Лабиринтът - Невъзможно бягство

4

Томас се облегна на дървото, докато чакаше Чък. Погледът му се рееше из вътрешността на Езерото, това ново място на кошмари, в което, изглежда, бе обречен да живее. Сенките на стените се бяха издължили значително и вече достигаха покритите с бръшлян отсрещни стени.

Така поне можеше да се ориентира — дървената постройка бе разположена в северозападния край, скрита в тъмното петно на гъстата сянка, а малката горичка се намираше в югозападния. Фермата, където неколцина хлапета вървяха между лехите и се навеждаха от време на време, заемаше североизточния край на Езерото. Животните бяха в югоизточния, откъдето долитаха възгласите им.

Точно в центъра на двора зееше разтворена Кутията, сякаш го подканваше да скочи вътре и да се прибере у дома. Близо до нея, на около двайсетина крачки в южна посока, се издигаше ниска постройка от груби бетонни плочи, чийто вход бе запречен от масивна метална врата. Нямаше прозорци. Голяма овална дръжка, наподобяваща корабен рул, бележеше единственото място, откъдето можеше да се влезе — сякаш я бяха взели от някоя подводница. Въпреки преживяното досега Томас изпитваше любопитство към това, което би могъл да открие вътре.

В мига, когато извръщаше поглед към процепите в стените, се появи Чък с няколко сандвича в ръце, две ябълки и две метални канчета с вода. Томас бе изненадан от завладялото го чувство на облекчение — ето че не беше съвсем сам в това място.

— Пържитиган не беше никак доволен, че нахлух в кухнята му преди вечеря — обясни Чък, докато сядаше при дървото и даваше знак на Томас да стори същото. Томас се пресегна и взе един сандвич, но тъкмо преди да го отхапе, отново го споходи споменът за видяното в къщата. Все пак гладът надделя и той отхапа огромна хапка. Устата му се изпълни с чудесния вкус на шунка, сирене и майонеза.

— Боже, човече — въздъхна Томас с пълна уста. — Умирах от глад.

— Нали ти казах — отвърна Чък, който също дъвчеше лакомо.

След още няколко хапки Томас най-сетне успя да зададе въпроса, който го измъчваше.

— Какво всъщност е станало с този Бен? Дори не приличаше на човек.

Чък погледна към къщата.

— Не зная — каза. — Не съм го виждал.

Томас бе сигурен, че момчето крие нещо, но реши да не го притиска.

— Какво пък, ако питаш мен, по-добре е, че не си го видял. — Той продължи да се храни и скоро стигна до ябълките, докато разглеждаше огромните стени. Макар да беше трудно да определи какво точно, имаше нещо странно в каменните ръбове на изходите към външните коридори. Докато въртеше глава, неочаквано му се зави свят, сякаш се рееше над стените, а не се намираше между тях.

— Какво има отвън? — попита той, нарушавайки проточилото се мълчание. — Това да не е част от някакъв замък?

Чък се колебаеше. Изглеждаше смутен.

— Ами… аз никога не съм напускал Езерото.

Томас го изгледа.

— Мисля, че криеш нещо — каза накрая, след като сдъвка последната хапка и отпи от чашата. Започваше да се изнервя от тази постоянна липса на отговори. Ала още по-лоша бе глождещата го мисъл, че дори да чуе някакви отговори, няма да е сигурен дали са верни. — Защо всички тук се държите толкова тайнствено?

— Ами, просто е така. Всичко е много странно и повечето от нас не разбират какво става. Почти не разбират.

Томас бе учуден от безразличието на Чък. Сякаш не го беше грижа, че му бяха взели живота. Какво им става на тези хора? Той се изправи и пое към източната врата.

— Какво пък, никой не е казал, че не мога да поогледам наоколо. — Трябваше поне нещо да научи, преди да е изгубил разсъдък.

— Ей, чакай! — извика Чък и се втурна след него. — Внимавай, скоро ще ги затворят. — Дори на толкова късо разстояние вече се бе задъхал.

— Да ги затворят? — повтори Томас. — За какво говориш?

— Вратите, изтърсак.

— Вратите? Не виждам никакви врати. — Томас знаеше, че Чък не си измисля, просто това бе поредният факт, който не му бе известен. Неусетно бе забавил крачка — вече не гореше от желание да приближи стените.

— А как би нарекъл тези големи отвори? — Чък посочи огромните процепи в стените. Бяха на трийсетина крачки от двамата.

— Ами, ще ги нарека големи отвори — отвърна Томас, опитвайки се да се успокои с насмешка.

— Е, да знаеш, че са врати. И се затварят всяка нощ.

Томас спря и вдигна поглед към каменните плочи.

— Как така се затварят?

— Сам ще видиш след минутка. Бегачите скоро се връщат и след това тези огромни стени ще се размърдат и ще затворят отворите.

— Хлопа ти дъската — промърмори Томас. Не можеше да си представи как тези масивни стени ще се движат. Беше почти сигурен, че Чък се майтапи с него.

Стигнаха най-близкия процеп, зад който се простираше каменна алея.

— Това е Източната врата — обясни гордо Чък, сякаш сам я е измайсторил.

Томас почти не го чуваше, смаян колко по-голяма изглежда отблизо. Беше широка почти двайсет стъпки и достигаше до горния край на стената. Ръбовете на отвора бяха загладени, ако се изключеше една странна, повтаряща се и от двете страни шарка. От лявата страна на Източната врата в камъка бяха пробити дълбоки няколко сантиметра дупки, разположени на една стъпка разстояние. Те започваха ниско долу до земята и стигаха до горе.

От дясната страна от стената се подаваха дълги един лакът пръчки, също с диаметър от няколко сантиметра. Причината за всичко това бе очевидна.

— Ти майтапиш ли се? — попита Томас, но душата му се сви от страх. — На какво си играеш с мен? Тези стени не могат да се движат.

— Че какво друго бих се опитвал да ти кажа?

— Не зная — отвърна след малко Томас. — Мислех си, че може да има някоя по-малка врата. Но как е възможно тези стени да се местят? Те са огромни и сякаш се издигат тук от хиляда години. — Мисълта, че стените биха могли да затворят напълно мястото, наречено Езерото, му се струваше ужасяваща.

Чък разпери ръце нагоре в израз на безпомощност.

— Не зная как, просто се местят. И стържат страшно силно. Същото се случва и отвън в лабиринта — и там стените се преместват всяка нощ.

Томас извърна лице към момчето.

— Какво каза току-що?

— А?

— Нарече го лабиринт — каза, че същото се случва и в лабиринта.

Лицето на Чък почервеня.

— Приключих с теб — отсече той. — Приключих. — После се обърна и се отдалечи.

Томас не му обърна внимание, заинтригуван повече отвсякога от това, което се намираше извън Езерото. Лабиринт? Отвъд Източната врата се виждаха коридори, водещи наляво, надясно и право напред. Стените на тези коридори бяха същите, като заобикалящите Езерото, земята бе застлана с подобни каменни плочи. Само бръшлянът отвън изглеждаше по-гъст. В далечината нови извивки на стените водеха към други разклонения, а още по-нататък, на около стотина крачки, един от коридорите беше задънен.

— Наистина прилича на лабиринт — промърмори Томас и после се разсмя. Сякаш нещата не можеха да станат още по-причудливи и странни. Бяха му изтрили паметта и го бяха поставили в гигантски лабиринт. Всичко това бе толкова налудничаво, че изглеждаше смешно.

Той неволно трепна, когато иззад ъгъла неочаквано се появи едно момче, навлязло в централния коридор от отклонение вдясно, и се затича право към него и към Езерото. Цялото обляно в пот, със зачервено лице и полепнали по тялото дрехи, момчето не забави крачка и дори не погледна към Томас, докато го подминаваше. Беше се насочило към бетонната постройка близо до Кутията.

Томас се обърна подире му, зяпнал учудено изтощения бегач, докато се питаше защо тази нова случка го изненадва толкова силно. Защо хората да не излизат навън, за да проучват лабиринта? И тогава забеляза, че и други влизат през останалите три отвора, всичките тичат и имат изтощен вид като хлапето, което го бе подминало. Изглежда, в лабиринта не беше толкова спокойно, щом всички тези момчета имаха изнурен и запъхтян вид.

Той ги проследи с любопитство, докато се скупчиха при масивната желязна врата и един от тях завъртя валчестата дръжка, като пъхтеше от усилие. По-рано Чък бе споменал нещо за бегачи. Какво ли правеха те отвън?

Тежката врата най-сетне се отмести с оглушително стържене на метал и момчетата се напъхаха вътре. Последният затръшна вратата с грохот. Томас гледаше нататък и търсеше някакво разумно обяснение за случилото се. Нищо не последва, но имаше нещо в тази приземна, стара постройка, което го караше да настръхва.

Някой го дръпна за ръкава и го изтръгна от размишленията. Чък се бе върнал.

Преди Томас да се осъзнае, от устата му се заредиха въпроси:

— Какви са тези хора и какво правеха? За какво служи тази сграда? — Завъртя се и посочи Източната врата. — И защо живеете насред един смахнат лабиринт?

— Нищо няма да кажа — заяви Чък и в гласа му се долови, незабелязана досега властност. — Мисля, че трябва да си легнеш рано — имаш нужда от сън. Ах… — възкликна той и вдигна показалец към дясното си ухо. — Ей сега ще се случи.

— Кое? — попита Томас, изненадан от промяната в поведението на Чък, който сякаш изведнъж бе пораснал с месеци.

Въздухът се разтресе от гърмеж, който накара Томас да подскочи. Последва го ужасяващо дрънчене и стържене. Стори му се, че земята под краката му се раздрусва, и той се огледа изплашено. Стените се затваряха. Стените наистина се затваряха — и той се превръщаше в пленник на Езерото. Завладя го нарастваща клаустрофобия, която притисна белите му дробове, като че изпълваше кухините с течност.

— Успокой се, новак — извика Чък, за да надвие шума. — Това са само стени!

Томас едва го чуваше, твърде слисан от картината. Направи няколко неуверени крачки встрани, за да вижда по-добре, и установи, че почти не вярва на това, което се случваше около него.

Огромната каменна стена вдясно се плъзгаше над земята в разрез с всякакви физични закони, хвърчаха искри, докато основата й стържеше в камъка. Скърцащият звук сякаш пронизваше костите му и го караше да подскача. Томас осъзна, че само едната стена се движи, приближавайки съседката си отляво, готова да се запъне с подаващите се стоманени пръчки, които щяха да влязат точно в отвърстията. Погледна към другите три отвора. На всичките четири страни на Езерото се местеха само десните стени и затваряха отвора с приближаването си към левите.

„Това е невъзможно — помисли си той. — Как го правят?” Сподави желанието си да изтича и да се шмугне през стесняващия се отвор, преди да се затвори напълно. Да избяга от Езерото. Все пак здравият разум надделя — неизвестното в лабиринта бе по-страшно от това, което се случваше вътре.

Опита да си представи как действа цялата тази сложна структура. Масивни каменни стени, високи стотици стъпки, се местят като плъзгащи се стъклени прегради — един образ от миналото, който изникна в съзнанието му. Помъчи се да го задържи, да го разгледа обстойно, да го изпълни с лица, имена и други подробности, но картината бързо се разпадна. Тъга, осезаема като физическа болка, за кратко прогони другите чувства.

Той продължи да гледа, докато дясната стена приключи движението си и пръчките се мушнаха в отсрещните отвори. Нов тътнеж възвести из Езерото, че вратите са се затворили плътно. Томас преживя един последен миг на уплаха, кратко и силно трепване, и после сякаш всичко се уталожи.

Завладя го изненадващо и неочаквано спокойствие и той изпусна една протяжна въздишка на облекчение.

— Брей — едва успя да произнесе.

— Нищо работа, както обича да казва Алби — промърмори Чък. — Но с течение на времето ще привикнеш.

Томас се огледа. Сега, когато стените се бяха затворили, мястото изглеждаше съвсем различно. Опита да си представи каква може да е целта на подобно действие и не можа да си обясни дали ги затварят вътре, или ги пазят от нещо отвън. Тази мисъл прогони краткотрайното успокоение и пробуди в душата му опасения за незнайните опасности, които можеха да дебнат в лабиринта. Страхът отново се завърна, с удвоена сила.

— Хайде — подкани го Чък и го дръпна за ръкава. — Повярвай ми, като падне нощта, ще предпочетеш да си в леглото.

Томас знаеше, че няма друг избор. Помъчи се да овладее чувствата си и го последва.