Капанът

2

Потъваме в тунела. Отворът му зее широко като болна уста, която лакомо ни поглъща цели. Светът ни, изтъкан от ослепителна белота и кобалтовосиньо небе, само в рамките на едно примигване е заменен от непрогледна чернота. Горещ повей, влажен като език, нахлува между отвесните пръчки на представляващия клетка вагон, вмъква се под дрехите ни и разрошва косите ни, обгръща стиснатите ни юмруци и приклекналите ни треперещи тела.

Под нас хвърчат искри от скърцащите колела на влака. Политаме като един върху пода от метална мрежа. От струпаните ни тела струи страх на талази. Нечия малка лепкава от уплаха ръка стиска моята.

— Не Двореца, не Двореца, не… — мънка тя. Едно от по-малките момичета е.

Вчера, след като двамата със Сиси се възстановихме от преобразяването (ужасяващата треска си отиде и разнебитените ни тела се съвзеха), споделихме с момичетата какви са подозренията ни за посоката. Че не се движим към Цивилизацията, идиличния град, за който им бяха разказвали старейшините в Мисията, с изпълнени с милиони хора улици, стадиони, театри, паркове, ресторанти, училища, кафенета и увеселителни паркове.

А към Двореца. Там, където господства Владетеля. Където се говори, че единствените човеци са онези, държани в плен в катакомбите като скотове в кошарите им. Индивидуалните им съдби са подвластни на прищевките и ненаситния апетит на Владетеля.

За няколко минути влакът пътува през тунела, преди да спре. Никой не помръдва, като че самото движение би предизвикало следващата поредица от нежелани събития.

— Всички да останат по местата си — прошепва Сиси до мен. — Бъдете много тихи и неподвижни. — През трите дни и нощи, които прекарахме в тракащия влак, изложени на вятър и слънце, движението бе наш постоянен спътник. Тази неподвижност и чернота са свят, превърнал се твърде внезапно и рязко в противоположност на досегашната картина.

От вратата на вагона се разнася остро изщракване. И за пръв път от дни тя започва да се отваря лека-полека. Най-близо стоящите момичета изпищяват и отскачат от отвора.

Но аз се втурвам към вратата и се вкопчвам в една от пръчките на решетката. Накланям се назад, забил пети в земята, и се мъча да спра отварянето. Усещам, че до мен има и някой друг, който също дърпа вратата назад. Сиси е. В продължение на дни безрезултатно се мъчехме да я отворим. Ала сега в този тъмен тунел едничката ни цел е да я затворим. И отново усилията ни са безполезни. Въпреки че сме напрегнали мускули до предела, вратата продължава да се отваря и накрая щраква на крайна позиция. В тъмнината чувам подобни щраквания по цялата дължина на влака. Вратата на всеки вагон е отворена и блокирана в това положение.

Залива ни вълна от смразяващ страх. Никой не помръдва.

— Сега какво? — прозвучава в мрака нечий треперещ глас.

— Никой да не мърда! — крясва Сиси достатъчно силно, че да бъде чута по дължината на влака. — Всички да останат, където са. — Чувствам как кичури от косата й се отъркват в ръката ми. Върти глава във всички посоки в опит да долови нещо с поглед, каквото и да е. Но не виждаме нищо. Със същия успех бихме могли да висим окачени над черна бездна. И по тази причина Сиси ни предупреждава да не слизаме. Бихме могли да се озовем на стръмен склон или дори в истинска пропаст.

Внезапно от локомотива избухва силно съскане и разтриса всички ни. Тунелът се изпълва с люта миризма на пара и дим, които проникват през решетките на вагоните подобно на мокри сажди.

И после — само тишина.

Сгушваме се по-плътно един до друг в очакване на звук, който никой от нас не желае да чуе.

— Дейвид — продумва Сиси. — Хвърли една от консервите с храна.

Той го прави. В тъмнината чуваме как се приземява с дрънчене върху някакъв вид повърхност. Отскача два пъти, преди да се изтъркаля и да спре.

— Всички да останат във влака! — крещи Сиси. — Двамата с Джийн ще отидем да проучим. — После скача през отвора върху тъмния под на тунела. Следвам я. Земята е покрита с камъчета, които хрущят под краката ни. Очите ми започват да свикват с тъмнината и когато поглеждам назад към влака, успявам да зърна момичетата. Бялото на очите им проблесва леко, докато се надяват да им съобщим успокояващи новини. Но ние нямаме какво да им предложим.

— Виждате ли нещо? — шепне Епап. — Сиси?

— Изчакай.

Но той не я послушва. Скача от вагона и изтропва върху чакъла, когато се приземява. Приближава ни с ръце, протегнати напред.

— Можем да направим само едно, Сиси. Да тръгнем обратно натам, откъдето дойдохме. Всички до един. Ще следваме релсите обратно навън.

Но Сиси клати глава.

— Входът на тунела сигурно се е затворил след нас. В противен случай би прониквала някаква светлина, бихме имали по-голяма видимост. — Права е. Няма дори далечна точка светлина.

Епап заговаря, а гласът му потреперва от страх.

— Няма значение. Трябва да предприемем нещо. Във всеки един момент здрачниците може да…

Изведнъж над главите ни проехтява металически звук. Всички подскачат на местата си. Няколко момичета изпищяват.

И после ни облива светлина.