Лабиринтът - Невъзможно бягство

7

Стояха пред Кутията, която в момента беше затворена — двойните метални капаци лежаха на земята, покрити с бяла боя, избеляла и олюпена. Почти бе просветляло и сенките се простираха в обратна посока. Томас все още не бе видял слънцето, но изглеждаше, че всеки момент то ще се покаже над източния хоризонт.

Алби посочи капаците.

— Това е Кутията. Веднъж в месеца доставя някой новак като теб. Без пропуск. Веднъж седмично получаваме припаси, дрехи, малко храна. Не ни е нужно повече — останалото изкарваме тук, в Езерото.

Томас кимна, макар да тръпнеше от желание да задава още въпроси. „Май ми трябва лепенка за устата” — помисли си той.

— Не знаем нищичко за Кутията, ясно? — продължи Алби. — Откъде идва, как стига тук, кой я управлява. Имаме достатъчно електричество, засаждаме и отглеждаме собствена храна, получаваме дрехи. Веднъж опитахме да пратим един новак обратно с Кутията — тази пущина отказа да помръдне, докато не го извадихме.

Томас се зачуди какво ли има под капаците, когато Кутията не е тук, но този път си задържа езика зад зъбите. Изпитваше смесица от чувства — любопитство, яд, учудване, а над всичко това доминираше ужасът от спомена за скръбника тази сутрин.

Алби продължаваше да говори, без да си дава труда да поглежда Томас в очите.

— Езерото е разделено на четири части. — Той вдигна ръка и започна да сгъва пръсти, докато отброяваше: — Градини, Кървавият дом, Чифликът, Мъртви глави. Дотук ясно ли е?

Томас се поколеба, сетне кимна объркано.

Алби въздъхна с досада, като човек, който има хиляди други по-важни занимания. Посочи североизточния край, където бяха овошките.

— Градини — там отглеждаме зеленчуци и плодове. Водата достига до тях по тръби в земята — винаги я е имало, инак да сме измрели от глад. Тук никога не вали. Никога. — Махна с ръка към югоизточния край, където бяха кошарите и хамбарът. — Там е Кървавият дом, където гледаме и колим животните. — Следваща поред бе паянтовата постройка. — Това е Чифликът — глупавото нещо стана два пъти по-голямо, отколкото беше в началото, защото непрестанно добавяме пристройки, когато ни пратят дървен материал. Не е кой знае каква хубост, но върши работа. Всъщност повечето от нас спят навън.

На Томас му се зави свят. Толкова много въпроси напираха в ума му, че му бе трудно да мисли.

Алби посочи югозападния ъгъл, гората от прегърбени, полуизсъхнали дръвчета и пейките.

— На онова там му викаме Мъртви глави. Гробището е зад него, съвсем в ъгъла. Това е почти всичко. Можеш да идеш да седнеш някъде, да обикаляш, каквото искаш. — Той се покашля, сякаш се готвеше да смени темата. — Следващите две седмици ще работиш под надзора на нашите блюстители, докато решим за какво те бива. Помияр, трошидърво, торбаланко, лехар — все нещо ще излезе. Винаги излиза. Ела.

Алби се отправи към Южната врата, разположена между Мъртви глави и Кървавия дом. Томас го последва и смръщи нос, когато миризмата на почва се смеси с вонята на животински тор. „Гробище? — запита се той. — Защо им е гробище на място, пълно с младежи?” Това го обезпокои повече дори непознатите думи, които Алби бе изредил — като помияр и торбаланко, — които не изглеждаха многообещаващи. Понечи да прекъсне Алби, за да поиска разяснения, но се овладя навреме.

Бяха спрели пред Кървавия дом. Няколко крави похрупваха от скупченото пред тях сено. Прасета грухтяха в калния свинарник и от време на време размахваха опашки. В кошарата имаше овце, а наоколо щъкаха пилета и пуйки. Момчетата, които работеха около тях, сякаш бяха прекарали целия си живот във ферма.

„Защо си спомням тези животни?” — зачуди се Томас. Тук нищо не му се струваше ново, нито интересно — знаеше как се наричат животните, с какво се хранят, как изглеждат. Но откъде разполагаше с тези знания? Паметта му както винаги не бе услужлива, когато му трябваше.

Алби посочи големия хамбар в дъното, някога боядисан в червено, но сега покрит с олюпена боя.

— Там работят резачите. Мръсна работа е това. Гадна. Но ако си падаш по кръв, можеш да станеш резач.

Томас поклати глава. Не му се нравеше да е резач. Те продължиха нататък и скоро доближиха участъка, който Алби бе нарекъл Мъртви глави. В самия ъгъл дърветата бяха по-гъсти и по-зелени, с повече листа по клоните. Тъмни сенки застилаха дъното на този участък, въпреки че денят бе в разгара си. Томас присви очи към слънцето, което най-сетне се бе показало. Изглеждаше му по-оранжево, отколкото би трябвало да бъде. Още един странен феномен на непослушната му памет.

Той извърна глава към сенчестата горичка и премигна изненадано, след като отново зърна трепкащи червени светлинки сред клоните. „Какви са тези неща?” — зачуди се, раздразнен, че Алби не му бе обяснил по-рано. Цялата тази тайнственост започваше да го дразни.

Алби спря и Томас установи с изненада, че са стигнали Южната врата и отворът в стената се издига високо над тях. Масивните каменни плочи бяха напукани и обрасли с бръшлян.