Лабиринтът - Невъзможно бягство

33

Минаха през Западната врата и навлязоха в Осма секция, където продължиха по няколко поредни коридора. Томас крачеше зад Миньо, който свиваше наляво и надясно, без дори да се замисля. Утринната светлина придаваше особена яркост на предметите — бръшляна, напуканите стени, каменните плочи на земята. Макар слънцето все още да не се виждаше, светлината бе достатъчна, за да се ориентират. Томас се стараеше да не изостава от Миньо, на моменти дори се налагаше да подтичва, за да се изравни с него.

Най-сетне приближиха правоъгълна вдлъбнатина в една дълга стена на север, която приличаше на рамка за врата, но без самата врата. Миньо мина покрай нея, без да спре.

— Тази тук е изход от Осма секция — средното ляво квадратче, към Първа секция — горното ляво квадратче. Както ти казах, този проход винаги е тук, но пътят до него може да е различен, защото стените менят местата си.

Томас го последва и едва сега забеляза колко се е задъхал. Надяваше се, че е от тичането и че скоро дишането му ще се успокои.

Продължиха по дългия коридор надясно и подминаха няколко отклонения вляво. Когато стигнаха дъното на коридора, Миньо забави крачка и извади от джоба си бележник и молив. Отбеляза си нещо, прибра ги и продължи, без да спира и за миг. Томас се зачуди какво ли бе записал, но Миньо отговори, Преди да е задал въпроса.

— В повечето случаи… се старая да разчитам на паметта си — поде той с глас, в който вече се прокрадваше изтощение.

— Но на всеки пети завой си отбелязвам по нещо, за да си помагам. Най-вече разлики от предишни минавания. Така мога да използвам вчерашната карта при рисуването на днешната. Облекчавам си работата, приятелче.

Потичаха още малко, преди да стигнат кръстовище. Тук имаше три възможни избора, но Миньо сви надясно, без да се поколебае. В същия миг измъкна от джоба си остър нож и без да забави крачка, отсече голям клон от бръшляна на стената. Хвърли го на земята зад тях, без да се обръща.

— Това вместо трохи ли е? — попита Томас, припомнил си една стара приказка. Подобни изблици от миналото бяха престанали да го изненадват.

— Трохи — потвърди Мино. — Аз съм Хензел, а ти — Гретел.

Продължиха нататък, като от време на време свиваха надясно, понякога наляво. На всеки завой Миньо отрязваше по един клон и го хвърляше на земята. Томас не можеше да не изпита уважение към него — момчето дори не се забавяше, когато го правеше.

— Е, добре — рече Миньо, който вече очевидно дишаше по-тежко. — Твой ред е.

— Какво? — Томас не бе очаквал да върши друго, освен да тича и да се оглежда.

— Да отрежеш клон — трябва да се научиш да го правиш в движение. Когато се връщаме, ги вдигаме или ги изритваме встрани.

Томас се зарадва, че най-сетне ще може да направи нещо повече, макар че щеше да мине известно време, преди да стане добър като Миньо. Първите няколко пъти трябваше да спринтира след отрязването, за да застигне другаря си, а един път дори си счупи нокът. Но на десетия опит вече го правеше почти като своя учител.

Двамата продължиха нататък. След като потичаха още малко — Томас нямаше представа колко дълго и на какво разстояние, — Миньо забави ход, после спря.

— Почивка — обяви, свали раницата си и извади отвътре термос с вода и ябълка.

Томас не се нуждаеше от подканяне, за да последва примера му. Надигна своя термос и пи жадно, усещайки как приятната хладина се спуска в гърлото му.

— По-кротко, приятел — спря го Миньо. — Остави си за по-късно.

Томас прибра термоса, пое си шумно въздух и се оригна. Отхапа от ябълката, беше приятно свежа. Сети се за деня, когато Миньо и Алби бяха отишли да търсят мъртвия скръбник — след което всичко се обърка.

— Така и не ми разказа какво се случи с Алби през онзи ден — и защо е в такова състояние. Предполагам, че скръбникът се е пробудил, но какво всъщност стана?

Миньо вече бе нарамил раницата. Изглеждаше готов за път.

— Онази гад просто не беше умряла. Алби я срита с крак като пълен идиот и тогава гадинката скочи, разпери шипове и се затъркаля с тлъстото си тяло към него. Нещо не беше наред с нея, защото не нападаше както обикновено. Сякаш по-скоро се опитваше да се измъкне, а нещастният Алби се бе озовал на пътя й.

— Искаш да кажеш, че е побягнала от вас? — Томас не можеше да повярва, че подобно нещо е възможно.

Миньо сви рамене.

— Ами да, предполагам. Може би й е трябвало да презареди някъде, или кой знае. Нямам идея.

— Какво може да й е станало? Видяхте ли някакви рани, нещо друго? — Томас не знаеше какъв отговор очаква, но беше сигурен, че от случката биха могли да извлекат някаква информация.

Миньо потъна в замислено мълчание.

— Не. Проклетията просто изглеждаше мъртва. Като восъчна статуя. После бум! — и се свести.

Томас се мъчеше да открие някакво разумно обяснение за случилото се, нещо, което би им разкрило загадката.

— Питам се къде е отишла. Къде отиват всички те. Не сте ли се чудили? — Поклати глава и продължи: — Не ви ли е хрумвало да ги проследите?

— Човече, ама теб май те влече смъртта, а? Ела, трябва да вървим. — Миньо се обърна и хукна по коридора.

Докато го следваше, Томас се опита да разбере какво не му дава покой. Нещо, свързано с мъртвия скръбник, който внезапно се пробудил, или къде е отишъл след случката…

Отчаян, той реши да изостави тази мисъл и да се съсредоточи върху придвижването из коридорите.

Още два часа Томас следва Миньо по петите, като спираха само на няколко пъти за кратки почивки. Въпреки добрата си форма той усети, че вече го боли всяко мускулче в тялото му.

Най-сетне Миньо спря и отново свали раницата. Двамата седнаха на земята и се облегнаха на обраслата в бръшлян стена, извадиха пакетите със суха храна и обядваха. Томас се хранеше колкото се може по-бавно, наслаждаваше се на всяка хапка. Знаеше, че Миньо ще нареди да станат и да продължат веднага щом изядат всичко, и затова не бързаше.

— Нещо различно днес? — попита той.

Миньо се пресегна и потупа джоба на раницата, където държеше бележника.

— Обичайните премествания. Нищо, което да пробуди любопитство.

Томас отпи дълга глътка вода и вдигна очи към стената насреща. Мярна сребрист отблясък, каквито бе виждал неведнъж през този ден.

— Каква е историята с тези бръмбари остриета? — попита. Струваше му се, че са навсякъде. После си спомни какво бе видял в лабиринта — имаше толкова много неща, които не бе успял да сподели. — И защо на гръбчетата им е изписано ЗЛО?

— Никога не сме успявали да хванем някое от тях. — Миньо довърши обяда си и прибра кутията. — И не знаем какво означава тази дума — вероятно нещо, което цели да ни изплаши. Но предполагаме, че са шпиони. На онези. Друго обяснение като че ли няма.

— И кои са онези? — попита Томас, в очакване да чуе повече от един отговор. Вече мразеше хората, създали лабиринта. — Някой има ли представа?

— Не знаем нищичко за проклетите Създатели. — Лицето на Миньо почервеня от гняв. — Нямам търпение да ги стисна за…

Но преди да успее да довърши, Томас скочи на крака и прекоси коридора.

— Какво е това? — попита, сочейки тъмносиво петно на нивото на очите, прикрито зад бръшляна.

— А, това ли — махна небрежно с ръка Миньо.

Томас разтвори клоните на бръшляна, после се втренчи в металната табела, върху която имаше надпис с главни букви. Докосна я с пръсти, сякаш не вярваше на очите си.

ЗЕМНА ЛИГА ЗА ОТБРАНА: ОТДЕЛ ЗА ЕКСПЕРИМЕНТИРАНЕ НА ГИБЕЛНАТА ЗОНА

Прочете думите на глас и погледна към Миньо.

— Какво означава?

Побиха го тръпки. Трябва да беше нещо, оставено от Създателите.

— Нямам идея, сбръчканяко. Има ги навсякъде, нещо като реклами на хубавия лабиринт, който са построили. Отдавна ми е писнало да ги гледам.

Томас отново вдигна очи към табелата. Нуждаеше се от нещо, което да прокуди назряващото усещане за обреченост.

— Да, няма нищо радостно в този надпис. Отбрана. Гибелна зона. Експеримент. Много приятно, няма що.

— Съгласен съм, зеленяко. А сега да вървим.

Томас се отдели неохотно от табелата, метна раницата на гръб и продължи след Миньо. Думите от надписа сякаш горяха с ярък огън в съзнанието му.

Около час след обедната почивка Миньо спря в дъното на дълъг коридор. Беше прав, с високи, неумолими стени и без разклонения.

— Последният задънен коридор — обясни той на Томас. — Време е да се връщаме.

Томас си пое мъчително въздух.

— И нищо ново?

— Обичайните промени в този маршрут. Денят приключи. — Миньо погледна безизразно часовника си. — Трябва да се връщаме. — Без да чака отговор, той се обърна и побягна в обратна посока.

Томас го последва, обезсърчен от видяното през деня. По някое време се изравни с Миньо.

— Но…

— Затвори си устата, приятел. Спомни си какво ти казах по-рано — никакви напразни рискове. А, и още нещо. Наистина ли мислиш, че има изход? Тайна врата или нещо от тоя род?

— Не зная… може би. Защо питаш?

Миньо поклати глава.

— Няма изход. Навсякъде е все същото. Стени след стени след стени. Непробиваеми.

— Откъде знаеш? — настоя Томас, макар да не се съмняваше в правотата му.

— Защото хора, които са пратили по петите ни чудовища като скръбниците, не биха ни позволили да се измъкнем толкова лесно.

— Тогава защо изобщо обикаляме наоколо? — тросна се Томас.

Миньо го изгледа.

— Защо си правим труда ли? Защото трябва да има някаква причина за всичко това. Но ако мислиш, че ще намериш някоя малка, примамлива вратичка, която води към Града на щастието, тогава не си нищо повече от купчина кравешки цопла.

Томас извърна очи, завладян от нова вълна на безнадеждност.

— Гадна история.

— Най-умното нещо, което каза днес, зеленяко.

Миньо си пое дълбоко дъх и ускори крачка. Единственото, което можеше да стори Томас, бе да последва примера му.

Останалата част от деня премина като в мъгла. Двамата се прибраха в Езерото, влязоха в Картографската и Миньо начерта дневния маршрут, като го сравни с този от предния ден. После стените се затвориха и дойде време за вечеря. Чък се опита да го заговори на няколко пъти, но Томас имаше сили само да кима и почти не чуваше какво му приказват.

Прибра се на мястото си в ъгъла далеч преди да се стъмни, усъмнен дали утре ще има сили да тича отново. Дали ще може да го прави всеки ден оттук нататък. Особено след като му се струваше безсмислено. Оказа се, че да си бегач не е чак толкова примамливо. Още след първия ден.

Беше забравил напълно за вчерашното си желание, за обещанието, дадено на Чък, че ще го върне при семейството му. Всичко това бе пометено от непосилната умора.

Малко преди да заспи, един женски глас заговори в главата му. Сякаш в черепната му кутия имаше затворена приказна богиня. На следващата сутрин, когато отвори очи, първо се запита дали този глас е бил истински, или го е сънувал. Но въпреки това помнеше всяка изречена дума.

„Том, току-що задействах края.”