Лабиринтът - Невъзможно бягство

11

Бен не изглеждаше в по-добро състояние, отколкото когато Томас го бе видял в Чифлика. Носеше само шорти, снежнобялата му кожа бе изопната върху скелета като опънат върху пръчки чаршаф. Издути като въжета вени опасваха тялото му, пулсиращи и зелени — макар и не толкова изпъкнали, колкото предния ден. Кръвясалите му очи се бяха втренчили в Томас, сякаш гледаха следващата жертва.

Бен приклекна, готов за нова атака. В дясната му ръка блесна нож. Страх завладя Томас и същевременно той не можеше да повярва, че това се случва с него.

— Бен!

Томас извърна глава в посоката, от която бе долетял викът. Алби стоеше в покрайнините на гробището, още един призрак в здрача. Томас за пръв път почувства известна надежда — Алби държеше в ръцете си лък и стрелата бе насочена към Бен.

— Бен — повтори Алби. — Спри веднага, иначе няма да доживееш до утре.

Томас насочи очи към Бен, който гледаше злобно Алби и езикът му се стрелкаше между влажните устни. „Какво му е на този?” — зачуди се той. Момчето сякаш се бе превърнало в чудовище. Защо?

— Ако ме убиеш — изпищя Бен и от устата му се разхвърча слюнка, — ще си ударил не този, когото трябва. — После извърна очи към Томас. — Ето на този изтърсак трябва да видиц, сметката. — В гласа му се долавяше безумие.

— Не ставай глупав, Бен. — Алби не измести и на сантиметър насочената стрела. — Томас току-що дойде — няма защо да се боиш от него. Все още си объркан от Промяната. Не биваще да напускаш леглото.

— Той не е от нас! — извика Бен. — Видях го, той е… той е… лош. Трябва да го убием! Остави ме да го изкормя!

Томас отстъпи неволно назад, ужасен от думите на Бен. Какво искаше да каже с това, че го е видял? И защо го смяташе за лощ?

Алби продължаваше да държи на прицел Бен.

— Сбръчканяко, остави това на мен и останалите — каза той заплашително. Ръката му не трепваше дори за миг. — Искам още сега да видя как мършавият ти задник се прибира в Чифлика.

— Той ще иска да ни върне у дома — произнесе напевно Бен. — Да ни измъкне от лабиринта. По-добре всички да скочим от Скалата! По-добре да се изколим един друг!

— За какво говориш… — поде Томас.

— Млъквай веднага! — изкрещя Бен. — Затвори си мръсната предателска уста!

— Бен — рече със спокоен глас Алби. — Ще броя до три.

— Той е лош, той е лош, той е лош… — Сега вече Бен нашепваше едва чуто. Тялото му се полюшваше напред-назад, той прехвърляше ножа от едната в другата си ръка, без да откъсва очи от Томас.

— Едно.

— Лош, лош, лош, лош, лош… — Бен се усмихна, зъбите му сякаш излъчваха зеленикаво сияние.

Томас не смееше да откъсне очи от него. Не можеше и да помръдне, сякаш беше парализиран.

— Две — обяви Алби с малко по-висок глас.

— Бен — заговори неочаквано Томас. — Аз не съм… аз дори не зная какво…

Бен изкрещя, внезапно завладян от налудничав гняв, скочи и размаха острието.

— Три! — кресна Алби.

Чу се звън на трептяща тетива. Свистенето на предмет, профучаващ във въздуха. Отвратителният, приглушен звук от попадането на стрелата в целта.

Главата на Бен клюмна наляво, тялото му се сгърчи и той падна, без да издаде нито звук.

Томас се олюля и пристъпи към него. Дългата переста стрела стърчеше от бузата на нещастника, кръвта, която се стичаше от раната, бе далеч по-малко, отколкото Томас очакваше. Бе черна в мрака, като нефт. Единственото движение бе лекото помръдване на пръстите на падналото момче. Томас едва се сдържа да не повърне. Дали Бен загина заради него? Той ли бе виновен?

— Ела — повика го Алби. — Утре торбаланковците ще се погрижат за него.

„Какво стана всъщност? — чудеше се Томас, втренчил поглед в падналото момче. — Аз ли съм виновен за случилото се?”

Той вдигна глава, жадуващ за отговори, но Алби вече си беше тръгнал и само един поклащащ се клон показваше къде е бил до скоро.

Когато излезе от гората, Томас замижа от ярката светлина. Накуцваше, глезенът го болеше нетърпимо, ала по-силна бе болката от спомена за случилото се. Беше притиснал с ръка ухапаното място, с другата се държеше за корема. Не можеше да прогони от съзнанието си образа на Бен с увиснала под неестествен ъгъл глава и стичаща се от основата на забитата стрела кръв, локвата на земята…

Тази картина бе последната сламка.

Той падна на колене в покрайнините на гората и повърна, давейки се мъчително и шумно, после се зае да плюе горчивата жлъчка, която бликаше отвътре. Цялото му тяло се тресеше, сякаш напъните никога нямаше да престанат.

И тогава, сякаш умът му бе решил да му се надсмее, му хрумна неочаквана мисъл.

Беше прекарал в Езерото приблизително двайсет и четири часа. Един цял ден. Точно толкова. А колко неща се бяха случили. Колко много ужасни неща.

Сигурно от тук нататък можеше да е само по-добре.

Тази нощ Томас лежеше с поглед, вперен в блещукащото небе. Питаше се дали някога ще може да заспи отново всеки път, когато затваряше очи, пред него изникваше образът на Бен. И чуваше отвратителния звук на забиваща се стрела.

Знаеше, че никога няма да забрави онези няколко ужасни минути в гробището.

— Кажи нещо — сръчка го Чък, докато се наместваше в спалния чувал.

— Няма какво — отвърна Томас.

— Всички знаят какво е станало. И друг път се е случвало ужилените от скръбници да си изгубят ума и да се нахвърлят върху някого. Не мисли, че ти си специален.

За пръв път Томас си помисли, че Чък не е само досаден, но и непоносим.

— Момче, радвай се, че точно сега не държа в ръцете си лъка на Алби.

— Само се…

— Млъкни, Чък. Заспивай. — Томас усещаше, че не е в състояние още дълго да се сдържа.

Най-сетне неговият „приятел” се унесе и скоро след това захърка тихо, както всички останали. Часове по-късно Томас все още бе единственият буден. Плачеше му се, но не можеше да отрони и сълза. По някаква причина му се искаше да открие Алби и да се нахвърли върху него. Да крещи, да рита и да плюе, да отвори Кутията и да скочи в мрака долу. Но продължи да лежи неподвижно.

Отново затвори очи и след поредната серия мрачни мисли сънят най-сетне дойде.

На сутринта Чък трябваше да го измъкне от спалния чувал, завлече до душовете и после до съблекалнята. През цялото време Томас бе сънен, завладян от безразличие, мънкаше че го боли глава и че иска да си легне. Почти не помнеше закуската и следващия час. Не помнеше какво е ял. След тежката нощ умората не си бе отишла, болеше го удареният хълбок.

Ала вече знаеше, че в Езерото не гледат с добро око на тези, които се излежават денем.

Стоеше заедно с Нют пред Кървавия дом в очакване на първата учебна среща с блюстител. Въпреки тежката нощ изпитваше желание да научи нещо повече и се радваше, че ще има възможност да отвлече мислите си от Бен и гробището. Чуваше се мучене на крави, блеене на овце, грухтене откъм свинарника. Някъде наблизо залая куче и Томас си помисли, че ще е добре, ако Пържитиган не се опита да вложи нов смисъл в думата „хотдог”.

„Хотдог — помисли си. — Кога ли за последен път съм ял?”

— Томи, слушаш ли ме изобщо?

Томас излезе от унеса си и се съсредоточи върху Нют, който му бе говорил от доста време — не бе чул и дума от казаното.

— Да, извинявай. Снощи не можах да спя.

— Едва ли мога да те виня. — Нют го погледна със съжалителна усмивка. — Сигурно съм доста коравосърдечно копеле, щом те изведох на работа, като знаех какво преживя.

Томас сви рамене.

— В момента работата е най-доброто лечение за мен. Каквото и да е, само да ме разсее.

Нют кимна и усмивката му стана по-искрена.

— Сече ти пипето, Томи. Такива като теб ни трябват, за да поддържаме това място. Станем ли твърде лениви, мъката ще ни срине. Ще започнем да й се поддаваме. Толкова е просто.

Томас кимна и изрита умислено един камък по прашния каменен под на Езерото.

— Какво се чува за момичето от вчера? — попита той. Ако нещо бе успяло да проникне през мъглата на това дълго утро, бяха мислите за нея. Искаше му се да научи повече, да разбере каква е връзката, която усещаше.

— Все още е в кома, или поне спи дълбоко. Фелдошарите я хранят с лъжица, Пържитиган й забърка специална супа. Следят постоянно жизнените й показатели. Всичко е наред, Само че сякаш е мъртва за този свят.

— Толкова е странно — подхвърли все така замислено Томас. Ако не беше инцидентът с Бен, вероятно цяла нощ щеше да си мисли за момичето. И тогава пак нямаше да може да спи, но по друга причина. Толкова много искаше да научи коя е тя и дали я е познавал преди.

— Аха — кимна Нют. — „Странно” определено е не по-лош от всеки друг израз.

Томас погледна над рамото му към боядисания в червено хамбар.

— Е, с какво ще започнем? Ще доим крави или ще заколим някое нещастно прасенце?

Нют се разсмя, звук, който, осъзна Томас, не бе чувал често откакто бе пристигнал.

— Винаги караме новаците да започват при опръсканите с кръв резачи. Не се безпокой, не е толкова страшно, колкото си мислиш. Пък и работата е полезна.

— Жалко, че не мога да си спомня предишния живот. Може да ми е харесвало убиването на животни. — Шегуваше се, но Нют явно не го разбра.

Той кимна към постройката.

— Докато слънцето залезе, ще си видял доста интересни неща. Да идем при Уинстън — той е блюстителят.

Уинстън бе ниско, мускулестото момче, чието лице бе покрито с младежки пъпки, и Томас предположи, че доста си харесва работата. „Може да са го пратили тук, защото е бил сериен убиец” — помисли си той.

Уинстън го разведе наоколо за близо час, показа му къде какви животни държат и какво става в кланицата. Кучето, лабрадор на име Бау, изглежда, хареса много Томас, защото се залепи за него. Томас попита откъде се е взело. Оказа се че Бау е тук открай време. Явно бе получило името си на шега, защото бе доста тихо.

Втория час прекараха при животните — хранеха ги, поправяха мрежата и изнасяха цоплата. Цопла. Томас неусетно бе започнал да привиква със странните термини на Езерото.

Третият час бе най-труден за него. Трябваше да гледа, докато Уинстън заколи едно прасе и после се зае да го разфасова. Това му бе достатъчно, за да вземе две важни решения. Първо, че кариерата му няма да е тук, при животните, и второ, че никога повече няма да яде нещо, сготвено със свинско.

Уинстън му каза, че вече може да продължи обиколката и сам, и Томас нямаше нищо против. Докато вървеше към Източната врата, пред погледа му непрестанно изникваше образът на Уинстън в тъмния ъгъл на кланицата, надвесен над отрязаните свински крака. Спомен, който го караше да потръпва.

Тъкмо подминаваше Кутията, когато забеляза с изненада, че някой влиза през Западната врата в Езерото откъм лабиринта. Беше младеж с азиатски черти, мускулести ръце и къса черна коса. Изглеждаше малко по-възрастен от Томас. Бегачът измина няколко метра навътре, спря, наведе се и се подпря задъхан на коленете си. Изглеждаше сякаш току-що бе пробягал двайсет мили — зачервено лице, покрита с пот кожа и подгизнали дрехи.

Томас го загледа с любопитство — не бе виждал бегач отблизо. А и съдейки по ограничените си познания, този бегач се бе прибрал часове по-рано от очакваното. Томас пристъпи към него с намерение да го разпита подробно.

Но преди да успее да го заговори, момчето рухна на земята.