Лабиринтът - Невъзможно бягство

41

— Ще се върна — обеща Томас и се обърна да си върви. В стомаха му сякаш се плискаше киселина. — Трябва да намеря Нют и да проверя дали нещо е оцеляло в Картографската.

— Почакай! — извика Тереза. — Измъкни ме оттук!

Но нямаше време и тази мисъл го караше да се чувства ужасно.

— Не мога… ще се върна, обещавам. — Той се отдалечи, преди да е чул възраженията й, и се отправи тичешком към Картографската и тъмния облак от дим. Тревогата му нарастваше с всеки изминал миг. Ако Тереза беше права, значи са стигнали съвсем близо до разрешаването на загадката само за да видят как ключът към нея изчезва в пламъци… Беше толкова потискащо, че го заболя от тази мисъл.

Когато наближи, първото, което видя, бе групичка момчета пред разтворената врата с почернели от сажди краища. Но не след дълго забеляза, че са наобиколили нещо на земята и всички гледат към него. Мерна Нют, коленичил в средата и надвесен над нечие тяло.

До него стоеше Миньо с измъчен вид и изцапано със сажди лице. Той пръв забеляза приближаващия се Томас.

— Къде си ходил? — попита.

— Да говоря с Тереза. Какво е станало? — Очакваше с тревога следващите лоши новини.

Лицето на Миньо се сбърчи от гняв.

— Запалили са Картографската, а ти отиде да си говориш с твоята приятелка? Какво ти става бе, човек?

— Не мисля, че вече има значение — тросна се Томас. — След като и без това не можахте да откриете ключ в картите…

Бегачът го изгледа намръщено, мръсотията по лицето му придаваше още по-страшен вид.

— Е, и ти намери време да си почиваш. И какво…

— Съжалявам, просто ми кажете какво е станало. — Томас се наведе през рамото на едно мършаво момче да погледне тялото на земята.

Беше Алби, проснат по гръб, със зейнала на челото рана. По лицето му се бе стекла кръв, част от нея бе засъхнала в очите. Нют се мъчеше да я почисти с влажна кърпа и мърмореше нещо, но твърде тихо, за да го чуят. Загрижен за Алби въпреки лошото му отношение, Томас повтори въпроса си.

— Уинстън го откри полумъртъв в горящата Картографска. Неколцина влезли да гасят, но било твърде късно. Всички сандъци са изгорели до шушка. В началото подозирах Алби, но този, който го е направил, трябва да е ударил главата му в масата — сам виждаш последиците. Гадна работа.

— И кой е бил, според теб? — попита Томас, който нямаше търпение да му разкаже за откритието, направено от него и Тереза. Без карти обаче то не струваше нищо.

— Може би Гали, преди да се появи в Чифлика и да се държи като безумец? Или скръбниците? Не зная и не ме интересува. Вече няма значение.

Томас се изненада от тази внезапна промяна в настроението му.

— Кой се предава сега?

Миньо вдигна толкова рязко глава, че Томас отстъпи назад. Избликът на гняв обаче бързо се смени от странна смесица на изненада и объркване.

— Не това имах предвид, сбръчканяко.

Томас присви очи.

— А какво…

— Просто си затвори устата. — Миньо опря пръст на устните си и се озърна, сякаш да провери дали някой от останалите ги гледа. — Скоро ще разбереш.

Томас пое дълбоко въздух и се замисли. Ако очакваше другите да са честни с него, трябваше и той да е честен с тях. Реши, че трябва час по-скоро да сподели с останалите разкритията си за кода, без значение дали разполагат с карти.

— Миньо, налага се да обсъдим нещо с теб и Нют. И настоявам да пуснете Тереза — сигурно умира от глад, а и се нуждаем от помощта й.

— Последното нещо, за което бих се тревожил, е това глупаво момиче.

Томас реши да не обръща внимание на обидата.

— Дай ни само пет минути — имаме една идея. Може и да се получи, ако бегачите успеят да си припомнят поне част ог своите карти.

Това привлече вниманието на Миньо, ала и този път той придоби онова странно изражение, сякаш Томас пропускаше нещо очевидно.

— Идея? Каква?

— Просто ела с мен до пандиза. И вземи Нют.

Миньо се замисли за миг.

— Нют! — извика той.

— Да? — Нют разгъваше кърпата, търсейки чисто място. Томас забеляза, че почти не е останало такова.

Миньо посочи ранения.

— Остави на фелдошарите да се погрижат за него. Трябва да поговорим.

Нют го погледна въпросително и после подаде кърпата на стоящия до него езерен.

— Бягай да намериш Клинт. Кажи му, че имаме по-сериозни проблеми от хлапаци с ожулвания. — Момчето се втурна да изпълни заръката, а Нют се отдалечи от Алби. — За какво ще говорим?

Миньо кимна към Томас, но не каза нищо.

— Елате с мен — подкани ги Томас и се насочи към пандиза, без да чака отговор. — Освободете я — каза Томас, застанал до вратата на килията със скръстени ръце. — Пуснете я и тогава ще разговаряме. Повярвайте ми, заслужава си да чуете това.

Нют прекара ръка през покритата си със сажди коса. Очевидно не беше в добро настроение.

— Томи, това е…

— Моля те. Просто отвори вратата и я пусни. Моля те. — Този път не смяташе да се предава.

Миньо стоеше пред вратата с ръце на кръста.

— Защо смяташ, че можем да й имаме доверие? Още щом се събуди, и светът, който познаваме, взе да се разпада. Дори призна, че сама е задействала края му.

— Прав е — потвърди Нют.

Томас кимна към вратата.

— Можем да й се доверим. Пратена е тук като всички нас — глупаво е да смятаме, че е виновна за каквото и да било.

Нют изсумтя.

— Тогава защо каза, че е задействала нещо?

Томас повдигна рамене, не искаше да признае, че Нют има право. Би трябвало да съществува някакво обяснение.

— Кой знае, в главата й стават всякакви странни неща. Сигурно всеки от нас е изглеждал така, след като излезе от Кутията. Просто я пуснете.

Миньо и Нют се спогледаха.

— Хайде де — настоя Томас. — Какво ще направи, ще намушка всички езерни ли? Хайде.

Миньо въздъхна.

— Добре. Пусни навън тази глупачка.

— Не съм глупачка! — извика отвътре Тереза. Гласът й прозвуча глухо.

Нют се ококори.

— Томи, ама и ти си избрал едно сладурче.

— Побързай — настоя Томас. — Чака ни доста работа, преди да се върнат скръбниците. Ако не се вяснат насам и през деня Нют извади връзката с ключове. След няколко изщраквания вратата бе отключена — Излизай.

Тереза изгледа ядно Нют, докато го подминаваше. Хвърли отровен поглед и на Миньо, после застана до Томас. Ръката й докосна неговата и той усети как по тялото му преминават тръпки. Кой знае защо се засрами от това.

— Е, добре, да чуем — подкани Миньо. — Кое е толкова важно?

Томас погледна Тереза, чудейки се как да го обясни.

— Ами говори де — рече тя. — Очевидно мен ме смятат за сериен убиец.

— Да, имаш опасен вид — промърмори Томас и измери с поглед Нют и Миньо. — Добре, когато излизала от кома, Тереза била преизпълнена с объркани спомени. Тя… аа… — Едва се сдържа да не признае, че говори право в ума му. — Та каза ми по-късно, че си спомнила, че лабиринтът е код. И че вместо да търсим път навън, трябва да се опитаме да разгадаем посланието му.

— Код? — повтори Миньо. — Как така код?

Томас поклати глава със съжаление, че не може да го обясни по-ясно.

— Не съм съвсем сигурен — вие познавате картите далеч по-добре от мен. Но имам една теория. Затова се надявах да се опитате да си спомните колкото се може повече от тях.

Миньо погледна Нют и повдигна въпросително вежди. Нют кимна.

— Какво? — попита раздразнено Томас. Ето че пак криеха нещо от него. — Държите се сякаш пазите някаква тайна.

Миньо бавно пое дъх.

— Ние скрихме картите.

— А? — В първия миг Томас не го разбра.

Миньо посочи към Чифлика.

— Скрихме проклетите карти в оръжейната и поставихме фалшиви вместо тях. Заради предупреждението на Алби. И заради тъй наречения край, който твоята приятелка твърди, че задействала.

Томас бе толкова изненадан от чутото, че дори забрави в какво ужасно положение се намираха. Спомни си подозрителното поведение на Миньо от вчерашния ден, думите му, че имал някаква тайна задача. Погледна Нют, който кимна.

— На сигурно място са всичките — заяви Миньо. — До последната. Така че, ако имаш някаква теория, говори.

— Отведи ме при тях — заяви Томас, който нямаше търпение да ги погледне.

— Добре, да вървим.