Капанът

11

Часове по-късно идва моят ред. Изведнъж нишата е озарена от ослепяваща бяла светлина. Металните панели на стените около мен се загряват, а нишата започва да вибрира леко. Като че се съживява. Нищо от това не ме изненадва. Лежа неподвижно със затворени очи, а сърцето ми блъска бясно. Не се съпротивлявам и не се мъча да се освободя. Старая се да запазя спокойствие.

Всъщност искам именно това. Надявам се да се случи от мига, когато Сиси беше отведена. Само ми се ще да го бяха направили преди часове, да можех да се присъединя към Сиси по-скоро, след като я откараха. Дори и да са я пратили в кухнята на двореца.

Нещо щраква на място под нишата и цялата наподобяваща ковчег единица започва да се тресе и да трака леко, като че озовала се на конвейерна лента. Дишането ми се ускорява, въпреки решимостта ми да остана спокоен. Разтварям широко очи. Изтеглен съм в стената и сега я отминавам, за да бъда погълнат от зейнала безкрайна тъмнина. Поемам рязко дъх, защото стомахът ми се стяга на възел.

Досега потисканият страх започва да се надига в мен. Мятам се в едната и в другата посока в нишата, но стените й остават непоклатими, както досега. Отворът, през който бях изтеглен току-що, се смалява до пролука. Затваря се и ме блокира в напълно различна вселена.

Моят контейнер се накланя в различни посоки заради издигания и спускания. В продължение на няколко мъчителни секунди съм с главата надолу. После съм запратен към дъното на нишата и се лашкам замаяно, докато тя се килва насам-натам в тъмнината. И по време на цялото това хаотично движение напълно ми става ясно нещо, което съм се мъчил да отрека. Вече нямам контрол. От гърлото ми се изтръгва крясък.