Лабиринтът - Невъзможно бягство

16

Томас прекара сутринта с блюстителя на Градините. „Скъсвайки се от работа”, както бе казал Нют. Зарт бе високото, чернокосо момче, което бе държало пръта най-отпред по време на прогонването и което по някаква причина миришеше на вкиснато мляко. Не говореше много, но показа на Томас това-онова, за да започне да работи. Плевене, бране на кайсии, засаждане на тиквички, засаждане на зеленчук. Работата не го увлече, също така се стараеше да не обръща внимание на другите момчета, които се трудеха в градината. Но във всеки случай не бе тъй неприятна като онази, която вършеше Уинстън в Кървавия дом.

Томас и Зарт почистваха една леха от плевели, когато Томас реши, че моментът е подходящ да започне да подпитва. Този блюстител изглеждаше по-добронамерен.

— И тъй, Зарт… — поде той.

Блюстителят го изгледа и продължи да работи. По някаква причина изглеждаше като човек, който е привикнал с досадата на всекидневните занимания.

— Е, зеленяк, какво искаш?

— Колко сте вие, блюстителите? — поде Томас отдалече. — И какви други професии има?

— Ами, имаме строители, помияри, торбаланковци, готвачи, картографи, фелдошари, лехари, колачи. Бегачите, разбира се. Не зная, вероятно още няколко. Не се интересувам особено от друго, освен от моята работа. Повечето названия лесно се разбираха, но за някои му трябваше обяснение.

— Какво е помияри? — Знаеше, че с това се занимава Чък, но хлапето не обичаше да говори. Всъщност направо отказваше да споделя по тази тема.

— Такива стават изтърсаците, които не могат да вършат нишо друго. Чистят тоалетните и душовете, изхвърлят помията от кухнята, мият кланицата, след като там приключат работа. Уверявам те, че прекараш ли един ден с тях, ще изгубиш всякакво желание да започваш кариера в това поприще.

Томас изпита съжаление към Чък. Момчето искаше да има приятели, но изглежда, никой не държеше да се сближава с него. Вярно, понякога говореше твърде много и лесно се вълнуваше, но Томас нямаше нищо против компанията му.

— Ами лехарите? — поинтересува се Томас и изтръгна един плевел с корена.

Зарт се покашля и продължи да работи.

— Те поемат тежката работа в Градините. Прекопават и орат. Когато са свободни, вършат и разни други неща из Езерото. Всъщност много езерни имат повече от едно занимание. Никой ли не ти го е казвал?

Томас се направи, че не е чул въпроса и продължи, твърдо решен да получи колкото се може повече отговори.

— А какво правят торбаланковците? Зная, че се грижат за умрелите, но това едва ли се случва често, нали?

— Като си помисля за тях, тръпки ме побиват. Освен гробари те са пазачи и полицаи. Но всички ги наричат торбаланковци. За да е по-забавно, братче. — Той се изхили и Томас го погледна учудено — за пръв път го правеше.

Томас имаше още въпроси. Много въпроси. Чък и останалите езерни не изпитваха особено желание да задоволяват любопитството му. Виж, Зарт се оказа друго нещо. Но Томас изведнъж изгуби охота да говори. По някаква причина момичето изплува в мислите му, после се сети за Бен и за мъртвия скръбник и от това настроението му съвсем се развали.

Новият му живот всъщност бе истинска отврат.

Той въздъхна дълбоко. „Работи и не мисли” — си рече така и направи.

В ранния следобед Томас бе на границата на пълното изтощение — цялото това навеждане и лазене на колене му бе изстискало силите. Кървавият дом, сега и Градините. Две тежки изпитания.

„Бегач — помисли си той, когато спряха за почивка. — Оставете ме да бъда бегач.” За пореден път обаче се зачуди защо изпитва това абсурдно желание. Но въпреки че не разбираше, зовът в душата му бе почти осезаем. И също тъй всеобхващащ като мисълта за момичето.

Уморен и ядосан, той се отправи към кухнята, за да хапне нещо. Би могъл да изяде и двойна порция, макар да бе обядвал само преди два часа. Сега дори свинското му изглеждаше примамливо.

Взе една ябълка и се просна на земята до Чък. Нют също бе наблизо, но седеше встрани и не обръщаше внимание на никого. Очите му бяха кръвясали, челото му — покрито с бръчици.

Чък не пропусна да забележи, че Нют е умислен и попита какво го яде.

— Изглежда сякаш току-що е изскочил от Кутията — рече той. — Какво му има?

— Питай го — предложи Томас.

— Чувам какво си говорите — обади се на висок глас Нют. — Нищо чудно, че хората не искат да спят близо до вас.

Томас се смути, сякаш го бяха хванали да краде, но беше искрено загрижен — Нют бе един от малцината в Езерото, които наистина харесваше.

— Какво ти става? — попита Чък. — Не се обиждай, ама приличаш на цопльо.

— Ами какво ли не — въздъхна Нют, сетне отново потъна в мълчание. Томас беше готов да го сръчка с нов въпрос, но Нют продължи сам. — Момичето от Кутията. Не спира да стене и бърбори разни странни неща, но не идва на себе си. Фелдошарите се мъчат да я хранят, но тя поема все по-малко. Казвам ви цялата тази история никак не ми се нрави.

Томас отхапа от ябълката. Сега вкусът й му се стори възкисел — осъзна, че той също се безпокои за момичето. Сякаш я познаваше.

— Но не това не ми дава покой — добави Нют.

— А кое? — попита Чък.

Томас се наведе напред в очакване да чуе каква може да е причината, по-тревожна дори от грижата за момичето.

Нют присви очи и погледна към входа на лабиринта.

— Алби и Миньо — рече. — Трябваше да са се прибрали преди часове.

Преди Томас да се осъзнае, отново се бе върнал на работа и трябваше да отброява минутите, докато приключи в Градините. Непрестанно поглеждаше към Западната врата в очакване да зърне там Алби и Миньо. Тревогата на Нют го бе заразила.

Нют бе казал, че трябвало да се върнат още по обяд, били решили само да идат до мъртвия скръбник, да го огледат и да се приберат. Нищо чудно, че беше толкова обезпокоен. Когато Чък подхвърли, че може да са останали там за по-дълго и дори да се забавляват, Томас си помисли, че понякога малчуганът е твърде повърхностен.

Не можеше да забрави израза на лицето на Нют. Когато Томас го попита защо не излезе с още неколцина в лабиринта, за да провери какво става с техните приятели, чертите на Нют се разкривиха от ужас. Бузите му буквално хлътнаха навътре. Той постепенно се успокои и обясни, че е забранено да се пращат групи за издирване, за да не изгубят още хора, но нямаше съмнение, че изпитва непреодолим страх.

Лабиринтът му вдъхваше ужас.

Каквото и да се бе случило с него там — може би дори бе свързано с раната на крака, — трябва да е било ужасно.

Томас се опита да не мисли за това и да се съсредоточи върху плевенето.

Същата вечер имаше нещо като малко пиршество. Пържитиган и помощниците му поднесоха изобилни порции от пържоли, картофено пюре, зелен фасул и прясно изпечени хлебчета. Томас бе забелязал, че езерните с удоволствие поглъщат гозбите му и винаги молят за допълнително. Но тази вечер те ядяха като мъртъвци, възкръснали само за едно последно хранене, преди да се срещнат с дявола.

Бегачите се бяха прибрали в обичайното време и Томас усещаше нарастващо безпокойство, докато гледаше как Нют притичва от една врата към друга, без да си прави труда да крие паниката. Ала от Алби и Миньо нямаше и следа. Нют прати бегачите да похапнат, а сам остана при вратата. Никой не казваше нищо, но Томас знаеше, че скоро вратите ще се затворят.

Когато се нахрани, Томас се отдалечи към Чифлика заедно с Чък и Уинстън. Всъщност не яде с кой знае каква охота, стомахът му се бе свил.

— Не мога да стоя тук, докато тях ги няма — заяви той и хвърли вилицата в чинията. — Ще ида при Нют до вратата. — Изправи се и се насочи нататък.

За негова изненада Чък го последва.

Нют продължаваше да кръстосва напред-назад пред Западната врата. Косата му бе разрошена. Той погледна към приближаващите се Томас и Чък.

— Къде се бавят? — изохка от напрежение с хрипкав глас.

Томас бе трогнат от загрижеността на Нют за Алби и Миньо — сякаш му бяха роднини.

— Защо не пратим група да ги потърси? — предложи отново той. Изглеждаше му толкова глупаво да стоят тука и да си скубят косите вместо да идат да ги намерят.

— По дяво… — поде Нют, но се сепна, затвори очи и пое дълбоко въздух. — Не можем. Ясно ли е? Не го повтаряй повече. Сто процента против правилата. Особено след като вратите скоро ще се затворят.

— Но защо? — продължи да пита Томас, объркан от упорството на Нют. — Ако останат отвън, няма ли да ги спипат скръбниците? Не трябва ли да направим нещо?

Нют се извърна към него със зачервено лице.

— Затваряй си плювалника, зеленяко! — кресна той. — Няма и седмица, откакто си тук! Да не мислиш, че ще рискувам живота на други, за да спася тези нещастници?

— Не… аз… извинявай. Не исках да кажа… — Томас не знаеше какво всъщност е искал да каже. Освен че се опитваше да помогне.

Изражението на Нют омекна.

— Не разбираш, Томи. Излизането навън нощем е равносилно на смърт. Само ще дадем още жертви. Ако тези изтърсаци не се приберат… — Той млъкна, очевидно борейки се с неохотата да продължи. — И двамата са положили клетва, също като мен. Като всички нас. И ти също ще положиш, когато бъдеш повикан на твоя първи събор и те избере някой от блюстителите. Никога да не излизаш нощем. При никакви обстоятелства.

Томас погледна Чък, чието лице също бе бледо.

— Нют няма да го каже — обади се момчето, — затова ще го кажа аз. Ако не се върнат, значи са мъртви. Миньо е достатъчно умен, няма да допусне да се изгуби. Невъзможно е. Мъртви са.

Нют мълчеше, а Чък се обърна и се отдалечи към Чифлика, навел глава. „Мъртви?” — помисли си Томас. Положението ставаше все по-объркано и тежко и той не знаеше как да реагира. Усещаше някаква празнота в сърцето си.

— Изтърсакът е прав — каза мрачно Нют. — Затова не бива да излизаме. Не можем да си позволим да влошаваме нещата повече.

Сложи ръка на рамото на Томас, сетне я дръпна. Томас забеляза, че очите му са пълни със сълзи. Сигурен бе, че колкото и да бе недостъпна паметта му, никога досега не бе виждал толкова тъжно момче.

— Вратите ще се затворят след две минути — обяви Нют и думите му увиснаха във въздуха като погребален звън. После се отдалечи, смълчан и прегърбен.

Томас поклати глава и погледна към лабиринта. Почти не познаваше Алби и Миньо. Но усети болка в гърдите при мисълта, че са някъде там, разкъсвани от ужасяващи същества същите като онова, което бе зърнал през прозореца в първата си сутрин в Езерото.

Нисък тътен от всички посоки извади Томас от унеса му. Последва познатото стържене на камък в камък. Вратите бяха започнали да се затварят.

Стената отдясно се плъзгаше над земята, разхвърляйки пръст и камъчета. Вертикалният ред от стърчащи пръчки достигаше до горния край и вече се беше прицелил в отсрещните отвори. За пореден път Томас вдигна глава, сащисан от това грандиозно съоръжение, което сякаш съществуваше в разрез с всякакви закони на физиката. Изглеждаше просто невероятно.

И в този миг някакво движение привлече погледа му.

Нещо помръдна в лабиринта, в дъното на дългия коридор пред него.

Първата му мисъл бе, че може да е скръбник, и той неволно отстъпи назад. Но после от мрака изплуваха два силуета, препъващи се, докато наближаваха вратата. Погледът на Томас най-сетне се фокусира и след първоначално завладелия го страх той осъзна, че вижда Миньо, прехвърлил през рамо ръката на Алби, като буквално го влачеше към вратата. Миньо вдигна глава и забеляза Томас, който бе сигурен, че очите му са изцъклени от почуда.

— Те го докопаха! — извика със сподавен глас Миньо, очевидно на границата на пълното изтощение. Всяка негова крачка сякаш щеше да е последната.

Томас се смая от тази неочаквана промяна на събитията и трябваше да изминат няколко безценни секунди, преди да се вземе в ръце и да премине към действие.

— Нют! — изкрещя и откъсна очи от Миньо и Алби, за да погледне в другата посока. Знаеше, че трябва да изтича навън и да му помогне, но правилото да не се напуска при никакви обстоятелства Езерото се бе загнездило дълбоко съзнанието му.

Нют вече бе наближил Чифлика, но като чу вика на Томас се обърна и хукна презглава към вратата.

Томас извърна ужасен поглед към лабиринта. Алби се бе изплъзнал от прегръдката на Миньо и се бе свлякъл на земята. Миньо се наведе, опита се да го изправи, но сетне се отказа и се зае да го влачи по каменния под.

Ала все още им оставаха стотина крачки.

Дясната стена се затваряше бързо и сякаш дори бе ускорила темпото на придвижване. Оставаха броени секунди, докато запълни докрай отвора. Томас вече бе изгубил надежда, че ще успеят.

Погледна към Нют и установи, че едва бе преполовил разстоянието до него.

Миньо се препъна и падна. И двамата бяха обречени. Времето им изтичаше.

Томас чу Нют да му вика нещо отзад.

— Не го прави, Томи! За бога, не го прави!

Пръчките отдясно вече бяха достигнали срещулежащите жлебове и бързаха да се приберат вътре, за да прекарат там нощта. Стърженето на затварящата се врата бе оглушително.

Пет крачки. Четири. Три. Две.

Томас знаеше, че няма избор. И направи крачка. Напред. Пъхна се между пръчките и пристъпи отвън, в лабиринта.

Стените се затръшнаха зад него и ехото от тътнежа отекна в обраслите с бръшлян каменни плочи като безумен смях.