Лабиринтът - Невъзможно бягство

6

Някой разтърси Томас за рамото и той се събуди. Когато отвори очи, видя надвесено над него лице, забулено от сумрака на ранната утрин. Понечи да заговори, но хладна ръка запуши устата му. Завладя го паника, докато не позна кой е.

— Шшт, новак. Не искаме да събудим Чъки, нали?

Беше Нют — момчето, което бе второ по старшинство, както изглеждаше. От устата му излизаше пара.

Томас се изненада, но тревогата му бързо се разсея. Завладя го любопитство — какво ли можеше да иска от него момчето? Той кимна, за да потвърди, че е съгласен, и Нют най-сетне дръпна ръка и се изправи.

— Хайде, новак — прошепна високото момче. Наведе се и помогна на Томас да стане — дръпна го толкова силно, че все едно искаше да му откъсне ръката. — Трябва да ти покажа нещо, преди другите да се събудят.

Томас напълно се бе разсънил.

— Добре — кимна той и последва Нют. Знаеше, че трябва да изпитва поне малко подозрение, нито имаше причина да се доверява на когото и да било, но любопитството надделя. Наведе се и нахлузи обувките си. — Къде отиваме?

— Просто ме следвай. И не изоставай.

Те си проправиха път между наредените на земята спящи тела и на няколко пъти Томас едва не се спъна. Настъпи нечия ръка и чу болезнен вик, последван от удар по прасеца.

— Извинявай — прошепна Томас и си спечели неодобрителен поглед от Нют.

Веднага щом напуснаха моравата и излязоха на каменната настилка в двора, Нют хукна към западната стена. В началото Томас се поколеба, учуден защо трябва да тичат, но после се втурна след него и лесно го догони.

Все още беше сумрачно и препятствията по пътя им изникваха като тъмни сенки, но въпреки това момчетата успяваха да се придвижват доста бързо. Томас спря, когато и Нют стори същото, непосредствено до масивната стена, която се извисяваше над тях като небостъргач — още едно смътно видение, изплувало в обърканата му памет. Томас забеляза, че по стената на места проблясват червени светлинки, които се движеха, спираха, блясваха и угасваха.

— Какво е това? — прошепна той малко по-силно, отколкото смяташе, че е нужно, и му се стори, че гласът му трепери. Червените светлинки сякаш отправяха някакво предупреждение.

Нют бе спрял на няколко крачки от гъстия бръшлян, с който бе обрасла стената.

— Ще узнаеш, когато му дойде времето, новако.

— Малко е глупаво да ме пращат на място, където нищо няма смисъл и никой не отговаря на въпросите ми. — Томас замълча, изненадан от думите си. — Изтърсак — добави, опитвайки се да придаде сарказъм на непознатия израз.

Нют се разсмя, но бързо сподави смеха си.

— Харесваш ми, новак. А сега млъкни и ме остави да ти покажа нещо.

Пристъпи напред и пъхна ръце в бръшляна. Когато го разтвори, отдолу се показа прашасал прозорец, квадратен, със страни от по два лакътя. В момента беше тъмен, сякаш бе боядисан в черно.

— Какво е това? — прошепна Томас.

— Спри за малко с въпросите, момче. Скоро ще разбереш.

Измина минута, после втора. Още няколко се изтърколиха.

Томас пристъпи от крак на крак и се запита как Нют можеше да стои съвършено неподвижно и спокойно и да гледа в нищото.

И тогава настъпи промяна.

Зад прозореца изникна бледо, зловещо сияние, хвърлящо призрачни отблясъци върху лицето и тялото на Нют, сякаш момчето се намираше до осветен отвътре плувен басейн. Томас застина и присви очи, за да различи нещо оттатък. На гърлото му бе заседнала буца. „Какво е това?” — зачуди се той.

— Там е лабиринтът — прошепна Нют, ококорил очи, като че хипнотизиран. — Всичко, което правим — целият ни живот, новако, — се върти около лабиринта. Всяка чудесна секунда от всеки изминал чудесен ден прекарваме в чест на лабиринта, опитваме се да открием нещо, което не ни показват, без дори да знаем дали ще можем да намерим изхода от него. Исках да видиш защо не бива да си пъхаш носа там. Да ти покажа защо тези стени се затварят всяка нощ. Да те убедя защо никога, ама никога, не бива да оставаш отвън.

Нют отстъпи, без да пуска бръшляна. Даде знак на Томас да заеме мястото му и да погледне през прозореца.

Томас направи крачка напред, наклони се и носът му опря в студената повърхност на стъклото. Изминаха няколко секунди, докато очите му се фокусират върху движещия се предмет отвън, преодолявайки мърсотията и прахоляка на стъклото, за да видят това, което искаше Нют. И когато това стана, дъхът му секна, сякаш леден вятър бе нахлул и бе замръзнал насред гърлото.

Огромно закръглено същество с размери на крава, но без определена форма, се извиваше и пълзеше по пода на коридора отвън. То се прилепи за отсрещната стена, оттласна се и се хвърли право върху прозорчето, блъскайки го с приглушен тътен. Томас изкрещя, преди да успее да се овладее, и се дръпна рязко от прозореца. Ала съществото отскочи назад, без да остави и драскотина по стъклото.

Момчето си пое въздух на пресекулки и отново се приближи. Беше твърде тъмно, за да може да определи какво точно вижда, но блещукаха някакви странни светлинки, озаряващи сребристи шипове и лъщяща плът. От туловището стърчаха страховити израстъци, наподобяващи по-скоро триони и дълги пръти, чието предназначение той не можа да отгатне.

Чудовището бе ужасяваща смесица от животно и машина, то явно осъзнаваше, че го наблюдават, знаеше и какво се спотайва зад стените на Езерото, и жадуваше да се промъкне вътре и да си устрои пиршество с човешка плът. Гърдите на Томас се свиваха от вледеняващ страх, нарастващ като тумор и спиращ дишането. Макар и с изтрита памет, бе сигурен, че никога не е виждал нещо подобно.

Той отстъпи назад — от дързостта, завладяла го предишната вечер, не бе останала и следа.

— Какво е това създание? — попита. Нещо затрепери в корема му и Томас се запита дали ще може някога да си възвърне апетита.

— Наричаме ги скръбници — отвърна Нют. — Ужасна гадинка, нали? Радвай се, че излизат само нощем. И се благодари, че ги има тези стени.

Томас преглътна, питайки се как е могъл да си помисли, че ще излезе навън. На желанието му да стане бегач бе нанесен сериозен удар. Но въпреки това решимостта не го напусна напълно. По някакъв начин той знаеше, че трябва да го направи. Толкова бе странно, особено след това, което бе видял.

Нют погледна безизразно към прозореца.

— Сега вече знаеш какви неща кръстосват из лабиринта, приятелю. Знаеш, че това не е шега. Пратен си в Езерото, новако, и ще очакваме от теб да оцелееш и да ни помогнеш да направим това, заради което ние сме пратени тук.

— И какво е то? — попита Томас, макар ужасно да се страхуваше от отговора.

Нют се обърна и го изгледа изпод свъсени вежди. Първите светлини на зората обагриха небето и Томас вече можеше да различи изопнатата му кожа и намръщеното изражение.

— Открий пътя навън, новак — процеди Нют. — Разгадай проклетия лабиринт и намери пътя към дома.

Няколко часа по-късно вратите се отвориха отново — местеха се с громолене и екот и разтърсваха земята под краката, докато не замряха неподвижно. Томас седеше на една захабена, килната сгъваема маса пред Чифлика. Не можеше да прогони от мислите си спомена за скръбниците, чудеше се какво ли може да е предназначението им и какво правят отвън през нощта. Какво ли ще е да те нападне толкова ужасно създание?

Опита се да прогони образа от главата си, да се замисли за нещо друго. За бегачите. Току-що бяха излезли, без да разменят думичка с когото и да било, стрелкаха се в лудешки бяг към лабиринта, за да изчезнат зад ъглите. Докато похапваше от пържените яйца с бекон, си спомни още веднъж за тях. До него седеше смълчаният Чък. Нещастното момче се бе отчаяло от безуспешните опити да подхване разговор, ала Томас не отговаряше. Искаше единствено да го оставят сам.

Умът му не спираше отново и отново да търси някакво обяснение за всичко видяно. Как е възможно един лабиринт да е толкова голям, че десетки хлапета да не успеят да открият изход от него, след като се бяха опитвали кой знае от колко време? Защо изобщо съществуваше подобна структура? Какво би могло да е предназначението й? Защо всички те бяха тук? От колко време?

Ала колкото и да се стараеше, умът му се връщаше отново и отново към образа на скръбника. Призрачният му брат скачаше точно срещу него всеки път, когато затваряше или разтъркваше очи.

Томас знаеше, че е умен — усещаше го по някакъв начин. Но нищо в това място не подлежеше на разумно обяснение. Ако знаеше нещо със сигурност, то бе, че трябва да бъде бегач. Откъде тази увереност? Дори сега, след като бе видял с очите си какви чудовища обитават лабиринта?

Едно потупване по рамото го извади от тези мисли и когато вдигна глава, видя пред себе си Алби, скръстил ръце на гърдите си.

— Освежи ли се? — попита Алби. — След като се полюбува на красивите гледки зад прозорчето тази сутрин?

Томас се изправи, завладян от надеждата, че е дошло времето на отговорите или поне на възможността да се отърве от мрачните мисли.

— Достатъчно, за да поискам да науча повече за това място — заяви той.

Алби кимна.

— Ставаме двама, изтърсак. Обиколката започва днес. — Той понечи да се обърне, после спря и вдигна пръст. — И никакви въпроси до края, ясно? Нямам време да се разправям с теб цял ден.

— Но… — Томас млъкна, когато Алби вдигна вежди. Защо хлапето се държеше толкова дръпнато? — Трябва да ми кажеш всичко. Искам да знам всичко. — Реши засега да не споделя с тях усещането от изминалата нощ — странната увереност, че може да си спомни разни неща за това място. За момента му изглеждаше, че ще е по-добре да мълчи за тези неща.

— Ще ти кажа каквото сметна за нужно, новак. Да вървим.

— Може ли и аз да дойда? — попита Чък.

Алби се наведе и го ощипа по ухото.

— Ох! — извика Чък.

— Нямаш ли си работа, мързеливецо? — сгълча го Алби. — Някой трябва да изхвърли помията.

Чък завъртя очи и погледна Томас.

— Приятно прекарване.

— Ще се постарая. — Внезапно почувства съжаление към Чък. Тези момчета би трябвало да се отнасят по-добре с него. Но нищо не можеше да се направи — трябваше да върви.

Докато се отдалечаваше след Алби, можеше само да се моли, че обиколката най-сетне е започнала.