Лабиринтът - Невъзможно бягство

61

Следващите няколко часа минаха за Томас като сън.

Автобусът се носеше с безумна скорост през градчета и селца, силният дъжд почти закриваше околната гледка. Светлините и сградите бяха размазани, като в някаква предизвикана от мощни лекарства халюцинация. По някое време към автобуса се втурна цяла тълпа от хора с парцаливи дрехи и полепнали към теметата коси и Томас успя да зърне за кратко ужасените им лица. Те заблъскаха с юмруци по страните на автобуса, сякаш искаха да се качат, да избягат от ужасния живот, който водеха.

Но автобусът дори не забави.

Томас най-сетне събра кураж да заговори жената отсреща.

— Какво става? — попита, все още неуверен как точно да формулира въпроса си.

Жената го погледна. Черната мокра коса почти закриваше лицето й.

— Това е доста дълга история. — Говореше с мек глас, дружелюбно.

— Моля ви — обади се Тереза. — Моля ви, обяснете ни по-подробно.

Жената въздъхна.

— Ще мине известно време, преди спомените ви да изплуват, ако това изобщо стане. Ние не сме учени, нямаме представа какво са ви сторили.

Томас я слушаше със свито сърце.

— Кои са те? — попита той.

— Всичко започна със слънчевите изблици — отвърна жената.

— Какво… — понечи да попита Тереза, но Томас я спря.

„Остави я да говори — предупреди я той мислено. — Да чуем какво ще ни каже.”

„Добре.”

Жената изглеждаше сякаш е в транс. Докато говореше, не откъсваше и за миг поглед от някаква далечна точка.

— Слънчевите протуберанси не можеха да се предскажат. Изригванията на слънчевата повърхност са естествено явление, но тези бяха безпрецедентни, масивни и достигаха все по-високо и по-високо. А отнемаше само няколко минути топлината им да достигне до Земята. Първо изгоряха спътниците, после хората започнаха да измират с хиляди, с милиони само за един ден, огромни площи се превръщаха в пустини. След това дойде болестта. — Тя млъкна и бавно си пое дъх. — С разпадането на екосистемата стана невъзможно да се контролира болестта — дори да се ограничи само в Южна Америка. Джунглите изчезнаха, но не и насекомите. Хората я нарекоха изблик. Тя е нещо наистина ужасно. Само най-богатите можеха да си позволят лечение, ала никой не се спаси. Поне ако слуховете от Андите са верни. — Томас едва се сдържа да не наруши забраната си и да я прекъсне. Сърцето му бе преизпълнено с ужас. Жената продължи: — Колкото до вас — до всички вас, — вие сте само малка част от милионите осиротели. Подложиха на изпитание хиляди, но избраха вас за окончателния тест. Всичко, което преживяхте, бе пресметнато и обмислено предварително. Събитията бяха катализатори за изучаване на вашите реакции, мозъчните ви вълни, мислите. Беше опит да се намерят тези, които са в състояние да ни помогнат да победим болестта.

Тя млъкна отново и отметна косата си назад.

— Повечето от същинските изменения се причиняват от нещо друго. Първо започват халюцинации, след това животинските инстинкти надвиват човешките. Накрая ги поглъщат напълно, унищожават човешкото. Всичко става в мозъка. Избликът живее в мозъците. Толкова е ужасно, че е по-добре да умреш, отколкото да се заразиш.

Жената откъсна поглед от далечината и се обърна към Томас и Тереза.

— Няма да им позволим да правят опитите си с деца. Заклехме се в живота си да се бием със ЗЛО. Не бива да изгубим човешката си същност, каквото и да стане накрая. — Тя отпусна ръце в скута и поклати глава. — С времето ще узнаете повече. Живеем далече на север. Отдалечени сме на хиляди мили от Андите. Наричат тези земи Обгорените. В тукашните райони, които преди са определяли като екваториални, сега има само жега и прахоляк и е пълно с диваци, които избликът е превърнал в животни. Ще се опитаме да ги прекосим и да намерим цяр. А също и да победим ЗЛО и да спрем техните експерименти. — Тя изгледа втренчено Тереза и Томас. — Надяваме се, че ще се присъедините към нас.

После пак се загледа през прозореца.

Томас повдигна въпросително вежди към Тереза. Тя поклати глава и я отпусна уморено на рамото му.

„Твърде съм изтощена, за да мисля за това — рече. — Важното е, че поне засега сме в безопасност.”

„Може би — отвърна той. — Може би.”

Малко по-късно дочу равномерното й дишане. Знаеше, че той самият едва ли ще заспи. В душата му си даваха среща противоречиви чувства и вълнения. И все пак беше по-добре от терзанията, които го владееха по-рано. Можеше само да седи, да гледа през прозореца и да разсъждава над думи като „изблик”, „болест”, „експеримент”, „Обгорената земя” и ЗЛО. И да се надява, че животът тук ще е по-добър, отколкото в лабиринта.

Но докато подскачаше на седалката, заедно с клатушканията на автобуса, докато усещаше как главата на Тереза се удря в рамото му и я чуваше да се намества и мърмори насън, докато се вслушваше в откъслечните разговори на другите езерни, мислите му непрестанно се връщаха към едно и също нещо.

Чък.

Два часа по-късно автобусът спря.

Намираха се на потънал в кал паркинг, заобиколен от безлични постройки с по няколко реда прозорци. Жената и останалите спасители изведоха момчетата и момичето през предната врата и ги накараха да се качат по тясно стълбище до спално помещение с двуетажни легла покрай едната стена. От другата имаше шкафчета и маси. Прозорците бяха скрити зад тежки завеси.

Томас огледа всичко без интерес — вече беше престанал да се учудва на каквото и да било.

Мястото бе изпълнено с цветове. Яркожълта боя, червени одеяла, зелени завеси. След сивотата на Езерото сякаш бяха попаднали вътре в дъга. Всичко това му се струваше твърде хубаво, за да е истина. Миньо побърза да го изрази с няколко думи:

— Все едно съм се сбръчкал и съм отишъл на небето.

Томас не смееше да си позволи да се зарадва, защото смяташе, че ще е предателство спрямо Чък. Но тук имаше нещо.

Шофьорът на автобуса ги остави в ръцете на десетина души — мъже и жени, облечени с черни панталони и бели ризи, с безупречно подстригани коси, чисти лица и ръце. Те се усмихваха.

Цветовете. Леглата. Персоналът. Томас не можеше повече да сдържа напиращото в него щастие. Огромна яма зееше в средата — споменът за Чък и жестокото му убийство. За неговата саможертва. Ала въпреки това, въпреки всичко, което им бе разказала жената в автобуса, Томас се чувстваше в безопасност — за пръв път, откакто бе излязъл от Кутията.

Разпределиха ги по леглата, раздадоха дрехи, поднесоха вечеря. Пица. Истинска, вкусна, да си оближеш пръстите. Томас поглъщаше лакомо всяка хапка, преизпълнен с усещането за пълно облекчение и покой. Повечето от езерните мълчаха, вероятно изплашени, че ако заговорят, всичко това може да изчезне. Но имаше много усмивки. Томас тъй бе привикнал с отчаянието, че почти се плашеше от тези щастливи лица. Особено след преживяното от последните часове.

Малко след вечеря им казаха да си лягат. Никой не възрази.

Най-малкото Томас. Имаше чувството, че може да спи цял месец.