Лабиринтът - Невъзможно бягство

49

Час по-късно Томас седеше пред блюстителите, също както и през онази първа седмица. Не позволиха на Тереза да присъства и това го ядоса. Нют и Миньо вече й вярваха, но другите все още хранеха съмнения.

— Добре, новако — поде Алби, който сега изглеждаше в далеч по-добро състояние. Всички столове бяха заети, с изключение на два — на Гали и Зарт, вече отвлечени от скръбниците. — Време е да започнеш с обясненията.

Томас все още бе замаян от Промяната и му трябваха няколко секунди, за да си събере мислите. Имаше много да казва, но искаше да е сигурен, че няма да прозвучи глупаво.

— Това е дълга история — поде той. — Нямаме време да ви я разкажа цялата, затова ще се придържам към най-важното. Докато преминавах през Промяната, видях различни картини — стотици образи, нещо като диапозитиви, пуснати на бърза скорост. Припомних си много неща, но само част от тях достатъчно ясно, за да мога да говоря за тях. Други пък вече избледняха или сега избледняват. — Той отново млъкна и си пое дъх. — Все пак знам достатъчно. Създателите ни подлагат на изпитание. Лабиринтът по принцип няма изход. Всичко е само тест. — Той млъкна, зачуден в какъв ред да им съобщи разкритията си.

— Какъв? — попита Нют.

— Остави ме да продължа — помоли Томас и потърка уморено очи. — Всеки един от нас е бил взет, когато сме били съвсем малки. Не помня как или защо — от това време имам само откъслечни образи и усещания, че светът се е променил, че се е случило нещо много лошо. Нямам представа какво. Създателите са ни отвлекли и мисля, че го смятат за оправдано. По някакъв начин са определили, че интелигентността ни е над средното равнище, и затова сме били избрани. Нямам точна представа, повечето от спомените ми за това време са разпокъсани и всъщност нямат и особено значение. Не помня нищо за семейството си, нито какво се е случило с тях. Но след като са ни взели, сме прекарали няколко години в специални училища, където сме живели при нормални условия, докато Създателите най-сетне получили възможност да финансират и построят лабиринта. Имената ни са всъщност глупави прякори — Алби е от Алберт Айнщайн, Нют от Исак Нютон, а аз, Томас, съм кръстен на Едисон.

Алби го зяпна сякаш го бе зашлевил през лицето.

— Имената ни… значи това не са истинските ни имена?

Томас поклати глава.

— Доколкото знам, никога няма да научим истинските си имена.

— Какви ги говориш? — удиви се Пържитиган. — Че сме нещастни сирачета, отгледани от учени?

— Да — потвърди Томас, надявайки се, че няма да познаят по лицето му колко е потиснат. — Предполага се, че сме много умни, и те изучават внимателно всяко наше действие. Анализират ни. Гледат кой ще се предаде и кой няма. Кои от нас ще оцелеят. Нищо чудно, че това място гъмжи от бръмбари остриета. Те са се ровичкали в мозъците на някои от нас.

— Вярвам в тези глупости, колкото и в това, че храната на Пържитиган си я бива — изръмжа Уинстън.

— Защо според теб ще си измислям? — повиши глас Томас. Беше се оставил да го ужилят, за да узнае тези неща! — И като стана дума, какво е обяснението според теб? Че живеем на друга планета?

— Продължавай — намеси се Алби. — Макар че не разбирам защо никой от нас не си спомня подобни неща. Минах през Промяната, но всичко, което видях, беше… — Той се озърна, сякаш не беше сигурен дали може да им разказва подобни неща. — Нищо не научих.

— След малко ще ви обясня защо аз научих повече от вас — отвърна Томас, ала се боеше да стигне до тази част от разказа си. — Да продължавам ли, или не?

— Говори — подкани Нют.

Томас си пое дълбоко въздух, сякаш му предстоеше да участва в надбягване.

— Добре, по някакъв начин те са изтрили нашите спомени — не само от детството, но и от времето преди попадането ни в лабиринта. Поставили са ни в Кутията и са ни пратили тук — една голяма група в началото и после по един всеки месец за следващите две години.

— Но защо? — изохка Нют. — Какъв е смисълът, мамка му?

Томас вдигна ръка в знак да запазят тишина.

— Приближаваме. Както казах, искали са да ни изпитат, да видят как ще реагираме на това, което наричат променливи, на проблем, който няма решение. Да проверят дали ще можем да работим заедно — да създадем общество и прочее. Осигурили са ни всичко необходимо и са поставили пред нас проблема под една от най-разпространените форми в цивилизацията — като лабиринт. Освен това ни внушили, че трябва да има решение, само за да ни окуражат да работим с всички сили, ала същевременно подхранвали и песимизма ни, като не ни позволявали да открием решението. — Той млъкна и ги огледа бавно. — Защото, пак повтарям, решение няма.

Изведнъж всички заговориха едновременно.

Томас отново вдигна ръце. Как само му се искаше да може да праща мислите си право в мозъците им.

— Видяхте ли? Реакциите ви доказват моята теза. Повечето хора досега да са се отказали. Но мисля, че ние сме различни. Не можем да приемем, че съществува нерешим проблем — особено когато изглежда лесен като лабиринт. И продължаваме да се борим, колкото и безнадеждно да изглежда.

Томас осъзна, че гласът му постепенно се е повишил, и усети, че лицето му е зачервено.

— Каквато и да е причината, всичко това е отвратително. Скръбниците, стените, които се местят, Скалата — това са само детайли от един глупав тест. Използват ни и ни манипулират Създателите се опитват да ни накарат да открием несъществуващо решение. Същото стана и когато пратиха Тереза, за да задейства края — каквото и да означава това. Да спрат да се затварят вратите, да изчезне слънцето. Стоварват върху нас какви ли не трудности, за да видят как ще реагираме, имаме ли воля да се справим с тях. Дали няма да се обърнем едни срещу други. А оцелелите ще им трябват за нещо важно.

— А убийството на хора? — подскочи Пържитиган. — Тази малка, сладка част от плана им?

За миг Томас се уплаши да не би гневът на присъстващите да се насочи към него.

— Да, Пържитиган, и убийство на хора. Единствената причина скръбниците да отвличат по един от нас е да не измрем всички, преди експериментът да свърши не по начина, по който е предвидено. Оцеляват най-приспособените. Само най-добрите от нас ще избягат.

Пържитиган изрита стола, на който бе седял.

— В такъв случай най-добре ни разкажи за това твое вълшебно бягство!

— Ще ни разкаже — скастри го Нют. — Млъкни и слушай!

Миньо, който досега бе мълчал, се покашля.

— Нещо ми подсказва, че няма да харесам това, което предстои да чуя.

— Вероятно няма — съгласи се Томас. Затвори очи за миг и скръсти ръце. Следващите няколко минути щяха да са критични. — Създателите искат най-добрите от нас за онова, което са планирали. Но трябва да го заслужим. — В стаята се възцари пълна тишина. — Кодът.

— Кодът? — повтори Пържитиган и в гласа му се долови слаба надежда. — Какво за него?

Томас го изгледа мълчаливо, за да подсили ефекта.

— Скрит е в стените на лабиринта, в движението им. Би трябвало да го зная — бях там, когато Създателите го направиха.