Лабиринтът - Невъзможно бягство

46

До края на този ден Томас избягваше да говори с когото и да било.

Тереза опита на няколко пъти. Но той все й повтаряше, че не се чувства добре, че иска да остане сам и да поспи в своето уединено ъгълче в гората, може би да обмисли някои неща. Да се опита да открие някоя скрита тайна в ума си, която ще му помогне да разбере какво да направят.

Ала истината бе, че се подготвяше мислено за изпитанието, на което смяташе за редно да се подложи. Единственото, което можеше да предприеме. Ала бе ужасен от идеята си и не искаше другите да забележат.

Все пак, когато часовникът му показа, че е настъпила вечерта, той се прибра в Чифлика като всички останали. Дори не усети, че е огладнял, докато Пържитиган не започна да разнася оскъдните порции бисквити и доматена супа.

А след това дойде време за поредната безсънна нощ.

Строителите бяха запълнили дупката, останала от нахлуването на скръбниците и през която вече бяха отнесли Гали и Адам. Крайният резултат от работата им не изглеждаше никак обнадеждаващ, но друго не можеха да предложат. Нют и Алби, който най-сетне отново бе на крака, макар и с превързана глава, настояха да се направи списък, според който всички да сменят местата си за нощувка.

В края на краищата Томас се озова в голямата всекидневна на долния етаж, в компанията на същите хора, с които бе спал преди няколко нощи. В стаята бързо се възцари тищина, дали защото момчетата бяха изплашени, или се надяваха, че скръбниците повече няма да се появят. За разлика от онази нощ позволиха на Тереза да остане в сградата с другите езерни. Сега беше близо до него, свита под одеялото си през няколко тела. По някакъв начин той усещаше че тя спи.

Томас не можеше да заспи, макар да си даваше сметка, че организмът му отчаяно се нуждае от сън. Упорстваше, затваряше очи и ги стискаше с надеждата сънят да дойде. Но безуспешно. Нощта напредваше бавно и тревогата в душата му нарастваше.

После, точно както всички очакваха, се разнесоха зловещите механични звуци на скръбниците. Часът бе ударил.

Всички се отдръпнаха към вътрешните стени, максимално далече от прозорците, стараеха се да запазят пълно мълчание. Томас се сгуши в един ъгъл до Тереза, която не откъсваше поглед от прозореца, обгърнала коленете си с ръце. Решението, което бе взел по-рано, сега го смазваше като огромен юмрук. Но той знаеше, че всичко зависи от него.

Напрежението в стаята растеше бързо. Езерните стояха съвършено неподвижно. В къщата отекна далечно стържене на метал в дърво, навярно някой от скръбниците се катереше по задната стена на Чифлика. След няколко секунди се присъединиха и нови звуци от всички страни, като най-близкият бе откъм техния прозорец. Въздухът в помещението сякаш замръзна в твърд лед и Томас притисна очи с юмруци в очакване всеки миг да започне атаката.

От горния етаж внезапно долетя силен трясък, последван от ударите на разлетели се отломъци, и къщата се разтърси из основи. Отекнаха изплашени викове, последвани от трополене на крака.

— Спипаха Дейв! — извика нечий глас, изкривен до неузнаваемост от ужас.

Никой в стаята на Томас не смееше да помръдне. Той знаеше, че другарите му вероятно се измъчват от чувството за вина, но същевременно изпитват облекчение — този път не е никой от тях. Щяха да оцелеят още една нощ. За трета поредна нощ скръбниците отвличаха по едно момче и вече никой не се съмняваше в зловещото пророчество на Гали.

Томас подскочи, когато точно пред тяхната врата се разнесе оглушителен трясък, придружен от писъци и трошене на дърво, като че някакво чудовище с желязна челюст се опитваше да изяде цялото стълбище. След секунди последва нов трясък — този път откъм входната врата. Един скръбник бе преминал през сградата и сега я напускаше.

Томас бе парализиран от ужас. Ала същевременно си повтаряше: сега или никога.

Той скочи и изтича при вратата на стаята. Отвори я, без да обръща внимание на виковете на Нют, и хукна по коридора, като прескачаше падналите отломки. Виждаше ясно къде е била входната врата по зейналия там отвор с неравни, нащърбени краища. Насочи се право към него и изхвърча отвън в Езерото.

„Том! — повика го мислено Тереза. — Какво правиш?”

Той не отговори и продължи да тича.

Скръбникът, който държеше Дейв — момче, с което Томас дори не бе разговарял, — се търкаляше върху шиповете си към Западната врата и огласяше околностите с метално стържене и дрънчене. Останалите скръбници се бяха събрали в двора и се готвеха да го последват към лабиринта. Без да се колебае, Томас се понесе право към групата чудовища, докато се озова насред тях. Ала заварени неподготвени, скръбниците сякаш се двоумяха какво да сторят.

Томас скочи върху този, който държеше Дейв, и се опита да освободи момчето, като се молеше само зловещото създание да не се претърколи. Писъкът на Тереза в главата му бе толкова силен, че сякаш му забиваше нож.

Трима скръбници го наобиколиха мигновено, размахали пипала и клещи. Томас отби ударите на ужасните метални крайници — искаше само да го ужилят, а не да го пленят като нещастния Дейв. Атаките им станаха по-настойчиви и Томас усети болка, която прониза цялото му тяло — ето че усилията му се бяха увенчали с успех. Той изкрещя, хвърли се на земята и се претърколи в опит да се измъкне. Съпротивлявайки се, възбуден от притока на адреналин. Томас най-сетне зърна открито пространство, изправи се и хукна натам с всички сили.

Веднага щом излезе извън обсега на зловещите им инструменти, скръбниците изгубиха интерес към него и изчезнаха в лабиринта. Томас рухна на земята, стенейки от болка.

След миг над него се надвеси Нют, последван от Чък, Тереза и още неколцина. Нют го стисна за раменете, повдигна го и подпъхна ръце под мишниците му.

— Уловете го за краката! — нареди той.

Томас усещаше, че светът около него се върти. Някой, не можа да види кой, изпълни заповедта на Нют и го хвана за краката, след което го внесоха през останките от входната врата в Чифлика и го положиха в тясно легло. Светът продължаваше да се върти и подскача.

— Какво направи? — изкрещя в лицето му Нют. — Как можа да постъпиш толкова глупаво?

— Не — промълви Томас, преди да изгуби съзнание. — Не, Нют… ти не… разбираш…

— Млъквай! — кресна Нют. — Пази си силите!

Томас усети, че някой преглежда ръцете и краката му, смъква му дрехите и продължава с оглед на тялото, търси рани. Чу гласа на Чък и почувства облекчение, че приятелят му е добре. После един от фелдошарите съобщи, че е бил ужилен десетина пъти.

Тереза стискаше с ръка глезена му.

„Защо, Том? Защо го направи?”

„Защото…”

Ала той нямаше сили да се концентрира.

Нют извика да донесат серума и само след минута Томас усети убождане по ръката. От това място из тялото му започна да се разпростира затопляне, което прогонваше болката. Но все още му изглеждаше, че светът всеки миг ще се срине до основи. Стаята се въртеше, цветовете се сливаха и трябваше да положи неимоверни усилия, за да произнесе последните няколко думи, преди мракът да го погълне.

— Не се безпокой — прошепна Томас. — Направих го нарочно…