Лабиринтът - Невъзможно бягство

38

Повечето момчета прекарваха нощите навън и сега, събрани под един покрив, трябваше да се примирят с теснотията. Блюстителите ги бяха разпределили по стаите и коридорите. Въпреки огромния брой хора в къщата цареше странна тишина, сякаш никой не искаше да привлича вниманието върху себе си.

След като всички се настаниха, Томас намери Нют, Алби и Миньо. Най-сетне имаха възможност да довършат обсъждането от по-рано. Алби и Нют седяха на единственото легло в стаята, а Томас и Миньо на столовете. Мебелировката допълваха паянтов гардероб и малка масичка, върху която бе поставена запалена лампа. Сивият сумрак сякаш се процеждаше и тук през дървените стени, с обещанието за нови злополучни събития.

— Толкова зле никога не е било — поде Нют. — Зад стените са скръбниците, припасите ни са ограничени, небето е сиво, а стените не се затварят. Но не бива да се предаваме и вие го знаете. Негодниците, които ни пратиха тук, или са решили да ни видят сметката, или ни подканят да сторим нещо. Така или иначе, здравата ще трябва да се потрудим, ако искаме да оцелеем и този път.

Томас кимна, но не каза нищо. Нямаше никакви предложения. Най-важното бе да изкарат нощта и да измъкне Тереза на сутринта. Надяваше се поне тя да знае нещо повече.

Алби бе забил поглед в пода и изглеждаше потънал в мрачни мисли. Очите му бяха хлътнали и потъмнели, на лицето му бе изписано отчаяние. Беше като жив пример за ставащото с хората при Промяната.

— Алби? — повика го Нют. — Ще се включиш ли?

Младежът вдигна глава и погледна изненадано, сякаш не знаеше, че в стаята има други хора.

— Какво? О, да. Нали знаете какво се случва нощем. Само защото нашият суперновак успя да оцелее, това не означава, че и други ще съумеят.

Томас завъртя очи към Миньо — беше му писнало от пренебрежителното отношение на Алби.

Ако и на Миньо му бе дошло до гуша, не го показа с нищо.

— Аз съм с Томас и Нют. Трябва да престанем да се вайкаме и самосъжаляваме. — Той потри ръце и се наведе напред. — Предлагам утре сутринта да определите групи, които да изучават картите през целия ден, докато бегачите обикалят. Ще вземем каквото ни е нужно от Чифлика и ще останем отвън няколко дни.

— Какво? — Алби най-сетне показа някаква емоция. — Няколко дни?

— Да, няколко дни. И повече, ако е нужно. С отворени врати и без залез няма никакъв смисъл да се връщаме тук. Време е да останем в лабиринта и да видим какво става, когато се местят стените. Ако те все още се местят.

— Няма начин — поклати глава Алби. — Трябва да се крием в Чифлика. А ако не се получи — в Картографската, дори в пандиза. Миньо, не можем да накараме хората да излязат навън и да умрат! Кой ще се съгласи доброволно на това?

— Аз — отвърна Миньо. — И Томас.

Всички присъстващи погледнаха към Томас и той кимна. Макар да бе изплашен до смърт, изучаването на лабиринта бе нещо, с което искаше да се занимава от първия си ден тук.

— Аз също, ако се налага — обади се Нют за изненада на Томас. Макар че никога не бе споделял, накуцването му подсказваше, че е преживял отвън нещо ужасно. — Сигурен съм че бегачите също ще се съгласят.

— Ти — с твоя пострадал крак? — изсмя се сухо Алби.

Нют се намръщи и сведе поглед.

— Не бих могъл да поискам от езерните да направят нещо което аз не съм готов да направя.

Алби се облегна назад и подпря крака на стола.

— Както и да е. Прави каквото искаш.

— Да правя каквото искам? — изсумтя Нют и се надигна. — Какво ти става бе, човек? Да не би да си мислиш, че имаш избор? Трябва ли просто да седим тук и да чакаме, докато скръбниците намерят начин да влязат в Чифлика и да ни изтребят всичките?

Томас почти бе готов да скочи и да изръкопляска.

— Звучи ми по-добре, отколкото сами да тичаме при тях — изръмжа в отговор Алби.

— Алби — каза внимателно Нют. — Опитай се да разсъждаваш трезво.

Колкото и да не му се искаше, Томас бе длъжен да признае, че се нуждаят от Алби, ако държат да постигнат нещо. Езерните го уважаваха.

Алби си пое дълбоко въздух и ги изгледа един по един.

— Момчета, знаете, че с мен е свършено. Сериозно… съжалявам. Не ставам вече за водач.

Томас не можеше да повярва на ушите си.

— О, по дяволите… — поде Нют.

— Не! — извика Алби. По изражението му си личеше, че вече се е предал. — Чуйте ме. Не казвам, че трябва да се откажем. Само че… време е вие, момчета, да вземате решенията. Доверявам ви се напълно.

Томас виждаше, че Миньо и Нют са не по-малко изненадани от него.

— Ами… добре — въздъхна Нют. — Ще се опитаме да се справим и без теб.

— Да — въздъхна и Алби. След продължително мълчание той заговори отново и този път в гласа му се долови известно вълнение. — Ей, знаете ли какво ще предложа? Нека аз да отговарям за Картографската.

— Съгласен — кимна Миньо. Томас също бе готов да се съгласи, но не знаеше дали има право да се меси.

Алби спусна крака на пода и се поизправи.

— Глупаво е да спим тук. Трябваше да останем в Картографската и да работим.

— Сигурно си прав — сви рамене Миньо.

— Е, в такъв случай аз тръгвам — заяви Алби. — Още сега.

Нют поклати глава.

— Забрави. Чу, че скръбниците идват насам. Ще трябва да почакаме до сутринта.

Алби се намръщи и опря лакти на коленете.

— Щом съм решил, ще го направя. Не сте вие тези, които ще ми давате акъл. Имам нужда да се захвана с нещо. — Той се надигна. — Повярвайте, наистина е така. — Отправи се към вратата, сякаш действително смяташе да излезе навън.

— Не го мислиш сериозно — извика Нют. — Не бива да излизаш!

— Напротив, ще го направя. — Алби извади от джоба си връзка ключове и ги разклати подигравателно. Томас не можеше да повярва на тази внезапна промяна в поведението му. — Ще се видим утре, сбръчканяци.

След което излезе.

Странна нощ бе тази — знаеха, че напредва, ала не ставаше по-тъмно, нито се сгъстяваха сенките. Навън все още имаше бледа сивкава светлина. Томас бе толкова объркан, че дори нямаше желание да спи. Всяка минута му се струваше неестествена. Времето се забави до агонизиращо пълзене, сякаш никога нямаше да настъпи новият ден.

Останалите езерни се настаниха кой където намери, опитваха се да поспят. Никой не говореше, настроението бе мрачно и потиснато. Чуваше се само наместване на тела и шепот.

Томас също се помъчи да заспи, защото си даде сметка че така времето ще мине по-бързо, но след два часа все още бе буден. Лежеше на пода в една от стаите на горния етаж, върху дебело одеяло, свит сред още неколцина езерни. Леглото бе останало за Нют.

Чък бе в друга стая и Томас си го представи свит в тъмен ъгъл, разплакан, притиснал завивките към гърдите си като плюшено мече. Тази картина го натъжи и той се помъчи безуспешно да я прогони.

Бяха раздали фенерчета почти на всички. Нют бе наредил да изгасят светлините, въпреки че навън не беше тъмно — нямаше никакъв смисъл да се привлича противникът. Като допълнителна мярка бяха барикадирали прозорците и вратите и всеки бе получил оръжие.

Но нито една от тези предпазни мерки не помогна на Томас да се почувства в безопасност.

Страхът от неизвестното бе толкова силен, че предпочиташе скръбниците да дойдат, пък каквото ще да става, вместо да живее в подобно напрегнато очакване.

С напредването на нощта воплите на скръбниците се усилваха и приближаваха и всяка минута изглеждаше по-дълга от предишната.

Измина час. После още един. Най-сетне Томас се унесе в сън, но на пресекулки. Предполагаше, че е някъде към два след полунощ, когато за милионен път се обърна по корем. Подложи ръце под брадичката си и се загледа в краката на леглото, почти сянка в мъждивата светлина.

И тогава всичко се промени.

Отвън се чу механичен звук, следван от познатото потракване на стоманени израстъци върху камък, каквото издаваха скръбниците — сякаш някой тропаше по плочите с огромни нокти. Томас скочи на крака, както и повечето от останалите.

Нют вече се бе изправил и размахваше ръце в знак да запазят мълчание. Накуцвайки с пострадалия си крак, той отиде до запречения с три дъски прозорец и надзърна през една от цепнатините. Миньо и Томас също се приближиха безшумно.

Томас приклекна до Нют, ужасен от мисълта, че е толкова близо до стената. Успя да види само част от Езерото, от мястото си не можеше да погледне напред. След около минута се отказа, върна се и седна край отсрещната стена. Нют също се върна в леглото.

Изминаха няколко минути, като на всеки десетина секунди в Езерото пристигаше още един скръбник. Разбираше се по металическото тропане и воплите, които отекваха в стените. Томас потреперваше от страх при всеки подобен звук.

Изглежда, най-малко три-четири от чудовищата се въртяха пред стените на Чифлика.

Металното дрънчене се приближаваше и приближаваше. Изпълваше целия свят.

Устата на Томас пресъхна — беше се изправял срещу тях лице в лице и това бе гледка, която не би забравил през целия си живот. Останалите в стаята също бяха притихнали. Страхът бе увиснал във въздуха като виелица от черен сняг.

Внезапно един от звуците отвън се усили, приближи, превърна се в равномерно потропване. Томас предполагаше, че е от металните шипове, които се блъскат в дървената стена на Чифлика. Огромното туловище се търкаляше към вратата, приближаваше тяхната стая, надмогваше силата на гравитацията с мощта си. Шиповете се забиха в дъските, завъртяха се в опит да ги разтрошат и тогава цялата сграда се разтресе.

Металното потропване, воплите и трясъкът на строшени дъски се усилваха, приближаваха и всички в помещението неволно се отдръпнаха от прозореца. Томас и Нют също опряха гърбове в отсрещната стена, вперили очи в прозореца.

И тъкмо когато положението заплашваше да стане непоносимо — Томас дори зърна сянката на скръбника зад прозореца, — внезапно настъпи тишина. Томас почти чуваше ударите на сърцето си.

Отвън блеснаха светлини, процеждаха се на снопове между дъските. После една тънка сянка доближи отвора. Том предполагаше, че скръбникът е извадил от тялото си пипала или оръжия и търси пролука. Представи си как реещите се отвън бръмбари остриета му помагат. След още няколко секунди сянката замря неподвижно, а светлината застина на три ярки снопа.

Напрежението във въздуха бе съвсем осезаемо. Всички бяха затаили дъх. Томас бе сигурен, че положението е същото и в останалите стаи на Чифлика. И тогава си спомни за Тереза.

Тъкмо се чудеше защо ли не му говори нищо, когато вратата на стаята внезапно се отвори. Момчетата нададоха изплашени възгласи. Очакваха противникът да дойде откъм прозореца, а не отвътре. Томас се обърна, за да види кой стои на прага. Предполагаше, че е изплашеният Чък, или може би Алби, решил да се прибере. Но когато видя кой стои там, косата му настръхна.

Беше Гали.