Лабиринтът - Невъзможно бягство

19

Томас гледаше ужасен чудовищното създание, което се тътрузеше по дългия коридор на лабиринта.

Приличаше на изпуснат от контрол експеримент — на нещо, зародило се в кошмар. Полуживотно-полумашина, скръбникът едновременно се търкаляше и крачеше с тракане по каменния паваж. Тялото му приличаше на гигантски плужек, покрито тук-там с козина и лъщящо от слуз, пулсиращо зловещо с честотата на вдишванията и издишванията. Нямаше различими глава и опашка, но от предния до задния край бе дълго поне шейсет стъпки и дебело четири.

На всеки десет-петнайсет секунди през подутата му плът се показваха остри метални шипове и цялото същество внезапно се свиваше на кълбо и се стрелваше напред. Сетне спираше, сякаш за да се ориентира, и шиповете се прибираха под влажната кожа с отвратителен засмукващ звук. После целият процес се повтаряше отново и отново, на всеки няколко крачки. Но шиповете и козината не бяха единственото нещо, което се подаваше от тялото на скръбника. На различни, случайни на вид места стърчаха механични ръце, всяка една с различно предназначение. Едни имаха яркосветещи фенери. Други пък разполагаха с дълги, страховити игли. Томас зърна и трипръста ръка, която се свиваше и разтваряше без обяснима причина. Когато съществото се събираше, тези ръце се прибираха или сгъваха така, че да не бъдат повредени. Томас се зачуди какво — или кой — би създал една толкова страховита и отвратителна твар.

Сега вече разполагаше с обяснение и за звуците, които бе чувал. Когато скръбникът се търкаляше, той издаваше метално бръмчене, наподобяващо въртящо се острие на трион. Шиповете и механичните ръце бяха причината за зловещите тракащи звуци, на блъскащ се в камък метал. Но нищо не пращаше по-сигурно тръпки по гърба на Томас от мъртвешките вопли, които по някакъв начин издаваше съществото, когато замираше неподвижно Бяха като виковете на умиращи на бойно поле войници.

Цялата тази гледка — на чудовището и звуците, които издаваше — не можеше да се сравни с нищо, което Томас бе виждал досега. Той се мъчеше да преодолее страха и да остане неподвижен, увиснал на израстъците. Не се съмняваше, че единствената им надежда е да не бъдат забелязани.

„Може и да не ни види — мислеше си той. — Може би.” Но тогава се сети за бръмбара острие, който вече бе разкрил сегашната им позиция.

Скръбникът продължаваше да се приближава с лъкатушене из коридора, под акомпанимента на метално бръмчене и пресекливи вопли. Всеки път, когато спираше, ръцете му се разгъваха и въртяха във всички посоки, досущ изследователски робот на чужда планета, търсещ признаци на живот. Светлините от ръцете му хвърляха призрачни сенки върху стените на лабиринта. Кой знае защо това пробуди в душата на Томас неясен спомен от детството — сенки на стени, между които се е изгубил. Можеше само да мечтае да се прехвърли в онзи далечен момент, да изтича на сигурно място при мама и тате.

Остра, неприятна миризма на обгоряло го лъхна в ноздрите — миришеше на прегрята машина и овъглена плът. Не можеше да повярва, че хората са в състояние да създадат нещо толкова ужасяващо и да го пратят да преследва деца.

В опит да не мисли за това, Томас затвори очи и се помъчи да намери покой вътре в себе си. А съществото продължаваше да се приближава.

БррррРРРРъм-Трак-трак-трак.

БРРРРРРРРРЪМ-Трак-трак-трак.

Томас погледна надолу, без да помръдва глава — скръбникът най-сетне беше стигнал стената, на която висяха двамата с Алби, и премина покрай затворената врата, водеща към Езерото, само на няколко крачки вдясно от Томас.

„Моля те, продължи нататък” — помисли си Томас.

„Завий.”

„Върви си.”

„Нататък.”

„Моля те!”

Шиповете на скръбника изскочиха навън и тялото му се завъртя към двете момчета.

Бррррррррръм.

Трак-трак-трак.

Съществото спря, претърколи се още веднъж и опря в стената.

Томас задържа дъх, не смееше да издаде и най-слабия шум. Скръбникът бе замрял точно под тях. Томас жадуваше да погледне надолу, но знаеше, че и най-малкото движение може да ги издаде. Лъчите от фенерите на чудовището озаряваха околностите, трепкаха в хаотичен танц, без да се спират на някое място.

После, без никакво предупреждение, те угаснаха.

Светът потъна в мрак и тишина. Сякаш някой бе изключил самото чудовище. То не помръдваше и не издаваше звук — дори призрачните вопли бяха утихнали напълно. А без тези светлини Томас не можеше да го види.

Беше напълно сляп.

Той си пое лекичко дъх през носа, докато сърцето му лумкаше в отчаяна нужда за кислород. Дали можеше да го чуе? Да го помирише? Косата му бе мокра от пот, дрехите също. Изведнъж го завладя страх, какъвто не бе изпитвал досега.

Все още нищо. Никакво движение, нито светлина или звук. Очакването най-сетне да се стигне до развръзка буквално убиваше Томас.

Изтърколиха се секунди. Минути. Въжето се впиваше в тялото му, искаше му се да закрещи на чудовището долу: Убий ме или се прибери в леговището си!

И тогава, с внезапен изблик на светлина и звуци, скръбникът се оживи и започна да бръмчи и потраква.

А след това се закатери нагоре по стената.