Лабиринтът - Невъзможно бягство

20

Шиповете на чудовището се забиваха в стената, разхвърляйки настрани каменни парченца и клонки от бръшлян. Ръцете му се мърдаха като остриетата на бръмбара, в краищата си имаха заточени връхчета, с чиято помощ се закрепваше за отвесната стена. Ярката светлина на една от ръцете грееше право в Томас, само че този път лъчът не се отместваше.

Томас усети, че и последните капчици надежда напускат изтощеното му тяло.

Единственият избор бе да бяга. „Съжалявам, Алби” — помисли си, докато развиваше дебелите израстъци около гърдите си. Придържайки се с лявата ръка за клоните над него, той се освободи напълно с дясната и се приготви да смени позицията. Знаеше, че не може да продължи право нагоре — това щеше да отведе скръбника при Алби. Оставаше му единствено да се спусне надолу, ако иска да сложи край на всичко колкото се може по-скоро.

Другата възможност бе да се премести встрани.

Томас се пресегна и улови един клон на две стъпки вляво от мястото, където висеше. Усука го около китката си и го дръпна рязко. Стъблото удържа, както и предишните. Бърз поглед през рамо го осведоми, че скръбникът вече е преполовил разстоянието между тях и продължава да набира скорост, без пауза за почивка.

Томас пусна въжето, което бе усукано допреди малко около, гърдите му, и се залюля наляво, дращейки по стената. Преди махаловидното движение да го понесе обратно към Алби той се пресегна към друг израстък и успя да се вкопчи здраво в него. Този път се задържа с две ръце и се завъртя, за да опре крака в стената. Наклони се надясно, пусна израстъка и се хвана за друг. Сетне за още един. Подобно на подскачаща по дърветата маймуна, Томас установи, че може да се движи по-бързо, отколкото се беше надявал.

Ала звуците от неговия преследвач не утихваха, нито се отдалечаваха. Томас се прехвърли още няколко пъти, преди да посмее да погледне назад.

Скръбникът бе променил курса си и вместо да се катери към Алби, сега пълзеше след Томас. „Най-сетне — рече си момчето. — Нещо да се получи.” Оттласна се с крака колкото имаше сили, залюля се и продължи да бяга от ужасната твар.

Не се налагаше да поглежда отново назад, за да се увери, че скръбникът го застига с всяка изминала секунда. Звукът зад него се усилваше. Ако не успееше да се спусне долу, скоро всичко щеше да приключи.

При следващото си залюляване той пропусна малко от израстъка през дланта си, преди да се вкопчи. Клонката остърга болезнено кожата му, но така той успя да се снижи с няколко стъпки към земята. Направи го още веднъж. И още. След три залюлявания вече бе преполовил разстоянието до земята. Дланите на ръцете му горяха, при всяко ново стискане усещаше ожулената си кожа. Адреналинът, кипящ в жилите, му помагаше да преодолее болката и да овладее страха — само и само да продължи нататък.

Тъмнината попречи на Томас да види навреме стената, към която се носеше. Тук коридорът свършваше и свиваше надясно. Той се блъсна с глава в стената и изптусна стъблото. Полетя надолу и размаха ръце, за да забави падането си, преди да се е ударил в каменния под. В същия миг мярна с крайчеца на окото си скръбника. Беше променил посоката и този път бе почти до него, протягайки една от механичните си ръце.

Томас успя да улови един израстък по средата на пътя и го стисна толкова здраво, че ръцете му едва не изскочиха от ставите. Оттласна се с два крака от стената и отскочи хоризонтално в мига, когато скръбникът се нахвърли върху него с шипове и механични ръце. Томас изрита една от ръцете му с крак. Чу пукот, оповестяващ малка победа, но възбудата на момчето изчезна, когато си даде сметка, че инерцията от замаха е на път да го отнесе право при чудовището.

Целият пулсиращ от приливите на адреналин, Томас събра крака и ги сви нагоре към гърдите. Веднага щом усети допира с тялото на скръбника, което поддаде, сякаш бе тинесто тресавище, той изрита с двата крака, за да се оттласне, и се завъртя да избегне шиповете, които се извиваха към него от всички посоки. Метна се вляво, право към стената на лабиринта, и се опита да улови някой израстък там, а зловещите инструменти на скръбника не спираха да свистят и тракат зад него. И тогава усети, че нещо раздира гърба му.

Томас размаха отчаяно ръце и се вкопчи в едно щръкнало стъбло. Задържа го само колкото да забави падането си надолу, като се опитваше да не обръща внимание на парещата болка в гърба. Краката му удариха каменния под, той отскочи и хукна с всичка сила.

Зад гърба му се чу оглушителен тропот, последван от търкаляне, потракване и бръмчене. Но Томас не смееше да поглежда назад, даваше си сметка, че сега всяка секунда е безценна.

Той свърна зад близкия ъгъл, после зад следващия. Трополейки с крака по пода, той се носеше напред колкото имаше сили. Някъде дълбоко в съзнанието му една малка частица се опитваше да запамети пътя с надеждата, че ще има възможност да го възпроизведе, за да може отново да се върне при вратата.

Надясно, после наляво. Надолу по дългия коридор, после пак надясно. Наляво. Надясно. Два пъти наляво. Още един дълъг коридор. Звукът от преследването не отслабваше, но поне не го застигаше.

Той продължи да тича с бясно блъскащо сърце. Поемаше със свистене въздух и го изпускаше шумно и мъчително, но осъзнаваше, че няма да издържи още дълго. Хрумна му дали няма да е по-добре, ако просто спре и се опита да окаже някаква съпротива — преди всичко да приключи.

Трима скръбници изникнаха отпред, движеха се с равномерно темпо, докато шиповете им се забиваха в камъните.