Капанът

51

Свърши се. Преобразяването приключи.

Така внезапно. Усещането не е като за бавно дезинтегриране. А по-скоро като за бързо излекуване, за наместено рамо. За нещо мигом сложено в ред.

Мислех, че ще изпитвам отчуждение към това ново променено тяло. Като че не съм в собствената си кожа. Все едно съм се превърнал в извънземен. Но вместо това за пръв път в живота си чувствам съответствие.

Като че елементите са дошли по местата си. Все едно, че невидим блокаж в дихателните ми пътища изведнъж е бил прочистен. Като че слой слуз между сърцето и душата ми най-накрая е бил отстранен.

Ароматите достигат до ноздрите ми наситени, богати, прекрасни, в 3D, в 5D, идеално осезаемите им струйки проникват в ноздрите ми и са ясно доловими за всяко нервно окончание на обонятелната ми система. Идентифицирани, подредени, разчленени, поети. През целия си живот само съм докосвал повърхността на тази нирвана на ароматите, която владее света, задоволявал съм се с невзрачни и безлични фалшификати. Но онова, което успявам да подуша сега, е способно да ме накара да му се наслаждавам с часове тук в мрака.

Само че дори не е тъмно. Вече не. Когато отварям очи, нощта е преминала в ден. Мракът е избледнял и е придобил кристална яснота, наоколо няма нито едно затъмнено кътче. И като стана дума, светлината идваща отвън, макар и вече приглушена от полепналите по сградата тела, ми се струва твърде ярка, отблясъците й ме карат да примигвам.

Виждам Сиси с удивителна яснота, по начин, по който не съм я виждал никога преди. Все още в окото на бурята, представляваща преобразяването, тя отстъпва назад от мен. Не разбирам защо изглежда така ужасена от мен. Но чертите на лицето й са толкова прецизно очертани, кожата и косата й са много чисти.

И подушвам хепър.

Това кара сетивата ми да бушуват като всепоглъщащ и могъщ опиат. Залива ме вълна след вълна, привлича ме и ме изпълва с енергия до степен, в която кара адреналинът да ми се струва седатив. Копнежът дълбае у мен гигантски вакуум, който. Трябва. Да бъде. Запълнен. Заличава всичко друго, кара сексуалната похот да изглежда като мимолетна тръпка, сравнена с него.

От устата ми се лее слюнка. За пръв път бликащото отвътре е така истинско, неподправено и невъздържано.

Сиси. От нея струи миризма на хепър и ме притегля към плътта, костите, кръвта си.

Движи се, дърпа се назад. В очите й блестят страх и подозрителност.

Хвърлям се върху нея с внезапно рязко движение, чиято бързина изненадва дори мен.

Миризмата. О, тези опияняващи аромати, излъчвани от кожата й, са като балсам за сетивата ми. Тя се бори под мен, гърчещото се тяло ме зове. Чувствам неустоима потребност, желание, наложителност да се гмурна в него, да разкъсвам със зъби и да пия.

— Джийн! — крещи тя.

Спирам се. Поклащам глава.

Това е Сиси.

Отдръпвам се от нея, уплашен какво бих сторил по-нататък. С шок осъзнавам, че съм се метнал към тавана, вися надолу с главата. Дърпам се още по-далече от нея, мъча се да поставя дистанция между себе си и примамливите аромати, струящи от меката й кожа.

Размахва ръце, но не в опит да се защити. Започва да трепери, изпада в спазми.

Повече не мога да се въздържам. Предавам се, падам на пода, като извъртам тяло във въздуха. От върховете на пръстите ми щръкват остри нокти, от устата ми се подават уголемените кучешки зъби.

Втурвам се към нея на четири крака.

Тя ме удря странично по главата и аз политам назад. Блъскам се в масата. Когато се обръщам, готов за нова атака, тя се взира в мен, залегнала като котка, и се кани да ми скочи.

Изръмжава. Зъбите й проблесват.

Цялата миризма на хепър изчезва, все едно отрязана с нож. Тя вече не е хепър. Преобразила се е. Има единствено остатъчна пот от хепър и мазни секреции, задържали се по кожата й. И по моята собствена кожа, както успявам да подуша сега. Облизвам ръката си, лоча всяка капка пот от хепър. Чувствам върху езика си истинска експлозия от вкусове. Отново облизвам, дължината на езика ми и силата на тласъка му ме изненадват.

Хората около нас крещят. Гласовете им са силни и ентусиазирани, но вече не представляват онова тънко пищене, което някога почти пробиваше тъпанчетата на ушите ми. Или може би ушите ми са тези, които сега са различни и аз просто долавям същите звуци по друг начин.

Сиси ближе цялото си тяло, месестият й червен език се плъзва по ръцете и пръстите й. Доближавам до нея, ароматът от девствена жена хепър, разстилащ се по кожата й, е още по-изкусителен и опияняващ от този на мъж хепър, излъчващ се от моята кожа.

Облизвам откритото й рамо. Тя тръсва глава пренебрежително, твърде ангажирана с облизване самата тя. Плъзвам език по шията й, зад ухото, ближа места, които тя не може да достигне.

Тя ме перва по тила. Просъсквам й, а очите ми пламтят от гняв. После подушвам под мишниците й, от тези две хлътнатинки струят остатъчни мастни секреции от хепър, които карат през всеки мой нерв да протече електричество. Трябва да ги имам.

Изведнъж стъкленият покрив се пропуква с ужасяващ трясък. Стотиците изкатерили се по стените хора сега са се струпали над нас и общото им тегло е твърде много за стъклото.

При вида на гигантските пукнатини, които бързо се разпростират в мрежа от по-малки, у мен се пробужда първичен страх и кара главата ми да се прочисти за кратко. Ще пропаднат долу всеки миг. И макар двамата със Сиси да сме като тях, те няма да направят особена разлика. Ще подушат остатъчната миризма от хепъри върху нас. Ще ни разкъсат на миниатюрни късчета.

Сграбчвам Сиси и я тегля надалече от конферентната зала. Схваща за какво става дума. Хукваме по коридора, докато покривът безжалостно поддава. Хора падат навсякъде около нас, изправят се и ни подгонват, подушили миризмата на хепъри все още върху кожата ни.

— Сиси, насам! — виквам, а усещането за името й върху езика ми е тромаво и малко нелепо. Вече ми се струва странно такова определяне на околните с лични имена.

Влетяваме в преддверието на етажа на четири крака. Дори насред този хаос чувствам нетипично чувство за бодрост. Скоростта и пъргавостта на тялото ми, всичко е свързано и действа с плавна животинска координация. Свършено е с нескопосаните и чудати жестове, от отмерените ми движения се излъчват грациозност и мощ.

— Джийн! — крещи Сиси и хвърля поглед назад.

Към нас приижда огромна тълпа, движат се по тавана, по стените, по пода. Пробиват стъклените стени, трошат мебелите по пътя си.

Но сега вече и ние можем да се похвалим със скорост. Подвижни, ловки и бързи сме. Вземаме завоя твърде бързо, но ръцете и краката ни се плъзгат под нас с инстинктивно заложена координираност, а ноктите ни дращят по мраморния под. Извъртаме се на деветдесет градуса с отмерено въртеливо движение и се хвърляме към вратите на асансьора. Уцелваме съвсем точно и политаме право в зейналата паст на атриума. Точно както очаквахме, стените на тази дълбока вертикална шахта са покрити с катерещи се хора, оплескани с разтопена плът, като че някой е размазал отгоре им фъстъчено масло. Регистрираме всичко това в процеса на летене, благодарение на острите си погледи. Няма страх, а само вибрираща оживеност.

Падаме под ъгъл, стената е на една ръка разстояние.

Не сме единствените скочили. Преследващата ни орда се хвърля след нас като водопад от тела.

Движейки се успоредно до мен, Сиси стиска ръката ми.

— Сега — промълвява.

И едновременно ние двамата се протягаме към плътния слой катерещи се хора, сграбчваме тела, ритаме крайници и глави, правим всичко възможно да забавим падането си. Всичко е размазано петно, докато се плъзгаме покрай тях и после вече сме успели да проникнем помежду им, което забавя темпото ни. Накрая, само на няколко етажа над фоайето, спираме.

След това напускаме сградата относително лесно. Не сме врагът, не сме плячка, вече не. Всички остатъчни мастни и други видове секреции от хепъри са се изтрили и са размазани по кожата на други. От глава до пети сме покрити с тяхната разтопена плът. Постигнали сме онова, което дирех цял живот: съвършената анонимност. Заобикаляме по периметъра на лобито, като избягваме строполяващите се по пода тела, които продължават да валят отгоре и отбягваме тълпите, все така прииждащи в сградата „Домейн“.

Навън нощното небе милостиво притъмнява. С всяка изминала минута видимостта ни се подобрява. Всичко е така прекрасно ясно, изчистено и на фокус. Двамата със Сиси тичаме един до друг с енергична целеустременост. Вече на двайсет пресечки разстояние тълпата се свежда до шепа хора тук-там. Продължаваме още десет пресечки, като тичаме в посока, обратно на движението, докато не оставаме само двамата.

Помагаме си един на друг да почистим слузта от косите си, ушите, под ноктите. Ако тя е погнусена, не го показва. Всъщност върху лицето й не личи никакво изражение. Съвсем гладко е, лишено от емоции, излъчва единствено самообладание. Не мога да откъсна очи от чистотата му.

— Ще спрем преобразяването сега — произнася механично, все едно чете от сценарий. — Ще пием от кръвта на другия. После ще тръгнем към двореца. За Дейвид.

Не помръдвам. Тя не помръдва.

Взирам се надолу към лапите си на земята.

— Ще е по-добре ако спрем преобразяването, след като стигнем до двореца. Ако останем така, няма да ни трябва кон. Ще успеем да се доберем дотам с тичане за два часа. И няма да се налага да се тревожим, че ще ни засекат и ще ни подгонят. Плюс това бихме могли да използваме оръжията, заредени с Ориджин, за да се получи по-бързо.

Тя се колебае. Гледаме се. Примигваме веднъж, два пъти. Познавам този поглед. Принадлежи на човек, сдобил се с нова играчка или приспособление, който желае да го изпробва.

И ето че потегляме. Цепим по празните улици между сградите, две неясни петна, препускащи на четири крака. Само след минути напускаме границите на метрополиса и бетонът отстъпва място на обгорения от слънцето пустинен терен. Под нощното небе всичко е очертано с чисти и отсечени линии, бистро и сияйно е.

Чувството е така неописуемо. Вятърът, обдухващ лицето ми, усещането за сила в напрегнатите мускули на краката ми, двете ми ръце, протягащи се напред, загребващи пръст и запращащи я покрай летящото ми тяло. Мирисът на пустинята долита до нас от километри разстояние, носът ми е като перископ, който трупа информация на безкрайно по-високо ниво от събрани в едно зрение, осезание, вкус и слух.

А също и това неоспоримо усещане най-накрая да се почувствам напълно на място в собственото си тяло. В това има нещо толкова редно — като силна болка, която е била облекчена, като достигната цел.

Сиси тича до мен с притворени заради вятъра очи, а носът й се бърчи и потръпва. Вие възторжено и гласът й се присъединява към моя. Тя е олицетворение на красота, грациозност и сила, краката й оттласкват тялото по елегантна и плавна траектория, удълженото й и гладко тяло плава през нощния въздух, сякаш неподатливо на гравитация.

След двайсет минути тичане и на половината път до двореца правим пауза. Навирваме носове във въздуха. Сега можем да ги подушим: хепърите, живеещи в двореца, миризмата им е наситена и прекрасна. В началото мирисът им е само бегъл и общ. Но после нещо се случва. Като че са се отворили шлюзове и ароматът — сам по себе си завладяващ — експлодира в нощното небе и достига чак до звездите. Обгръща ни изкусително и в общото долавяме десетки индивидуални характеристики. Влажни кървави миризми, кристалночисти, долитат през пустинната равнина, донесени от вятъра, обагрящи в червено всяко зрънце пясък. Почти прекалено изкусително е. При пролята наведнъж толкова много хепърска кръв, обяснението може да е само едно. Влезли са в катакомбите. Поглъщат хепърите.

Със Сиси се споглеждаме. В очите й проблясва само бегло подобие на чувство за вина, нещо бързо забравено и представляващо само далечен спомен. Миниатюрен пробив на съжаление.

И ето как цялата преданост към някакъв предварителен план изчезва, заместена от всепоглъщащ копнеж. Затичваме, а краката ни се движат още по-бързо от преди. От ъгълчетата на устите ни се стичат лиги на дълги синджири и се веят като панделки.

Няколко минути по-късно спираме. Не от умора. А защото земята се тресе, усеща се вибриране, идващо от дълбините й. Поглеждаме зад нас. Носи се от метрополиса. Хората го напускат на тълпи и се устремяват към двореца. Наясно сме защо: експлозията от хепърска миризма, идваща от двореца, е подхваната от порив на вятъра и е отнесена в метрополиса. Улиците и сградите му са изпълнени с острите й ухания. Карат милионите му жители да навирят глава по посока на двореца. В удивление. Защото това е мирис, който никога преди не са си представяли, с качество и сила, за каквито не са фантазирали, обхваща стотици хепъри. И сега целият метрополис се надбягва по посока от двореца, млади и стари, мъже и жени, орда, наброяваща пет милиона. За хепърска кръв, за хепърска плът, толкова много от нея.

Аз не изпитвам страх. Не съм жертвата. Аз съм ловецът, ловец, един от милионите. Аз съм също като всички останали и тази мисъл ме изпълва със странно задоволство. Принадлежа. За първи път в живота си не се чувствам друг; чувствам се завършен. Не разпаднат на части, а самият аз част от нещо. Следван от всички други, с милиони зад гърба ми, с целия свят зад мен. Така че когато вкарвам в действие краката си и отново затичвам към двореца, онова, което подхранва вълнението ми, не е само очакващото ни там, но и необятната радост да принадлежа. Главозамайването, което чувствуваш, щом последното парченце от пъзела — с такава странна форма — най-накрая е наместено, та да завърши картинката, която в крайна сметка излиза красива.

Вятърът духа силно насреща ни. Толкова много апетитен аромат на хепъри, че едва не пропускам един друг ясно отчетлив мирис, който не принадлежи на хепър. Прясна диря, само на минути пред нас. На Ашли Джун е.