Лабиринтът - Невъзможно бягство

17

През първите няколко секунди Томас имаше чувството че светът е застинал. Гробовна тишина последва затръшването на вратата. Небето сякаш бе скрито зад тъмна пелена и дори слънцето не смееше да грее, а само мъждукаше в лабиринта. Ала нощта бързо настъпваше и огромните стени се издигаха над тях подобно на надгробни плочи в последно убежище на гиганти. Томас се облегна на студената стена, все още неспособен да повярва в това, което бе направил.

И изпълнен с ужас от последствията.

После вниманието му привлякоха резкият вик на Алби и стоновете на Миньо. Томас се оттласна от стената и изтича при двамата езерни.

Миньо бе успял да се надигне, но изглеждаше ужасно дори на слабата светлина — покрит с драскотини, потен, изцапан. Лежащият на земята Алби бе дори по-зле — с разкъсани дрехи и изпъстрени от синини и рани ръце. Томас потрепери. Дали не ги бе нападнал скръбник?

— Зеленяко — скастри го Миньо, — ако си мислиш, че постъпката ти е храбра, чуй какво ще ти кажа. Ти си най-големият глупак, когото съм срещал. И си обречен като нас.

Томас усети, че лицето му се изчервява — очакваше поне мъничко благодарност.

— Не можех просто да стоя и да ви гледам как пълзите.

— Какво ще ни помогнеш тук? — Миньо завъртя очи. — Ти успя е човече. Щом си нарушил Първото правило, както и да е, спукана ти е работата.

— Благодаря. Исках само да помогна. — Томас се чувстваше все едно са го изритали в лицето.

Миньо се засмя горчиво, после коленичи на земята до Томас едва сега успя да разгледа по-внимателно лежащото момче и да осъзнае колко зле е. Алби сякаш береше душа. Мургавата му кожа бе изгубила тъмния си оттенък, дишането му бе учестено и повърхностно.

Чувство за безнадеждност завладя Томас.

— Какво стана? — попита той, опитвайки се да забрави обидата.

— Сега не ми се говори за това — отвърна Миньо, докато проверяваше пулса на Алби и слушаше сърцето му с ухо, опряно на гърдите. — Да речем, че скръбниците могат доста добре да се преструват на мъртви.

Думите му изненадаха Томас.

— Значи той е… ухапан? Ужилен, или както там го наричахте? Ще мине ли през Промяната?

— Имаш още доста да учиш — каза Миньо.

Томас искаше да закрещи. Знаеше, че има да учи — нали затова задаваше въпроси.

— Ще умре ли? — продължи да упорства.

— Вероятно, след като не успяхме да се приберем до залез-слънце. Няма да изкара повече от час-два — не зная колко продължава, когато не получиш серума. Разбира се, ние също ще умрем, така че няма смисъл да плачем за него. Да, до сутринта и тримата няма да сме на този свят. — Той изгледа многозначително Томас, сякаш за да подчертае думите си.

— Искаш да кажеш, че нямаме никакви шансове? — попита Томас, който сякаш едва сега бе започнал да осъзнава последствията от постъпката си.

— Никакви.

— О, я стига — изгледа го Томас. — Все нещо може да се направи. Колко скръбници ще ни нападнат? — Погледна към дъното на коридора сякаш вече очакваше оттам да се зададат страховитите създания.

— Не зная.

Друга мисъл внезапно върна надеждата на Томас.

— Ами Бен? А Гали и останалите, които са били ужилени и оцеляха?

Миньо го погледна сякаш пред него стоеше кръгъл глупак.

— Не ме ли чу? Всичките са се прибрали преди залез-слънце. Върнаха се навреме, за да получат серума. Всичките.

Томас не знаеше какъв е този серум, но имаше по-важни въпроси.

— Мислех, че скръбниците излизат само нощем.

— Значи си сбъркал, изтърсак. Те винаги излизат нощем. Това не означава, че няма да ги срещнеш и дневно време.

Томас не искаше да се поддава на отчаянието. Това би означавало сигурна смърт.

— Случвало ли се е някой досега да остане зад стените и да оцелее?

— Никога.

— И колко са загиналите? — попита Томас.

— Поне дванайсет — отвърна Миньо с клюмнала глава. Очевидно беше изтощен до смърт. — Не си ли ходил в гробището?

— Ходих.

„Ето значи как са умрели.”

— Е, погребаните там са само онези, които намерихме. Има много други, чиито трупове останаха в неизвестност. — Миньо махна с ръка към затвореното зад стените Езеро. — Онова гробище си има предназначение. Нищо не убива приятните моменти по-бързо от всекидневното напомняне за загиналите ти другари.

Миньо се изправи и улови Алби за ръцете. После кимна към краката му.

— Хващай го. Трябва да го отнесем при вратата. Така ще им е по-лесно да ни намерят на сутринта.

Томас не можеше да повярва каква обреченост прозвуча в думите му.

— Как е възможно да се случва подобно нещо! — изкрещя той към стените.

— Стига си се жалвал. Не биваше да нарушаваш правилата, а сега ела и го хвани за краката.

Потръпвайки от внезапно появилите се спазми в корема, Томас изпълни нареждането. Двамата задърпаха Алби към стената където го подпряха в полуседнало положение. Гърдите на пострадалия се повдигаха мъчително, кожата му бе покрита със студена пот. Изглеждаше сякаш няма да изкара още дълго.

— Къде са го ухапали? Проверявал ли си? — попита Томас.

— Тези същества не хапят. Те убождат. Не можеш да видиш къде. Сигурно има десетина отвърстия по тялото. — Миньо скръсти ръце и се облегна на стената.

Кой знае защо Томас реши, че „убождането” му изглежда дори по-страшно от „ухапване”.

— Убоден? Какво искаш да кажеш?

— Човече, трябва да го видиш с очите си, за да разбереш за какво говоря.

Томас посочи ръцете на Миньо, после и краката.

— Добре де, защо не убодоха теб?

Миньо разпери ръце.

— Може и да са — нищо чудно да тупна след секунди.

Томас не знаеше дали говори сериозно.

— А и нямаше други, само този, когото мислехме за мъртъв. Разбесня се и ужили Алби, а след това избяга. — Миньо погледна към лабиринта, който вече бе напълно погълнат от мрака. — Сигурен съм, че скоро ще дойде цяла глутница, за да ни довърши с техните игли.

— Игли?

— Да, игли. — Миньо не обясни повече и изражението му говореше, че смята въпроса за изчерпан.

Томас погледна към гигантската стена, обрасла с бръшлян. Отчаянието го подтикваше да търси нови решения.

— Не можем ли да изкатерим стените? — попита. — По бръшляна. — Той погледна въпросително Миньо.

Момчето само въздъхна отчаяно.

— Кълна се, зеленяко, сигурно ни смяташ за идиоти. Наистина ли мислиш, че не ни е хрумвала подобна мисъл?

Гневът, който се пробуди у Томас, бе на път да прогони дори страха и паниката.

— Просто се опитвам да помогна, човече. Защо не престанеш да се тросваш на всяка дума и не започнеш да говориш с мен?

Миньо внезапно скочи и го сграбчи за ризата.

— Ти не разбираш, сбръчканяко! Нищо не знаеш и само влошаваш нещата, като се опитваш да си вдъхнеш надежда! Мъртви сме, чуваш ли? Мъртви!

Томас не можеше да определи какво изпитва към Миньо — съжаление или гняв. Твърде лесно се предаваше.

Миньо сведе поглед към ръцете си, в които държеше ризата на Томас. Очевидно бе засрамен. Пусна я бавно и отстъпи назад. Томас се навъси и приглади ризата си.

— Ех, човече, човече — прошепна Миньо, после изведнъж се просна на земята и скри лице в стиснатите си юмруци. — Никога досега не ме е било толкова страх, приятел. Никога.

Томас искаше да каже нещо, да го накара да мисли, да се опита да му обясни, да му разкаже всичко, което знае.

Понечи да заговори, но се отказа, дочул някакъв шум. Миньо повдигна рязко глава и погледна към тънещите в мрак коридори. Дишането на Томас се учести.

Откъм дълбините на лабиринта долетя нисък, зловещ звук. Постоянно бръмчене и метално подрънкване на всеки няколко секунди, досущ търкащи се един в друг ножове. То се усилваше постоянно и после към него се присъедини поредица от зловещи потраквания. Кой знае защо Томас си представи дълги нокти, почукващи върху стъкло. Протяжен вопъл изпълни въздуха, следван от нещо, наподобяващо дрънчене на вериги.

Всичко това бе напълно достатъчно, за да прогони и последните му остатъци от кураж. Миньо се изправи. Лицето му бе полускрито от мрака. Той бе почти сигурен, че е изкривено от ужас, с изцъклени очи.

— Трябва да се разделим — това е единственият ни шанс. Движи се и за нищо на света не спирай!

След тези думи той се затича и за броени секунди изчезна, погълнат от мрака на лабиринта.