Капанът

9 Ашли Джун

Ашли Джун плячкосва из селото цялата нощ. През първия час беше пълен екстаз. Вилнеене по улици, пълни с хепъри, лов до насита редом със стотици други здрачници. Хепърите — почти до един момичета — се мъчеха да избягат, но походката на всички им беше странно тромава и неграциозна. Здрачниците ги подбираха като нарциси по полето. Някои от хепърските момичета, също толкова безполезно, се опитаха да се скрият под легла или в гардероби. Бяха поглъщани в самото си скривалище, насред експлозия от трески. В продължение на часове скърцането на челюсти и тракането на зъби огласяваха нощта. След това, когато вече нямаше хепъри, които да бъдат изядени, здрачниците се захванаха да облизват петната кръв останали по стени, дървени подове и покрити с камъни пътеки.

Прекараха езици по всяка повърхност в селото, също като ненаситна глутница вълци, облизващи кокала до чисто.

И все пак нощта не мина без своите разочарования. Голям брой хепъри се изплъзнаха от ноктите им и избягаха с влак. Поне няколко десетки здрачници се спуснаха след влака беглец, натъпкаха се през началото на моста с форма на гърло на бутилка и успяха да се вкопчат във вагоните, представляващи клетки. По-умните направиха обратен завой и се върнаха обратно право в селото на хепърите. Бяха наясно, че влакът набира скорост, а хепърите при всички случаи бяха напълно недосегаеми зад непробиваемите стоманени решетки. В селото имаше още хепъри, готови да бъдат заловени.

След като здрачниците най-сетне се заситиха, облизаха окървавените си устни и увиснаха с главите надолу от улични лампи и стрехи. Или се втурнаха към крепостната стена, поглъщайки уиски от бутилките, открити в трапезарията, където тесните шлицове на прозорците послужиха като почти идеални, едва ли не направени по поръчка, стойки за спане за някои от тях. Взираха се в нощното небе, а претъпканите им с храна подути тела потръпваха от наслада. Знаеха със сигурност, че без значение колко години съществуване лежаха пред тях, тази нощ бяха достигнали своя апогей. Нищо и никога не можеше да надмине това. Може би именно по тази причина бяха така небрежни — вече не ги очакваше по-знаменателно събитие. Препълнени и заситени, потънаха в дълбок и непробуден сън, напълно забравили, че са навън и с лице на изток.

Но Ашли Джун не спа. Преследваха я спомени за сблъсъка с Джийн. Беше се надявала да го срещне в планините, но в моменти на пълна откровеност пред себе си го смяташе за мъртъв. Жертва на ноктите и зъбите на ловец или може би на дълбините на река Неде. И все пак, ето че той се появи, застанал насред празния селски площад. Като по взаимна уговорка, все едно пристигнал на среднощна среща.

Тя почувства два вида емоции. По-натрапчива беше потребността да го защити, да го предпази и прегърне. Доближи го бавно и как само й се искаше да закрещи с пълно гърло. Беше очаквала появата му да накара чувствата й към него да отслабнат и избледнеят. Но те я разтресоха също така дълбоко, както винаги преди, разпростряха се в цялото й тяло.

Изпита и нещо друго обаче. Желаеше да го разкъса. Да вкуси плътта му върху езика си, да я изпълни топлината от кръвта му, тялото му да бъде разчленено и усвоено, за да се слее с нейното, мускулите и костите му да се претопят в нейните заедно с очите, косата му и всяка негова молекула и атом. Да усети как той се просмуква в нея, докато преминава през организма й и поема към смъртта посредством цялото й същество.

Безспорното противоречие в тези две емоции я завладя и я накара да се закове на място. Докато не беше пронизана от трето чувство, което потуши всичко останало. Ревност. Забеляза момичето, стоящо до Джийн и твърде ясно долови близостта и естествената връзка помежду им. У Ашли Джун забушува ярост и я накара да се хвърли в акция. Беше открила мишена и тя не беше Джийн.

Ашли Джун засмука от кръвта на момичето. Принадлежаща на девственица, гореща и чиста, тя се лееше в гърлото на Ашли Джун също като лава. За един кратък отрязък от време забрави за Джийн. Но само за няколко секунди. Друг ловец се намеси, хвърлил око на Джийн. Ашли Джун изпита потребност да го предпази и бързо се зае с натрапницата. Но после Джийн беше изчезнал. Тя го подгони докато той се носеше по поляната по посока на гарата. Тичаше не за да го залови, а за да го защити. Изпревари общата маса, препречи пътя на много от ловците и ги повали на земята. Само че те бяха твърде много и скоро я надвиха.

И все пак Джийн се измъкна. Зърна го приклекнал в един от вагоните, докато разстоянието помежду им се увеличаваше все повече. И после влакът премина по моста и набра скорост. Но нямаше значение. Впери поглед в чезнещите в гънките на планината релси. Те щяха да я отведат до него. Отново щеше да го открие.

Решителността й вдъхваше енергия и правеше съня невъзможен. Докато всички други — след като всеки хепър беше разкъсан, всяко петънце кръв облизано и всяка кост разтрошена и погълната — се бяха отдали на необезпокояван от нищо отдих, тя бродеше по улиците, из постройките и край крепостната стена. Нощта принадлежеше само на нея. Тя беше самотно бяло петънце, движещо се под балдахин, осеян с безброй звезди.

Звезди. Помнеше нощта (оттогава не беше минало толкова много време, а колко отдавна й се струваше), когато тя беше тази, чиято ръка държеше той, кожата на дланта му докосваше нейната. Лежаха (толкова странно изкълчване на тялото от сегашна гледна точка) на покрива на Института да хепъри под онези прекрасни блещукащи точици, незасягани от яркостта на луната. Приглушените звуци от гала вечерта под тях се носеха напълно безобидно нагоре в нощта. Джийн й шепнеше и от устните му се откъсна странен смях, докато тя чешеше китката си.

Джийн беше небрежен в това отношение, по-малко дисциплиниран от нея. А дали причината не беше, че хепърската природа за него беше по-присъща, притежаваше вродена сила, която не можеше да бъде потъпкана въпреки старателните и целенасочени усилия? При всички случаи обаче тя беше тази, която се поддаде първа и този факт още я изненадваше.

Не спря да обикаля селото пред остатъка от нощта. Движеше се безцелно, но в някакъв момент долови аромат. Само лек повей, но той я накара да замръзне на място.

Миришеше на Джийн.

Не съвсем. Макар мирисът да беше толкова далечен, мигом разбра, че съществува една идея разлика. По същия начин, по който мирисът на членовете на едно семейство е много сходен, с едва забележими нюанси. Като между братя и сестри. Майки и дъщери. Бащи и синове.

Последва слабо изразената следа, но я изгуби, когато задуха вятър. Изчака; тя беше търпелива — имаше достатъчно време. И след като вятърът утихна, отново откри мириса. Съвсем тънка струйка. Отведе я надалече от центъра на селото и после към една уединена постройка, която се издигаше на границата с гората. Сградата напомняше на бетоново блокче заради липсата на прозорци и на всякаква естетика. Застана пред затворената врата и започна да души. На вратата, също като на самата сграда, и бе спестена тазвечершната разруха. Никой хепър не беше потърсил убежище на това отдалечено място, така че никой от здрачниците не беше безчинствал тук.

В нея се помещаваше лаборатория. Вътре мирисът, сходен с този на Джийн, беше по-наситен, трупан с месеци. Излъчваше се от епруветките, флаконите, колбите и очилата, от работните повърхности и табуретките, от хамака в ъгъла. Тя затвори очи и се концентрира, като разшири леко ноздри. Мирисът, близък до този на Джийн, имаше характеристиките на кръвен роднина на Джийн. По-възрастен. Мъж, Може би бащата на Джийн?

След преобразяването изостреното й обоняние никога не спираше да я смайва; но беше на път да се удиви още повече. Защото този аромат накара далечен спомен да изплува на повърхността. Беше подушвала тази миризма преди много време, когато беше малко дете, когато още беше хепър и дори не осъзнаваше, че я долавя, а още по-малко, че я скътва в спомените си.

Мирисът, сходен с този на Джийн, беше мирисът на лекаря.

На мъжа, направил й онази ужасна операция преди десет години. Тялото й се напрегна при спомена.

Отдалечи се от работните повърхности и се насочи към дъното на лабораторията. В далечния край миризмата, сходна с тази на Джийн, отслабна и тя беше на път да смени посоката, когато долови нещо любопитно. Всъщност не самия аромат беше толкова необичаен, тъй като беше все същият, а мястото, от което се носеше. Идваше от пода. Задуши. Не, идваше изпод пода.

Сведе глава и се взря надолу.

Миг по-късно ръцете й вече бяха под дъските на пода. Пръстите й напипаха металния капак на малко сандъче. Отстрани още няколко дъски и изтъкна сандъчето навън.

Вдигна капака. Вътре беше пълно със снопове хартия. Вехти, плесенясали, пожълтели и с оръфани краища, листата водеха назад към период отпреди не десетилетия, а цели векове.

Не съдържащото се върху хартията беше онова, което мигом прикова вниманието й — античният шрифт й беше напълно непонятен. Вместо това очите и светнаха при вида на символа в горния край на всеки лист, изобразяващ полумесец.

Имаше и други листа, съвременни и относително запазени, пропити от миризмата, сходна с тази на Джийн. Прехвърли ги набързо, като разглеждаше ръкописните бележки. Явно представляваха превод на античните текстове. В началото погледът и само пробягваше, защото реши, че няма какво да я заинтересува чак толкова. Но скоро започна да чете старателно всяко изречение, да поглъща всяка дума. Мигаше учестено заради истината, която й разкриваха. Половин час по-късно беше прочела достатъчно. За да разбере. Всичко.

Извади лист хартия от джоба си — смачкано писмо. Носеше го със себе си от много нощи, още откакто го откри в килията, и сега го положи редом с ръкописните бележки. Почеркът беше същият.

Не изпита нищо друго, освен дълбока жалост към Джийн.

Отправи поглед навън през отворената врата. Чернотата на нощта вече избледняваше към сиво, също както се беше случвало милиони пъти преди. Но тя имаше усещането, че светът, цялата Вселена, са се променили безвъзвратно.

Изгревът свари всички неподготвени. Утринната светлина заливаше улиците и крепостните стени като поток от киселина. Мнозина така и не се събудиха — опиянените им тела се разтопиха, без дори да потрепнат и втечнената им плът се стече между камъните на крепостната стена и напои росната трева на околните поляни. Други се върнаха към съзнание с писъци и се втурнаха към близките къщички в търсене на спасение, което, също като остатъка от живота им, щеше да е съвсем краткотрайно. Минути по-късно набиращите сила слънчеви лъчи проникнаха във вътрешността на постройките през прозорците, разбитите врати, дупките в стените. За онези вътре разпадането беше бавно и агонизиращо и някои предпочетоха по-бързата смърт, предлагана от директното излагане на слънце. Изскочиха навън под изгарящите слънчеви лъчи, тичаха по улици и поляни далече, доколкото размекнатите им крака успяваха да ги отведат. Онези, които не се бяха разтопили, когато достигнаха до ръба на скалите, се хвърлиха драматично в клисурата и повече никога не бяха видени.

Оцеля само Ашли Джун, скътала се на сигурно място в тъмнината, предоставяна от лабораторията. Когато най-накрая настъпи здрач, тя отвори здраво залостената врата и се показа навън. Завари селото празно, улиците му бяха осеяни от засъхнали жълтеникави петна като от повръщано. Не се спря, за да склони глава и да скърби, нито си правеше труда да заобикаля хваналите коричка локви. Минаваше право през тях, стъпалата и шляпаха в лепкавата, леко втвърдена каша, представлявала някога зъби, очи, кожа и кости.

Тъкмо прекосяваше моста, когато спря. Влаковите релси несъмнено бяха най-прекият път до мястото, където се намираше Джийн, но също така и най-рискованият. В началото зеленината в планината щеше да й осигури частична милост от слънцето, но веднъж щом теренът се изравнеше и релсите поемеха през лишената от растителност пустиня, тя щеше да е изцяло и фатално незащитена.

Не, щеше да използва различен маршрут. Вече установи в каква посока водят. Трябваше да е към двореца на Владетеля. Отдавна се носеха слухове за таен запас от хепъри в подземни клетки, слух, сега потвърден от прочетеното в лабораторията. Щеше да поеме към двореца по заобиколен, но по-безопасен път: щеше да се върне до пещерите под планината и после назад покрай река Неде по същия начин, както беше дошла. Няколко от слънцезащитените куполовидна лодки бяха закотвени в различни участъци по дължината на реката заради технически проблеми и ако си направеше сметката правилно, нощем можеше да тича, а денем да намира подслон в тях. И така, подскачайки, както правят камъчетата по повърхността на реката, щеше да се добере до метрополиса. А оттам — до двореца.

До Джийн.

Където и да се намираше той, тя щеше да стигне до него. Без значение колко далече, без значение колко километри, дни и слънчеви лъчи имаше по пътя й, тя щеше да го открие, някак щеше да го примами до себе си. Защото имаше да му казва нещо: истината, представляваща едновременно проклятие и чудо, истината за полумесеците.