Капанът

27

Минути след сирената, живущите наоколо изскачат от домовете си. Всички са облечени и нетърпеливи, когато се показват. Запътват се в една и съща посока. Към Конгресния център.

— Почакай да станат повече — шепна към Сиси. — Ще изпъкваме по-малко.

Покрай нас препускат коне, все яздени от по един ездач, а пешеходците се придържат към тротоарите. Съвсем скоро като че целият квартал вече е навън. Няколко от по-богатите семейства отпътуват в кабриолетите си.

— Добре — произнасям тихо. — Сега.

Тръгваме по алеята и завиваме наляво по тротоара. Движа се на около десет крачки пред Сиси според предварителния ни план. Налага се да останем разделени, за да намалим вероятността да ни разпознаят заедно, а тя не знае пътя. Но сега ми се ще да бяхме разменили местата си — искам да я държа под око, да следя как се справя.

Дръпвам се встрани, навеждам се и се преструвам, че връзвам връзките си. Няколко секунди по-късно тя ме отминава. Изправям се и бавно — наистина бавно — правя опит да я настигна. Никой не говори, никой не бъбри за маловажни неща, никой не поздравява околните. Няма нищо нередно: това е обичайният им начин на държание. Безизразни и мрачни лица, всички сложили очила и противолунни визьори в този час на денонощието.

Личи, че мълчанието на всички изнервя Сиси. Походката й е твърде вдървена, напрегната, но не чак толкова, че да привлече внимание, поне още не. Вървя, за да се изравня с нея. Тя ме чувства до себе си и не обръща глава, за да го покаже (добре), но диша твърде учестено (лошо). Причината е непосредствената близост на толкова много нокти и зъби, вероятността вакханалията да се развихри в рамките на секунди, това я прави неспокойна.

Когато се озоваваме в по-свободен участък, шепна към нея:

— Ти води. Спирката на буса е на две пресечки. Следи за жълтия знак.

Тя не отговаря, но закрачва твърде бързо и размахва ръце с твърде голяма амплитуда.

— Забави темпо. Ръцете. — Това е всичко, което съм способен да измърморя, преди множеството около нас да се сгъсти отново. Но тя ме разбира. Забавя крачка и укротява размахването на ръцете. Аз изоставам постепенно.

На спирката вече има опашка от седем души. Стоят напълно неподвижно, а бледите им лица са обърнати настрани право към нас. Преследван от тежка параноя, за миг решавам, че са се втренчили в нас. Но те само се взират покрай лицата ни към другия край на улицата в очакване на буса.

Сиси се подрежда на опашката, а аз заставам зад нея. Може би се дължи на въображението ми, но чакащите като че се напрягат леко. Покрай нас прелитат коне с кабриолети, чаткането на копита и откъслечно изскърцване на колело нарушават монотонното трамбоване на крака по бетона.

Бусът пристига — супер дълъг файтон, използван в специални дни, когато пътниците са повече на брой. Шестте коня вече пръхтят заради напрежението, а от телата им се излъчва топлина. Тръгваме да се качваме. И в мига, когато го правим, намиращият се най-близо кон внезапно отмята глава към мен, а влажните му ноздри се разширяват. Успява да ни подуши. Хепъри.

Побутвам дискретно Сиси в гръб. Сръчкване, подсказващо: Побързай, движи се напред. Тя изкачва двете стъпала, плъзва се по пътеката бавно, но умело избягва контакта с тела. Неособено лесна маневра, предвид колко е натъпкано. Открива място на предпоследния ред. Бързо отваря прозореца. Добре. Нахлува вятър. Няколко пътници се обръщат да я изгледат ядосано. Сиси само се взира навън през прозореца. Дори след като отклоняват погледи, тя продължава да държи главата си напълно неподвижна с лице, насочено навън. Идеално. Справя се отлично.

Попадам на празно място през пътеката от нейното. Поставям внимателно раницата на седалката до пътеката. Отварям широко прозореца и чувствам прекрасния приток на свеж въздух. Дотук добре. Всичко върви по план. Никакви засечки.

Зад противолунния си визьор хвърлям кос поглед към Сиси. Стабилна е като скала, държи се на положение. Дишането й е под контрол, раменете й не са твърде напрегнати. Само ръцете й издават преживявания стрес — пръстите шават в скута й. Но до нея не седи никой; никой не може да зърне дланите й.

Бусът потегля, звукът от конските копита по бетона е в почти пълен синхрон. Изработеният от дърво файтон се разскърцва, докато се движим.

По пътя има няколко спирки. Качват се нови пътници. Някой доближава. Сочи към раницата на мястото до мен. Пренебрегвам го и се взирам навън. Той не казва нищо, остава да стои на пътеката. Протяга ръка и сграбчва висящия отгоре каиш. Сега цялото пространство на пътеката е изпълнено с тела. Някой се настанява до Сиси. И вече стената от тела я изолира от полезрението ми.

Околните се взират в мен, вбесени, че някакъв си млад никаквец е така вглъбен в себе си и егоистичен, та не помръдва раницата си да отвори място на друг да седне. Държа главата си с лице към прозореца, макар че зад визьора очите ми шарят.

Рязък завой на следващото кръстовище. Телата се килват леко и открадвам бърз поглед към Сиси. Раменете й са вдървени и напрегнати, шията й е неестествено извита. Нервна е. Но още се държи. С лице, обърнато навън е, и по този начин издиша по посока на прозореца. Бива си го това момиче. У мен се надига подобие на гордост.

Минутите текат. Вътре се натъпкват още тела. После вече сме направили последната си спирка в жилищните райони и бусът се понася напред. Улицата е препълнена с други коне и впрягове, а по тротоарите крачат хиляди на път към Конгресния център. Никой не говори, съвсем тихо е, ако се изключат тропота на копита и набиването на крака в бетона. Сградите се извисяват все повече, изчезват ниските постройки, типични за жилищните райони. Влезли сме в бизнес зоната на града.

Минути по-късно пристигаме пред Конгресния център. Водното шоу е в стихията си в големия шадраван отпред. Във въздуха се издигат дъги и спираловидни струи на височина двайсет или трийсет метра и после се забиват с разплискване в разпенената водна повърхност. От външните колони звучи музика, която е синхронизирана с водния спектакъл. Сиси слиза от буса преди мен и се включва в морето от пешеходци. Сега, с приближаване на началото на събитието, вече всички се движат по-бързо, а нивото на вълнение се повишава. Тя върви бавно с ясното съзнание, че в тази тълпа лесно ще бъдем разделени.

Спира пред фонтана. Аз се промъквам до нея. Очите ни остават фиксирани върху изстрелващите се нагоре симетрични широки водни арки. Към водата са добавени фосфоресциращи течности и тя искри леко в тъмното.

— Добре ли си? — шепна.

— Да.

— Не. Сериозно. Добре ли си?

Тя не отговаря мигом.

— Толкова са много. Прекалено много. — Гласът й засича, тя почти хълца. — Как изобщо ще се справим с това? Какви ги мислехме?

— Шшт. Не стой твърде близо до фонтана. Те се боят от него — от водата, дълбочината и светлините.

— Тогава защо са го построили?

— Опасността им дава шанс да изпитат вълнение.

Тя отстъпва една крачка назад.

— Не вярвам, че можем да го направим. Те са твърде много. Навсякъде са.

— Не, върви отлично. Просто помни плана ни. Съсредоточи се върху него. И върху нищо друго. Забрави за намиращите се около теб. Става ли?

След миг тя прошепва:

— Става.

— Дръж се близо — поръчвам й и се присъединяваме обратно към тълпата, стичаща се в Конгресния център.