Лабиринтът - Невъзможно бягство

55

Томас се стараеше да поддържа равномерно темпо, докато бягаше с другите езерни по каменните пътища към Скалата. Беше привикнал с лабиринта, но този път бе съвсем различно. Топуркането на десетки крака отекваше в стените, а червените светлинки на остриетата бръмбари святкаха заплашително сред бръшляна — Създателите несъмнено ги гледаха и слушаха. По един или друг начин, предстоеше сражение.

„Страх ли те е?” — попита го Тереза, докато тичаха.

„Не, нямам търпение да видя срещу кого се изправяме.”

„Шегуваме се, а?”

Тичаше точно до него, втренчила поглед напред.

„Ще се справим. Само стой близо до мен и Миньо.”

„Ах, моят рицар със сияйна броня. Какво, не вярваш ли, че мога да се защитя сама, ако се наложи?”

Всъщност бе убеден в обратното. Тереза изглеждаше не по-слаба от всички останали.

„Не, просто се опитвам да бъда мил.”

Групата постепенно се разтегли из коридора, ала момчетата се стараеха да тичат с еднаква бързина. Томас се зачуди колко още ще издържат онези от тях, които не бяха бегачи. Сякаш в отговор на това Нют изостана и тупна Миньо по рамото.

— Ти ще водиш сега — чу го Томас.

Миньо кимна, изтича отпред и поведе групата из завоите. Всяка крачка бе все по-мъчителна за Томас. Куражът, който бе събрал, бързо се топеше. Питаше се кога ли ще се появят скръбниците. Кога ще започне битката?

Не след дълго езерните, които не бяха привикнали с физическо усилие, започнаха да се задъхват. Но никой не се отказваше. Продължаваха напред. Все още нямаше и следа от скръбниците. Постепенно Томас започна все повече да се надява, че ще успеят да се промъкнат до целта, без да бъдат нападнати. Може би.

Най-сетне, след като се изтърколи най-мъчителният час в живота на Томас, групата стигна дългия коридор, водещ до завой към Скалата — вдясно друг къс коридор се разклоняваше като буквата Т.

Томас, целият облян в пот от усилието, бе зад Миньо, а Тереза тичаше до него. Водачът забави преди ъгъла, после спря и вдигна ръка, а останалите повториха жеста му. Когато Миньо се извърна, на лицето му се четеше ужас.

— Чухте ли това? — прошепна той.

Томас поклати глава, опитвайки се да не позволи на ужаса да завладее и него.

Миньо се промъкна напред и надзърна зад ъгъла. После дръпна рязко глава и едва сподави изтръгналия се от устата му стон.

— О, не — изохка. — О, не.

Тогава Томас го чу. Сякаш се бяха спотайвали, крили и сега се пробуждаха. Дори не се налагаше да погледне — знаеше какво ще каже Миньо още преди да го стори.

— Там има поне десетина. Може би петнайсет. — Миньо потърка уморено очи. — Нас чакат!

Вълна от вкочаняващ страх заля Томас. Той погледна Тереза, понечи да каже нещо, но се отказа, като видя изражението на бледото й лице. Никога досега не бе виждал такъв неприкрит ужас.

Нют и Алби заобиколиха спрелите момчета и излязоха напред. Изглежда, новината вече се бе разпространила назад, защото още щом спря до тях, Нют каза:

— Е, знаехме, че ще трябва да се бием. — Но гласът му потрепери и го издаде.

Томас се чувстваше по същия начин. Знаеше, че няма друг изход, но сега, когато бяха стигнали дотук, съмненията се надигаха с пълна сила. Зачуди се защо скръбниците чакат — остриетата бръмбари навярно вече ги бяха осведомили за приближаващата се група. Дали Създателите не се наслаждаваха на момента?

Нямаше представа.

— Може би вече са отвлекли някое дете от Езерото — предположи той. — И тогава ще се промъкнем покрай тях, а те просто ще си седят…

Прекъсна го силен шум. Той се обърна и видя, че по коридора към тях се приближават още скръбници, с лъщящи шипове и протягащи се напред метални ръце. Идваха откъм Езерото. Сетне нова група се появи и в другия край на коридора.

Врагът ги бе заобиколил от всички страни.

Езерните се скупчиха в плътна група, за да не са на откритите алеи между стените. Скръбниците пред Скалата стояха неподвижно, с извадени и готови оръжия. Другите две групи се приближиха и спряха на няколко десетки крачки от тях. После също зачакаха.

Томас се постара да овладее страха си. Бяха обкръжени. Нямаха никакъв избор — нямаше къде да отидат. Усети остра, пулсираща болка в главата си. Беше притиснат между Тереза и Нют, усети, че Нют трепери. Никой не каза нито дума. Единствените звуци бяха зловещите стенания на машините. Отвратителните им тела се раздуваха и свиваха в механичния ритъм на дишането.

„Какво правят? — попита той Тереза. — Какво чакат всъщност?”

Тя не отговори и това само усили безпокойството му. Пресегна се и я стисна за ръката. Езерните наоколо стояха смълчани, стиснали жалките си оръжия.

Томас погледна Нют.

— Някакви идеи?

— Не — отвърна с изтънял глас момчето. — Не разбирам само защо се бавят.

— Не биваше да идваме — заговори Алби със странен глас, сякаш ехо, отекващо из лабиринта.

Томас не беше в настроение за хленчене — трябваше да направят нещо.

— И без това нямаше да сме в по-изгодна позиция в Чифлика. Гадно е да се говори така, но по-добре един от нас да умре, отколкото всичките. — Можеше само да се надява, че правилото за една жертва на нощ е все още валидно. Но докато разглеждаше скръбниците отблизо, се питаше — нима наистина вярваха, че ще могат да се преборят с тях?

— Може би трябваше да… — поде Алби и млъкна. После закрачи към Скалата — бавно, сякаш бе хипнотизиран. Томас го гледаше с ужас.

— Алби! — извика Нют. — Върни се!

Но той се затича — насочи се право към скръбниците, застанали между тях и Скалата.

— Алби! — изкрещя Нют.

Алби вече бе доближил чудовищата и се нахвърли върху първото. Нют го последва, но няколко скръбници се раздвижиха и го нападнаха едновременно, святкайки с металните си крайници. Томас се пресегна и го хвана за ръката, после го дръпна назад.

— Пусни ме! — извика Нют и опита да се отскубне.

— Луд ли си? — кресна Томас. — Нищо не може да се направи.

Още двама скръбници напуснаха групата и се спуснаха към Алби, като се катереха един върху друг. Замахваха със страховитите си инструменти и нанасяха свирепи удари, сякаш искаха да откъснат по някоя част от жертвата за себе си. Най-странното бе, че от устата на Алби не се откъсваше никакъв звук. Томас успя да зърне тялото му под лъщящите туловища. Нют най-сетне се отказа и отстъпи.

Алби бе превъртял напълно. Бе толкова изплашен от видяното за предишния си живот, че бе избрал вместо него сигурна смърт.

— Не мога да повярвам — промърмори Нют. — Не мога да повярвам, че го направи.

Томас само клатеше глава. Стомахът му се бе свил болезнено. Мисълта, че същото би могло да сполети Чък и Тереза…

Миньо се приближи до тях и стисна Нют за ръката.

— Каквото станало — станало — рече той. — Ако трябва, ще се бием, за да си проправим път към Скалата. Вие двамата с Тереза трябва да се промъкнете в Дупката — а ние ще ги задържим, докато можем.

Томас изгледа бавно трите групи скръбници — те отново стояха неподвижно — и кимна.

— Дано поне за известно време се усмирят. Стига ни и минута, за да въведем кода.

— Как може да сте толкова безсърдечни? — изгледа ги с просълзени очи Нют.

— Ти какво искаш? — попита Миньо. — Да се облечем в черно за погребението?

Нют не отговори и се загледа към мястото, където скръбниците се хранеха с останките на Алби. Томас не се сдържа и също погледна — колкото да зърне размазано кърваво петно на земята. Стомахът му се разбунтува и той бързо извърна глава.

— Алби не искаше да се връща към стария си живот — продължи Миньо. — Пожертва се заради нас. Вижте, не ни нападат, така че може и да се е получило. Ще бъдем идиоти, ако не се възползваме.

Той се обърна към смълчаната групичка езерни.

— Чуйте ме! Най-важното е да опазим Томас и Тереза. Да ги придружим до Скалата и Дупката…

Прекъсна го звукът на съживяващи се скръбници. Тереза се огледа ужасено. Чудовищата от двете страни сякаш ги бяха забелязали отново. Извадили дългите си шипове, те потръпваха с пулсиращите си тела. После, в пълен синхрон, съществата поеха бавно напред, прицелили инструментите си в Томас и езерните, сякаш нямаха търпение да ги довършат. Събрали плътно редиците си, скръбниците се приближаваха решително към тях.

Саможертвата на Алби бе отишла на вятъра.