Лабиринтът - Невъзможно бягство

34

Томас се събуди от бледа, безжизнена светлина. В първия миг си помисли, че е отворил очи по-рано от обичайното, че до зазоряване остава час или повече. Но после чу викове. Надигна се и надзърна през покривалото от листа.

Небето бе мътносиво — различно от обичайното за ранна утрин.

Той скочи на крака, вдигна глава нагоре и се подпря на стената, за да не му се завие свят. Нямаше синьо, нито черно, нямаше звезди или пурпурното зарево на идещата сутрин. Небето, до последния сантиметър, бе тъмносиво. Безцветно и мъртво.

Той погледна часовника си — оставаше час до обичайното време за ставане. До времето, когато се събуждаше от слънчевите лъчи. Но не и днес.

Погледна отново нагоре с надеждата всичко да се е променило. Ала небето оставаше сиво. Без облаци, без утринно сияние, въпреки че би трябвало вече да се вижда пукването на зората.

Слънцето беше изчезнало.

Езерните се бяха скупчили около Кутията и сочеха мъртвото небе. Всички говореха едновременно. Според часовника бе време за закуска, за начало на работния ден. Ала изчезването на най-големия обект в слънчевата система бе променило дневния ред.

Докато наблюдаваше това неголямо стьлпотворение, Томас установи с изненада, че не изпитва никакъв страх или паника, макар инстинктите му да настояваха, че би трябвало. Остана изненадан, че повечето от присъстващите изглеждаха изплашени и объркани като изоставени дечица. Това, най-малкото, беше нелепо.

Слънцето очевидно не беше изчезнало — това беше невъзможно.

Макар да изглеждаше точно така — никъде не се виждаше и помен от сиянието на огненото кълбо, нито предметите хвърляха сенки. Но както той, така и останалите езерни бяха твърде рационални и интелигентни хора, за да си помислят подобно нещо. Не, трябваше да има друга разумна причина за явлението, на което бяха свидетели. И каквато и да бе тя, за Томас означаваше само едно: фактът, че вече не могат да виждат слънцето, му говореше, че никога не са го виждали. Слънцето не може да изчезне. Просто небето им е било изкуствено.

С други думи, слънцето, огрявало Езерото през изминалите две години, осигурявало топлина и живот за всичко, изобщо не е било слънце. Било е илюзия. Всичко на това място беше фалшиво.

Томас не знаеше накъде ще го изведат тези заключения, но бе сигурен, че е на прав път. Това бе единственото рационално обяснение, което бе готов да приеме. Но по реакциите на езерните съдеше, че никой от тях не е стигнал до същия извод.

Чък дотича при него с изплашено лице.

— Какво мислиш, че може да е станало? — попита с разтреперан гласец, без да откъсва поглед от небето. — Прилича на Голям сив таван — толкова е близо, че почти можеш да го пипнеш.

Томас също вдигна глава.

— Да, човек започва да си задава разни въпроси за това място — За втори път през последните двайсет и четири часа Чък бе казал нещо вярно. Небето наистина приличаше на таван. — Може нещо да се е повредило. Искам да кажа — слънцето може да се върне, след като го поправят.

— Да се е повредило? — Чък се ококори. — Какви ги приказваш?

Преди Томас да отговори, в съзнанието му изникна избледнелият спомен от снощи. Думите на Тереза отново отекнаха в съзнанието му. „Току-що задействах края.” Не можеше да е съвпадение, нали? Стомахът му се сви болезнено. Каквото и да беше обяснението, каквото и да ставаше в небето, истинско или не, слънцето си бе отишло. А това не можеше да е на добро.

— Томас? — повика го Чък.

— Да? — Той все още бе замаян от спомена.

— Какво искаше да кажеш с това, че нещо е повредено?

— Ами, не зная. — Имаше нужда от малко време, за да помисли. — Има много неща тук, които не разбираме. Но не можеш да накараш слънцето да изчезне, нали? А и все пак имаме достатъчно светлина. Откъде се взема?

Чък го зяпна, сякаш току-що му бяха разкрили най-дълбоките тайни на вселената.

— Да, откъде се взема? Какво става, Томас?

Младежът се пресегна и го стисна за рамото. Почувства се неловко.

— Нямам представа, Чък. Никаква представа. Но съм сигурен, че Нют и Алби ще намерят обяснение.

— Томас! — извика Миньо и дотича при тях. — Престани да си бъбриш с Чъки, време е да тръгваме. Вече закъсняхме.

Томас бе изумен. По някаква причина очакваше странното небе да промени нормалните планове за деня.

— Все още ли смяташ да излезете? — попита Чък, който очевидно също бе учуден. Томас се зарадва, че момчето зададе въпроса вместо него.

— Разбира се, сбръчканяко — отвърна Миньо. — Ти нямаш ли си работа? — Той погледна Томас. — Така поне имаме още една причина да търсим изход оттук. След като слънцето го няма, скоро растенията ни ще започнат да измират. Мисля, че настъпва времето за отчаяни действия.

Последните думи разтърсиха Томас.

— Искаш да кажеш, че ще останем навън и през нощта? И ще изучим по-внимателно стените?

Миньо поклати глава.

— Още не. Но може би скоро. — Той погледна небето. — Човече, какво пробуждане само! Ела, да тръгваме.

Томас го последва мълчаливо. Мълча и докато закусваха, замислен за сивото небе и думите на Тереза — поне така смяташе, че се казва момичето.

Какво ли искаше да каже с това, че е задействала края? Томас не можеше да се отърве от желанието да го сподели с някого. С когото и да било.

Но докато не разкриеше смисъла на думите й, не искаше да казва на другите, че чува в главата си гласа на момичето. Може да си помислят, че му хлопа дъската, дори да го затворят — и този път за дълго.

В края на краищата реши засега да не споделя с никого и тръгна след Миньо за техния втори ден на обучение из коридорите под безцветното небе.

Видяха скръбника още преди да стигнат до вратата, водеща от Осма към Първа секция.

Миньо бе на няколко крачки пред Томас. Тъкмо бе свърнал зад ъгъла, когато закова на място и подметките му се хлъзнаха по камъка. Той отскочи назад, сграбчи Томас за ризата и го притисна към стената.

— Шшшт — прошепна. — Там има скръбник.

Томас ококори очи в ням въпрос и усети, че сърцето му прескача няколко удара, преди да се върне към нормалния си ритъм.

Миньо кимна и опря пръст в устните си. Пусна ризата на Томас и отстъпи назад, после се прокрадна към ръба, зад който бе видял скръбника. Много бавно подаде глава, за да надникне. Томас едва се сдържа да не му кресне, че трябва да е внимателен.

Миньо отдръпна рязко глава и се обърна към Томас.

— Стои там без да помръдва — като онзи мъртвия, който видяхме.

— Какво ще правим? — попита Томас тихо. Помъчи се да овладее надигащата се паника. — Към нас ли идва?

— Не, глупако, казах ти, че стои на място.

— Е? — Томас вдигна ръце. — Какво ще правим? — Не му се нравеше идеята да останат в близост до скръбник.

Миньо помисли малко, преди да отговори.

— Трябва да продължим нататък, за да стигнем нашата секция. Ще го наблюдаваме известно време — ако видим, че тръгва към нас, ще побегнем обратно към Езерото. — Той надзърна отново и после обърна глава. — По дяволите! Изчезнал е! Ела!

Без да чака отговор, Миньо хукна в посоката, където за последен път бе видял скръбника. Макар че инстинктите му крещяха друго, Томас го последва.

Тичаха по дългия коридор, свиха наляво, после надясно. На всеки завой забавяха, за да може блюстителят да погледне към следващия коридор. И всеки път Миньо шепнеше, че зърнал опашката на скръбника да изчезва зад следващия ъгъл. Това продължи около десетина минути, докато стигнаха един дълъг коридор, който свършваше при Скалата. Отвъд се виждаше само безжизненото небе. Скръбникът бе набрал скорост и се носеше право нататък.

Миньо закова внезапно и Томас едва не се блъсна в него. Пред смаяните им погледи скръбникът дотича до ръба на бездната и се хвърли в нея. Чудовището изчезна от полезрението им — сянка, погълната от по-голямата сянка.