Лабиринтът - Невъзможно бягство

13

Томас едва не подскочи при споменаването на скръбника. Тръпки го побиха дори при мисълта за него. От друга страна, не разбираше защо мъртвият скръбник да е толкова голяма новина. Не са ли намирали досега? Алби изглеждаше като човек, който очаква да му порастат криле и да литне.

— Сега не е време за шеги — изтъкна той.

— Виж — отвърна Миньо. — Аз самият не бих повярвал на себе си. Но повярвай ми, истина е. Голям, тлъст гадник.

„Определено не се е случвало досега” — заключи Томас.

— Намерил си мъртъв скръбник? — повтори Алби.

— Да, Алби. — Миньо натърти на думата. — На няколко мили от тук, близо до Скалата.

Алби погледна към лабиринта, сетне към Миньо.

— Ами… защо не го донесе?

Миньо се разсмя отново и после си пое изнурено въздух.

— Да не си пил от сока на Пържитиган? Тези неща тежат половин тон, приятелче. Освен това не бих го докоснал и с пръст, дори да ми обещаеш, че след това ще мога да напусна това място.

Алби продължаваше с въпросите:

— Как изглеждаше? Стърчаха ли металните шипове от тялото му? Помръдваше ли? Влажна ли бе кожата му?

Томас чувстваше, че ще се пръсне от напиращите в него въпроси — метални шипове? Влажна кожа? Що за свят е това? Сдържа езика си, за да не им припомня, че е тук. И че може би трябва да го обсъдят насаме.

— Успокой се, човече — каза Миньо. — Сам ще видиш. Доста е странно.

— Странно? — попита объркано Алби.

— Човече, изтощен съм, умирам от глад и ме е напекло слънцето. Но ако държиш да го издърпате още сега, вероятно ще можете да идете при него и да се върнете, преди да се затворят стените.

Алби погледна часовника си.

— По-добре да изчакаме до утре.

— Най-умното нещо, което си казвал от цяла седмица насам. — Миньо се изправи, подпря се на стената, тупна Алби по рамото и се отдалечи с накуцване към Чифлика. Докато вървеше, подхвърли през рамо: — Бих се върнал и аз, но не и днес. Ще ида да пробвам от гадната чорба на Пържитиган.

Томас изпита разочарование. Трябваше да признае, че Миньо наистина изглеждаше като човек, който заслужава почивка и добро похапване, но искаше да научи колкото се може повече.

И в този момент Алби го погледна и неочаквано рече:

— Ако знаеш нещо и го криеш от мен…

На Томас му бе омръзнало да го обвиняват за разни неща. Какво толкова искаха? Наистина не знаеше нищо.

— Защо ме мразите толкова много? — попита той.

На лицето на Алби се изписа смесица от чувства — объркване, гняв. изненада.

— Да те мразим? Момче, не си научил нищо, откакто излезе от Кутията. Това няма нищо общо с омраза, любов, приятелство и прочее. Единственото, което ни интересува, е да оцелеем. Престани да се лигавиш и се опитай най-сетне да използваш ума си.

Томас се почувства сякаш са го зашлевили.

— Но… защо непрестанно ме обвинявате…?

— Защото това не е случайно, тъпако! Ти се появи тук, на Другия ден ни пратиха момиче, на следващия Бен се опита да те убие, а сега и мъртвият скръбник. Нещо става и няма да се успокоя, докато не разбера какво.

— Алби, аз не зная нищичко — заяви Томас, като се опита да вложи колкото се може повече увереност в думите си Не зная дори къде съм бил допреди три дена, а още по-малко защо онова момче Миньо е открило мъртъв скръбник. Така че остави ме на мира!

Алби се облегна назад и няколко секунди гледа с отсъстващ вид Томас.

— Виж какво, зеленяк. Време е да порастеш и да започнеш да мислиш. Това няма нищо общо с обвиненията към когото и да било. Но ако си спомняш нещо, ако някой ти се стори познат, най-добре почни да говориш. Обещай ми.

„Не и докато не си възвърна паметта — зарече се Томас. — И докато не се съгласят да споделят с мен.”

— Да, предполагам, но…

— Просто ми обещай!

Томас се поколеба. Все още не разбираше накъде бие Алби.

— Както и да е — рече той. — Обещавам.

След тези думи Алби се обърна и се отдалечи мълчаливо.

Томас избра едно дърво в Мъртви глави, едно от тези с гъста сянка в покрайнините на горичката. Не изпитваше особено желание да се връща на работа при Уинстън, знаеше и че скоро ще огладнее, но засега най-много от всичко държеше да остане сам. Облегна се на дебелия дънер и съжали, че не полъхва освежителен ветрец.

Тъкмо беше притворил очи, когато Чък унищожи напълно и последните останки от покой.

— Томас! Томас — извика момчето и дотича със зачервено от вълнение лице.

Томас потърка очи и изстена. Не искаше нищо от света, освен половин час почивка. Едва когато Чък се изправи пред него, той вдигна уморено глава.

— Какво има?

Думите излизаха мъчително от устата на задъхания Чък.

— Бен… Бен… той… не е… мъртъв.

Всички признаци на умора изчезнаха от тялото на Томас. Той скочи и почти забоде нос в лицето на Чък.

— Какво?

— Той… не е мъртъв. Торбаланковците отишли да го приберат… стрелата не е засегнала мозъка. Фелдошарите се заели с него.

Томас се обърна към горичката, където безумният го бе нападнал.

— Шегуваш се. Видях го с очите си… — Не е мъртъв? Томас не знаеше кое от изпитваните чувства е най-силно: объркване, облекчение, страх да не бъде нападнат отново…

— Е, аз също — кимна Чък. — Затворен е в пандиза, главата му е омотана с превръзка.

— Пандиз ли? Това пък какво е? — попита Томас.

— Пандиз, бе човек. Това ни е затворът. Намира се от северната страна на Чифлика. — Чък посочи с ръка. — Отнесли го там и после фелдошарите отишли да го превържат.

Томас потърка очи. Изведнъж го споходи непреодолимо чувство за вина — беше почувствал облекчение, когато си помисли, че Бен е убит.

— Какво ще правят с него?

— Вече са решили на събора на блюстителите тази сутрин. Бен ще съжалява, че стрелата не е попаднала в целта си.

— За какво говориш? — изгледа го недоумяващо Томас.

— Прогонват го. Тази вечер, понеже се е опитал да те убие.

— Прогонват го? Това пък какво означава?

И тогава се случи най-обезпокояващото нещо, на което бе станал свидетел, откакто за пръв път се появи в Езерото. Чък не отговори, а само се усмихна. Усмихваше се въпреки всичко, въпреки това, което току-що бе казал. А после се обърна и побягна, вероятно за да съобщи и на други новината.

Тази вечер Нют и Алби събраха всички езерни при Източната врата, около половин час преди да се затвори. В небето вече се виждаха първите далечни признаци на спускащия се сумрак. Бегачите се бяха върнали и се бяха прибрали в тяхната загадъчна Картографска, затваряйки с приглушен тропот металната врата. Един от първите влезли вътре бе Миньо. Алби им каза, че ги очаква след двайсетина минути.

Томас все още бе обезпокоен от спомена за усмивката на Чък, когато му съобщи новината за прогонването на Бен. Макар да не знаеше какво точно означава това, със сигурност не изглеждаше да е нещо добро. Особено след като всички стояха толкова близо до лабиринта. „Нима ще го оставят отвън? — зачуди се той. — При скръбниците?”

Другите езерни разговаряха с приглушени гласове, но тълпата очевидно очакваше да се случи нещо ужасно. Томас мълчеше, изправен отстрани и със скръстени ръце. Остана така, докато бегачите най-сетне се появиха, лицата им бяха дълбоко съсредоточени. Миньо бе първият, който излезе, и Томас се зачуди дали той не е блюстител на бегачите.

— Изведете го! — провикна се Алби и изкара Томас от унеса му.

Томас се обърна и погледна през Езерото в очакване да се появи Бен. Напрегнатостта му нарастваше.

Иззад Чифлика се показаха три едри момчета, които буквално влачеха Бен по земята. Дрехите му бяха разкъсани, голяма кървава превръзка покриваше половината му глава. На пръв поглед изглеждаше също толкова мъртъв, колкото и последния път, когато Томас го видя. С изключение на едно нещо.

Очите му бяха широко отворени и в тях се четеше ужас.

— Нют — произнесе Алби със спокоен глас. Томас не бе забелязал, че се е доближил само на няколко крачки от него. — Донеси пръта.

Нют кимна и се отправи към бараката за инструменти при Градините. Очевидно бе очаквал тази заповед.

Томас отново погледна Бен и пазачите му. Бледото, окървавено момче все още не правеше никакви опити да се съпротивлява и ги оставяше да го влачат по земята. Когато приближиха тълпата, те го изправиха пред Алби, но Бен остана със сведена глава и отказваше да го погледне в очите.

— Сам си го изпроси, Бен — заговори Алби. После поклати глава и погледна към бараката, където бе изчезнал Нют.

Томас проследи погледа му и видя, че Нют излиза, нарамил няколко алуминиеви пръчки, прикачени една за друга в краищата, за да образуват прът с дължина двайсетина стъпки. Докато металът стържеше неприятно камъните, по гърба на Томас пробягаха тръпки.

Бе ужасен от случващото се — не можеше да не се чувства отговорен, макар с нищо да не бе предизвикал Бен. Защо тогава вината да е негова? Ала не можа да намери отговор на този въпрос.

Нют се приближи и подаде металния прът на Алби. В края му имаше дебела примка, метална ръчка в другия край подсказваше, че примката може да се отпуска и затяга. Вече нямаше съмнение. Това беше хамут.

Алби откачи примката и я нахлузи на шията на Бен, който най-сетне вдигна глава, тъкмо когато стегнаха въжето. Очите му блестяха от сълзи, от носа му капеше вода. Езерните го гледаха мълчаливо.

— Моля те, Алби — заговори Бен с разтреперан и жалък глас. Томас не можеше да повярва, че това е същото момче, което се опита да го убие. — Кълна се, не бях на себе си от Промяната. Никога не бих му посегнал — просто изгубих здрав разсъдък за кратко. Моля те, Алби, моля те.

Всяка произнесена от Бен дума се забиваше като нагорещен пирон в корема на Томас и само подсилваше объркването и чувството му за вина.

Алби не отговори, само дръпна примката, за да се увери, че е здраво стегната. Заобиколи Бен, вдигна пръта от земята и плъзна ръце, докато стигнат до края. След това го стисна здраво и се обърна към тълпата. С кръвясалите си очи и смръщено от гняв лице изведнъж бе придобил зъл вид.

Толкова по-жалък и нещастен изглеждаше Бен в другия край на пръта, разплакан, с извит над стегнатото въже врат. Алуминиевият прът се бе огънал по средата, но съвсем малко. Дори от мястото си Томас виждаше, че е достатъчно здрав.

Алби заговори с висок, церемониален тон, без да поглежда към някого и същевременно оглеждайки всички:

— Бен от строителите, ти си осъден на прогонване за опит за убийство на новака Томас. Блюстителите обявиха своята присъда и тя не подлежи на обжалване. Ти няма да се върнеш. Никога. — Продължителна пауза. — Блюстители, заемете мястото си при прогонващия прът.

Томас се почувства още по-зле, защото бяха извадили наяве връзката му с Бен. Да е център на вниманието означаваше, че отново ще започнат да изпитват подозрение към него. Вината му се превърна в гняв. Повече от всичко искаше Бен да изчезне и с това да се сложи край на историята.

Едно по едно от тълпата излязоха момчета и приближиха дългия прът, после го стиснаха с две ръце, сякаш се готвеха да играят на теглене на въже. Един от тях бе Нют, там беше и Миньо от бегачите и Уинстън Касапина.

След като и десетимата блюстители заеха местата си — разпределени на равни разстояния между Алби и Бен, — настъпи напрегната тишина. Единствените звуци бяха приглушеното хлипане на Бен, който не спираше да трие очите и носа си. Въртеше глава, макар че стегнатата примка му пречеше да погледне към блюстителите зад него.

Чувствата на Томас отново се промениха. Нещо очевидно не беше наред с Бен. Ала заслужил ли е тази участ? Не можеше ли да бъде наказан по друг начин? Нима трябваше до края на дните си Томас да се чувства виновен? „Нека свърши — замоли се той. — Само да свърши по-бързо!”

— Моля ви — повтаряше отчаяно Бен. — Моля вииииии! Някой да ми помогне! Не може да постъпите така с мен!

— Млъквай! — сряза го Алби.

Бен не се подчини и продължи да се моли и да дърпа усуканото около врата му въже.

— Някой да ги спре! Помогнете ми! Моля ви! — Местеше поглед от едно момче към друго и ги умоляваше с очи. Всички до един извръщаха глави. Томас побърза да се прикрие зад едно от високите момчета, за да не го види Бен. „Не мога да го погледна отново в очите” — рече си той.

— Ако позволяваме на хубостници като теб да се измъкват след подобни деяния, нямаше никога да оцелеем толкова дълго. Блюстители, пригответе се.

— Не, не, не, не, не — повтаряше Бен все по-отчаяно. — Кълна се, нищо не съм сторил! Никога вече няма да се повтори. Моля вииииииии…

Пресекливият му вик бе прекъснат от стърженето на Източната врата, която бавно се затваряше. От камъните хвръкнаха искри, масивната стена се плъзгаше наляво и стенеше гръмовно, докато изминаваше ежедневния си път, за да изолира Езерото от лабиринта за през нощта. Земята под краката им се разтресе и Томас не знаеше дали ще има сили да гледа това, което предстоеше да се случи.

— Блюстители, сега! — нареди Алби.

Главата на Бен клюмна назад, когато той внезапно бе изтикан към вратата от блюстителите. От гърлото му се изтръгна мъчителен вик, по-силен дори от трясъка на затварящата се врата. Той падна на колене, но беше изправен насила от най-предния блюстител, едър младеж с черна коса и жестока усмивка на лицето.

— Неееееее! — крещеше Бен и от устата му хвърчеше слюнка. Вдигна ръце и се опита да разкъса примката. Ала комбинираната сила на блюстителите бе твърде много за момчето и то постепенно се приближаваше към края на Езерото, накъдето се бе устремила и вратата. — Неее! — извика Бен отново и отново.

Опита се да запъне крака в прага, но успя да се задържи там само частица от секундата, после прътът го отхвърли рязко в лабиринта. Скоро Бен беше вече на няколко крачки вън от Езерото и се люшкаше настрани, опитвайки се да се освободи от хамута. След няколко секунди стената щеше да се затвори напълно.

С последно усилие Бен успя да извие шията си в примката и да обърне лице към езерните. Томас не можеше да повярва, че там стои човешко същество — безумието в погледа на Бен, стичащата се от устата му слюнка, бледата кожа с изпъкнали вени и сухожилия. Изглеждаше толкова нечовешки, колкото Томас изобщо би могъл да си представи.

— Дръжте здраво! — извика Алби.

Бен изпищя отново, протяжен пронизителен звук, който накара Томас да запуши уши. Това беше чудовищен, безумен вик, който със сигурност разкъсваше гласни връзки. В последният миг предният блюстител по някакъв начин успя да освободи пръта от онази част, която бе прикачена за Бен, и да го дръпне обратно в Езерото, оставяйки момчето на милостта на външните сили. Прощалният вик на Бен бе прекъснат от затръшването на огромната врата.

Томас стисна очи и се опита да овладее напиращите отвътре сълзи.