Лабиринтът - Невъзможно бягство

44

Двамата не спряха, докато не преполовиха разстоянието до задънения коридор на Осма секция. Поддържаха доста добро темпо — Томас се радваше, че има часовник, тъй като нямаше никакъв начин да определи кое време е по сивкавото небе. Скоро стана ясно, че стените не са се разместили от вчера насам. Всичко си беше съвсем същото. Нямаше смисъл да си водят бележки, нито да чертаят скици, единствената им задача бе да стигнат до края и да поемат назад, търсейки нещо, което може да са пропуснали. Малко след като поеха обратно, Миньо позволи двайсетминутна почивка.

Досега не бяха разменили нито дума. Миньо бе казал на Томас, че разговорите само изчерпват енергията и пречат за възстановяването на равномерното дишане. Някъде към третия час от началото на тяхното придвижване Тереза го изненада с послание от Езерото.

„Имаме напредък — открихме още няколко думи. Но все още няма никакъв смисъл.”

Първият импулс на Томас бе да я игнорира, да не позволи на когото и да било да прониква в ума му, да преминава естествените бариери. Но той искаше да говори с нея.

„А ти чуваш ли ме? — попита мислено, представяйки си думите и изпращайки ги към нея с вътрешно усилие на ума. — Можеш ли да ме чуеш?”

„Да! — отвърна неочаквано тя. — Този път наистина успя.”

Томас не можеше да повярва. Толкова се смая, че се закова на място. Беше се получило!

„Чудя се защо можем да го правим” — помисли си той. Умственото усилие от разговора вече даваше своите нежелани резултати — главата започна да го боли.

„Може би сме били любовници” — предположи Тереза.

Томас се спъна и едва не се пльосна по лице. Миньо се обърна и го изгледа и той му се усмихна извинително. Надигна се и затича след него.

„Какво?” — намери сили да попита.

Долови смеха й, напомняше трептящо цветно водно отражение.

„Толкова е странно — каза Тереза. — Сякаш си чужд човек, а знам, че не си.”

Томас усети приятен трепет.

„Извинявай, че те прекъсвам, но ние наистина сме непознати. Наскоро се запознахме, ако не си забравила.”

„Не бъди глупав, Том. Мисля, че някой е човъркал в умовете ни, поставил е нещо там, за да можем да разговаряме телепатично. Преди да дойдем тук. Което ме кара да смятам, че вече сме се познавали.”

Въпрос, над който и той бе разсъждавал и му се струваше, че тя е права.

„Да е човъркал в умовете ни? — попита. — Но как?”

„Не зная, нямам спомен за това. Мисля, че ние с теб сме направили нещо голямо.”

Томас си спомни, че от самото начало бе усещал някаква връзка с нея. Щеше му се да се разрови малко по-надълбоко и да види какво ще излезе.

„За какво говориш?”

„Ще ми се да знаех. Подхвърлям ти идеи с надеждата да събудя нещо в ума ти.”

Томас се сети какво бяха казали за него Гали, Бен и Алби — подозираха, че е срещу тях, че е човек, комуто не бива да се има доверие. Спомни си и какво му бе казала Тереза още първия път — че той и тя по някакъв начин са съпричастни със случващото се.

Дози код трябва да означава нещо — добави тя. — Както и онова, което бях написала на ръката си — ЗЛО Е ДОБРО.”

„Може би няма значение — отвърна той. — А може да намерим изход. Човек никога не знае.”

Томас затвори очи за миг, докато тичаше, и се помъчи да се съсредоточи. После ги отвори, споходен от нова мисъл — че може би тя наднича в главата му дори когато двамата не общуват. Почака за отговор, но такъв не дойде.

„Тук ли си още?” — попита.

„Да, но от тези разговори винаги ме заболява главата.”

Томас въздъхна облекчено, когато разбра, че не само с него е така.

„И мен също.”

„Добре — рече тя. — Ще се видим по-късно.”

„Не, почакай!” — Не искаше да прекъсват връзката, благодарение на нея времето минаваше по-леко. Дори му беше по-леко да бяга.

„До скоро, Том. Ако открием нещо, ще ти съобщя.”

„Тереза, какво мислиш за това, което бе написала на ръката си?”

Изминаха няколко секунди. Никакъв отговор.

„Тереза?”

Нямаше я. На Томас му се стори, че нещо в гърдите му ще се пръсне. Внезапно бягането стана далеч по-трудно.

Кой знае защо му се дощя да каже на Миньо как двамата с Тереза разговарят, да сподели с някого, преди главата му да се пръсне. Но не посмя. Сега не беше най-подходящият момент да говори за телепатия. И бездруго светът тук бе достатъчно чудат.

Томас наведе глава и си пое бавно въздух. По-добре да не приказва с никого и да се съсредоточи върху бягането.

След още няколко пресечки Миньо най-сетне забави ход и навлезе в един дълъг коридор, който завършваше със стена.

Спря и се облегна на нея. На това място бръшлянът бе особено гъст, листата му бяха лъскави, тъмнозелени, прикриващи напълно камъка отзад. Томас приклекна до него и двамата се заеха да утоляват глада си с приготвените сандвичи.

— Това е — обяви Миньо, докато дъвчеше. — Пробягахме цялата секция. Изненада, изненада — няма никакъв изход.

Томас вече го знаеше, но въпреки това веднага щом го чу, сърцето му се сви. Той довърши мълчаливо обяда си. През следващите няколко часа двамата с Миньо огледаха старателно мястото — разтваряха бръшляна, пълзяха по пода, дори се покатериха на известна височина. Не откриха нищо и Томас все повече се обезсърчаваше. Единственото, което привлече вниманието му, бе една от познатите табели — ЗЕМНА ЛИГА ЗА ОТБРАНА: ОТДЕЛ ЗА ЕКСПЕРИМЕНТИРАНЕ НА ГИБЕЛНАТА ЗОНА.

Отново ядоха и пак претърсиха всичко наоколо. Отново без успех и Томас вече се готвеше да приеме очевидното — че просто няма какво да се открие. Когато наближи времето за затваряне на вратите, той започна да се оглежда за скръбници. Двамата с Миньо бяха извадили ножовете и ги държаха в ръце. Но не видяха никаква заплаха почти до полунощ.

Чак тогава Миньо зърна един скръбник да се скрива зад ъгъла пред тях. Чудовището не се върна. След още трийсет минути Томас стана свидетел на същата случка. Час по-късно трети скръбник профуча по коридора покрай тях, без дори да спира. Томас едва не припадна от внезапно завладелия го ужас.

Двамата с Миньо продължиха.

— Мисля, че си играят с нас — подхвърли по някое време Миньо.

Томас осъзна, че приятелят му се е отказал от претърсването и го води назад към Езерото.

— Какво искаш да кажеш? — попита.

Блюстителят въздъхна.

— Според мен Създателите искат да разберем, че няма изход навън. Стените вече не се движат — сякаш някой е преценил, че е време да се сложи край на тази тъпа игра. Очакват от нас да се върнем и да го съобщим на останалите езерни. Какво ще кажеш, ако като се върнем и открием, че тази нощ скръбниците са отвлекли още един от нас? Мисля, че Гали беше прав — просто ще продължават да ни избиват.

Томас не отговори, но усещаше, че в думите на Миньо има истина. Беше забравил напълно надеждите, с които тръгнаха на тази обиколка.

— Да се прибираме — рече уморено Миньо.

Томас не искаше да признае поражението им, но неохотно кимна. Сега единствената им надежда оставаше кодът и той насочи вниманието си към него.

Продължиха мълчаливо по коридорите към Езерото. През целия път не срещнаха други скръбници.