Капанът

24 Ашли Джун

Когато Ашли Джун беше почти на осем години, майка й започна да я гледа по странен начин. Привечер, докато я изтъркваше внимателно и грижливо я проверяваше за видими драскотини, преди да я прати на училище, поспираше, докато го върши, както не беше постъпвала преди. Докато Ашли Джун се обличаше, майка й оглеждаше със сериозно изражение гърдите й, което я караше да се стеснява.

— Почакай — нареди и майка й в една подобна вечер. Времето напредваше. Бяха минали петнайсет минути, откакто капаците се вдигнаха автоматично. Отвън блещукаха звездите. Луната ставаше все по-ярка.

— Мамо?

— Обърни се настрани. — Очите на майка й се стрелкаха напред-назад. Ашли Джун искаше да срещнат нейните, но не се случи. Погледът на майка й обхождаше гръдния й кош, като че разчиташе миниатюрни букви по голата й кожа и нито веднъж не се вдигна нагоре, за да срещне този на Ашли Джун.

Едва когато челото на майка й изведнъж се сбърчи, Ашли Джун започна истински да се тревожи. Майка й никога не се мръщеше — това беше забранено. Тези линии изглеждаха така чужди на челото на майка й, все едно, че към кожата й бяха притиснати тънки конци за шиене.

— Какво има, мамо?

Тя поклати глава и не обясни нищо. Помогна на Ашли Джун да нахлузи блузата и да си обуе обувките. Когато Ашли Джун излезе, майка й не я предупреди да е внимателна, както постъпваше обикновено. Устните й бяха стиснати в права линия, а очите й бяха на хиляди километри разстояние.

Това тежа на душата на Ашли Джун през цялата нощ в училище. Когато се завърна у дома, първото, което желаеше да стори — дори преди да е свалила слънчевите си очила, — беше да прегърне майка си.

Само че не я видя с влизането си.

— Мамо?

Ашли Джун се закова на място в преддверието. Майка й винаги си бе вкъщи, когато се прибереше. Посрещаше Ашли Джун в антрето, помагаше й да свали обувките си и щом вратата бъдеше добре затворена, погалваше нежно лицето й.

— Не пораствай — казваше често и щипваше леко още пухкавите й бузки.

Но този ден майка й не я чакаше в коридора. Смутена, Ашли Джун махна слънчевите си очила. И в този миг до слуха й стигнаха приглушени и настойчиви гласове, идващи от спалнята на родителите й. Тръгна натам. Чу през затворената врата как майка й повишава глас — леко писклив и изпълнен с паника, с какъвто не я беше чувала да говори никога преди. После, за изненада на Ашли Джун, прозвуча друг глас. Беше на баща й.

Той никога не се прибираше толкова рано.

Почука на вратата, но те явно не я чуха, защото отново заговориха един през друг.

Натисна бравата и бутна.

Майка й стоеше с ръце, скръстени пред гърдите и наведена глава. Очите й бяха подпухнали и зачервени, а косата й — обикновено прибрана в стегната конска опашка — беше разрошена. Бащата на Ашли Джун беше застанал пред нея, слушаше я с една протегната ръка, която лежеше на рамото й. Въпреки силата на гласовете им жестът му беше нежен и утешаващ. И тази последна подробност накара любопитството на Ашли Джун да прерасне в чувство, граничещо със страх

— Мамо?

Родителите й се стреснаха при прозвучаването на гласа й. Завъртяха се бавно, докато не се озоваха един до друг, със сковано увиснали ръце.

Входната врата се отвори. Големият й брат се прибираше по-рано от училище. Изтропването на изританите обувки, прещракване от затварянето и заключването на вратата.

— У дома съм! — обяви с весел глас. — Тренировката беше отменена! — След като цяла нощ беше поддържал тона си равен и монотонен в училище, да се прибере у дома беше истинско спасение. Всички потъпквани емоции си пробиваха път на показ. Родителите им допускаха кратък изблик на вълнение, щом се приберяха у дома, стига вратата да беше заключена и капаците спуснати, и да не бяха твърде шумни. А след вечеря — за десет минути, и то само ако си бяха подготвили всички домашни — позволяваха на Ашли Джун и брат й да се позабавляват. Беше прекрасно време, в което можеха да се усмихват, да пеят, да се мръщят, да се оригват и да пръцкат. Когато можеха да изпуснат всичко навън.

Баща й не поглеждаше към нея. После майка й направи нещо, което беше изрично забранено на Ашли Джун при каквито и да било обстоятелства. Заплака. От очите й бликаха сълзи и се търкаляха надолу по бузите.

И не след дълго Ашли Джун също плачеше, защото макар да нямаше представа за причината, по някакъв начин знаеше достатъчно много.

Няколко дни по-късно един мъж, когото Ашли Джун не беше виждала никога преди, се появи някъде между изгрева и обед. Тя посвети толкова енергия да се взира и да се мъчи да разбере причината за посещението му, колкото по-късно — всъщност пред целия и останал живот — отдели за усилия да го изтрие от съзнанието си. Пред отворената входна врата зърна яркото слънце да се издига на фона на дръгливото сиво небе. Мъжът, в чиито широки рамене и мускулесто тяло се долавяше изненадваща грациозност, държеше голям метален куфар, който намести внимателно на масата за хранене.

Придружаваха го жена и малко момиченце — жена му и дъщеря му, предположи Ашли Джун. Наблюдаваше ги втренчено. Семейството на Ашли Джун никога не приемаше посетители. Но забеляза капките пот, блестящи по челата им, петната от пот под мишниците им, затова и стана ясно, че са като нея.

Приближи до момиченцето. То носеше празна пазарска торба в малката си ръчичка, като че тръгнало да откъсне плод. Малко срамежливо Ашли Джун протегна бавно ръка и докосна косата й. Детето потръпна и стисна дланта на майка си по-здраво. Майка й също стисна в отговор, за да й даде да разбере, че всичко е наред. Очите на момичето бяха големи и невинни.

Ашли Джун позволи на устните й да се появи лека усмивка. Съвсем бегъл израз.

Очите на детето се разшириха изненадано. После тя също колебливо се усмихна в отговор, ъгълчетата на устата се извиха нагоре, подобно на ръба на горяща хартия.

— Не така! — кресна й мъжът. Беше по-строг от родителите на Ашли Джун. Устата на малкото момиченце мигом се превърна обратно в стегната права линия. Мъжът не каза нищо повече. Приближи до масата и отвори куфара.

И именно тогава майката на Ашли Джун бързо отведе жената и детето в спалнята. В спалнята, която Ашли Джун делеше с брат си, и в която той прекара цялата сутрин. Това беше странно, осъзна Ашли Джун. Защо брат й не се показа?

Но въобще не бе така странно като случилото се след това. В трапезарията бяха останали само баща й и другият мъж.

Подреждаха някакви странни предмети върху масата, сякаш я редяха за хранене. Но нямаше вилици, ножове и лъжици. Бяха скалпели, игли и други инструменти, които не разпознаваше. Имаха малки размери и остри ръбове. Плашеха я.

Ашли Джун се придвижи до ъгъла на помещението и остана там.

Мъжете мърмореха тихо един на друг. Ашли Джун правеше опит да чуе и долови звученето на непознати и чужди думи като „анестезия“, и „яйчници“. Странният мъж взе стъклен цилиндър с дълга игла и я потопи в прозрачна течност. Напълни спринцовката с течността, после кимна към баща й.

И баща й се обърна към нея.

— Ела, миличка — каза й той.

Тя направи крачка напред и спря.

— Налага се да ти обясня нещо. Ела. — Седна на дивана и потупа празното място до себе си.

Тя се поколеба дали да не седне в скута му. Понякога, когато той беше в достатъчно добро настроение и беше пийнал малко повечко, позволяваше й да се покатери в скута му. Подрусваше я и я оставяше да се покиска за няколко секунди. В такива моменти неговият скут се превръщаше в най-забавното и най-безопасно място на света за Ашли Джун. Но този ден не седна там. Настани се до него. И в продължение на седмици след това не спря да се чуди дали нещата биха се развили различно, ако само беше избрала да седне в скута на баща си.

— Миличка, има нещо, което трябва да свършим — каза й. Обикновено топла и носеща успокоение, ръката му върху рамото й лепнеше и потреперваше.

— Какво е то, тате?

— Няма да почувстваш почти нищо — увери я.

— За какво говориш, тате?

Той се умълча и обърна глава настрани. В различна посока от нея, като че не желаеше тя да зърне лицето му.

— Растеш — заговори, все така извърнат встрани.

Ашли Джун не каза нищо.

— А когато растеш, тялото ти… се променя. Започват да се случват неща, които не са под твой контрол.

Ашли Джун почувства как бузите й пламват.

— Ще имам гърди — избъбри срамежливо тя, като се надяваше моментът да отмине бързо. — Мама вече ми го каза. Според нея няма да се случи поне още няколко години. И нямало защо да се тревожа, защото било естествено.

Непознатият мъж почука по масата. Целта му беше да привлече вниманието на баща й. Широките му рамене излъчваха нетърпение. Отметна глава и посочи с брадичка часовника на стената.

— Има нещо обаче, което мама никога не ти е обяснявала — каза бащата на Ашли Джун. — Не е споменавала за една друга промяна, която ще настъпи в тялото ти. Скоро. По всяка вероятност. Нямаме представа точно кога. Може да не се случи още година, две или дори пет. Но понеже диетата ти е изцяло месна, възможно е моментът да дойде скоро. След месец, седмица или дори утре. — В гласа му се усещаше суровост, а напрегнатото му тяло излъчваше нещо непривично, което го караше да изглежда като различен човек — И не можем да допуснем да бъдем сварени неподготвени, ако тази промяна… вземе, че настъпи в училище, в класната стая, в автобуса или на улицата. Насред тълпа, в разгара на нощта.

— Каква е тази промяна?

— По-добре да се погрижим сега, отколкото да чакаме. Така или иначе трябва да се свърши. По-добре да го направим, преди промените да настъпят — не спираше да реди той, като че се мъчеше да убеди сам себе си.

— Какви са тези промени, тате?

Той подскочи, сякаш изненадан от нейното присъствие до него.

— Ще започнеш да кървиш.

За известно време тя не промълви нищо.

— Винаги внимавам страшно много. Точно както мама все ми поръчва. Пазя се да не се одраскам или порежа. Аз…

— Това няма как да го спреш. Не е от порязване.

— Кървене от носа ли? Знам как да постъпя ако…

— Не.

— Не разбирам.

— Няма да се налага. Не и след като… свършим това.

— Хайде, Тобайъс — викна непознатият мъж от трапезарията. Беше преместил всички инструменти настрани и беше постлал върху масата голям найлонов чаршаф.

— Кой е този човек, тате? — попита Ашли Джун. Не беше обичайно някой да нарича баща й по име.

Баща й се поколеба.

— Той е един от нас, миличка. Работи в сградата „Домейн“ и е невероятно умен. Познава отлично човешкото тяло и днес ще бъде твой лекар, става ли? Ще ти помогне да бъдеш в безопасност. Довел е жена си. Тя ще му асистира по-късно, ако се наложи.

Ашли Джун се изправи.

— Какво става?

Хвърли поглед към затворената врата на спалнята.

— Мамо? Мамо! — проплака изведнъж, обзета от паника. — Страх ме е! — Но вратата не се отвори. Брат й, майка й, малкото момиченце, никой от тях не излезе. Вътре беше съвсем тихо.

Лекарят пристъпи към Ашли Джун и баща й. В огромната му ръка иглата изглеждаше нелепо малка и тънка и той я държеше изключително внимателно.

— Няма да почувстваш нищо, миличка — увери я баща й, като че единствено това имаше значение. Очите му блестяха от влага, но тя не видя нищо красиво в сълзите, които се събираха там. Изправи се и по бузите му се стекоха вадички.

Двамата мъже стояха пред нея.

Ашли Джун започна да трепери.

Лекарят направи крачка и я доближи. У нея се пречупи нещо и тя се завъртя да побегне. Но той я сграбчи за ръката.

Тя се опълчи; наистина го стори. Размахваше ръце, риташе и хапеше. Въпреки всичко обаче те я надвиха, притиснаха ръцете и краката й здраво към пода, все едно беше препарирана пеперуда. Почувства убождането от иглата някъде надолу от кръста и светът се замъгли, а тялото й омекна.

— Няма да почувстваш нищо, няма да почувстваш нищо, няма да почувстваш нищо — продължаваше да повтаря баща й от милиони километри разстояние.

Грешеше.

Върна се в съзнание. Лежеше на дивана в дневната. Болката беше като тлеещ огън вътре в нея и засягаше дори зрението й: лилав филм, също като синини по нечия кожа, покриваше всичко, което се изпречваше пред погледа и. Чувстваше се слаба. Изцедена. Въздухът беше изпълнен с миризма на амоняк и дезинфекциращи препарати.

— Мамо? — прошепна немощно, като едва изтласкваше сричките от устата си. Помъчи се да заговори по-силно, но гласът й съвсем изтъня. Чу да разговарят мъже. Баща й. И лекарят. Хвърли поглед над облегалката на дивана и ги видя да стоят до стелажа с книги. Тонът им беше приглушен, а позите прегърбени.

— Сериозно ли говориш? — попита баща й лекаря.

— Все някой трябва да отиде. Онези деца не могат да оцелеят сами в купола.

— Джоузеф, не знам…

Двамата мъже останаха взрени един в друг за дълго време, като никой не желаеше пръв да отклони поглед.

Лекарят стягаше и отпускаше юмруци. Кожата по тях бе осеяна с петънца засъхнала кръв. Нейната кръв.

— Трябва да бъде един от нас двамата, Тобайъс — заговори. — И двамата сме наясно с това. Ние сме единствените, които можем да минем за учени в Института за хепъри. А аз не възнамерявам да се откажа от позицията си в „Домейн“. Жизненоважна е от стратегическа гледна точка. Между другото почти съм пробил охранителната система на петдесет и деветия етаж.

— Винаги можеш да се върнеш — възрази баща й. — Дори да се прехвърлиш в Института, пак можеш да се връщаш в „Домейн“ денем.

— Знаеш ли какво, ти си пълен идиот — избухна лекарят. — Няма начин да оставя близките си да се грижат сами за себе си.

Баща й се озъби.

— О, значи вместо това ще оставиш момичето в купола да се грижи само за себе си? Налага ли се да ти напомня, че тя е половината от Ориджин? И че е само на седем, а всички възрастни от купола са избити, че около нея няма друг, освен няколко бебета? Както и че й остават десет години до края на инкубационния период?

По лицето на лекаря пробяга нерешителност.

— А налага ли се аз да ти напомням, че другата половина от Ориджин е моят син? Който е само на седем и не е изключено да допуска грешки и когото гледаме да държим у дома възможно най-много, също както днес. Нямам намерение да се вдигна и да го оставя сам за седмици или месеци наред!

— Има майка си…

— Не!

— Тогава ще отидем и ще приберем момичето още сега. Не ни оставяш избор. Ще ги отведем в Мисията заедно с Джийн!

— Не! — кресна лекарят така силно, че баща й потръпна. — Заклехте се никога да не постъпвате така. Ако просто я отвлечем, те ще схванат какво става и ще дойдат за нас чак в планините…

— Тогава върви в купола! — отсече баща й. Пристъпи напред, докато носът му почти не се опря в лицето на лекаря. — Никой друг, освен теб не може да изпълни добре ролята. Само ти можеш да се справиш да бъдеш сред тях, да отърквате рамене в Института. Доказа го по време на работата си в „Домейн“. Така е, защото във вените ти тече ледена вода. Никой друг не може да понесе такива условия. Със сигурност не и аз. Само ти. И дълбоко в себе знаеш, че е така.

Лекарят дори не мигна, нито изражението му се смекчи. Само произнесе:

— Имам семейство, за което да мисля.

Баща й изсумтя.

— Какво стана с твърдението ти, че Ориджин е на първо място? Че нищо друго — дори и семейството — не може да се изпречи пред него? Какво се случи с приоритетите ти?

— Върви в ада. — Лекарят изпъна назад широките си рамене. — Никога не смей да подлагаш на съмнение себеотрицанието ми — процеди с леден глас. — Никой не е по-посветен на тази кауза от мен. Наясно си, че за мен тя стои над всичко.

Продължиха да разговарят още и Ашли Джун се постара да слуша. Но силите бързо я напуснаха и вече не успяваше да държи тялото си изправено. Отпусна се обратно на дивана и потъна в безсъзнание, създаващо усещане за смърт.

Когато се събуди отново, къщата беше изпълнена с ярка дневна светлина. Това беше необичайно. Денем винаги държаха спуснати капаците, за да се предпазват от опасните слънчеви лъчи, които можеха да им донесат оцветяване или дори изгаряне на кожата. Но сега вратата беше широко отворена и от мястото, където лежеше, успяваше да зърне залязващото слънце, вече слязло ниско над очертанията на покривите от другата страна на улицата.

Семейството на лекаря си тръгваше. Въпреки че вече бяха отвън, тя успяваше да долови трескавия им шепот, в който звучеше неподправен страх. Нещо с коня не беше наред. Сигурно всичко беше заради кръвта; нейната кръв — сега вече старателно залята с белина и изгорена — го беше обезпокоила.

— Може би е добре просто да останете — предложи баща й. — Времето ви се скъси много.

Лекарят хвърли замислено поглед към слънцето.

— Не, ще успеем да се върнем. По-добре да не се отклоняваме от рутината.

Тримата потеглиха по пътя си, чаткането на конските копита ставаше все по-приглушено и далечно, а ритъмът му се учести.

Ашли Джун мислеше, че никога вече няма да види семейството. Но грешеше. Видя ги само двайсет минути по-късно. Събуди я продължително тропане по вратата. Беше целенасочено тихо, предназначено да бъде чуто само от намиращите се в къщата, но не и от съседите. Тя обаче долови неотложността, криеща се зад него.

Изправи се до седнало положение. Болката между краката направи зрението й неясно. Баща й я отмина забързано и се запъти към вратата. Подготвяше се за нощта, почистваше се и се бръснеше. В ръката му потракваха чифт фалшиви уголемени кучешки зъби.

— Спри да вдигаш такава врява — произнесе баща й, притиснал ръце като фуния към вратата.

— Пусни ни! — прозвуча приглушена молба отвън. Беше гласът на лекаря. Но сега беше дрезгав и напълно лишен от хладнокръвие.

Баща й тъкмо се канеше да отключи вратата, когато нещо го спря. Някаква сивота, подобна на утайка, сякаш го обгърна цял. Отиде до капаците в близост до вратата и натисна един бутон, за да ги отвори.

Сега вече Ашли Джун успяваше да види лекаря, застанал на прага. По-нататък по улицата, на около една пресечка разстояние беше жена му. Носеше момиченцето в ръце. То нямаше вид да е будно. Главата й се беше извила назад и косата й се влачеше по Земята. Само че Ашли Джун не помнеше тя да бе с дълга коса. Загледа се по-внимателно.

Не беше коса.

Беше кръв.

От открита рана върху главата на момиченцето се стичаха струи кръв. И оставяха диря по земята.

Вече беше здрач. Здрачът беше настъпил.

Краката на детето висяха от прегръдките на майката. На единия му имаше нещо. Беше обезформен и прегънат под странен ъгъл.

Мъжът отново заблъска по вратата.

— Побързай. Нощта настъпва.

— Защо се върнахте? — отвърна гневно бащата на Ашли Джун.

— Конят се разщуря. Нещо го уплаши, обърна ни и побягна. Закачи дъщеря ни с копито и счупи крака й. Бяхме твърде далече от нашата къща, никога не бихме успели да стигнем навреме. Да се върнем тук беше единственият ни избор.

— Не биваше да…

И после лекарят замръзна на мястото си. Също и баща й. Заради един-единствен звук.

Вой. Дойде някъде от другия край на улицата. И после към него се присъедини друг вой.

Кварталът се разбуждаше, бяха подушили кръвта на хепър.

Съседите й вероятно още висяха на стойките си за спане, а полузаспалите им мозъци не бяха способни да различат или възприемат какво помирисваха. Но много скоро щяха да изскачат от домовете си по пижами под гаснещата светлина на деня.

Все още в плен на болката, Ашли Джун се привдигна на мястото си.

— Отвори вратата за бога! — кресна лекарят.

Баща й:

— Не.

Пауза. После блъскането се поднови, но този път по-силно, по-настоятелно и по-яростно.

— Отвори! Те идват!

— Не.

— Не можеш да постъпиш така. Ако ни оставиш навън, всички сме мъртви. Чуваш ли ме? Всички.

Баща й не каза нищо. Само опря длани във вратата и отпусна глава също като човек, бутащ тежка скала по стръмен хълм. Ашли Джун хвърли поглед към спалнята, където се намираше брат й. Вратата още беше затворена, а майка й и брат й стояха зад нея, преднамерено слепи и глухи за случващото се.

— Оставиш ли ни да умрем тук отвън, губиш мен! Губиш всичко, за което работихме така усърдно.

Баща й не отговори.

— Помисли за Ориджин! Той е само на седем! Колко дълго мислиш, че ще изкара сам? Пусни ни! — Останалите му думи бяха заглушени от думкане. Сега баща й удряше по вратата, а не лекарят. Блъскаше ли, блъскаше, тормозен от нерешителност.

Прозвуча още виене.

— Не мога да ви пусна! — настоя баща й. — Ще остави кървава следа, която ще ги доведе в къщата.

— Раната е нищо и никаква. Само одраскване. Ще спрем кървенето.

— Не! Вече е оставила диря. Как ще я обясним? — Следващите думи на бащата на Ашли Джун прозвучаха по-тихо, приглушени от чувството за вина. — Ще пусна теб. Но не и момичето. Разбираш ли? Без момичето.

От другата страна на вратата остана тихо за дълго време.

Към притъмняващото небе се понесоха още крясъци.

Ашли Джун се прибута по дивана, като влачеше след себе си парализираните си крака, подобни на безжизнени израстъци. От новата си позиция успяваше да надзърне пред вдигнатия капак на прозореца и да огледа по-голяма част от улицата. Наблюдаваше как лекарят забързано се втурна към жена си. Изтръгна дъщеря им от ръцете й и остави малкото телце да се строполи като безформена купчинка на земята. Кракът й се подви под ужасяващ ъгъл и остана да лежи като скършена вейка. Майката се разкрещя и острите й писъци се примесиха с воя на съкварталците.

Мъжът сграбчи жена си в гръб, блокира ръцете й и я повлече по улицата към къщата. Малкото момиченце беше оставено да лежи, а майката крещеше и се мъчеше да се освободи от хватката на мъжа си. Но той беше твърде силен. Във въздуха вече се носеше далечно жужене от автоматичното отваряне на капаците на врати и прозорци.

Бащата на Ашли Джун им отвори. Открехна вратата само колкото да минат. Лекарят влезе пръв. Но докато извърташе тялото си да се вмъкне, хватката му отслабна. Жена му се дръпна и се освободи от здравите му ръце.

— Не! — изкрещя лекарят и се обърна готов да се хвърли след нея.

Но вратата се хлопна пред лицето му. Бащата на Ашли Джун притисна тялото му към вратата и се изправи лице в лице с мъжа.

— Не! Прекалено късно е! — проехтя гласът на баща й, а от устата му изхвърчаше слюнка. — За бога, отвориш ли тази врата, с всички ни е свършено. С всички до един.

Лекарят отблъсна бащата на Ашли Джун.

Писъци, идващи отвън. На жената.

Ръката на лекаря замръзна върху топката и той остана неподвижен. Каквото и да чувстваше — гняв, страх, паника, — то се изразяваше единствено чрез напрегнатите мускули на гърба му и издутите вени на шията ту. Не помръдна.

Отвън жената се спусна към проснатото тяло на дъщеря си. Капаците на всички къщи вече бяха напълно вдигнати и разкриваха надничащи през прозорците бледи лица. Секунди по-късно входните врати започнаха да се отварят със замах, трошаха се прозорци и през тях изскачаха здрачници. Памучните им пижами се надиплиха като вълнички в духани от вятъра локви, докато препускаш по улицата. Все по-бързо и по-бързо по посока на умопомрачителната находка в лицето на двама живи хепъри, проснати насред самата им улица.

Майката беше покрила с тялото си като с одеяло това на дъщеря си. Ашли Джун щеше да запомни завинаги как тя се взираше в детето си, сякаш на света не съществуваше нищо друго. В изражението й не личеше паника или отчаяние. От нея се излъчваше само майчинска утеха — като че пееше приспивна песен на съненото си детенце. После, само секунди по-късно, тялото на майката също беше покрито от одеяло, ала изтъкано от десетки освирепели здрачници. Нахвърляха се върху нея с невъздържана ярост. И само част от секундата по-късно пристигнаха други, сграбчиха я със силата на ураганна буря и я отделиха от дъщеря й, разчлениха я на хиляди кървави парченца.

Вътре в къщата никой не отронваше и дума, никой не помръдваше. Но всеки намери стена — или врата, или под, — където да притисне лице, да закрие очи и да запуши уши за да се спаси от шумовете на поглъщана плът и вида на проливана кръв.

А единственото, за което успяваше да мисли Ашли Джун, беше горкият син на лекаря, който се намираше в пълно неведение за случващото се, как бедното момче нямаше никаква представа, че майка му и сестра му са разкъсвани и че животът му е необратимо променен. Сърцето й се изпълни с тъга и състрадание към него, в този миг й се искаше да може да поеме част от болката и самотата, които скоро и несъмнено щяха да започнат да го посещават като рязко спуснала се студена нощ.