Лабиринтът - Невъзможно бягство

58

Почти в същия миг скръбниците замръзнаха неподвижно, израстъците им се прибраха през кожата, светлините угаснаха, а машините вътре в туловищата им притихнаха. И тази врата…

Томас тупна на пода, освободен от притисналите го метални клещи, и въпреки болката, която пронизваше тялото му от получените рани, бе изпълнен със странно въодушевление. Той изстена, после се разсмя и се задави, преди отново да се разсмее.

Чък бе изпълзял встрани от скръбника до Тереза, която го прегърна и притисна към себе си.

— Ти го направи, Чък — похвали го тя. — Бяхме толкова съсредоточени в глупавия код, че дори не се огледахме за нещо, което да натиснем — последната дума, последното парче от пъзела.

Томас се разсмя отново, все още не можеше да повярва, че се бяха измъкнали.

— Тя е права, Чък! Ти ни спаси, човече! Казах ти, че ще имаме нужда от теб! — Томас се надигна и също прегърна момчето. — Чък е нашият герой!

— Ами другите? — попита Тереза и кимна към Дупката на скръбниците. Въодушевлението на Томас започва да се топи. Той отстъпи назад и се обърна към отвора.

Сякаш в отговор на въпроса й някой скочи през светлия правоъгълник. Беше целият в рани — пробождан и посичан безброй пъти.

— Миньо! — извика Томас, преизпълнен с облекчение. — Добре ли си? Какво стана с другите?

Миньо се изправи, олюля се и се подпря на стената на тунела.

— Изгубихме страшно много хора… горе е истинска кланица… а после чудовищата изведнъж замряха. — Млъкна за миг да си поеме дъх. — Ти успя. Не мога да повярвам, че се получи.

След него се появи Нют, после и Пържитиган. Сетне Уинстън и останалите. Не след дълго осемнайсет оцелели момчета се скупчиха в тунела. Сега езерните бяха само двайсет и един. Всички бяха опръскани с кръвта на чудовища и хора, дрехите им висяха разкъсани на парцали.

— Останалите? — попита Томас, тръпнещ в ужас от предполагаемия отговор.

— Мъртви са — отвърна с отпаднал глас Нют.

Всички замълчаха. Дълго време никой не смееше да наруши тишината.

— Знаете ли какво? — обади се най-сетне Миньо. — Половината от нас може да са загинали, но другата половина сме живи. И никой не беше ужилен — точно както предполагаше Томас. Време е да се измъкнем оттук.

„Твърде много изгубихме” — помисли си Томас. Радостта му даде място на скръбта по изгубените другари. Въпреки предположенията, че не е изключено всички да загинат, все пак болеше. Тази жестока кървава дан нима можеше да бъде оценена като победа?

— Да се махаме — заяви Нют. — Още сега.

— Къде ще идем? — попита Миньо.

Томас посочи към дъното на дългия тунел.

— Чух някъде там да се отваря врата.

Той се опита да надмогне болката, защото си даде сметка, че все още не са в безопасност.

— Ами да вървим тогава — повдигна рамене Миньо. После закрачи нататък.

Нют го последва, като махна и на другите да тръгват. Момчетата се отдалечиха един по един и накрая Томас остана само с Тереза.

— Аз ще вървя отзад — рече той.

Тя не възрази. Светлините от фенерчетата се отдалечаваха в тъмнината. Томас навлезе в тунела, без дори да се обръща, за да провери какво е станало със скръбниците.

След няколко минути чу отпред пронизителен вик, последван от още един и още един. След това виковете се отдалечиха и утихнаха, сякаш хората, които ги издаваха, бяха паднали…

— Изглежда, тунелът свършва с нещо като пързалка… — каза Тереза.

Сърцето на Томас се сви. Всичко толкова приличаше на игра — поне за човека, построил това място.

Един по един езерните надаваха изненадани викове и после притихваха. Дойде ред на Нют, след него и на Чък. Тереза насочи надолу светлината на фенерчето и озари тесен метален улей.

„Май нямаме кой знае какъв избор” — рече му тя.

„Май нямаме.” Томас бе споходен от странното усещане, че са в някакъв причудлив кошмар. Можеше само да се надява, че долу не ги очаква поредната глутница кръвожадни скръбници.

Тереза се спусна надолу в улея с почти радостен вик и Томас я последва. Каквото и да имаше там, надяваше се, че ще е по-добро от лабиринта.

Тялото му се плъзна по стръмния улей, намазан с отвратително миришещо масло — на изгоряла пластмаса или претоварена машина. Той се завъртя така, че да насочи краката си напред, и се опита да забави спускането с ръце. Беше безсмислено обаче — хлъзгавото вещество покриваше всеки сантиметър от каменните стени, нямаше никакъв шанс да се задържи.

Виковете и крясъците на другите езерни ечаха напред в тунела, докато се спускаха надолу по улея. Томас внезапно бе завладян от паника. Не можеше да се пребори с мисълта, че там долу ги очаква със зейнала паст някакво гигантско чудовище и те летят право към него. И сякаш в подкрепа на това към миризмата на масло се добави и воня на нещо разложено. Призля му и трябваше да положи усилие, за да не повърне.

Тунелът навлезе в извивка, която се превърна в спирала, достатъчна, за да ги забави, и краката на Томас се блъснаха в гърба на Тереза. Продължаваха да падат. Времето се разтегна и стана безкрайно.

Кръг след кръг те се спускаха в тунела. От постоянното въртене и тежката задушлива миризма му стана зле. Тъкмо се готвеше да извие глава настрани и да повърне, когато Тереза извика силно — този път нямаше ехо. Секунда по-късно Томас излетя от тунела и се приземи върху нея.

Беше попаднал върху купчина от тела, повдигащи се, извиващи се и стенещи. Томас успя да се измъкне от прегръдката с Тереза, изпълзя встрани все така наведен и едва сега повърна.

Все още треперещ от преживяното, той избърса уста, приседна неуверено и едва сега се огледа. Наоколо другите също се надигаха бавно и се озъртаха, замаяни от спускането. Томас осъзна, че е виждал това място по време на Промяната, но не си го бе спомнял до този момент.

Намираха се в огромна подземна зала, достатъчно голяма, за да побере девет или десет сгради като Чифлика. Бе изпълнена догоре и докъдето му стигаше погледът с машини, кабели, шахти и компютри. От едната страна — вдясно от него — имаше редица от четиресет или петдесет бели контейнера, които приличаха на огромни ковчези. Точно срещу тях бе монтирана стъклена врата, но светлината не позволяваше да се види какво има от другата й страна.

— Погледнете! — провикна се някой, но Томас вече го бе видял и дъхът му секна. Косата му настръхна, завладя го страх, който полази като влажните пипалца на паяк.

Точно отсреща и малко над пода имаше двайсетина прозореца. Зад всеки един от тях стоеше човек — мъж или жена. Всичките слаби и с бледа кожа. Те разглеждаха езерните, присвили леко очи. Томас потрепери, ужасен от вида им — всички до един приличаха на призраци. Гневни, изгладнели подобия на хора, които никога през живота си не са били щастливи, нито биха постигнали щастие в смъртта си.

Но Томас, разбира се, знаеше, че не са призраци. Това бяха хората, които ги бяха пратили в Езерото. Хората, които им бяха отнели живота.

Създателите.