Лабиринтът - Невъзможно бягство

12

Няколко секунди Томас стоя като парализиран. Момчето лежеше сгърчено на земята, едва дишаше, но Томас бе завладян от нерешителност, страхуваше се да се намеси. Ами ако обърка нещо? Или пък. ако бегачът е… ужилен? Ако…

Все пак накрая излезе от вцепенението си — бегачът несъмнено се нуждаеше от помощ.

— Алби! — развика се той. — Нют! Някой да ги извика!

После изтича при момчето и коленичи до него.

— Ей, какво има?

Бегачът бе отпуснал глава на изопнатата си ръка и дишаше на пресекулки. Беше в съзнание, но Томас видя, че е напълно изтощен.

— Ами… нищо ми няма — успя да произнесе той между вдишванията. — Кой, да те цопна, си ти?

— Нов съм тук. — Томас осъзна, че денем бегачите отиват в лабиринта и не са в течение на събитията в Езерото. Дали този тук знаеше за момичето? Навярно някой все пак го бе осведомил. — Казвам се Томас. Пристигнах преди два дена.

Бегачът приседна. Мократа коса бе залепнала за темето му.

— Ах, да, Томас. Новакът. Ти и онова пиленце.

Дотича Алби, очевидно разтревожен.

— Защо се върна, Миньо? Какво стана?

— Успокой се, Алби — отвърна бегачът, който очевидно възстановяваше силите си с всяка секунда. — Опитай се да свършиш нещо полезно — изпуснах торбата някъде отвън.

Алби не помръдна. Само изрита Миньо в крака — доста силно, за да е само закачка.

— Какво стана?

— Едва говоря, сбръчканяко! — сопна се с пресипнал глас Миньо. — Донеси ми вода!

Алби погледна Томас, който с изненада установи, че на устните му трепка усмивка.

— Миньо е единственият сбръчканяк, който може да ми говори така, без да го е страх, че ще го изритам от Скалата. — Сетне, което бе още по-изненадващо, Алби се обърна и хукна да донесе вода. Томас погледна Миньо.

— Как така ти позволява да го командваш?

Миньо повдигна рамене и изтри потното си чело.

— Нима те е страх от тоя вресльо? Момче, има доста да учиш. Нещастни новаци.

— Той не е ли водачът? — попита изненадано Томас.

— Водач ли? — Миньо изсумтя почти презрително. — Ами щом искаш, наричай го водач. Може би трябва да му викаме Ел Президенте. Ха-ха, адмирал Алби. — Бегачът потърка очи и се разсмя.

— Тогава кой е водачът, щом не е той? — попита Томас, който не разбираше дали Миньо не се шегува.

— Новако, спри, преди да си се объркал още повече. — Бегачът въздъхна с досада и замърмори под нос: — Защо вие, нещастници, винаги идвате тук с цял наръч глупави въпроси? Толкова е изморително.

— А ти какво очакваш? — ядоса се Томас. „Все едно си бил различен, когато си се появил тук” — добави мислено.

— Правете каквото ви казват и си затваряйте плювалниците. Това очаквам.

За пръв път от началото на случката Миньо бе втренчил очи в него и Томас неволно се отдръпна назад. После осъзна, че е допуснал грешка — не биваше да позволява на другия да смята, че може да му говори така.

Затова се изправи, за да гледа отгоре по-голямото момче.

— Сигурен съм, че точно това си правил като новак.

Миньо го разгледа внимателно. После отново втренчи очи в неговите и заговори:

— Аз съм от първите езерни, сбръчканяко. Затваряй си устата, щом не знаеш какво говориш. — Пресегна се и го хвана за ръката. — Я сядай тук. Просто те занасях. Не знаеш колко е забавно — ще видиш, когато цъфне следващият новак. — После челото му се набръчка. — Май няма да има друг новак, а?

Томас си позволи въздишка на облекчение.

— Май няма да има — кимна той.

Миньо примижа, сякаш се опитваше да го прецени.

— Видя пиленцето, нали? Защото всички смятат, че си я познавал.

— Видях я — потвърди Томас. — Но на мен изобщо не ми изглеждаше позната. — Изведнъж се почувства гузен задето излъга. Макар лъжата да бе съвсем дребна.

— Готина ли е?

Томас се поколеба, сетне изведнъж си спомни посланието, което им бе донесла. „Всичко ще се промени”. Но помнеше и колко бе хубава.

— Да, мисля, че е готина.

Миньо се облегна назад и притвори очи.

— Е, предполагам, си прав. Стига да си падаш по пиленца в кома, нали? — Той се изхили отново.

— Аха. — Томас все още не можеше да определи дали харесва Миньо, или не — нравът му се менеше във всеки един момент. След доста продължителна пауза реши да рискува: — И така — поде предпазливо, — откри ли нещо днес?

Миньо отвори очи и отново се втренчи в Томас.

— Знаеш ли какво, зеленяко? Това е най-тъпият въпрос, който можеш да зададеш на един бегач. — После затвори очи. — Но не и днес.

— Какво искаш да кажеш? — Томас почувства искрица надежда. Може би най-сетне някаква информация. „Отговори ми — настоя мислено той. — Моля те, кажи нещо!”

Почакай да се върне онзи смешник адмиралът. Не обичам да обяснявам едно и също два пъти. Но пък той може да не иска да го чуе.

Томас въздъхна. Защо ли не се изненадваше, че отново не получи отговор.

— Е, поне ми кажи защо си толкова изморен. Не тичаш ли навън всеки ден?

Миньо се ухили и кръстоса нехайно крака. — Да, зеленяко, търча навън всеки ден. Да речем, че бях малко развълнуван и дотичах тук дваж по-бързо от обичайното.

— Защо? — Томас отчаяно искаше да научи нещо повече за лабиринта.

Миньо вдигна ръце.

— Слушай, човече. Казах ти вече. Прояви малко търпение. Почакай генерал Алби.

Нещо в гласа му накара Томас да смекчи отношението си. Вече беше сигурен, че го харесва.

— Добре, млъквам. Постарай се обаче Алби да ми позволи да чуя новините.

Миньо го разглежда още няколко секунди. — Хубаво, новако. Ти си шефът.

Алби се върна с голяма пластмасова чаша с вода и я подаде на Миньо, който я изгълта, без да спре, за да си поеме дъх.

— Добре — рече той. — Да те чуем сега. Какво е станало? Миньо повдигна вежди и кимна към Томас.

— Може да чуе — махна с ръка Алби. — Не ме интересува какво ще си помисли. Хайде, говори де!

Томас зачака нетърпеливо, докато Миньо се изправяше уморено и присвиваше болезнено устни при всяко движение. Поведението му направо крещеше за пълно изтощение. Бегачът се облегна на стената и ги изгледа мрачно.

— Намерих един мъртъв.

— А? — зяпна го Алби. — Мъртъв какво?

Миньо се усмихна.

— Мъртъв скръбник.