Лабиринтът - Невъзможно бягство

32

Миньо го събуди преди изгрев-слънце и му даде знак с фенерчето да го последва към Чифлика. Томас бързо се отърси от сутрешната си сънливост, развълнуван от перспективата да започне обучението си. Измъкна се от одеялото и последва нетърпеливо своя учител, заобикаляйки купчините спящи на земята езерни, чието похъркване бе единственото доказателство, че не са мъртви. Бледа утринна светлина озаряваше Езерото и оцветяваше всичко наоколо в тъмносиньо. Никога досега Томас не бе виждал това място тъй преизпълнено с покой. Откъм кокошарника се обади ранобуден петел.

Двамата заобиколиха Чифлика и спряха пред схлупена барака, която Миньо отключи. Томас нямаше търпение да узнае какво има вътре. Зърна въжета и вериги, както и други странни предмети, през които премина лъчът от фенерчето на Миньо. Накрая светлината се спря на кутия със спортни обувки. Томас едва не се разсмя, изглеждаше толкова банално.

— Пращат ни нови обувки на всеки няколко седмици — обясни Миньо. — Без тях краката ни ще изглеждат сякаш ходим по Марс. — Той приклекна и разрови купчината. — Кой номер носиш?

— Номер? — Томас помисли за миг. — Аз… не зная. — Странно, но наистина не си спомняше. Наведе се и събу обувките, с които бе дошъл тук. После погледна подметките им. — Четиресет и четири.

— Божичко, ама и ти имаш едни лопатари! — Миньо му подаде чифт елегантни сребристи маратонки. — Ето ти, тези са от твоя номер. Приличат ми на две канута.

— Хубави са. — Томас ги взе, излезе от бараката, седна на тревата и ги нахлузи. Миньо взе още няколко неща, преди да се присъедини към него.

— Само бегачите и блюстителите получават такива — рече той. Преди Томас да вдигне глава, в скута му тупна пластмасов часовник. Беше черен на цвят, съвсем обикновен, с простичък циферблат.

— Сложи го и никога не го сваляй. Животът ти може да зависи от това.

Томас се зарадва на придобивката. Досега се налагаше да определя часа по слънцето и издължаващите се сенки, но щом си бегач, трябваше да знаеш времето с точност. Постави часовника на ръката си и се върна към връзването на обувките.

Миньо продължи с обясненията:

— Тук има раница, термос за вода, пакет суха храна, шорти, фланели и други неща. — Той сръчка Томас, който вдигна глава. Държеше изрязани гащета от еластична материя. — Тези са за отдолу, да ти е по-удобно да тичаш.

— По-удобно?

— Ами, нали разбираш… Иначе твоят…

— Аха, разбрах. — Томас взе гащетата и останалите вещи. — За всичко сте помислили, а, момчета?

— Като прекараш няколко години в търчане из лабиринта, разбираш от какво имаш нужда. — Миньо се зае да прибира нещата в раницата.

Томас го погледна учудено.

— Да не искаш да кажеш, че правите поръчки? Подбирате си доставките? — Защо хората отвън, които ги бяха пратили тук, бяха склонни да помагат с толкова много неща?

— Разбира се. Достатъчно е да оставим бележка в Кутията и готово. Което не значи, че винаги получаваме това, което поискаме. Понякога ни пращат, друг път не.

— Някога да сте искали карта?

Миньо се разсмя.

— Да. опитахме веднъж. Поискахме и телевизор, но ядец. Предполагам, че онези негодници не желаят да гледаме колко е хубав животът отвъд проклетия лабиринт.

Томас се съмняваше, че предишният му живот е бил чак такава песен — кой свят би се отнесъл така със своите деца? Тази мисъл не само го изненада, но и сякаш пробуди нещо в паметта му, ала светлинката угасна за миг. Той поклати глава, приключи със завързването на обувките, стана и скочи няколко пъти за проба.

— Удобни са. Мисля, че съм готов.

Миньо, все още наведен над раницата, вдигна глава и на лицето му се изписа неудоволствие.

— Приличаш на идиот, като подскачаш като някаква балерина. И какво ще правиш отвън без храна и оръжие?

— Оръжие? — Томас застина на място.

— Оръжие — повтори Миньо и се върна в бараката. — Ела тук, ще ти покажа.

Томас го последва в малкото помещение и видя как другарят му извади няколко кутии от рафтовете в дъното. Под тях имаше скрит капак. Миньо го повдигна и отдолу се показаха дървени стълби, водещи в мрака.

— Държим ги в мазето, за да не могат да ги докопат типове като Гали. Ела.

Миньо слезе пръв. Стъпалата изскърцаха под тежестта му, докато се спускаше десетина стъпки надолу. Въздухът тук бе прохладен. Стъпиха на пръстен под, но не се виждаше нищо, Докато Миньо не запали висящата от тавана крушка.

Помещението бе по-голямо, отколкото очакваше Томас — поне десетина квадратни метра. Покрай стените имаше лавици, в средата бяха поставени няколко масивни дървени маси. По лавиците и масите бяха подредени предмети, от вида на които го побиха тръпки: дървени пръти, метални пики, големи мрежи, рула бодлива тел, триони, ножове, лъкове, стрели, тетиви. Докато ги разглеждаше, в съзнанието му се събуди споменът как Алби бе прострелял Бен в Мъртви глави.

— Брей — не се сдържа Томас и гласът му отекна глухо в стените. В началото се изплаши от толкова много оръжия, но после забеляза, че повечето от тях са покрити с гъст слой прах.

— Не са много тези, които сме използвали — успокои го Миньо. — Но човек никога не знае. Обикновено вземаме с нас по няколко ножа.

Той кимна към голям дървен сандък в ъгъла, чийто капак бе повдигнат и опрян на стената. Вътре имаше ножове с всякакви размери и вид.

Томас можеше само да се надява, че повечето езерни не знаят за това помещение.

— Май е доста опасно да държите тези неща — рече той. — Ами ако Бен бе слязъл тук точно преди да му се разхлопа дъската и да ме нападне?

Миньо извади връзката с ключове и я разклати.

— Само неколцина късметлии имат такива.

— И все пак…

— Стига си се офлянквал, избери си оръжие. Гледай да е с наточено острие. После отиваме да закусим и да си вземем обяд. Трябва да прекараме известно време в Картографската, преди да излезем навън.

Томас се зарадва от новината — беше любопитен да узнае какво се крие зад вратата на бетонната постройка. Избра къс сребрист кинжал с гумена дръжка и още един — с дълго черно острие. Междувременно вълнението му се поуталожи. Макар да имаше точна представа какво ги дебне отвън, все още не искаше да мисли защо са му нужни оръжия при излизането в лабиринта.

Половин час по-късно, нахранени и запасени със сухи продукти, те стояха пред металната врата на Картографската. Томас гореше от нетърпение да пристъпи вътре. Зората бе разцъфнала в цялата си прелест и наоколо вече щъкаха езерни, готвещи се за идващия ден. Из въздуха се носеше ухание на пържен бекон — Пържитиган и помощниците му бързаха да утолят глада на десетките празни стомаси. Миньо отключи вратата, завъртя валчестата дръжка, докато отвътре се чу изщракване, и я дръпна към себе си. Металната врата се отмести със скърцане.

— След теб — подкани Миньо с присмехулен поклон.

Томас пристъпи, без да каже нищо. Изпълни го страх, примесен с остро любопитство, и той трябваше да си напомни да диша.

В помещението миришеше на влага и студен метал. Миньо включи осветлението и на тавана блеснаха флуоресцентни лампи, които осветиха стаята до най-малките подробности.

Томас остана изненадан от семплата обстановка. Бетонните стени на Картографската бяха лишени от каквато и да било украса. В центъра й бе поставена дървена маса, около нея имаше осем стола. Пред всеки от столовете бяха подредени купчинки с листове и моливи. Освен масата и столовете в помещението имаше само осем сандъка, същите като тези с ножовете в подземието. Затворени, подредени на равни разстояния покрай стената.

— Добре дошъл в Картографската — обяви Миньо. — Най-щастливото място по тези земи.

Томас изпита леко разочарование — очакваше нещо по-впечатляващо. Пое дълбоко въздух.

— Жалко, че мирише на изоставено медно находище.

— На мен миризмата ми харесва. — Миньо дръпна два стола и се настани на един от тях. — Сядай, искам да разгледаш няколко картинки, преди да излезем оттук.

Томас се настани, а през това време Миньо взе един лист и се зае да рисува. Начерта правоъгълник, запълващ почти целия лист. После го раздели на по-малки кутийки, по три за всяка страна. В средата написа ЕЗЕРОТО, върху кутийките изписа числа от едно до осем, като започна от горния ляв ъгъл и продължи по посока на часовниковата стрелка. Накрая надраска резки на няколко места.

— Това са вратите — обясни Миньо. — Знаеш за тези в Езерото, но вън в лабиринта има още четири, които водят към първа, трета, пета и седма секция. Не менят местоположението си, но пътищата до тях се променят всяка нощ заради местенето на стените. — Той побутна листа към Томас.

Томас го взе, слисан от начина, по който бе схематизиран лабиринтът, и се зае да го разглежда, докато Миньо говореше:

— И така, това е Езерото, заобиколено от осем секции, всяка от които е затворен квадрат. Вече две години не успяваме да открием изхода. Единственото, което би могло да се оприличи на изход, е Скалата, но тя не предоставя много възможности, освен да паднеш и да намериш долу ужасна смърт. — Той чукна с пръст по картата. — Стените се местят всяка нощ — по същото време, когато се затварят и нашите врати. Поне така смятаме, защото не сме ги чували да го правят по друго време.

Томас вдигна глава, щастлив, че може да бъде от помощ.

— Не видях нищо да се мести през онази нощ, когато бях отвън.

— Главните коридори отвъд вратите никога не се променят. Става въпрос за тези навътре.

— Аха! — Томас се наведе над картата и се опита да си представи лабиринта и каменните стени на местата, където Миньо бе удебелил чертите.

— Винаги държим поне осем бегачи, включително и блюстителя. По един за всяка секция. Отнема ни цял ден да изучим района — с надеждата все някога да открием изход, — после се връщаме и го картографираме, всеки ден на нова страница. — Миньо погледна към сандъците. — Онези сандъци са пълни с карти.

— Искаш да кажеш — попита изплашено Томас, — че аз съм заместил някого? Да не е бил убит?

Миньо поклати глава.

— Не, ние само те обучаваме — вероятно някой ще поиска почивка. Не се безпокой, от доста време не е загивал бегач.

Последните думи само усилиха тревогата на Томас, макар че се надяваше да не му проличи. Той посочи Трета секция.

— Значи… ви отнема цял ден да претичате тези по-малки квадрати?

— Може да ти се стори смешно… — Миньо се доближи до един от сандъците и повдигна капака. — Ела тук.

В сандъка имаше четири отделения с карти и четирите бяха пълни до горе. Вътре имаше едни и същи чертежи, набързо нахвърляни схеми на лабиринтните квадрати. В горния десен ъгъл бе изписано Осма секция, последвано от името Хенк, после пишеше „ден” и число. Последният ден бе под номер 749.

— Разбрахме от самото начало, че стените се местят — обясняваше Миньо. — Веднага след това започнахме да си водим записки. Надявахме се, че като ги проследим ден след ден, седмица след седмица, ще открием някакъв модел. И така се оказа — лабиринтите се повтаряха приблизително всеки месец. Но все още не сме открили път, който да ни изведе навън. Така и не го намерихме.

— Оттогава са минали две години — рече Томас. — Не се ли отчаяхте до степен да опитате да останете отвън поне веднъж нощем, за да видите дали някъде между местещите се стени не се появява проход?

Миньо го изгледа и в очите му блеснаха гневни пламъчета.

— Приятелче, внимавай с обидите.

— Какво? — Томас бе изненадан. Нямаше намерение да го обижда.

— Две години се трепем, а на теб само ти дойде наум да попиташ защо сме толкова страхливи, че не оставаме навън нощем? Неколцина опитаха още в самото начало — всички до един загинаха. Искаш ли да прекараш една нощ навън? Смяташ ли, че ще имаш още един шанс да си спасиш задника?

Томас почервеня от срам.

— Не. Съжалявам. — Изведнъж се почувства ужасно.

— Добре де. — Миньо отново извърна очи към чертежите в сандъка. — Животът в Езерото може да не е приказен, но все пак е безопасен. Има достатъчно храна, защита от скръбниците. Няма начин да поискаме от бегачите да останат отвън. Поне засега — докато не открием, че наистина съществува надежда за изход.

— Близо ли сте? Има ли надежда това да стане?

Миньо сви рамене.

— Нямам представа. Истината е, че не знаем какво друго може да се направи. Можем само да се молим един ден някъде нещо да се появи. Но не бива да се отказваме. Никога.

Томас кимна, облекчен от промяната в насоката на разговора. Колкото и зле да бяха нещата тук, откажат ли се, щеше да стане още по-лошо.

Миньо извади от сандъка няколко листа с карти от последните дни. Докато ги прелистваше, се зае да обяснява:

— Сравняваме ден с ден, седмица със седмица, месец с месец. Всеки бегач отговаря за картографирането на неговата секция. Ако трябва да бъда искрен, досега не сме напреднали и на йота. Ако трябва да съм още по-искрен — не знаем какво търсим. Гадна история, приятел. Наистина гадна.

— Но не бива да се отказваме — изтъкна с многозначителен тон Томас. Каза „ние”, без да се замисли, и чак тогава осъзна, че вече е неразделна част от Езерото.

— Именно, братче. Не можем да се откажем. — Миньо върна листовете в сандъка и го затвори. — Сега ще трябва да побързаме, защото изгубихме доста време тук. Първите няколко дни само ще ме следваш. Готов ли си?

— Ами… май съм готов — рече неуверено Томас.

— Без „май”, приятелче. Готов ли си, или не?

Томас вдигна глава и срещна погледа на Миньо.

— Готов съм.

— Да идем да потичаме тогава.