Капанът

52 Ашли Джун

Една седмица след операцията и семейството на Ашли Джун излезе без нея. Още беше отпаднала и имаше висока температура, а болката надолу от кръста и изобщо не беше утихнала. Намаляваха запасите им от плодове, както обясни баща й, а на нея и беше нужна възможно най-силна храна.

Обещаха, че няма да ги има само за няколко часа.

Но не отсъстваха само няколко часа. Никога не се върнаха. Чака ги цял ден, после на следващия и на по-следващия. Ала те никога не се появиха обратно. Това беше последният път, когато видя майка си и брат си.

Но не и последният случай, в който зърна баща си.

Случи се години по-късно, цяло десетилетие, след като го беше приела за убит. След всичкото това време, през което се беше учила да оцелява сама, да подрежда някак живота си без външна помощ.

Стана в Института за хепъри. Когато заедно с останалите ловци беше отведена долу във Въведението. Той се показа от килията си и в началото тя не го разпозна. По същия начин, по който не успя да го разпознае няколко нощи по-рано, когато той се появи на екрана и избра печелившите номера от лотарията. Насред цялото това крещене, слюнчене и пукане на кости пропусна да зърне човека отвъд белезникавата кожа, плешивата глава, мудните и отпуснати крайници.

Видя как тялото му се подава от отвора на килията, вкопана в земята. Нечия ръка вдигна капака, показа се глава, за да надникне. После излезе целият.

Не беше останало нищо от изправената и масивна конструкция на баща й, която помнеше така добре. Този хепър беше бавен и имаше меко шкембе, даващо да се разбере, че е отказал да се бори. Но най-много от всичко се бяха променили очите му, бяха натежали от тъга. Очите му никога не срещнаха нейните, докато изучаваше моливите и химикалките, строени пред нея като стръв. Но именно тогава тя го разпозна.

Изпищя. Ужасяващ писък, който разтресе костите й и разбърка органите й.

От устите на останалите ловци също изригнаха крясъци, но техните преливаха от глад и копнеж, а не от сковаващ ужас.

Видя как се случи всичко с влудяващо забавена скорост. Върлината измъкна отнякъде кинжал и преряза каишите си. Тя изкрещя отново. Но баща й не погледна, не обърна никакво внимание на нейните или нечии други викове, отекващи сред стените на Въведението.

А когато краят настъпи, тя се постара да блокира всичките си сетива. Затвори очи зад тъмните си очила, за да се накара да ослепее. Крещя с пълно гърло, за да заглуши всички други шумове. Но нищо не можеше да бъде сторено за кръвта, която опръска лицето й, защото ръцете й бяха вързани за стълба. Капките от бащината й кръв още бяха топли. Всичко, което можеше да стори, бе да крещи още, но дори това не й се струваше достатъчно, устата й беше твърде малък отдушник за ужаса, изригнал в нея. И когато почувства как език — този на Върлината — облизва кръвта от лицето й, плъзга се нагоре и надолу, така грапав, влажен и лепкав, закрещя още по-силно. Но крясъците на околните продължаваха да са по-силни.

Два дни по-късно отново се намираше във Въведението. И крещеше също както миналия път. Но този път беше от страх. И този път не беше прикрепена към стълб, а препускаше по арената, устремена към входа на килията, а по петите плътно я следваха трима здрачници. От раната на дланта, която си беше причинила сама, капеше кръв. Мирисът й примамваше преследващите я здрачници и ги докарваше до лудост. Докато тичаше, тя мислеше за намиращия се на много етажи над нея Джийн и се надяваше да е успяла да осигури нужното отклоняване на вниманието, та той да успее да се измъкне.

Бягай, Джийн, бягай, крещеше мислено. Сега е твоят шанс да се измъкнеш.

Тя също бягаше, стъпалата й пулсираха, а дробовете й горяха от изтощение. И макар с всяка стъпка да увеличаваше разстоянието между себе си и Джийн, вярваше, че това по някакъв начин ще ги събере заедно в някакъв далечен момент в бъдещето, че бяга успоредно с кръговрата на времето. Щяха да се срещнат отново. Това беше само началото на тяхната история.

Плъзна се напред и пропадна в килията, като успоредно с това дръпна пръта, който държеше капака отворен. Блъсна се силно в земята и ударът в твърдия под разтресе тялото й. Над главата и капакът се хлопна и направи мрака непрогледен. Дращещи звуци от нокти върху метал. И после тънък сноп светлина, проникващ по периферията на отвора. Тримата Здрачници бяха вмъкнали ноктите и пръстите си в опит да вдигнат капака. Ашли Джун скочи на крака и завъртя диска за заключване, докато не се чу прещракване и не се увери, че входът е здраво залостен.

Откри свещи и кибрит. Вътре беше по-широко, отколкото очакваше, имаше размерите на малка спалня. На рафтове покрай отсрещната стена бяха подредени разнообразни контейнери и съдове, консерви с храна и различно пълни бутилки с вода. До най-близката стена имаше проста постеля, на земята бяха струпани спретнато сгънати одеяла, а възглавницата още беше хлътнала в центъра си. Върху малки издатини по варовиковите стени имаше остатъци от отдавна изгорели свещи. Стопен восък бе оформил втвърдени локвички, а част от него се бе стекъл по стените и създаваше призрачен ефект, че те пулсират и са живи.

Едва тогава почувства кръвта. Беше напоила гърба на блузата й. Ръката потрепери, когато бръкна под плата. Напипа три дълги драскотини. Бяха дълбоки и мокри, нанесени успоредно една до друга напряко през гръбнака.

Един от здрачниците я беше закачил.

Раните не значеха нищо, каза си. Не беше инфектирана, ноктите им са били чисти от слюнка. Беше добре, беше добре, беше добре. Именно това си повтаряше в продължение на часове, дори след като адреналинът отстъпи място на нетърпимата болка, дори след като треската изригна от мозъка на костите й. Едва когато се строполи на пода с тяло, лепнещо от ледено гореща пот, и прегърна здраво краката си, най-накрая прие безспорното.

Преобразяваше се.

Изскърца със зъби и си наложи да се изправи на колене. Нямаше да се поддаде. Щеше да се съпротивлява на преобразяването. В килията трябваше да има нещо, което би й помогнало. Започна да търси. Нещо, каквото и да е. Килията представляваше малко и ограничено пространство, така че скоро откри нещото. Но то не беше онова, което очакваше.

Извади изпод възглавницата десетина или петнайсет листа хартия, сгънати многократно на стегнати правоъгълничета. По тях имаше изписани думи. Почеркът не беше на баща й, принадлежеше на друг. Намръщи се, неспособна да го разпознае.

Който и да ги беше писал, трябва да ги беше предал на баща й отвън. Но как? Капакът на килията се затваряше твърде плътно, та да може да бъде пъхнат дори лист хартия. Колкото повече разсъждаваше по въпроса, толкова повече се убеждаваше, че бележките са му били предадени тайно по време на Въведението, когато баща й е бил примамван навън от килията, като са му предлагали храна, вода и други вещи от първа необходимост. Който и да бе писал тези бележки, явно ги бе натъпкал в бутилките и консервите.

Прочете ги. Повечето представляваха кратки съобщения с неясно значение.

Тобайъс, аз съм, Джоузеф. Тук съм.

Не мога да повярвам, че си оцелял.

Съжалявам за случилото се със семейството ти. Но знай, че дъщеря ти е жива.

Ориджин е добре.

Организирането на Лова тече по план.

Дръж се там вътре, ще те измъкнем, когато това свърши. Сега е прекалено опасно.

Но последният лист привлече най-силно вниманието й. Тази бележка беше най-дълга, почти писмо.

Ашли Джун препречете това писмо отново и отново. Дори в най-тежкото си състояние пак не можеше да спре да чете и да премисля написаното. Дори след като треската й се усили и тялото й беше обляно в тежка пот, пак четеше. Едно конкретно изречение изпъкна особено много. Бих предпочел да умра, отколкото да го нараня отново. Тези думи се запечатаха в съзнанието й. Бих предпочел да умра, отколкото да го нараня отново. Бих предпочел да умра, отколкото да го нараня отново.

Но когато преобразяването я сграбчи в жестоките си лапи, които усукваха тялото и в агонизиращи спазми и пристъпи, съзнанието й се вкопчи в друга фраза. Горе в планината… Горе в планината… Горе в планината.

Ето къде щеше да е Джийн.

На другата вечер, след като преобразяването завърши окончателно, Ашли Джун изскочи от килията. Озъби се на намиращите се около нея и ги избута от пътя, благодарение на впечатляващата си новооткрита сила. Те я душеха и не можеха да разберат. Къде беше отишла миризмата на хепър? Когато осъзнаха, че тя е същата като тях и просто им е спретнала жестока шега, всички се напъхаха в килията.

Унищожиха всичко там долу в копнежа си да вкусят хепър. Нищо не оцеля. Всичко беше облизано и съдрано на миниатюрни парченца. Дори бележките бяха накъсани. Всички, с изключение на една — писмото, което тя беше сгънала и пъхнала в задния си джоб. Но установи, че не се налага да поглежда в писмото, за да си припомни единствените думи, които имаха значение.

Горе в планината.