Лабиринтът - Невъзможно бягство

25

В стаята се възцари тишина, светът сякаш замръзна. Погледите на всички присъстващи бяха вперени в Миньо. Томас стоеше неподвижно, в очакване момчето да признае, че се шегува.

— Абсурд! — провикна се Гали, който пръв се отърси от унеса и се изправи. — Трябва да те изритат от съвета, щом говориш такива глупости!

Съжалението, което допреди малко Томас изпитваше към Гали се стопи напълно.

Някои блюстители бяха напълно съгласни с предложението на Миньо — като Пържитиган, който извика, че ще е добре просто да гласуват предложението. Други обаче не бяха. Уинстън клатеше глава и мърмореше нещо, което Томас не можеше да чуе. Сега вече всички заговориха едновременно и Томас скри лицето си в длани, докато отмине ужасният момент. Защо Миньо бе казал това? „Сигурно се шегува — помисли си той. — Нют спомена, че трябва да мине много време, преди да те приемат за бегач”. Той вдигна глава, пожелавайки си да е на хиляди мили от тук.

Нют отново размаха бележника и се развика на останалите да млъкнат. Постепенно редът се възстанови и всички насядаха.

— Държите се като малки деца — сгълча ги Нют. — А ние, макар и да не изглеждаме, но сме вече зрели хора. И трябва да постъпваме като такива, иначе ще се наложи да започнем всичко отначало. — Той закрачи към единия край на редицата от столове, като се взираше в лицата на блюстителите. — Ясен ли съм?

Присъстващите мълчаха. Томас очакваше нови изблици, но остана изненадан, когато видя, че всички кимат в знак на съгласие, дори Гали.

— Хубаво. — Нют се върна на мястото си и остави бележника в скута си. Вписа нещо вътре, после погледна Миньо. — Доста сериозно предложение, братко. Съжалявам, но ще трябва да се мотивираш, преди да го подложим на гласуване.

Томас нямаше търпение да чуе отговора.

Когато момчето се надигна, той видя колко изтощен е всъщност Миньо.

— Сигурен съм, че ви е лесно да си седите тук и да преливате от пусто в празно. Аз съм единственият бегач в групата и освен мен само Нют е бил навън, в лабиринта.

— Ако не се брои времето, когато аз… — обади се Гали.

— Не го броя! — сопна се Миньо. — И повярвай ми, нито ти, нито който и да било друг знае какво е отвън. Ти беше ужилен, защото наруши същото правило, в чието престъпване обвиняваш Томас. Това се нарича лицемерие, сбръчканяко…

— Стига! — прекъсна го Нют. — Защити предложението си и да свършваме с това.

Напрежението в стаята бе почти осезаемо, Томас го чувстваше като стъкло, заплашващо да се пропука. Миньо и Гали се гледаха ядно със зачервени лица.

— Както и да е, чуйте ме — продължи Миньо от мястото си. — Никога досега не съм виждал нещо подобно. Той не се поддаде на паниката. Не се разхленчи, нито се разплака, дори не изглеждаше изплашен. Хора, та той е тук едва от няколко дена. Спомнете си какви бяхме ние в началото. Криехме се по ъглите, циврехме, не знаехме какво става, не вярвахме на никого, отказвахме всичко. Всички бяхме такива, седмици и месеци наред, докато не разберем, че нямаме друг избор, освен да привикнем и да живеем.

Миньо се изправи и посочи Томас.

— Само няколко дни след като този тип пристигна, той излезе в лабиринта, за да спаси двама изтърсаци, които почти не познаваше. И всички приказки, че бил нарушил правилото, са пълни глупости. Той още не е научил правилата. Но затова пък някои от вас са му разказали какво е в лабиринта. И въпреки това той излезе, точно преди да се затвори вратата, защото искаше да помогне на двама души в беда. — Момчето си пое дълбоко въздух и събра още сили, за да говори. — Но това беше само началото. Малко след това ме видя да изоставям Алби на сигурна смърт. А аз бях ветеранът — човекът с опит и познания. Не би трябвало Томас да подлага решението ми на съмнение. И въпреки това го направи. Помислете си каква воля и сила трябва да е имал, за да повдигне Алби по стената — сантиметър по сантиметър. Истинска лудост. Само че не е. А после дойдоха скръбниците. Казах му, че трябва да се разделим, и побягнах, като се стараех да се движа на зигзаг. А Томас, който би трябвало да се е подмокрил, запази самообладание и борейки се със законите на физиката, се зае да повдига Алби нагоре по стената, след което отклони скръбниците от него, успя да се шмугне покрай един от тях, намери…

— Това го разбрахме — прекъсна го Гали. — Томас е голям късметлия.

Миньо почервеня от гняв.

— Нищо не знаеш, изтърсако! От две години съм тук и не съм виждал подобно нещо. Точно пък ти нямаш право да говориш… — Той млъкна и потърка очи. Томас едва сега забеляза, че е зяпнал — от думите на Миньо, от реакцията на Гали, от страх пред окончателното решение. — Гали — продължи поуспокоен Миньо, — ти си един хленчещ нещастник, който никога, нито веднъж досега не е пожелавал, не е опитвал да бъде бегач. Нямаш право да говориш за неща, които не разбираш. Така че си затвори устата!

Гали се надигна, пламнал от гняв.

— Ако кажеш още една думичка, кълна се, ще ти строщ вратлето тук, пред всички. — Докато говореше, от устата му хвърчеше слюнка.

Миньо се разсмя, вдигна бавно ръка и тласна Гали с длан в лицето. Томас се надигна, видя, че Гали се прекатурва назад през стола и пада. Столът се строши. Гали лежеше проснат на пода и трескаво се опитваше да се изправи. Миньо го доближи и го натисна по гърба с крак, притискайки тялото му към земята.

Томас се отпусна слисан на стола си.

— Съветвам те, Гали — заговори с ехидна усмивка Миньо, — никога вече да не ме заплашваш. Никога вече не ме заговаряй дори. Никога. Ако го сториш, ще ти извия врата, след като приключа с ръцете и краката.

Нют и Уинстън скочиха и хванаха Миньо преди още Томас да разбере какво става. Дръпнаха го настрани от Гали, който скочи с разкривено от ярост лице. Но не пристъпи към Миньо, а остана на място, с тежко повдигащи се гърди.

След известно време Гали отстъпи назад и се отдалечи с препъване към изхода. Очите му се стрелкаха из помещението и в тях блещукаше омраза. Томас си помисли, че изглежда като човек, готвещ се да извърши убийство. Той стигна до вратата и посегна към дръжката.

— Нещата се промениха — произнесе с равен глас и плю на пода. — Не биваше да го правиш, Миньо. Не биваше да го правиш. — Изцъклените му очи потърсиха Нют. — Зная, че ме мразиш и че винаги си ме мразил. Трябваше отдавна да те прогонят заради неспособността ти да ръководиш тази група. Ти се провали, а и всички останали, които сте се събрали тук, с нищо не сте по-добри. Нещата обаче скоро ще се променят. Обещавам ви.

Сърцето на Томас се сви. Сякаш нещата и без това не бяха объркани достатъчно.

Гали отвори вратата и пристъпи в коридора, но преди някой да каже нещо, подаде обратно глава.

— А ти — погледна той Томас, — новако, дето се мислиш за скапано божество. Не забравяй, че съм те виждал и преди — аз преживях Промяната. Каквото и да решат останалите, няма никакво значение.

Той млъкна и бавно изгледа един по един присъстващите. Когато злобният му поглед падна върху Томас, Гали добави:

— За каквото и да си дошъл тук, кълна се в живота си, че ще те спра. Ако трябва, ще те убия.

После се обърна и напусна стаята, като затръшна вратата след себе си.