— Но нашите приятели и твоите събратя вампири знаят, че има и нещо повече — уточних. Вампирското обоняние не лъжеше, а уникалната миризма на Матю ме обгръщаше цялата. — И вещиците са наясно, че във връзката ни има нещо повече дори от онова, което вижда третото им око.

— Може би, но Рудолф не е нито вампир, нито вещица. Императорът несъмнено е бил уверен от свои източници в Паството, че между нас няма връзка. А това означава, че нищо не му пречи да тича след теб. — Пръстите му докоснаха бузата ми. — Аз обаче не деля, Даяна. И ако Рудолф отиде прекалено далеч…

— Ще го държиш изкъсо. — Поставих длан върху неговата. — Знаеш, че няма да допусна да бъда прелъстена от императора на Свещената Римска империя или от когото и да било другиго. Трябва ни Ашмол 782. На кого му пука, че Рудолф зяпа гърдите ми?

— Зяпането мога да преживея. — Матю ме целуна. — Трябва обаче да знаеш още нещо, преди да идеш да благодариш на императора. От известно време Паството удовлетворява апетита на Рудолф за жени и причудливи дрънкулки, за да спечели съдействието му. Ако императорът пожелае да те има и отнесе въпроса към другите осем членове, тяхното решение няма да бъде в наша полза. Паството ще те предаде, защото не може да си позволи да остави Прага да попадне в ръцете на хора като архиепископа на Трир и неговите приятели йезуити. Освен това Паството не иска Рудолф да се превърне във втори крал Джеймс. Прага може и да прилича на оазис за странните. Но, подобно на всички оазиси, убежището ѝ е мираж.

— Разбирам — кимнах. Защо всичко свързано с Матю трябваше да бъде така оплетено? Начинът ни на живот ми напомняше за оплетените панделки в кутията ми за магии. Колкото и да ги разплитах, отново се оплитаха.

Той ме пусна.

— Вземи Галоуглас със себе си, когато тръгнеш за двореца.

— Ти няма ли да дойдеш? — Предвид тревогите му бях изумена, че ще ме остави извън полезрението си.

— Не. Колкото повече Рудолф ни вижда заедно, толкова по-силни ще станат апетитът и алчността му. Пък и има шанс Галоуглас да успее да се добере до лабораторията на Кели. Племенникът ми е далеч по-чаровен от мен. — Матю се ухили, но изражението му изобщо не успя да разсее мрака в очите му.

Галоуглас твърдеше, че имал план, който ще попречи на Рудолф да остане насаме с мен и в същото време ще покаже публично благодарността ми. Едва когато чух камбаните да отброяват три следобед, започнах да разбирам какво включва този негов план. Навалицата под заострените арки на страничния вход на катедралата «Свети Вит» потвърдиха подозренията ми.

— Ето го и Сигизмунд — каза Галоуглас, наведен към ухото ми. Звънът на камбаните бе оглушителен и едва го чух. Когато го погледнах неразбиращо, той посочи нагоре към златните перила на камбанарията. — Сигизмунд. Голямата камбана. По нея разбираш, че си в Прага.

«Свети Вит» беше същински наръчник по готическа архитектура с нейните контрафорси и островърхи кули. Видът ѝ беше още по-внушителен в тъмния зимен следобед. Вътрешното пространство бе огромно и ярките свещи бяха като светещи искрици в сумрака. Отвън се беше стъмнило дотолкова, че разноцветните стъкла и ярките стенописи почти с нищо не можеха да разведрят тежката потискаща атмосфера. Галоуглас се погрижи да застанем под една стойка за факли.

— Пораздрусай хубаво магията си за скриване — посъветва ме той. — Тук е толкова тъмно, че Рудолф като едното нищо може да не те забележи.

— Искаш да кажеш, че трябва да съм сияйна, така ли? — Изгледах го с най-строгото си учителско изражение. Той само ми се ухили в отговор.

Зачакахме началото на литургията заедно с интересната смесица от скромен дворцов персонал, висши сановници и аристократи. Някои все още носеха петната и следите, свързани с работата им; повечето изглеждаха много уморени. След като огледах тълпата, погледнах и нагоре, за да получа по-добро впечатление за размерите и стила на катедралата.

— Страшно много сводове — промърморих. Ребрата бяха далеч по-сложни от онези, които можеха да се видят в повечето катедрали в Англия.

— Ето какво се получава, когато на Матю му хрумне нещо — отбеляза Галоуглас.

— Матю ли? — зяпнах го аз.

— Мина през Прага преди много време, когато новият архитект Петер Парлерж беше твърде зелен за подобна важна поръчка. Чумата обаче бе покосила повечето майстори зидари, така че беше останал само Парлерж. Матю го взе под крилото си и двамата малко луднаха. Така и не разбрах какво се опитваха да постигнат с младежа, но резултатът определено хваща око. Чакай само да видиш какво направиха с Голямата зала.

Отворих уста да задам въпрос, но точно тогава всички около нас се смълчаха. Рудолф беше пристигнал. Проточих шия с надеждата да го видя.

— Ето там е — промърмори Галоуглас и посочи с глава нагоре и надясно.

Рудолф бе влязъл направо на втория етаж по закрития мост, който бях забелязала да минава между двореца и катедралата. Стоеше на балкон, украсен с пъстроцветни гербове, оповестяващи множеството му титли и звания. Подобно на покрива, балконът се крепеше на пищно украсени арки, които в случая приличаха на чворести клони на дърво. Като имах предвид изчистените линии на другите подпори на катедралата, които буквално спираха дъха, не вярвах тези арки да са дело на Матю.

Рудолф зае мястото си над централния кораб, докато тълпата се кланяше и правеше реверанси към него. Самият император като че ли се чувстваше неудобно, че са го забелязали. В личните си покои беше непринуден с придворните, но тук изглеждаше стеснителен и сдържан. Обърна се да изслуша някакъв шепнещ сановник и ме забеляза. Кимна ми вежливо и се усмихна. Тълпата се обърна да види към кого беше насочено императорското благоволение.

— Направи реверанс — изсъска Галоуглас. Подчиних се.

Успяхме да изтърпим цялата литургия без инциденти. С облекчение открих, че от никого, дори от императора не се очаква да вземе причастие, и цялата церемония приключи бързо. В един момент Рудолф тихомълком се оттегли в личните си покои, несъмнено да разглежда съкровищата си.

След като императорът и свещениците се махнаха, катедралата се превърна в оживено място за срещи между приятели, които споделяха новини и слухове. Забелязах в далечината Отавио Страда, увлечен в разговор с някакъв надут господин в скъпи вълнени одежди. Д-р Хайек също бе тук, смееше се и разговаряше с някаква млада и определено влюбена двойка. Усмихнах му се и той леко се поклони в отговор. Спокойно можех да мина и без Страда, но императорският лекар ми харесваше.

— Галоуглас? Не трябваше ли да спиш зимен сън като останалите мечки? — подхвърли слаб мъж с дълбоко разположени очи и иронична усмивка на уста. Беше облечен в прости, но скъпи дрехи; златният пръстен на пръста му също говореше за състоятелност.

— Всички би трябвало да спим зимен сън при такова време. Радвам се да те видя в добро здраве, Йорис. — Галоуглас стисна ръката му и го тупна по гърба. Очите на мъжа едва не изхвърчаха от орбитите от силния удар.

— Бих казал същото и за теб, но тъй като винаги си в добро здраве, ще спестя и на двама ни празната любезност. — Той се обърна към мен. — А ето я и La Diosa.

— Даяна — поправих го и направих малък реверанс.

— Не това е името ви тук. Рудолф ви нарича La Diosa de la Caza. Богинята на лова на испански. Императорът нареди на горкия майстор Спрангер да изостави последните си скици на Венера в банята и да започне нова тема — Диана, изненадана по време на тоалета ѝ. Всички с нетърпение очакваме да видим дали е способен на подобна огромна промяна за толкова кратък срок. — Мъжът се поклони. — Йорис Хофнагел.

— Калиграфът — възкликнах аз, сещайки се за коментара на Пиер по повод пищно украсената покана, с която Матю беше официално повикан в двора на Рудолф. Името обаче ми беше познато…

— Художникът — меко ме поправи Галоуглас.

— La Diosa. — Кльощав мъж свали шапката си. Ръцете му бяха целите в белези. — Аз съм Еразъм Хабермел. Ще бъдете ли така добра да посетите при първа възможност ателието ми? Негово Величество иска астрономичен компендиум, за да следи по-добре промените в непостоянната луна, но той трябва да бъде точно според вашия вкус.

Хабермел също ми звучеше познато…

— Утре е при мен. — Едър мъж на трийсет и няколко си проби път през растящата тълпа. Говореше с подчертано италиански акцент. — La Diosa ще ми позира за портрет. Негово Величество желае да бъде изваяна от камък — символ на постоянството на привързаността му. — Върху горната му устна изби пот.

— Синьор Мизерони! — обади се друг италианец и се тупна мелодраматично в гърдите. — Мислех си, че се разбираме. La Diosa трябва да упражнява танците, щом ще участва в забавата следващата седмица, както желае императорът. — Той ми се поклони. — Аз съм Алфонсо Пазети, La Diosa. Учителят по танци на Негово Величество.

— Съпругата ми не обича да танцува — обади се хладен глас зад мен. Дълга ръка се пресегна и хвана моята, която си играеше с подгъва на корсажа ми. — Нали така, mon coeur? — Обръщението беше съпроводено с целувка по кокалчетата и леко предупредително ухапване.

— Матю пристига тъкмо навреме, както винаги — каза Йорис и се разсмя от сърце. — Как си?

— Разочарован, че не открих Даяна у дома — малко огорчено отбеляза Матю. — Но дори един всеотдаен съпруг трябва да отстъпи пред Бог, когато става дума за привързаността на жена му.

Хофнагел следеше внимателно Матю и преценяваше всяка промяна в изражението му. Внезапно осъзнах кой е той — великият художник, който бе толкова наблюдателен, че нарисуваните от него растения и животни изглеждаха едва ли не като живи, подобно на съществата по обувките на Мери.

— Е, Бог приключи с нея за днес. Мисля, че спокойно можеш да отведеш съпругата си у дома — меко рече Хофнагел. — Но по всичко личи, че ще внесете живот в пролетта, която се очертаваше да бъде много скучна, La Diosa. Всички сме ви благодарни за това.

Мъжете се оттеглиха след уверенията на Галоуглас, че ще се погрижи за множеството ми различни и застъпващи се ангажименти. Хофнагел се задържа последен.

— Ще държа под око жена ти, Schaduw. Може би и ти трябва да го правиш.

— Вниманието ми винаги е насочено към жена ми, където си му е мястото. Как иначе щях да знам къде да дойда?

— Разбира се. Прости, че се бъркам. «Гората има уши, а полето очи.» — Хофнагел се поклони. — Ще ви видя в двора, La Diosa.

— Името ѝ е Даяна — твърдо рече Матю. — Може и мадам Дьо Клермон.

— Аз пък бях останал с впечатлението, че е Ройдън. Моя грешка. — Художникът отстъпи няколко крачки назад. — Приятна вечер, Матю. — Стъпките му по каменния под се отдалечиха и заглъхнаха напълно.

— Schaduw? — повторих. — Дали означава онова, на което прилича?

— Сянка на нидерландски. Елизабет не е единствената, която ме нарича така. — Матю погледна към Галоуглас. — За каква забава спомена синьор Пазети?

— О, нищо необичайно. Несъмнено ще бъде нещо на митологична тема, с отвратителна музика и още по-отвратителни танци. Всички гости ще прекалят с пиенето и ще объркат спалните в края на вечерта. Девет месеца по-късно ще се пръкне цяло ято благородни бебета с неясни бащи. Както става обикновено.

— Sic transit gloria mundi[88] — промърмори Матю и ми се поклони. — Ще се прибираме ли, La Diosa? — Прякорът ме караше да се чувствам неудобно, когато го използваха непознати, а от устата на Матю беше почти непоносим. — Джак каза, че вечерята била особено апетитна.

Той се държа отчуждено цялата вечер и ме наблюдаваше с тежък поглед, докато слушах как е минал денят на децата, а Пиер го запознаваше със случилото се в Прага. Имената бяха непознати, а разказът толкова объркан, че се отказах да го следя и си легнах.

Събудих се от виковете на Джак и се втурнах към него, но открих, че Матю вече е при момчето. Малкият беше като подивял, мяташе се и викаше за помощ.

— Костите ми се разпадат! — повтаряше той. — Боли! Боли!

Матю го притисна така силно в гърдите си, че не можеше да мърда.

— Шшшт. Тук съм. — Продължи да го прегръща, докато не се успокои. Накрая тънките крайници на момчето едва потръпваха.

— Тази вечер всички чудовища изглеждаха като обикновени хора, господин Ройдън — прошепна Джак и се сгуши още повече в обятията на съпруга ми. Гласът му звучеше много уморено, а под очите му имаше сини сенки, от които изглеждаше много по-голям от годините си.

— Често изглеждат така, Джак — отвърна Матю. — Често изглеждат така.

Следващите пет седмици бяха същински вихър от ангажименти — с имперския бижутер, с имперския майстор на инструменти, с имперския учител по танци. Всяка среща ме отвеждаше все по-навътре в сърцето на купчината сгради, образуващи императорския дворец, посещавах най-различни работилници, ателиета и жилища, запазени за безценните интелектуалци и хора на изкуството на Рудолф.

Между срещите Галоуглас ме водеше в части от двореца, които още не бях виждала. Посетих менажерията, където Рудолф държеше леопардите и лъвовете си по същия начин, по който рисувачите и музикантите си на тесните улички източно от катедралата. Отидох до Еленовия ров, преустроен така, че Рудолф да получи по-голяма наслада от лова. Видях украсената със сграфито спортна зала, в която се упражняваха придворните. Обиколих оранжериите, защитаващи безценните смокини на императора от суровата бохемска зима.

Имаше обаче едно място, до което не можеше да се добере дори Галоуглас — Прашна брана, или Барутната кула, където Едуард Кели работеше със своите алембици и пещи в опит да открие философския камък. Застанахме пред нея и се опитахме да уговорим стражите на входа да ни пуснат. Стигна се дори дотам, че Галоуглас изкрещя гръмогласен поздрав. Приветствието му накара съседите да се стекат веднага, за да видят дали няма пожар, но така и не предизвика реакция от някогашния помощник на д-р Дий.

— Все едно е затворник — съобщих вечерта на Матю, след като масата бе вдигната и Джак и Ани си легнаха. Децата бяха изкарали поредния изтощителен ден в каране на кънки, пързаляне с шейни и ядене на гевреци. Надявах се, че възможността да се държи като нормално осемгодишно момче ще помогне на Джак да се справи с кошмарите си. Дворецът обаче не беше място за тях. Ужасявах се при мисълта, че могат да се запилеят някъде и да се изгубят завинаги, тъй като не говореха езика и не бяха в състояние да кажат на хората кои са.

— Кели е затворник — каза Матю, като си играеше със столчето на чашата си. Беше от тежко сребро и проблясваше на светлината на камината.

— Говори се, че понякога се прибирал у дома, обикновено късно нощем, когато няма кой да го види. Поне е свободен от постоянните искания на императора.

— Не си виждала госпожа Кели — иронично подметна Матю.

Наистина не бях и като се замислих, това ми се стори странно.

Може би се опитвах да се добера до алхимика по неправилния път. Бях се оставила на дворцовия живот да ме понесе с надеждата да почукам на вратата на лабораторията на Кели, да вляза направо и да поискам Ашмол 782. Но предвид вече наученото за двора, подобен директен подход нямаше особени изгледи за успех.

На следващата сутрин си направих труда да изляза да пазарувам с Тереза. Навън беше ужасен студ, духаше свиреп вятър, но въпреки това поехме към пазара.

— Познавате ли сънародницата ми госпожа Кели? — попитах фрау Хубер, докато чакахме хлебаря да опакова покупките ни. Съпрузите на Мала Страна колекционираха странното и необичайното със същия хъс, с какъвто го правеше и Рудолф. — Съпругът ѝ е един от императорските слуги.

— Искате да кажете, един от имперските алхимици в клетки — изсумтя фрау Хубер. — В онова домакинство винаги стават шантави неща. А когато Дий бяха тук, беше още по-зле. Хер Кели гледаше похотливо фрау Дий.

— А госпожа Кели?

— Не излиза много. Готвачът ѝ се занимава с пазаруването. — Фрау Хубер определено не одобряваше подобно прехвърляне на домакински отговорности. Беше убедена, че така се отварят вратите за всякакви безпорядъци като анабаптизъм и процъфтяващ черен пазар на крадени кухненски пособия. Беше изразила ясно становището си на първата ни среща и това бе една от основните причини да излизам да пазарувам зеле независимо от времето.

— Жената на алхимика ли обсъждаме? — поинтересува се синьорина Роси, докато вървеше предпазливо по замръзналите камъни и едва не се сблъска с една натоварена с въглища ръчна количка. — Тя е англичанка и следователно много странна. Сметките ѝ за вино са много по-големи, отколкото би трябвало.

— Откъде знаете всичко това? — попитах, след като се насмях.

— Ползваме обща перачка — изненадано рече фрау Хубер.

— Никоя от нас няма тайни от перачката — съгласи се синьорина Роси. — Тя переше и Дий. Докато синьора Дий не я уволни, защото вземала много скъпо за пране на кърпи.

— Трудна жена беше Джейн Дий, но пък беше от пестеливите — с въздишка призна фрау Хубер.

— Защо искате да видите госпожа Кели? — поинтересува се синьорина Роси, докато слагаше един хляб в кошницата си.

— Всъщност искам да се видя със съпруга ѝ. Интересувам се от алхимия и имам някои въпроси към него.

— Ще платите ли? — попита фрау Хубер и потърка палец и показалец в универсалния и явно неподвластен на времето жест.

— За какво? — не разбрах аз.

— За отговорите му, разбира се.

— Да — съгласих се, като се чудех какви ли ги замисля.

— Оставете нещата на мен — каза фрау Хубер. — Умирам за шницел, а австрийката, която държи таверната до вашата къща, фрау Ройдън, знае как трябва да се приготви един шницел.

Оказа се, че подрастващата дъщеря на австрийската вълшебница на шницелите имала една и съща наставница с десетгодишната Елизабет, доведена дъщеря на Кели. А готвачът му бил женен за лелята на перачката, чиято зълва помагала в дома на семейство Кели.

Благодарение именно на тази окултна серия от връзки между жени, а не на връзките на Галоуглас в двора, в полунощ двамата с Матю се озовахме в приемната на втория етаж на семейство Кели, в очакване на великия мъж.

— Трябва да дойде всеки момент — увери ни Джоана Кели. Очите ѝ бяха зачервени и мътни, макар че не беше ясно дали това се дължеше на прекалено многото вино или на настинката, която като че ли не беше пропуснала никого от домакинството.

— Не се безпокойте за нас, госпожо Кели. Свикнали сме да оставаме до късно — успокои я Матю и я дари с ослепителна усмивка. — Харесва ли ви новият ви дом?

След много шпиониране и разследване сред австрийската и италианската общност бяхме открили, че семейство Кели неотдавна е купило къща на две крачки от «Трите гарвана» в квартал, известен с находчивия си уличен грях. Някой взел захвърлени дървени фигурки от сцената на Рождество, срязал ги на две и ги наредил на дъска, като междувременно махнал малкия Исус от яслите му и го заменил с главата на магарето на Мария.

— «Магарето и яслите» задоволяват нуждите ни, господин Ройдън. — Госпожа Кели кихна зашеметяващо и отпи глътка вино. — Мислехме си, че предвид работата на Едуард императорът ни е заделил покои в самия дворец, но и тук е добре. — По виещата се стълба се чуха равномерни стъпки. — А ето го и Едуард.

Първо се появи бастун, после изцапана ръка, последвана от изцапан ръкав. Останалата част от Едуард Кели беше също толкова неугледна. Дългата му брада беше рошава и стърчеше от тъмното кепе, което скриваше ушите му. Ако беше носил шапка, нея вече я нямаше. Явно обичаше да похапва, ако се съдеше по шкембето, достойно за Фалстаф. Кели изкуцука в стаята, като си подсвиркваше, но замръзна, щом видя Матю.

— Едуард. — Матю го дари с още една ослепителна усмивка, но Кели далеч не изглеждаше толкова доволен да я получи, колкото жена му. — Направо не мога да повярвам, че се срещаме отново така далеч от дома.

— Как?… — изхриптя Едуард. Озърна се и ме погледна с онзи опипващ, коварен и дебнещ поглед, който бях получавала от всеки демон. Но тук имаше нещо повече — буря в нишките около него, прескачания в плетката, които подсказваха, че не е просто демон, а също, че е нестабилен. Устните му се свиха. — Вещицата.

— Императорът я повиши, също като теб. Сега тя е La Diosa, или богинята — каза Матю. — Седни и дай почивка на крака си. Помня, че имаш неприятности с него, когато е студено.

— Какво те води при мен, Ройдън? — попита Едуард Кели и пръстите му се стегнаха около бастуна.

— Той е тук от името на кралицата, Едуард. Бях си легнала — жално изхленчи Джоана. — Почти не мога да си почина. А заради тази ужасна треска още не съм се видяла със съседите. Защо не си ми казвал, че съвсем наблизо живеят англичани? Та аз мога да видя къщата на госпожа Ройдън от прозореца на кулата. Ти все си в замъка. Аз стоя тук, изгарям от желание да поговоря на родния си език, а…

— Лягай си, скъпа моя — отпрати я Кели. — Можеш да вземеш и виното.

Госпожа Кели послушно се затътри към вратата с окаяна физиономия. По принцип беше трудно да си англичанка в Прага, без приятели или семейство, а да приемат съпруга ти на места, където ти е забранено да стъпваш, бе почти непоносимо. Когато тя си отиде, Кели изкуцука до масата, седна на стола на жена си и се намръщи, докато наместваше крака си. После закова тъмния си враждебен поглед в Матю.

— Кажи ми какво да направя, за да се отърва от теб — безцеремонно рече той. Кели може и да имаше коварството на Кит, но в никакъв случай чара му.

— Кралицата те търси — също тъй безцеремонно отвърна Матю. — Искаме книгата на Дий.

— Коя книга? — Отговорът на Едуард бе бърз. Прекалено бърз.

— За шарлатанин си ужасно лош лъжец, Кели. Как успяваш да баламосаш всички? — Матю качи дългите си, обути в ботуши крака на масата. Кели трепна, когато токовете докоснаха повърхността.

— Ако доктор Дий ме обвинява в кражба — запръска слюнки Едуард, — ще настоява да обсъдим този въпрос в присъствието на императора. Той не би позволил да се отнасят така с мен и да петнят честта ми в собствения ми дом.

— Къде е тя, Кели? В лабораторията ли? Или в спалнята на Рудолф? Ще я открия, със или без твоята помощ. Но ако ми кажеш тайната си, може да склоня да забравя за другия въпрос. — Матю махна невидима прашинка от бричовете си. — Паството не е доволно от поведението ти напоследък.

Бастунът на Кели изтрака на пода. Матю прилежно го вдигна и докосна с изтъркания му край врата на домакина.

— Тук ли докосна прислужника в кръчмата, когато заплаши живота му? Беше много неразумно, Едуард. Цялата тази помпозност и привилегии са ти завъртели главата.

Бастунът се спусна към обемистото шкембе на Кели и се задържа там.

— Не мога да ти помогна. — Кели трепна, когато Матю увеличи натиска върху бастуна. — Казвам ти самата истина! Императорът ми взе книгата, когато… — Гласът му замря и той разтри лице с длани, сякаш искаше да изтрие седящия срещу него вампир.

— Когато какво? — наведох се напред аз. Когато докоснах Ашмол 782 в Бодлианската библиотека, веднага разбрах, че е различна.

— Сигурно знаеш повече от мен за тази книга — сопна ми се Кели и очите му блеснаха. — Вие, вещиците, изобщо не се изненадахте, когато научихте за съществуването ѝ, макар че беше нужен демон, за да я разпознае!

— Започвам да губя търпение, Едуард. — Дървеният бастун изпука в ръцете на Матю. — Жена ми ти зададе въпрос. Отговори.

Кели хвърли дълъг тържествуващ поглед на Матю и избута края на бастуна от корема си.

— Ти мразиш вещиците, поне така смятат всички. Сега обаче виждам, че споделяш слабостта на Жербер към тези създания. Влюбен си в тази, точно както казах на Рудолф.

— Жербер. — Гласът на Матю беше безизразен.

Кели кимна.

— Дойде, докато Дий още беше в Прага. Задаваше въпроси и си вреше носа в работата ми. Рудолф го остави да се позабавлява с една от вещиците от Стария град, седемнайсетгодишно момиче, много хубаво, с червена коса и сини очи, също като жена ти. Оттогава никой не я е виждал. Но през онази Валпургиева нощ лумна чудесен огън. На Жербер бе оказана честта да го запали. — Кели премести погледа си върху мен. — Чудя се дали ще си имаме огън и тази година?

Споменаването на древната традиция да се гори вещица в чест на настъпващата пролет бе последната капка за Матю. Кели се озова наполовина навън от прозореца, преди да осъзная какво точно става.

— Погледни надолу, Едуард. Не е много високо. Боя се, че ще оцелееш, макар че може и да счупиш някоя кост. В такъв случай ще те взема и ще те кача горе в спалнята ти. Несъмнено там също има прозорец. Рано или късно ще намеря достатъчно високо място, така че при падането тялото ти да се пречупи на две. Дотогава обаче всяка костица ще бъде натрошена и ще си ми казал всичко, което искам да знам. — Матю обърна черните си очи към мен, когато се изправих. — Седни. На стола. — Пое дълбоко дъх. — Моля те.

Подчиних се.

— Книгата на Дий трептеше от сила. Надуших я веднага, когато я свали от рафта в Мортлейк. Той изобщо не подозираше за значението ѝ, но аз разбрах. — Кели говореше толкова бързо, че почти не му се разбираше. Когато спря да си поеме дъх, Матю го разтърси. — Принадлежала на вещера Роджър Бейкън, който я смятал за безценно съкровище. Името му е изписано на титулната страница, заедно с думите Verum Secretum Secretorum.

— Но тя няма нищо общо със Secretum — казах, мислейки си за популярния средновековен труд. — Онова е енциклопедия. А тази има алхимични илюстрации.

— Илюстрациите са само параван пред истината — изхриптя Кели. — Именно затова Бейкън я е наричал «Истинската тайна на тайните».

— Какво пише в нея? — попитах и отново се изправих от вълнение. Този път Матю не нареди да седна, вместо това вкара Кели отново вътре. — Успяхте ли да разчетете думите?

— Може би — смотолеви Кели, като оправяше робата си.

— Не е успял. — Матю го пусна с отвращение. — Надушвам двуличието през страха му.

— Написана е на чужд език. Дори рави Льов не можа да я разчете.

— Значи махаралът[89] е виждал книгата? — Матю беше застинал нащрек, както изглеждаше винаги, преди да скочи.

— Явно не си питал рави Льов за нея, когато беше в еврейския квартал да издириш вещицата, създала онова глинено създание, което наричат голем. Както не си намерил виновницата и творението ѝ. — Кели го изгледа с презрение. — Дотук с прочутата ти власт и влияние. Не можеш дори да изплашиш евреите.

— Не мисля, че думите са на иврит — намесих се, спомняйки си бързо движещите се символи, които бях зърнала в палимпсеста.

— Не са. Императорът извика рави Льов в двореца, за да се увери.

Кели беше разкрил повече, отколкото бе възнамерявал. Погледът му се насочи към бастуна и нишките около него се загърчиха и заизвиваха. Представих си го как вдига бастуна, за да удари някого. Какво беше намислил?

И тогава осъзнах — възнамеряваше да удари мен. От гърлото ми се изтръгна нечленоразделен звук и когато вдигнах ръка, бастунът на Кели полетя право към нея. Ръката ми за момент се превърна в клон, след което възвърна обичайната си форма. Замолих се всичко да се е случило твърде бързо, за да е видял промяната. Изражението на лицето му разкри, че надеждите ми са напразни.

— Внимавай императорът да не те види да правиш това — подсмихна се Кели. — Ще те заключи някъде като поредното причудливо зрелище. Казах ти всичко, което искаше да знаеш, Ройдън. Отзови псетата на Паството.

— Не мисля, че мога да го направя — сви рамене Матю, като вземаше бастуна от мен. — Ти не си безобиден, каквото и да си мисли Жербер. Ще те оставя обаче на мира. Засега. Внимавай да не привлечеш отново вниманието ми и може да доживееш до лятото.

Той захвърли бастуна в ъгъла.

— Лека нощ, господин Кели — сбогувах се и взех наметалото си. Исках час по-скоро да се махна от демона.

— Наслаждавай се на краткото си време под слънцето, вещице. Хубавите дни минават бързо в Прага. — Кели не помръдна от мястото си, докато двамата с Матю слизахме по стълбите.

И на улицата усещах побутващите му погледи. А когато погледнах назад към «Магарето и яслите», извитите и накъсани нишки, свързващи Кели със света, потръпнаха злобно.