Капанът

33

Светът ни под водата е истински ад. Струи вода — извисяващи се високо в небето, преди да се забият обратно долу — надупчват повърхността над нас и я разпенват. В басейна се чува глухо буботене.

Твърде тъмно е да зърна ясно Сиси. Тя е само размазано петно в близост до мен. Опрели сме по едно коляно на пода и се държим за близките дюзи, като внимаваме главите ни да не пробият равнината на водата. Единият край на кръглите цилиндрични заглушители е в устите ни, а другият стърчи от водата. Така дишаме. Така ще оцеляваме. През следващите осем часа. Продължителността на периода е невъзможна за понасяне; как ще издържим, немислимо е.

Хиляди се изсипват от Конгресния център и поемат по улиците. Чувствам как енергията им кара водата да трепти и разтриса основите на басейна. Воят им, пищенето и крясъците се сливат в едно общо стенание, което отеква в тъмната вода. Няколко здрачници са изблъскани във водата през ръба на басейна. Виждам ги как размахват ръце; после, след като нивото на водата надвишава линията на челюстта, крайниците им се укротяват, а телата им изведнъж се отпускат и те потъват до дъното. Минута по-късно бавно изплуват на повърхността, вече удавили се. Вълните избутват плаващите трупове надалече от нас и милостиво ги държат притиснати към стената.

Грохотът постепенно затихва. Трамбоващите крака са се отдалечили от Конгресния център и преследват конете, чиито очи досега са се извъртели назад, ушите им са прилепнали плътно към главите, а от устите им излиза пяна.

В рамките на следващия час двамата със Сиси се адаптираме. Заклещваме стъпала в няколко извити тръби и сме се проснали успоредно на осеяния с пръски воден таван. Тази поза позволява на телата ни да починат и намалява напрежението в шиите ни. И като се имат предвид другите плаващи мъртви тела — било то и по периферията на басейна, — всъщност не се набиваме на очи толкова много, ако изобщо е възможно да бъдем забелязани при всички тези отблясъци и водни струи. Свързваме телата си, като сключваме длани един с друг.

Часове по-късно тълпата се връща. Хвърлям бърз поглед, като бавно подавам лице малко над повърхността на мястото, където разплискването е най-силно и виждам хиляди да кръжат из откритото пространство пред Конгресния център. Вълнението от тазвечершното събитие е осезаемо и наелектризира въздуха. Представители на медиите са се развилнели с пълна сила, вземат интервюта, правят снимки.

Потъвам обратно под водата. Ще поемаме ситуацията на порции, секунда след секунда. Ще се мъчим да не мислим за студа, сковаващ костите ни или за безкрайните часове пред нас. Стискаме ръце по-здраво, а левият й крак се плъзва около моя. Затварям очи. Усещането за изтощеното й тяло, плаващо в близост до мен, за изтръпнала й ръка в моята, всичко това ми действа като язвително обвинение.

Ако само бях стрелял, мисля си. Ако само…

Тогава не би била в плен на този воден кошмар. Ако само бях запратил куршум в черепа на Ашли Джун, както се заклех да сторя. Животът и топлината постепенно се изцеждат от Сиси, а хватката на пръстите й отслабва с всеки изминал час.

Взирам се във водния таван над мен. Старая се да си представя света отвъд водовъртежа и пяната, където луната и звездите се реят свободно в небето.